Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (8)

4

Главната галерия на музея „Макфол“ бръмчеше от приглушени гласове и нервен смях. Артистичният елит на Сан Франциско се бе събрал в целия си блясък: уредници на музеи и колекционери на картини, художници и галеристи, висша мода, татуировки, особено татуировки, върху гърбове и ръце на млади и недотам млади мъже и жени; никой не поглеждаше към изложените творби, някои рецитираха задъхано сивитата си, други се преструваха на отегчени, докато клепачите им пърхаха като крилца на колибри, търсейки в множеството потенциален покровител, пред когото да си излеят душата.

Роузмари Томас спря за миг, колкото да си поеме дъх, облегна се на стената и се загледа в тълпата от сноби и псевдоинтелектуалци, облечени почти до един в черно, много от които познаваше от години, но на кого от тях би могла да се довери? Дали знаеха? Дали не й се присмиваха зад гърба?

Горката Роузмари, с този съпруг, хммм, нали разбираш?…

Самата мисъл, че се бе превърнала в посмешище, в обект на състрадание, беше непоносима.

Каква ирония, помисли си тя, докато погледът й се спря върху ослепителния в противоречивостта си повод за днешния прием — триметровото „накапано“ платно на Джаксън Полък от 1947 г. от най-силния период на този маниакален в гениалността си творец. Творба като тази, която извънредно рядко се излагаше на показ, бе дар за музея, който тя бе помогнала на Кристофър да придобие.

Нашият музей, обичаше да го нарича Кристофър. Каква подигравка! Защото междувременно Кристофър Томас се бе издигнал до главен уредник на изкуството на XX век, докато тя си бе останала сътрудник в отдел „Оръжия и доспехи“ — една миришеща на мухъл зала, в която влизаха лъхащи на мухъл възрастни господа или мърляви тийнейджъри.

Но нима двамата заедно не го бяха решили така: неговата кариера да се развива с предимство?

Без теб нямаше да се справя, скъпа.

Колко пъти й го бе казвал? И тя му бе вярвала, доволна в ролята си на тихата, подкрепяща съпруга си женичка с добър произход: дъщеря на провинциално буржоазно семейство от Шейкър Хайтс, Охайо; бал на дебютантките, диплома на бакалавър от колежа „Уелсли“, магистратура от престижния нюйоркски Институт за изящни изкуства.

Музеят до голяма степен дължеше репутацията си на Роузмари. Благодарение на семейните си контакти тя бе успяла да се свърже със стари европейски фамилии и да ги предума да дарят редки творби на техния музей, вместо на по-големите и далеч по-лъскави калифорнийски институции. А сега Кристофър изграждаше колекцията от съвременно изкуство — онова, което привличаше снобската публика, която иначе не проявяваше почти никакъв интерес към рицарски доспехи и готически потири. Самата Роузмари се чувстваше като стара безинтересна реликва, някога гръбнак на музея, а днес никому ненужна, незабележима, готова да бъде изхвърлена на боклука.

Ние вече не сме си нужни.

Искаш да кажеш, че аз не съм ти нужна.

Искам развод.

След всичко, което бе принудена да изтърпи — жените, униженията — сега той искаше развод.

Няма да ти позволя да се разведеш с мен.

Не можеш да ме спреш.

Лицето на Кристофър, устните му, изкривени в ехидна усмивка, изгаряха съзнанието й, докато очите й регистрираха лицето на друг мъж.

— О! — Тя си пое припряно дъх. — Тони.

— Добре ли си?

— Аз ли? Ами да, добре съм. Разбира се. — Дали вижда срама на лицето ми?

— Изглеждаш някак зачервена.

— Не, не… нищо ми няма. Тези светски събития, нали знаеш?

— Е, да, не е лесно да си уредник на музей, но пък за мен е удоволствие да видя новата ви блестяща придобивка.

— Която имаме благодарение на теб. — Ето, трябваше да му го кажа.

— Е, не изцяло. — Тони Олсън повдигна рамене с престорена скромност.

Щедър меценат и председател на Управителния съвет от четири години, Тони бе оформил посоката за развитие на музея, като междувременно двамата с Роузмари бяха станали добри приятели.

— Кристофър също има немалка заслуга. Трябва да си много горда с него.

— Да… разбира се. — Роузмари преглътна мъчително; кръвта нахлу в мозъка й, гадеше й се.

— Сигурна ли си, че ти няма нищо, Роузмари? — Тони положи ръка на рамото й.

