Джим Бъчър
Безумна луна (21)

Глава 21

Разтърках очи и измърморих няколко общи проклятия към тези, които ни преследваха.

— Добре, добре, дайте ми една минута.

— Хари — каза Сюзан, — бензинът вече е почти на нула. Не знам дали имаме една минута.

— Който бяга от дъжд, на град налита — изстенах аз.

Тера ми се намръщи.

— Какъв град? — След това се обърна към Сюзан. — Не мисля, че е адекватен.

Изръмжах и се огледах със замъглени очи.

— Това е метафора. Небеса, знаеш ли въобще нещо за човешките същества?

— Сигурни ли сте, че някой ни следи?

Тера погледна колоната зад нас.

— През две коли. И отново още три коли по-назад. Два автомобила ни преследват.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

Тера ме изгледа с кехлибарените си очи и каза:

— Те се движат като хищници. Добре се движат. Усещам ги.

Присвих очи.

— Усещаш ги? Инстинктивно?

Тера вдигна рамене.

— Усещам ги. Те са опасни.

Все още чувствах вкуса на кръвта в устата си. Това ме смущаваше, подобно на пращенето по телефонната линия. От всички, които можеха да ни следят, се сещах за малцина, които могат да възбудят свръхестествените усещания на едно нечовешко същество. Мисля, че ще бъде добра идея, ако се вслушам в това, което би могъл да каже моят спретнат двойник.

— Сюзан — казах аз, — искам да излезеш от магистралата.

Тъмните й очи блеснаха под светлините на уличните лампи, когато погледна към мен и след това стрелката за нивото на бензина.

— И бездруго ще ми се наложи следващите няколко километра. Какво да направя?

— Изтегли се и спри пред първата бензиностанция.

Тя ми хвърли още един неспокоен поглед и аз успях да видя, че е прекрасна, като някоя южна красавица. Естествено, може би не бях съвсем обективен.

— А след това? — каза тя.

Прегледах крака си и бавно свалих другия ботуш, така че двата ми крака да са на едно ниво, когато застана на пода.

— Повикай полицията.

— Какво?! — възкликна Сюзан, след което насочи колата към изхода от магистралата.

Бръкнах в джоба за инструменти на моя комбинезон и извадих малката бутилка с втората ми отвара.

— Направи го — казах. — Имай ми доверие.

— Магьоснико — каза Тера с много спокоен глас, — ти си единственият, който може да помогне на моя годеник.

Погледнах към Тера с притеснение.

— Ще се срещна с вас на мястото, където правите събранията на вашите кутрета.

— Хари! — каза Сюзан. — Какви ги говориш?

Тя изведе колата настрани и се спусна по изходната еднопосочна рампа.

— Разбирам какво правиш — каза Тера. — Аз бих направила същото за моя самец.

— Самец? — възмути се Сюзан. — Самец? Аз не съм неговата…

Не чух остатъка от това, което Сюзан каза, защото грабнах в едната си ръка стрелящата пръчка, отварата в другата, отворих вратата, разкопчах си колана и се изтърколих по банкета на пътя.

Знам, знам, дори и на мен сега това ми се струва доста глупаво. Но тогава го направих, подтикван от някакъв рицарски, показен петльовски импулс. Бях съвсем сигурен, че Паркър и неговите приятелчета, „Уличните вълци“, ни следят, и имах ясна представа колко опасни можеха да бъдат. Допусках, че стават още по-лоши по време на пълнолуние. Сюзан нямаше представа на каква опасност се излага и ако останех близо до нея, щях да я завлека още по-сериозно. А Тера — на нея все още й нямах доверие. Не бях сигурен, че искам тя да ми пази гърба.

Трябваше да се справя сам с преследвачите, да оправя моите собствени грешки и да не позволя невинен страничен човек като Сюзан да плаща за тях.

И така, бух, аз се хвърлих навън от колата в движение.

Не ме гледайте така. Казвам ви, че за момента имаше смисъл.

Държах ръцете и краката си в окръжност, сякаш съм прегърнал буре, и след това храс-храс, бум-бум-бум, уип-уип-уип и туп. Известно време всичко ми се въртеше. Успях някак си да запазя чувство за ориентация, да превърна инерцията си в търкаляне и накрая спрях в относително удобните храсти край пътя. Бях заобиколен от току-що смачкани растения, всичките влажни от дъжда, а носът ми — задръстен от миризмите на кал, бензин, асфалт и изгорели газове.

