Джим Бъчър
Безумна луна (27)

Глава 27

Парфюмът на Сюзан ме заведе до нея. Тя ме чакаше в спалнята на първия етаж. Стоеше в просто обзаведената стая в джинси и бяла тениска, на която пишеше: „ИСКАШ ДА ГИ ИЗЯДЕШ? НЯМАМ НИЩО ПРОТИВ“. Беше една от моите. Когато ме видя, повдигна високо брадичка, сякаш се опитваше да попречи на сълзите да потекат от очите й.

Погледите ни се срещнаха и се задържаха. Бяхме се гледали така преди една година. Тя припадна, когато видя какво има в моята душа. Аз самият не се поглеждам дълго в огледалата.

В нея обаче мисля, че видях страст, която рядко откривам у други хора, освен у себе си. Мотивацията да тръгнеш, да правиш неща, да действаш. Точно това я тласкаше напред да изравя свръхестествени истории за полукомичния вестник „Аркейн“. Имаше дарба за това, можеше да дълбае боклука, който хората се опитваха да загърбят, и да измъква факти, невинаги лесни за обяснение. Караше хората да се замислят. Това беше нещо лично за нея — знаех това, но не разбирах защо Сюзан беше решена да накара хората да видят истината.

Затворих вратата след себе си и закуцуках към нея.

— Те ще те убият — каза тя. — Не отивай.

Когато стигнах до нея, тя докосна с ръце гърдите ми, след това бузите си.

— Трябва да отида. Дентън няма да ме остави жив. Трябва да приключа с тази работа, преди да излезе извън контрол. И преди да загинат още хора. Ако не отида довечера, Дентън ще убие Марконе и Макфин и ще хвърли вината върху Макфин. Ще се измъкне чист и след това ще започне да преследва мен. А може би и теб.

— Ние можем да отидем някъде — каза тя тихо — и да се скрием.

Затворих очи. Беше казала „ние“. Рядко го правеше преди. Аз също не бях мислил по този начин. В продължение на много години. И започнах едва напоследък.

Трябваше да кажа нещо. И да приема последиците. Тя знаеше това и разбираше, че съм го забелязал. Застина в очакване.

Вместо това казах:

— Не ме бива много да се крия. И теб също.

Тя въздъхна и аз усетих, че се притиска към мен. Щеше да има сълзи по ризата ми, но не погледнах към нея.

— Ти си прав — каза тя след малко. Гласът й трепереше. — Знам, че е така. Но ме е страх, Хари, наистина. Съзнавам, че не сме особено близки. Приятели, любовници, но…

— Работа — казах и затворих очи.

Тя кимна.

— Да, работа. — Вкопчи се в ризата ми и ме погледна. Очите й бяха пълни със сълзи, които се стичаха по бузите й. — Не искам да те загубя сега. Не искам работата да е единственото, което ще остане.

Опитах се да измисля нещо разумно. Нещо, което да я успокои, да й даде увереност, да й помогне да се почувства по-добре и да разбере какво изпитвам към нея. Но и в това не бях съвсем сигурен.

Започнах да я целувам и грубата четина около устата и брадата ми драскаше нежната й кожа. Тя се стегна в началото, но след това се разтопи и се притисна към мен с някаква женствена готовност и мекота, изоставяйки всякакво разстояние, останало между нейното красиво тяло и мен. Целувката ни се задълбочи и се превърна в напрегнато и еротично самоотдаване. Движението на устните ни, топлината на нашите притиснати едно към друго тела. Лекото докосване на пръстите ми по кожата на лицето й. Подраскването на нейните нокти, докато пръстите й мачкаха ризата ми. Сърцето ми туптеше и усещах, че нейното също бие ускорено.

Тя се откъсна от целувката ми първа и аз се олюлях, останал без дъх. Без да каже нито дума, ме отведе до края на леглото и ме накара да седна. След това изчезна в банята и се появи след миг с леген топла вода, сапун и кърпа.

Разсъблече ме. Бавно. Деликатно. Смени превръзките, шепнейки нежно, когато усещах болка, целуваше очите и челото ми, за да ме успокои. Изкъпа ме с водата, чиято топлина отми засъхналата пот, кръвта и част от болката. Търпеливо, по-нежна от дъжда, тя ме направи чист, докато аз се унесох със затворени очи. Чувах как от време на време издавам леки звуци в отговор на нейните докосвания.

Усетих прегръдката й. Почувствах голата й кожа, гладка и топла върху моята. Отворих очи и видях сребристото сияние на луната над далечния хоризонт на езерото. То очертаваше контурите на Сюзан с всичките й сладостни женствени форми, като красива сянка. Тя ме целуна отново, аз й отвърнах и целувката ни беше мека и влажна, едновременно овладяна и отчаяна, като почти застиналата повърхност на бърза река. Устните й се откъснаха от моите и обходиха кожата, която току-що беше почистила, а когато се опитах да я докосна, тя леко натисна ръцете ми, нареждайки ми без думи да стоя мирно.

Продължихме така, кожа до кожа, с леки докосвания, меки въздишки, разтуптени сърца, докато накрая тя се намести върху мен и се подпря на ръцете и краката си, за да поемат тежестта й, защото се страхуваше да не ми причини болка. Движехме се едновременно, подвластни на желанието си един за друг, в смесица от страст, топлина, обич и невероятна близост, която ни пронизваше до дъно. Всичко свърши в мълчание, заради което усещането беше още по-остро, уста в уста и дъх в дъх.

Тя остана да лежи до мен, докато сърцата ни се успокоиха. След това се изправи и каза:

— Не знам дали искам да се влюбя в теб, Хари. Не знам дали ще го понеса.

