Джим Бъчър
Безумна луна (26)

Глава 26

Двамата с Тера се отправихме към брега на езерото Мичиган. Там, на Четирийсет и девета улица, стоеше някакъв стар миниван със запален, леко потракващ двигател. Когато се приближихме, фаровете му присветнаха и шофьорът излезе, за да отвори страничната врата за нас.

— Хари? — каза жената. — За бога. Какво са направили с теб?

Тя се завтече насреща ми и когато се притисна към мен и пъхна рамото си под ръката ми, почувствах отново топлината на Сюзан. Беше с джинси, които подчертаваха дългите й крака, и червено сако, което отиваше на тъмната й кожа. Косата й беше вързана на конска опашка и това правеше шията й още по-стройна и нежна. Сюзан беше невероятно мека и топла, миришеше на чисто и на вълшебна женственост и аз се притиснах силно към нея. Всички болки и мъки, които бяха избледнели, се върнаха обратно, напълно осезаеми на фона на нейната топла и мека подкрепа. Бях доволен, че тя се чувства много по-добре от мен.

— Те са го били — обясни Тера, — но както ти казах, оставили са го жив.

— Лицето ти има вид на торба смачкани червени домати — каза Сюзан, докато ме разглеждаше внимателно, и чертите на лицето й се изопнаха.

— Това е най-сладкото нещо, което можеш да ми кажеш — измърморих аз.

Качиха ме в минивана, където вече се бяха скупчили Джорджия, Били и останалите членове на групата „Алфа“. Двама от младежите — едно момче с мигащи воднисти очи и едно момиче с тъмна коса, лежаха по гръб и дишаха равномерно. Раните им бяха превързани с чисти, бели бинтове. Джорджия видимо беше грижовна лечителка. Всички членове на групата бяха облечени с тъмни прости халати, вместо в традиционните си костюми и аз изпитвах леко чувство на благодарност за това. Нещата бяха достатъчно странни, за да не трябва да пътувам в миниван, пълен с голи, леко откачени гимназисти.

Закопчах предпазния колан и огледах драскотините по ръцете и лактите си — грозни, тъмни моравокафеникави петна, които покриваха кожата ми така плътно, че не можех да разбера къде свършва едното и започва другото. Седнах и се облегнах на прозореца, като подпрях глава с дясната си ръка.

— Какво правиш тук с тези хора? — попитах Сюзан, когато тя седна на шофьорското място.

— Аз съм техният шофьор — каза тя. — Бях единствената достатъчно възрастна, за да наеме минивана.

Трепнах.

— Аха.

— Кажи ми какво стана — каза тя и потегли. — След като скочи от колата и аз преодолях сърдечната си криза, и повикахме полицията, както ти поиска. Тера отиде да те търси и ми каза, че полицаите се забавили и че „Уличните вълци“ са те отвели. Защо се разби оня камион?

— Лош късмет. Някой е накарал всичките му гуми да се спукат едновременно.

Сюзан ми отправи един лукав поглед и подкара минивана.

— Копелета. Отпусни се, Хари. Изглеждаш като катастрофирал влак. Ще те заведем на едно спокойно място.

— Трябва ми храна — казах аз. — Умирам от глад. Тера, ще следиш ли кога ще изгрее луната?

— Да — каза тя. — Облаците се изчистват. Вече виждам няколко звезди.

— Чудесно — измърморих аз. И след това заспах, без да обръщам внимание на ритмичното клатушкане на минивана. Събудих се от миризмата на препържена мазнина и печено месо и погледнах към гишето на едно заведение за бързо хранене. Сюзан плати в брой и даде на всеки по един хартиен плик. Извадих златистата хартиена корона отвътре, завих я в кръг и я сложих на главата си. Сюзан ме погледна и се изсмя.

— Аз съм — пропях аз, присвивайки властно очи, — царят на бургерите.

Сюзан се засмя отново и поклати глава, а Тера ми отправи сериозен, безучастен поглед. Погледнах към младежите в дъното на минивана и видях, че те поглъщат храната като гладни вълци (не е игра на думи).

Тера проследи погледа ми и се наведе към мен.

— Кутрета — каза тя, макар че тази дума криеше по-дълбок смисъл. — Не са толкова тежко ранени, колкото си мислят. Едва ли имат много белези за показване.

