Джим Бъчър
Безумна луна (19)

Глава 19

От коридора навън се разнесе писък, който не можеше да е от човешко гърло. Той съдържаше толкова бяс и извратена ярост, че стомахът ми се преобърна и вътрешностите ми потръпнаха. Избухна стрелба, но това не беше тракането на отделни изстрели, а гръмотевичен тътен. Куршумите профучаха през стената близо до мен и изпочупиха няколко прозореца в отдела за Специални разследвания.

Едва се държах на краката си, изтощен, ужасѐн и почти полудял. Болеше ме навсякъде. Нямаше начин да се фокусирам и да събера силите, необходими, за да се противопоставя на това чудовище. Много по-лесно беше да избягам, да измисля нещо и да се върна, когато събера сили. Изключително трудно е да се победи магьосник, който познава врага си и е подготвен да се справи с него. Това беше умното решение.

Но аз никога не съм бил известен с разумните си бързи решения. Стиснах стрелящата пръчка и се опитах да влея в нея всичките сили, с които разполагах, гребях от ужаса, вземах от кикотещата лудост, изстъргвах целия кураж, който имах, и смесих всичкото в общия кюп, заедно с останалото. Силата се втурна в мен, чистотата на емоцията, сложните енергии на волята и суровата твърдоглавост, всичко това образува едно поле, обвито с аурата на пламтяща, невидима енергия, която усетих, че обгръща кожата ми. Обзеха ме тръпки, които ме накараха да забравя болките, и екстазът от усещането за сила ме обви в прегръдката си. Бях напомпан. Бях зареден. Бях свръхчовек и Бог да е на помощ на този, който ми се изпречи, защото ще има голяма нужда от нея. Поех дълбок, успокояващ дъх.

И след това просто се обърнах към стената, насочих пръчката си и изръмжах:

— Fuego!^[1]

Силата се втурна през пръчката като поток от ярка червена светлина, превърна един двуметров кръг от стената в прах и пепел и го изхвърли навън. Прекрачих през него и за секунди съжалих, че не съм с шлифера си само заради готиния ефект, който щеше да се получи.

Коридорът представляваше сцена от ада. Двама полицаи влачеха трети по пода към мен, докато трима други стреляха с пушки бясно зад ъгъла. Спасителите едва ли са имали време да забележат, че тялото, което влачеха, нямаше глава.

Един от полицаите изпищя, когато оръжието му се изпразни и нещо, което не можах да видя, го издърпа зад ъгъла, далече от погледа ми. Чу се ужасен крясък, пръсна кръв и двамата останали полицаи се втурнаха към мен, обзети от паника.

Върколакът се появи иззад ъгъла и ги последва, настигна единия от тях и с едно-единствено диво движение прехапа гръбнака му и тялото падна в конвулсии на пода, като едва ли забави дори с една стъпка напредването на звяра. Той се вторачи върху другия мъж, един от цивилните детективи на Специалния отдел, и го осакати само с един удар. Звярът го остави да се превива на пода и се втурна към отстъпващата двойка, която продължаваше отчаяно да влачи трупа.

Застанах между бягащите хора и звяра и вдигнах стрелящата пръчка.

— Не съм съгласен, задник такъв…

Върколакът се приведе надолу и масивното му тяло започна да се придвижва напред със сатанинска грация. Главата и предницата му бяха пропити с кръв. Очите му се разшириха, а мускулите под тъмнокафявата му козина се издуха. В юмрука ми започна да се натрупва червена и блестяща сила и цялата стреляща пръчка се нагря до бяло. Енергията беше в мен и аз се канех да стоваря ада върху чудовището. Зъбите ме заболяха и косъмчетата по врата ми се изправиха. Напрегнах всичките си мускули и задържах все още всичко, докато съсредоточа всяка частица сила в удара.

В този момент се чу тракането на малкия спортен пистолет на Мърфи и задницата на върколака потръпна, а от нея избликнаха малки струйки кръв. Завъртя глава по посока на коридора и тялото му последва движението със змийска бързина. Огромните му мускули се напрегнаха, то изрева бясно и изчезна.

Изругах и се втурнах след него. Осакатеният полицай лежеше на пода и скимтеше, а другият, чийто гръбнак бе прекършен, се задъхваше и гърчеше, неспособен да си поеме дъх. Бях залят от гняв и осъзнах, че някаква тъмна част от съзнанието ми принадлежеше колкото на зажаднялото за кръв чудовище, толкова и на мен.

Заобиколих ъгъла навреме, за да видя Мърфи, застанала пред купчината трупове да стреля за последен път по върколака. Той изрева и тя изчезна под туловището му.

— Не! — изкрещях аз и се втурнах напред.

Кармайкъл ме изпревари. Закръгленият му корем беше разпран. По целия му евтин костюм имаше кръв, само накапаната му вратовръзка по някакъв начин беше незасегната. Лицето му беше сиво-бяло и по него се виждаше напрежението, присъщо само на един умиращ човек. В ръцете си държеше една огъната и изкривена пушка, но се хвърли върху гърба на върколака, сякаш не беше натрупал трийсетина килограма наднормено тегло и не бяха отдавна отминали годините на неговата младежка подвижност. Той пъхна пушката между зъбите на върколака, но звярът се обърна и го запрати към стената. Чу се звук от трошене на кости и от устата на Кармайкъл потече кръв.