Изпитвах адски болки, всичко ме болеше — от рамото до крака, главата ми беше замаяна и над клепачите ми се спусна мрак, като се опита да ги затвори. Напрягах се да си спомня какво точно бях намислил, когато отворих вратата на колата на Сюзан.

Внезапно всичко изплува в съзнанието ми и аз отхапах със зъби запушалката на флакона с отварата и впръсках цялото му съдържание в устата си. Почти 250 грама студено кафе, помислих мрачно.

Имаше вкус на стар картон, престояла пица и прегорели кафеени зърна. Но когато премина надолу по гърлото ми, усетих силата на отварата да се разтваря в мен, активна и жизнена, като че ли бях погълнал огромна, свръхактивна амеба. Умората ми се изпари и енергията избликна като на финала на добър концерт или увертюра. Болката отстъпи до поносими нива. Мускулите престанаха да ме болят, замътеният ми, задръстен мисловен процес възвърна яснотата си, сякаш някой бе промил синапсите с лютив червен пипер. Сърдечният ми ритъм се ускори, след това стана спокоен и аз внезапно стигнах до извода, че нещата не са толкова лоши, колкото си мислех.

Изправих се, като си помогнах с болната ръка, само за да плюя на раната, която ми беше причинила агент Бен, и се отърсих. Комбинезонът ми беше изпокъсан и по него имаше следи от прясна кръв от драскотините от асфалта. Ръцете и краката ми бяха покрити с тъмни белези — досадни малки подробности. Не им обърнах внимание.

Разклатих защитната гривна свободно около китката си, взех в дясната ръка стрелящата пръчка и се обърнах към входа откъм магистралата. Поех дълбоко въздух и усетих миризмата на дъжд върху асфалта, а зад нея и освежителния чист аромат на есента, почти напълно задушен от вонята на Чикаго. Помислих си колко много обичам есента и дори съчиних кратко стихотворение за нея, докато гледах как колата на Сюзан се отдалечава от погледа ми, увлечена от общото движение. Обърнах глава и видях, че две коли отчаяно пресичат лентите на движещите се около тях и се устремяват към отбивката. Отпред караше двутонен пикап, един от големите, с Паркър на волана, който се оглеждаше диво наоколо, докато ме откри, застанал сред високите треви край пътя.

Усмихнах му се и със задоволство видях шокираното му изражение.

След това поех дълбоко дъх заедно с подновената си сила, вдигнах пръчката с дясната ръка и произнесох едно изречение на език, който не познавах. След това гръмнах гумите на проклетия му камион.

Всичките четири гуми се пръснаха в един миг с отчетливо бум, което се дължеше на внезапното нагряване на въздуха в тях — доста хитро заклинание, изречено в движение, което загрява въздуха в гумите на движещата се кола. Пикапът започна да криволичи наляво-надясно и виждах ясно как Паркър върти отчаяно волана, опитвайки се да възстанови контрола. В кабината имаше още двама души, които не можах да различа от мястото, на което се намирах, но те очевидно не вярваха в предпазните колани. Мятаха се вътре като играчки. Пикапът заора извън пътя, изхвърляйки чакъл, профуча през тревите край мен, удари се в някаква канавка и започна да се преобръща.

Чу се силен звук от смачкана ламарина. Автомобилните катастрофи, когато се случват в действителност, а не по телевизията, са изключително шумни. Сякаш някой блъска празни кофи с ковашки чук, но още по-силно. Камионът на Паркър се преобърна два пъти, блъсна се в едно хълмче и остана да лежи на една страна.

— Чудесно! — казах си аз, не без професионална гордост. — Това трябва да свърши работа.

Избързах. Чу се рязък, стържещ звук и челното стъкло на пикапа избухна внезапно във форма на паяжина. Звукът се повтори и закаленото стъкло се разсипа навън, последвано от един крак, обут в черна кубинка. Изхвърчаха още стъкла и няколко души изпълзяха, окъсани и окървавени. Освен Паркър там беше и хулиганът, чийто нос сплесках преди няколко дни. Сега той беше смешно подут, но заедно с него беше и кръвожадната жена, която водеше групата, когато изпаднаха в ярост. И двамата бяха облечени в джинси и кожа, а драскотините и порязванията от тяхното премятане много ясно си личаха.

Паркър ги изведе навън, погледна пикапа слисано, след което се обърна към мен. Видях, че в очите му се прокрадна страх, и това предизвика вълна на задоволство в собственото ми разтупкано сърце. Добре наредих тази шушумига. Завъртях пръчката на пръстите си, започнах да си подсвирквам увертюрата на „Кармен“ и се насочих към тях през тревата, притеснен, че накуцвах и че бях облечен в смешния син комбинезон, от чиито къси ръкави и крачоли стърчаха голите ми ръце и крака.