— Това е добре — казах аз, изпих си ко̀лата и преглътнах наведнъж няколко топли пържени картофчета. — Но това, което наистина ме интересува — казах аз, — е защо имаше твоя кръв в ресторанта на Марконе през нощта преди пълнолуние.

Тера извади хамбургера от хлебчето и започна да го гризе, държейки го с пръстите си.

— Питай друг път.

— Съжалявам — казах аз, — не съм сигурен, че ще има друг път. Кажи ми сега.

Тера отхапа още един път и вдигна рамене.

— Знаех какви са намеренията на глутницата, която е дразнела моя годеник и друг път. Реших, че могат да се опитат да нанесат удар, и отидох при тях, за да се помъча да ги спра.

— Сама?

Тера подсмръкна.

— Повечето от тези, които се преобразяват във вълци, не знаят какво е да си вълк, магьоснико. Но те бяха поели твърде много от характера на зверовете. Минах през прозореца и започнах да се бия, обаче ме превъзхождаха по численост. Избягах, преди да ме убият.

— А какво знаеш за тези хлапета? — казах аз и посочих с глава към задната част на минивана.

Тя погледна към тях и за момент зърнах в очите й топлина и гордост, които надделяха над равнодушните, нечовешки черти на лицето й.

— Деца. Но със силни сърца. Те искаха да се научат. Помоли ги сами да ти разкажат историята си.

— Може би по-късно — казах аз и доядох пържените картофки. — Къде отиваме?

— На сигурно място, да се превъоръжим и подготвим.

— Само аз — опънах й се. — Само аз ще се подготвя. Не ви искам с мен.

— Грешиш — каза Тера. — Идвам с теб.

— Не.

Тя вторачи кехлибарените си очи върху мен.

— Ти си силен, магьоснико. Но все още не си видял какво мога. Мъжете, срещу които ще се изправим, искат да ми отнемат годеника. Няма да им позволя. Аз ще бъда с теб и ти трябва да ме убиеш, за да ме спреш.

Този път аз бях принуден да извърна поглед. Навъсен, изпих напитката си, докато Тера дояждаше спокойно своя хамбургер.

— Коя си ти? — попитах я накрая.

— Загубила съм твърде много членове от моето семейство — каза тя.

След това се отпусна на седалката и прекрати разговора.

— Загубила си твърде много… — измърморих разочаровано, имитирайки я тихо. Обърнах се напред и се наведох над моя хамбургер. — И сложи някакви дрехи, фатална, жълтоока, танцуваща, учителка на върколаци, тайнствена, гледаща-ме-право-в-очите-без-да-мигаш, безсрамнице.

От задната седалка се чу някакво съскане и аз хвърлих поглед през рамо натам. Тера дъвчеше своето парче месо. Очите й блестяха, устните бяха извити в ъглите, а дъхът й излизаше от ноздрите в нещо като почти безшумен смях.

Сигурното място се оказа една голяма къща край „Голд коуст“, недалече от минидвореца на Марконе. Постройката не беше голяма според стандарта на съседните къщи, но беше все едно да кажеш, че бала сено не е много ядене според стандартите на слона. Сюзан вкара минивана през пролука във високия плет и пое по дългата бетонна алея, водеща до голям гараж за шест коли, чиито врати се отвориха величествено пред нас.

Скочих от минивана в гаража и погледнах към паркираните вътре мерцедес и шевролет събърбан^[1].

— Къде сме? — попитах.

Тера отвори страничната врата на минивана и Джорджия, Били и другият младеж излязоха, помагайки на ранените върколаци. Джорджия се протегна, което раздвижи по интересен начин хавлията й, и отметна с ръка гривата от светлокафява коса от лицето си.

— Къщата на моите родители. Те са в Италия още една седмица.

Потрих с ръка лицето си.

— Няма ли да възразят, ако си направим купона тук?

Тя ми хвърли още един отегчен поглед и каза:

— Не и ако почистим кръвта. Хайде, Били, да вкараме тези двамата вътре и да ги сложим на леглата.

— Вие влезте — каза той и спря погледа си върху мен. — Аз ще се забавя за минута.