Мърфи се изплъзна под лапите на звяра по гръб, а на красивото й лице беше изписана неовладяна ярост. Тя заби малкия си пистолет под брадата на създанието. Видях как пръстът й се сви конвулсивно на спусъка. Но вместо блясък и гибел на върколака, единственото, което се чу, бе воят на сирената. Лицето на Мърфи застина от ужас — пистолетът се беше изпразнил.

— Мърфи! — изкрещях аз. — Настрани!

Тя ме видя с насочената стреляща пръчка и очите й се разшириха диво. Върколакът отърси трупа на Кармайкъл от раменете си и прехапа пушката на две, като въртеше глава наляво и надясно. Мърфи изпълзя настрани по плочките и се пъхна в дупката, която преди това звярът бе направил.

Той хвърли един поглед след нея и завъртя глава, за да заръмжи към мен. Видях пурпурната светлина в очите му, докато фокусирах цялата ярост на света върху върха на пръчката, и изкрещях:

— Fuego!

Отразената светлина в очите на звяра изсветля почти до бяло и в тях се очерта една висока, тънка фигура в черно, потокът от енергия, широк почти колкото бедрото ми, се метна като копие от червена мълния по коридора и се стовари върху звяра. Звуците, които го придружаваха, приличаха на планински гръм и в сравнение с тях врявата и изстрелите наоколо бяха като детски шепот.

Силата повдигна върколака, захвърли го над ранените и стенещи по пода назад по коридора, през бронираната врата, през тухлената външна стена на зданието и чак навън в нощта, паднала над Чикаго. Но това не беше всичко. Копието отнесе върколака през улицата, през прозорците на зданието за осъдени и през няколко стени вътре, всяка от които се сгромолясваше с грохот на съборени тухли. Преди червеният пламък да угасне през дупката, която върколакът бе пробил, успях да мярна другата страна на зданието и светлините на отсрещната сграда.

Застанах в опръскания с кръв коридор, изпълнен със стенанията на ранените и воя на алармата. През дупките в стените на зданието проникваха сирените на „Бърза помощ“. Строен чернокож младеж се изправи на крака на пода на килията, която върколакът беше разбил, и се загледа глупаво през дупката в стената, след това проследи цялото разрушение по коридора и каза:

— По дяволите!

И това прозвуча като някакво свято заклинание.

Мърфи се измъкна от дупката в стената и задъхано се простря на пода на коридора. Ясно виждах подутината на кожата на предмишницата й, където костта е била счупена. Тя лежеше побледняла, едва поемаща дъх, и гледаше към натрошеното тяло на Кармайкъл.

За известно време не можех нищо да направя, освен да стоя и да се блещя. Имаше още една дупка в стената, която върколакът бе пробил, за да се изпречи между двете групи полицаи и да им попречи да стрелят, за да не се наранят взаимно. Но може би те са стреляли въпреки това. Някои от лежащите долу мъже имаха огнестрелни рани.

А отвън, сред сирените, стоновете и градските нощни шумове, долетя протяжен, бесен вой.

— А, не, сигурно се шегуваш — въздъхнах аз.

Чувствах крайниците си като разбито желе, но въпреки това закуцуках зад ъгъла, където Руди продължаваше да стърчи, хванал в една ръка чашата, а в другата куклата на Снупи. Взех ги и двете и се върнах към коридора при втората дупка, направена от върколака.

Веднага намерих това, което ми трябваше — кръв във вътрешността на дупката, където звярът се беше забил. Неговата кръв беше по-плътна и тъмна от човешката и гребнах от нея в чашата, преди да се върна в коридора.

Разчистих малко място с крак, оставих настрани стрелящата пръчка, извадих тебешир от джоба си и очертах една окръжност на пода. Рудолф се приближи до мен, като клатеше напред-назад главата си заради ужасните трупове и локвите от кръв.

— Вие! За бога! Какво правите?

Тупнах Снупи по средата на окръжността, след което размазах кръвта на звяра по очите, устата, ушите и носа на куклата.

— Тавматургия — казах аз.

— Как-кво?

— Магия — поясних мрачно. — Създавам символична връзка между нещо дребно — кимнах към куклата — и нещо едро. Ще го направя в малък мащаб и то ще се осъществи и в голям.

— Магия — повтори Рудолф.

Погледнах го и му заповядах:

— Слез долу. Прати тук хората от „Бърза помощ“. Хайде, върви. Прати ги тук да помогнат на ранените.

Момчето погледна към мен, после към Снупи и кимна с глава. След това се обърна и се затича назад по коридора.

Съсредоточих се върху заклинанието, което исках да направя. Трябваше да държа настрани от мен яростта и гнева, докато работя върху магията. Не можех да си позволя духът ми да е пропит със скръб, бяс и желание за мъст за убитите, за тяхната смърт и мъката, която ще обземе семействата им. Но Бог ми е свидетел, най-много исках да подпаля това създание и да го видя как изгаря навън.