Тя се опита да се усмихне. Лицето на Кристофър беше все пред очите й, думите му я изгаряха като киселина.

Ами децата?

Ще го преглътнат.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Това е последното, от което имам нужда, Тони. От заетост пропуснах вечерята, което беше глупаво от моя страна, но иначе съм добре, нищо ми няма, наистина!

Той я погледна в очите.

— Роузмари, всички знаем колко помогна за придобиването на тази картина, която при това не е към твоя отдел, а пък сега Кристофър си приписва всички заслуги. Не е честно.

— Е… аз май съм по-добра в осигуряването на грантове и дарения, докато Кристофър повече го бива по светската част…

— Ти си много повече от това, което казваш. Ти си котвата, за която се държи цялата институция.

Метафората не й хареса — представи си някаква тежест, която тегли музея надолу, заплашвайки да го завлече на дъното.

Докосна го по ръката, усети финия кашмир под пръстите си.

— Върви, общувай с гостите, това е твое задължение.

Тони Олсън докосна с устни бузата й и я озари с топла усмивка, преди да се смеси с тълпата; направи го с онази лекота, на която Роузмари винаги се бе възхищавала, но така и не бе успяла да постигне.

Котва — това съм аз. Ненужна тежест.

Но, от друга страна, тя беше добра съпруга на Кристофър — винаги до него, когато имаше нужда, винаги готова да отстъпи на заден план, за да може той да блесне, да бъде звезда. Винаги способна да отгатне желанията му и да ги изпълни.

Тя наблюдаваше тълпата; поне половината ценители на изкуството стояха с гръб към шедьовъра на Полък.

— Господи, изглеждаш ужасно! — Питър Хюсън изгледа сестра си над ръба на чашата с шампанско. — Побеляла си като призрак. Какво ти е?

— Нищо.

— Да не би да е заради онзи мазен милиардер Олсън?

— Не, разбира се. — Роузмари откри Олсън с поглед, който вече говореше с половин дузина гости едновременно.

— Нали знаеш, че първия си милион го е изкарал от муниции?

— Не вярвам.

— Наивността ти не спира да ме изумява. — Питър подсмръкна. — Този човек ми е противен.

— Противен ти е всеки, който има повече пари от теб.

— Това означава всички, нали?

— Господи, Питър, та ти и аз имаме един и същ попечителски фонд, знам точно с колко пари разполагаш и те никак не са малко. Би трябвало да си благодарен.

— Милата ми сестричка, ти се правиш на благодарна доста по-добре от мен.

— Дай да не навлизаме в това, не и тук — въздъхна Роузмари.

— В кое да не навлизаме? Имаш предвид може би заема, който ти поисках… и ти ми отказа?

— Ние получаваме една и съща месечна издръжка, Питър — прошепна Роузмари, но думите й прозвучаха повече като съскане. — Само че аз не харча моите пари така, както ти твоите.

— Това е очевидно. — Питър огледа критично сестра си от глава до пети. — Не е ли редно да се пооблечеш малко по-прилично за такива събития?

— Много остроумно. — Роузмари приглади с ръка някакви въображаеми гънки по семплата си бежова рокля.

— Изобщо не остроумнича. — Питър се обърна към центъра на залата. — Виж само как се е издокарал съпругът ти, с дизайнерски смокинг. Ти защо не си до него, защо не си го хванала под ръка?

— Жонглира с толкова събеседници едновременно, едва ли му е до мен.

— Трябвало е да стане жонгльор, да работи в цирка…

— Не сега, Питър!

— Господи, Роузмари, колко не ти отива да се правиш на мъченица, да защитаваш този негодник, който те прави за смях пред хората!

— По-тихо, Питър!

Роузмари огледа посетителите около тях, за да се убеди, че никой не ги подслушва, но всички бяха твърде погълнати от себе си, за да забележат каквото и да било.

— Е, че какво? Няма някой, който да не знае за изневерите му! Той не си дава труд да ги крие.

Роузмари усети как краката й омекнаха, лицето й пламтеше, но не каза нищо.

— Виж какво, ако смяташ да стоиш отстрани и да се цупиш, аз си тръгвам.

— Добра идея — каза тя неочаквано рязко и отстъпи крачка-две назад. Идваше й да се обърне и да побегне, но краката й бяха като приковани в пода, а в съзнанието й като повредена грамофонна плоча се повтаряха едни и същи фрази:

Има ли друга, Кристофър?

Не е в това въпросът.