Джорджия изглеждаше, сякаш искаше да му се опъне, но поклати глава и с помощта на другия младеж въведе двамата пострадали вътре. Тера, все още гола и абсолютно непритеснена от това, ги последва, хвърляйки един поглед през рамо към мен, преди да изчезне. Сюзан бързо се изпречи пред мен, донякъде запречвайки гледката, и каза:

— Имаш пет минути, Дрезден. След това идваш при мен.

— Аха — отговорих аз, след което Сюзан също влезе в къщата.

Останах в мрака заедно с Били, набитото, ниско момче с дебели очила. Той беше пъхнал ръце в джобовете на халата и се пулеше в мен.

— Всички магьосници ли — каза той — носят детски картонени корони? Или само при пълнолуние?

— А всички върколаци ли имат очила — отвърнах аз, сваляйки короната от главата си, — и ухаят силно на „Олд спайс“? Или само при пълнолуние?

Той се ухили, вместо да се обиди.

— Бързо стопляш — каза той. — Винаги съм мечтал да мога и аз така. — След това протегна ръка към мен. — Били Бордън.

Разменихме си ръкостискането и той се опита да смачка дланта ми в своята.

— Хари Дрезден — представих се аз.

— Изглеждаш доста претрепан, господин Дрезден — каза той. — Сигурен ли си, че ще се справиш съвсем сам тази нощ?

— Не — отвърнах, обзет от внезапен прилив на откровеност.

Били кимна и повдигна нагоре очилата си.

— Значи, имаш нужда от нашата помощ.

И таз добра. Клубът „Мики Маус“ иска да се хвърли на моя страна. Върколаци за проверка — Били, Джорджия, Томи, Синди…

— Няма начин — казах аз. — Категорично не!

— Защо не? — попита той.

— Виж какво, момче. Вие нямате представа какви са тези върколаци. Не знаете на какво прилича Марконе и никога не сте виждали нещо, подобно на Макфин, освен на кино. Но дори и да можете да се справите, какво ви дава право да се заемете с това?

Били взе въпроса ми на сериозно.

— Същото, което и теб, господин Дрезден — каза той.

Отворих уста. И отново я затворих.

— Знам, че ми липсват много знания в сравнение с теб — каза Били. — Но не съм глупав. Имам очи. Виждам неща, за които хората се преструват, че не съществуват. Цялата страна е полудяла по вампирите. Защо, по дяволите, да няма и истински вампири? Знаеш ли, че бруталните престъпления са нараснали с почти четирийсет процента през последните три години? Само убийствата са се удвоили, особено в гъстонаселените градски части и в изолираните селски райони. Отвличанията и изчезванията са скочили с почти триста процента.

Примигнах срещу момчето. Не знаех истинските числа. Бях чувал Мърфи и други полицаи да казват, че положението по улиците е станало по-лошо. И дълбоко в себе си съзнавах, че светът става все по-мрачен. По дяволите, това беше една от причините да правя разни идиотски неща, като тези, които исках да предприема тази вечер. Собственото ми усилие да поддържам огъня на факлата.

— В известен смисъл съм песимист, господин Дрезден. Мисля, че хората не са способни да се нараняват толкова лошо. Имам предвид, че дори криминалните престъпници да се опитат, не биха могли да увеличат продукцията си с триста процента. Чувам разни истории, чета понякога жълтата преса. Ами ако свръхестественият свят се връща отново? Защо това да не е причината за нещата, които се случват напоследък?

— А ако наистина е така? — попитах го аз.

Били ме погледна, без да срещне погледа ми.

— Някой трябва да направи нещо. Аз мога. И трябва. Затова ние от „Алфа“ сме тук. Тера ни даде шанс да направим нещо, когато дойде при нас заради Северозападния проход, и ние се навихме.

Погледнах момчето. Бих могъл да споря с него, но нямаше смисъл. Познавах аргументите му. Самият аз ги споделях. Ако бях десет години по-млад, трийсетина сантиметра по-нисък и няколко килограма по-тежък, и аз бих могъл да говоря такива неща. И трябваше да призная, че момчето притежаваше сили. Да се превръщаш във вълк, не е евтин трик. Но си имах моята гледна точка и тя беше, че не искам неговата кръв по ръцете си.

— Не мисля, че си готов за висшата лига, Били.

— Може би — каза той. — Но няма никой друг в кошарата.