Сплескания нос ме видя и издаде някакъв неандерталски звук на изненада. Извади пистолет от джоба си, който изглеждаше съвсем малък в ръката му, и без никакво встъпление започна да стреля по мен.

Вдигнах лявата си ръка, съсредоточих безкрайната си енергия в защитната гривна и изрекох нещо, което се предполагаше да е на италиански, за да потвърдя с думи заклинанието. Продължих да напредвам към тях, докато куршумите отскачаха от щита пред ръката ми в каскада от искри, и даже имах достатъчно въздух, за да продължа да си подсвирквам „Кармен“.

Паркър изръмжа и цапна китката на Сплескания нос с някакво движение от джудото. Чух ясно звука от трошенето на кост, но Сплескания нос само издърпа ръката си до тялото и хвърли сърдит поглед на Паркър.

— Не забравяй за какво сме дошли — каза ниският мъж. — Той е мой.

— Здравей, господин Паркър — подвикнах бодро.

Предполагам, че видът ми, докато се приближавах към тях, е бил комичен — освен всичката кръв и широката усмивка, която се беше разляла по цялото ми лице. Имаше обаче застрашително въздействие върху „Уличните вълци“. Жената изръмжа и във въздуха край мен за миг усетих дивата необуздана енергия, същата, която беше обхванала обезумелите ликантропи в автосервиз „Пълнолуние“.

Хвърлих на кучката един отегчен поглед, размахах ръка във въздуха и извиках проточено Disperdorus^[1]. Изхвърлих едно усилие на волята, което би ми се струвало застрашително друга нощ, когато не бих се чувствал толкова всемогъщ, и жената отскочи назад, като че ли я бях плеснал през устата. Енергията, която тя събираше, се разсипа и разпиля, сякаш никога не е съществувала. Тя ме изгледа напрегнато и нервно и посегна с ръка към ножа, който висеше в канията на бедрото й.

— Стига вече глупости. Както вече казах — продължих аз, — здравей, господин Паркър. Знам защо си тук. Чул си за караницата от някоя полицейска радиостанция и пристигаш при Управлението, за да ме потърсиш, нали? Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но няма да ти позволя да ме убиеш.

Сплескания нос се намръщи и каза:

— Как разбра, че…

Паркър го цапна с ръба на ръката си по устата и той млъкна.

— Господин Дрезден! — изръмжа Паркър и ме огледа от главата до петите. — Какво те кара да мислиш, че можеш да ми попречиш да те убия?

Усмихнах му се. Нали човек трябва да се усмихва на децата и идиотите.

— Не знам — изкисках се аз. — Може би защото, ако пристъпиш отвъд линията, аз ще стоваря върху вас нещо много по-лошо от това, което се случи с този пикап. И защото само след няколко минути полицията ще пристигне и ще се разправи с вас.

Внезапно пробягна някакво замъгляване, уличните лампи помръкнаха, дъждът стана още по-студен, но това премина за миг. Изтрих няколко капки кръв от клепачите си и се усмихнах отново. Не трябва да показваме слабостите си пред децата.

Паркър изкриви тънките си устни в усмивка. Зъбите му бяха развалени.

— Полицаите преследват и теб, Дрезден. Не ти вярвам.

— Щом пристигнат, смятам да изчезна мистериозно — казах аз. — Ей така, гледай, с магия. А вие…

За момент забравих какво исках да кажа. Нещо човъркаше мозъка ми, някаква подробност, която бях забравил.

— Усещам миризмата на кръвта ти, магьоснико — каза Паркър много спокойно. — Нямаш представа как мирише.

Паркър остана неподвижен, но жената издаде някакъв мяукащ звук и се притисна до Сплескания нос. Очите й бяха фокусирани настойчиво върху мен.

— Поеми я хубаво — успях да кажа аз. — Това ще ти е за последно.

Но усмивката ми изчезна. Някаква несигурност започна да се катери по стената от самоувереност, от която бях толкова доволен. Дъждът стана по-студен, светлината отслабна. Протегнатата ми лява ръка ме заболя, като болката тръгна от рамото, и тя започна да трепери. Болката отново извираше от всяка част на пребитото ми тяло.