Напомнях си, че вината не е на Макфин. Той беше прокълнат и не можеше да го упрекваме. Ако го убием, това няма да върне към живота мъртвите в този окървавен коридор. Но поне ще попречи тази нощ да загинат още хора.

А това можех да постигна, без да го убивам.

Всъщност беше по-добре, че не се опитвах да убия Макфин. Подобна магия изисква много енергия — повече, отколкото аз имах. Вероятно усилието, което щях да положа, за да ликвидирам върколака, щеше да убие и мен. Да не говорим, че подобно нещо ще разроши перата на Съвета — въпреки че технически Макфин не е човешко същество в момента. Убиването на чудовища не е изход за членовете на Съвета. Те не признават равенство в милостта.

И докато взорът ми започна да избледнява, започнах да си тананикам безсмислените срички на един тих музикален рефрен, опитвайки се да фокусирам енергията във вътрешността на кръга, който бях очертал около себе си. Едва по-късно осъзнах, че това е песничката Ubriacha, ubrius, ubrium^[2] по коледни мелодии. Откъснах една лента от собствения си окървавен комбинезон и я увих около очите и ушите на Снупи. С краищата й вързах мъхестите му сладки лапички. След това и устата му като с намордник.

Чувствах как заклинанието набъбва и се готви и когато свърших, освободих енергията и разкъсах окръжността. Тя полетя в нощта, следвайки кървавите следи на върколака и усуквайки се около него, заслепи очите му, запуши ушите му, затвори челюстите му и осакати ноктестите му лапи. Заклинанието щеше да обърка и да спъне звяра с надежда той да намери място, където никой да не го безпокои, и ще му попречи да излива беса си върху хората от града. То щеше да изтрае до зазоряване. Енергията изтече от мен и ме остави празен, изтощен и замаян.

А край мен беше пълно с хора, униформени от „Бърза помощ“, полицаи и парамедици, и пожарникари. Прекрачих окръжността, грабнах стрелящата пръчка и се затътрих слепешката навън.

Потресен, преминах покрай трупа на Кармайкъл. Мърфи се поклащаше напред-назад над него, плачеше и трепереше, а един полицай се опитваше да завие раменете й с одеяло. Тя въобще не ме забеляза. Мъртвият Кармайкъл изглеждаше спокоен. За минута се почудих дали има семейство и жена, на които ще липсва. Той загина, опитвайки се да спаси Мърфи от звяра. Загина като герой.

В момента в мен всичко беше празно. Героизмът нямаше смисъл. Чувствах се изгорен отвътре, сякаш огънят, който бях хвърлил върху създанието, беше изпепелил всичките ми благородни чувства и беше останала само разорана почва, върху която могат да разцъфтят само по-ярки емоции. Запрепъвах се край Мърфи и Кармайкъл и тръгнах да излизам от зданието. Смътно осъзнавах, че в бъркотията имах голям шанс да се измъкна навън, където Тера и Сюзан ме чакаха в колата. Никой не се опита да ме спре.

Стълбите бяха трудни за преодоляване и за момент почувствах, че искам да се просна и да си умра на първата площадка, но един услужлив стар пожарникар ми подаде ръка, за да стигна чак до първия етаж, и непрекъснато ме питаше дали имам нужда от лекар. Уверих го, че съм добре, и се молех да не забележи гривните на белезниците, които все още висяха на двете ми китки. Той не ги видя. Очите му бяха широко отворени от слисване като на всички останали.

Навън цареше хаос. Полицията се опитваше да въведе някакъв ред. Видях няколко камионетки с репортери да пристигат по улицата, докато много хора се тълпяха наоколо, опитвайки се да видят нещо. Стърчах слисан пред вратата и се чудех как ще сляза надолу по стълбите.

В този момент нещо топло и нежно застана до мен и пое част от теглото ми. Отпуснах се и затворих очи. Когато поех въздух, усетих аромата на косата на Сюзан и ми се прииска да завия и да се вкопча в нея, да се опитам да й кажа какво съм видял, да изчистя мръсотията от сърцето си. От всичко това се получи само един сподавен звук.

Чух, че Сюзан говори на някого и някой друг застана от другата ми страна, за да ми помогне да сляза по стълбите. „Тера“, помислих си аз. Смътно си спомням как двете жени ме преведоха през бъркотията пред полицейското управление, край линейки и викащи хора, край полицаи, които се опитваха да избутат назад тълпата. Чух Сюзан да обяснява на някого, че съм пиян.

Накрая всичко се успокои и ние се движехме между колите на паркинга, а над нас от металните конуси се сипеше хладна светлина, хладен дъжд се стичаше по главата ми и мокреше косата. Вдигнах нагоре глава, за да го почувствам, и всичко наоколо се разлюля и заплува.

— Намерих те, Хари — прошепна Сюзан на ухото ми. — Само се отпусни, намерих те. Успокой се.

Така и направих.