Трябваше да му призная, че притежаваше решителност.

— Може би трябва да пропуснеш този случай, за да доживееш до друга битка в бъдеще. Всичко може да завърши много зле и ако стане така, върколаците, с които се разправяхме край брега, ще дойдат тук за вас. Някой трябва да остане с ранените и да ги пази.

— По-вероятно е, че ако се справят с теб, ще могат след това да се справят и с нас. Разумно е да обединим всичко, с което разполагаме на едно място. Заедно с теб.

Изсмях се.

— Всички яйца в една кошница?

Той поклати глава.

— Да заложим всичко на най-вероятния победител!

Вгледах се в него дълго и мълчаливо. Вярвах в неговата искреност. Тя просто извираше от него, както може да направи само някой напълно неопитен идеалист. Беше успокояващо и едновременно много страшно. Не, не невежеството му. Неговата невинност. Той нямаше представа срещу какво ще се изправи. Ако го оставя, щях да го повлека надолу с мен. Независимо от всичко, което беше видял тази вечер, щях да го изложа на един изцяло нов, брутален, кървав и опасен свят. По един или друг начин, ако оставех Били Бордън и неговите приятелчета, те нямаше да доживеят изгрева на слънцето.

Но опазил ме бог, той беше прав в едно — имах нужда от помощ.

— Всички, които ще дойдат, ще бъдат под моя заповед — казах аз и той пое дълбоко въздух и очите му светнаха. — Не и Тера. Вие ще правите каквото ви кажа и когато ви кажа. А ако ви наредя да бягате, тръгвате веднага. Никакви въпроси. Разбра ли?

— Разбрах — каза Били и ми хвърли един предизвикателен поглед, който никак не отиваше на едно лудо и невзрачно гимназистче, облечено в черен хавлиен халат. — Ти си умен мъж, господин Дрезден.

Изсумтях срещу него и тъкмо в този момент автоматичното осветление на гаража изгасна и ни остави в пълен мрак. Чу се някакво недоволно възклицание откъм вратата и лампите светнаха отново. Там стоеше Джорджия в цялото си грациозно великолепие.

— Били Бордън — каза тя, — нямаш ли какво друго да правиш, освен да стоиш тук в тъмното?

След което се приближи намръщено към него.

Той я изгледа спокойно и каза:

— Кажи на всички, че тръгваме. Под командата на Дрезден. Ако смятат, че ще се справят, да идват, ако не, да останат да пазят Синди и Алекс.

Очите на Джорджия се разшириха и тя извика възбудено. Обърна се към мен и ме прегърна с ръцете си, което събуди отново болката в рамото, а след това се завъртя към Били и направи същото. Той трепна, докато тя го прегръщаше, след което тя се изправи и отхвърли назад хавлията му, оголвайки едната страна на бледата му гръд. Трябва да се признае на момчето, че неговата твърдост се дължеше на здрави мускули, а на гърдите му се видя рана, хванала плътна кора, от която все още се процеждаха капки кръв.

— Какво е това? — каза Джорджия. — Идиот такъв. Защо не ми каза, че си ранен?

Били вдигна рамене и се загърна с хавлията си.

— Раната е затворена. Ще можеш да ме превържеш, когато се преобличам.

Джорджия изтрака със зъби притеснено.

— Не трябваше да се хвърляш в ноктите на този вълк. Прекалено бърз е.

Били й се ухили.

— Почти успях.

— Почти щеше да загинеш — каза тя, но тонът на гласа й омекна.

Забелязах, че ръката й продължаваше да почива на гърдите на Били, а той я гледаше с някакво очакване. Тя замълча и те продължиха да се гледат още малко. Видях как тя преглътна.

Помощ! Влюбени млади върколаци. Обърнах им гръб и се запътих внимателно към къщата.

Никога не съм бил вярващ. Това не бе съвсем точно. Вярвах, че има Бог или нещо съвсем близо до него, за да заслужава такова име — след като съществуват демони, трябва да има и ангели, нали? Ако има Дявол, някъде трябва да има и Бог. Но Той и аз никога не виждахме нещата по същия начин.

Въпреки това повдигнах поглед нагоре. Не казах и не си помислих нищо, но ако Бог слушаше, надявах се желанието ми да стигне до него. Не исках някой от тези деца да загине.