Здравият ми разсъдък се върна внезапно. Отварата. Отварата ме изоставяше. Обзет от първоначалната еуфория, аз се бях насилил прекалено много. Разпръсването на аурата от ярост и лъст, която жената беше започнала да съсредоточава, беше цял подвиг, с който не бих се заел в нормално състояние. Имаше прекалено много неизвестни. Сърцето ми отново биеше ускорено и започнах да се задъхвам. Не можех да си поема достатъчно дъх, за да успокоя сърцебиенето.

Паркър и двамата му партньори се напрегнаха едновременно, без да си разменят видимо някакви сигнали. Отново виждах дивата енергия да се спуска надолу от дъждовните облаци към ликантропите. Кълна се, виждах как раните по телата им, получени от катастрофата, зарастват пред очите ми. Сплескания нос завъртя току-що счупената си китка, сви пръсти и ме погледна с мръснишка усмивка.

„Добре, Хари — казах си аз, — запази спокойствие. Не изпадай в паника. Трябва да ги задържиш, докато пристигнат полицаите, след което можеш да паднеш и да кървиш до смърт или да отидеш на доктор — което от двете боли по-малко.“

— Знаеш ли, Паркър — казах аз и в гласа ми се чувстваше някакво развълнувано треперене, което издаваше отчаяние, — нямах въобще намерение да идвам във вашия автосервиз. По дяволите, нямаше да бъда там, ако оня глупак на Дентън не беше ме насочил.

— Това вече няма никакво значение — каза Паркър. В гласа му се чувстваше спокойна увереност и той видимо беше отпуснат. Усмихна се и ми показа още от своите зъби. — Това е минало.

След това направи крачка напред и аз изпаднах в паника.

Вдигнах пръчката към него и изревах:

— Fuego!

Насочих цялата си воля в нея и нека Съветът върви по дяволите с неговата забрана да се убива чрез магия.

Нищо не се случи.

Погледнах с недоумение първо към Паркър, после към стрелящата пръчка. Докато ги гледах, пръстите ми се отпуснаха и гравираната с рунически знаци ясенова пръчка падна на земята, въпреки че се опитах несръчно да я хвана. Вместо това теглото ми натежа върху ранения крак, мускулите се стегнаха в нов спазъм, който обхвана с агонизираща болка крака ми. Огънах се и паднах напред в калта и тревите. Последните нишки на щита изчезнаха едновременно с това. Магията напълно ме изостави.

Паркър се изсмя гадно и дълбоко.

— Хубав номер. Знаеш ли друг?

— Само още един — изръмжах аз и претърсих джобовете за инструменти на комбинезона.

Паркър се приближаваше бавно и уверено и се движеше, сякаш беше трийсетина години по-млад. Пръстите ме боляха от студа, одраскани от асфалта, безсилни от всичките болки, драскотини и белези. Но дръжката на моя пистолет не беше трудна за намиране.

Извадих го, дръпнах назад ударника и го насочих към Паркър. Очите му се разшириха и той отпусна тежестта си на задния крак — не че тръгна назад, но престана да се приближава. Дори и прострян в калта, от един метър разстояние нямаше начин да не го уцеля, и той съзнаваше това.

— Не мислех, че си от тези, дето носят пистолет — каза той.

Дъждът беше прилепил косата му над очите.

— Само в особени случаи — отговорих аз. Трябваше да го забавя само за няколко минути, докато се появят полицаите. Вярвах, че ще дойдат — иначе бях мъртъв. Буквално. — Спри там.

Той не спря и направи още една крачка към мен.

Затова стрелях.

Пистолетът изрева и куршумът се заби в капачката на дясното му коляно. То експлодира с парчета от кости и кръв, кракът му се подви под него и той се строполи на калната земя. Примигна изненадано, но очевидно не усещаше никаква болка. Отдръпна се няколко метра назад и ме огледа изпитателно за миг.

Паркър подви крака и без да обръща внимание на съсипаното си коляно, се отпусна върху петите си, като опря лакти на бедрата, сякаш бяхме отколешни приятели, като държеше ръцете си така, че ясно да ги виждам.

— Ти си по-корав, отколкото изглеждаш. Да знаеш, че се опитахме да те пипнем до апартамента ти — каза той, сякаш току-що не бях се опитал да го застрелям, — но беше пълно с полицаи. По радиостанцията казаха, че си арестуван, но допускам, че си успял да избягаш. Подкупихме пазача на затвора да ни каже, когато те приберат. — Ухили се със щръкналите си зъби и имаше почти приятелски вид. — По дяволите, момче. Висяхме два дни в един бар на две пресечки от Управлението, надявайки се да те засечем, когато те поведат по стълбите. Като по поръчка.

Той ме посочи с пръст, сякаш стреляше, но после го обърна надолу.