Отворих очи и казах кротко:

— Никога не съм искал да те нараня. Не знам дали е правилно.

— Аз знам какво чувствам — каза тя и ме целуна отново, след това ме докосна по челото и повдигна главата ми, за да ме погледа с нежните си съчувстващи очи. — Виждаш толкова много болка. Исках само да ти напомня, че на този свят има и нещо друго.

Аз съм доста корав човек. Само ме погледнете. Справям се с много груби неща. Но има други, спрямо които не притежавам твърдост. Заплаках, а Сюзан ме прегърна и започна да ме люлее, докато сълзите ми не пресъхнаха.

Исках да си остана тук, където беше топло, където беше чисто и никой не умираше. Нямаше кръв и ръмжащи животни и никой не се опитваше да ме убие. Харесваше ми да съм тук, със Сюзан, в нейните прегръдки, много повече отколкото да изляза под сребърната светлина на пълната луна, която нарастваше все повече на хоризонта, заобиколена от смътен ореол.

Въпреки това се отдръпнах от нея и седнах.

Това беше луната на безумците.

Тя стана от леглото и се върна с голяма чанта, от която извади черните ми джинси, черните ми гуменки, плътна, дебела тъмносива риза и комплект тъмно бельо, за да пасва по цвят, и накрая, да бъде благословена, и ибупрофен. Изправих се, за да се облека, но тя сложи ръка на рамото ми и ме накара да седна отново — след това сама ме облече, бавно, внимателно, напълно съсредоточена в тази задача. И двамата мълчахме.

Случвало ли ви се е да ви облича красива гола жена? Да препаше кръста ви преди битка? В това имаше нещо изключително успокояващо и едновременно възбуждащо. Чувствах, че тялото ми става по-отпуснато и възприемчиво, а сетивата ми влизат в тон със заобикалящата ме обстановка.

Чух стъпки в хола, последвани от почукване на вратата.

— Магьоснико, време е — прозвуча гласът на Тера.

Станах, но Сюзан хвана ръката ми.

— Хари — каза тя, — почакай минутка. — Коленичи до чантата и извади тежка, плоска и широка кутия. — Смятах да ти го дам на рождения ден, но мисля, че ще ти бъде от полза сега.

Наведох глава и взех кутията в ръка. Беше тежка.

— Какво е това? — попитах.

— Отвори я, глупчо — отвърна тя и ми се усмихна.

Отворих я и отвътре ме лъхна миризмата на мека, обработена кожа, чувствена и плътна, увита в прозрачна хартия. Оставих капака настрани, отвих хартията и напипах нещо от тъмна кожа, съвсем нова и толкова матова, че даже не отразяваше светлината. Извадих нещото от кутията и разгънах едно тежко и дълго палто, подобно по кройка на моя шлифер чак до мантията около яката и ръкавите, изработено от най-фина материя.

Примигнах срещу палтото и възкликнах:

— Сигурно си платила цяло състояние за него.

Тя се изсмя дяволито.

— Да. Но затова пък успях да го облека на голо само за да го усетя върху кожата си. — Лицето й стана сериозно. — Искам да имаш нещо от мен, Хари. За късмет.

След това пристъпи до мен и ми помогна да го облека.

Палтото ме обви с удобната си тежест и някаква особена фамилиарност. Седеше ми чудесно. Издърпах верижката на пентаграма от майка ми изпод ризата и го оставих да виси отвън. След това извадих конфискувания пистолет на Харис от джоба за инструменти на комбинезона и го прибрах в джоба на палтото. Нямах никакви магически сечива. Дори може би не притежавах вече магически способности. Пистолетът беше доста несигурно оръжие.

Но бях готов, доколкото беше възможно.

Обърнах се да кажа довиждане на Сюзан и видях, че тя трескаво се облича.

— Какво правиш? — попитах я аз.

— Обличам се — каза тя.

— Защо?

— Някой трябва да кара минивана, Дрезден. — Тя издърпа тениската си, метна сакото си през рамо и мина покрай мен, хвърляйки ми един кос поглед. — Освен това вероятно ще бъде най-значителното паранормално събитие, което ще мога да опиша. Да не би да очакваш да стоя настрани?

Бутна вратата и ме погледна изпитателно.

Проклятие, помислих си аз, дваж проклятие. Още някой, за когото да се тревожа. Още някой, когото трябва да браня. Сюзан не беше върколак. Не беше магьосник. Дори нямаше пистолет. Беше пълна лудост дори да си помисли да тръгне. Но се оказа, че искам да съм сигурен, че тя е някъде наблизо.

— Добре — казах аз. — Но правилото по отношение на децата си остава в сила. Правиш само каквото ти кажа, иначе оставаш тук.

Сюзан сбърчи устни и присви очи.

— Харесва ми това, което казваш — каза тя заядливо. — Харесва ми и как изглеждаш. Мислил ли си някога да си пуснеш брада?

След това се усмихна и изчезна в коридора.

Погледнах навъсено след нея. Тя ще стои настрана от най-опасните неща. За да съм сигурен, дори бих я завързал в минивана. Измърморих нещо кисело и наведох глава на една страна, вдъхвайки аромата на нова кожа, нови дрехи и сапун и на о-де-Сюза̀н, все още прилепнал по кожата ми. Харесваше ми. Когато тръгнах, палтото изскърца и видях отражението си в огледалото на гардероба.

Оттам ме гледаше моят двойник, онзи от съня. Единствено небръснатата от три дни четина и белезите ме различаваха от пригладеното ми подсъзнателно аз. Всичко друго беше напълно еднакво.

Отвърнах бързо лице, излязох от стаята и се запътих към минивана, където останалите вече ме чакаха.

Време за шоу!