— Съжалявам, че съм ви разочаровал — измърморих аз.

Опитвах се с всички сили да не се поддам на треперенето, студа и мрака. Знаех, че иска нещо, но имаше толкова неща, с които да се съобразявам — прекалено много рани, изтощение, прекалено много кръв по ръцете ми. Хвърлих един поглед край него и видях, че Сплескания нос и жената все още са на същото място и ме наблюдават с напрегнатото изражение на гладни животни.

Паркър се изкиска.

— Вместо това всичко живо в Управлението полудя. Стрелба, експлозии, като че вътре избухна война. Беше забавно да се гледа. И изведнъж ти залиташ по средата на цялата бъркотия, точно пред Полицейското, и две готини мацки ти помагат да слезеш по стълбите. Ние просто подкарахме след теб.

— Надявам се, че сте застраховани.

Пъркър вдигна рамене.

— Пикапът не е мой. — Той откъсна един дълъг стрък трева и го прекара по разбитото си коляно, докато се оцвети в червено от кръвта, след което го смачка между пръстите си. — Моите хора са край езерото тази вечер. Малко да изпуснат пара заради пълнолунието. Искам да те изправя пред всички тях. Имаш наистина лоша репутация, момко.

— Не можеш да имаш всичко, което пожелаеш — казах аз и отърсих влагата от очите си — дъждовни капки или кръв, не разбрах точно какво.

Усмивката на Паркър стана още по-широка.

— Има нещо, което не знаеш.

В далечината се чу вой на сирени, които бързаха по магистралата към нас. Най-сетне да направя нещо правилно.

— Така ли? — попитах аз, осмелявайки се да предвкуся радостта от победата.

Паркър кимна и погледна настрани.

— Зад теб имаше две коли.

И в този миг нещо удари дясната ми ръка, която изтръпна толкова силно, че пистолетът падна на земята. Погледнах нагоре и успях да видя, че друг един ликантроп от сервиза вдига водопроводна тръба, увита с лепенки, и я стоварва с всички сили върху мен. Жената изпищя и се втурна насам. Тя имаше обковани с желязо ботуши. Сплескания нос се затътри след нея и трябваше да се задоволи да използва дулото на пистолета си като тояга.

Паркър си остана на мястото, полюляваше се на петите си и наблюдаваше какво става. Можах да видя очите му. Кръвта ми опръска неговата буза.

Не искам и да мисля за това, което те направиха. Не искаха да ме убиват. Искаха само да ме заболи. И бяха много добри. Не можех да се бия. Не можех дори да се свия на топка. Толкова малко дух бе останал в мен. Чувах, че издавам задавени звуци, давя се в собствената си кръв, хълцам и повръщам в трогателна агония. Бих крещял, ако можех. Чувал съм за мъже, които не проронват и дума, когато ги изтезават, но аз не съм толкова силен. Тези успяха да ме пречупят.

В един момент разумът казва „стига толкова“ и бяга като луд от цялата тази болка. Аз също се отправих натам и въобще не съжалявах, че стана така.

Смътно чух как Паркър им заповяда да ме оставят, когато спрях да мърдам. Той им потроши още няколко кости и те се отдръпнаха с яростно ръмжене. Отново стъпваше на крака си, въпреки че моят изстрел беше раздробил ставата му. По негово нареждане ме вдигнаха като чувал с картофи и ме отнесоха до една друга кола. Усукаха китките, глезените, лактите и устата ми със скоч-лента. След това ме хвърлиха в багажника.

Паркър се протегна и затвори капака. Едва имах сили да си движа очите. Просто гледах и ги оставях да се фокусират сами.

Видях лицето на човека зад волана на една кола, която премина бързо по пътя — най-обикновена кола, неразличима от останалите в града. Лицето беше младо, напрегнато, луничаво, с червена коса и големи уши.

Роджър Харис от ФБР. Червенокосият лакей на Дентън.

Колата премина, без дори да забави ход, а Харис не погледна към мен и не прекъсна зоркото си наблюдение. Не бях единственият, когото следят тази нощ.

Паркър затвори капака на багажника и ме остави в непрогледна тъмнина. Тръгнаха точно в момента, когато сирените достигнаха до изхода на магистралата. Колата на моите похитители се залюля и потегли рязко, а аз бях в такава абсолютна, болезнена и жестока агония, каквато никога не бях изпитвал досега.

И въпреки запушената ми уста, започнах да се смея. Не можех да спра. Смеех се и това звучеше, сякаш съм се задавил с помия.

Всички части на пъзела се наместиха.