Тъкмо в това е. Поне за мен.

Ти нямаш нищо общо.

Искам да знам.

Това си е моя работа, не твоя.

Няма да допусна да ме унижаваш по този начин. Няма!

И какво ще направиш?

Тя отново си представи лицето му, докато изричаше тези думи, ехидната му усмивка, арогантността му. Трябва да се махна от тук.

Усети нечия ръка с добре поддържан маникюр върху своята, ноктите погъделичкаха леко плътта й.

— Вие сте съпругата на Крис, нали?

Младата жена, която зададе въпроса, приличаше на невестулка — висока и слаба, със злобно изражение на лицето; с присвити очи и устни, разтеглени в неискрена усмивка.

— Да — кимна Роузмари.

— Вие не ме познавате. Хейл Пратчет, навремето работех в Природонаучния музей на Лос Анджелис. — Тя отметна встрани дългата си червеникава коса.

Погледът на Роузмари регистрира прилепналата по тялото рокля, петнайсетсантиметровите токове, дузината сребърни и златни гривни на всяка ръка — жена, срещу която тя нямаше никакви шансове; жена, каквато трудно можеше да се види в Шейкър Хайтс, но която изглеждаше съвсем на място в салоните на Ню Йорк, Лос Анджелис или Сан Франциско; една от онзи тип жени, които неудържимо привличаха Кристофър.

Роузмари я гледаше втренчено, като едва се сдържаше да не замахне и да я удари.

— Но аз ви познавам, и то не от музея. — Тя си пое дълбоко дъх и каза: — Как смеете да идвате тук?

— В какъв смисъл? — попита невинно Хейл. Усмивката й сякаш беше трайно запечатана върху лицето.

— Напуснете веднага.

— Няма да стане.

Хейл повдигна старателно подчертаната си с молив вежда и погледна над рамото на Роузмари към тълпата зад гърба й. Имаше голям избор, но сега не беше моментът, напомни си тя. Тази вечер бе дошла заради конкретен мъж. Тя огледа Роузмари от глава до пети, изсмя се гърлено, после се обърна и се отдалечи.

Лицето на Роузмари пламтеше от гняв, докато наблюдаваше как Хейл Пратчет си пробива път през множеството, а стройното й тяло се виеше като змия. После зърна Кристофър сред най-гъстата тълпа, унесен в непринуден светски разговор със седем-осем души едновременно, докато хубавата му сътрудничка Джъстин Оулгард беше застанала чинно отстрани.

Той спеше и с Джъстин и Роузмари го знаеше.

Господи, има ли сред всичките тези жени поне една, с която той не е…

Роузмари наблюдаваше как Кристофър се смее и отмята русия кичур коса от челото си. От него лъхаше неподправена жизнерадост и добродушие и Роузмари усети как стомахът й се свива от болка. Изведнъж онази, червенокосата — Хейл Пратчет — се появи отнякъде и го улови за ръката.

В този момент Роузмари си мечтаеше земята да се разтвори под краката й, да я погълне, да стане невидима.

Но нима и сега някой я забелязваше?

Време ми е да се погрижа за себе си, Роузмари, и багаж не ми е нужен.

В това ли се бе превърнала тя за него, в багаж?!

Доста направих за теб, Роузмари, но между нас всичко е свършено.

Направил си за мен? Какво си направил за мен?

Ушите й бучаха от шума и ярките светлини в залата, пред очите й танцуваха цветни петна като безброй етюди на Джаксън Полък, пулсиращи върху белите стени.

После изведнъж всичко престана, шумът утихна до монотонно жужене, тълпата се разтвори в пространството, докато накрая останаха само тримата: Кристофър и онази ужасна червенокоса жена, застанали един до друг пред платното на Полък — два силуета на фона на трептящите цветни петна; и Роузмари, която ги наблюдаваше отдалеч. Тя не чуваше какво си говорят, но разбираше езика на тялото им: жената издала хълбоците си напред, а Кристофър шепнещ нещо в ухото й, докато дланта му я стискаше над лакътя.

Но когато онази жена вдигна ръка, за да го погали по косата — тук, насред музея, пред очите на всички, на собствената му съпруга — това преля чашата.

Залата се въртеше около нея като капките под четката на Полък. Роузмари усещаше, че се движи, чуваше гласа си да казва: „Извинете! Извинете!“, докато си пробиваше слепешком път през тълпата, собственото й дишане свистеше в ушите й, сърцето й биеше бясно в гърдите; Кристофър и онази жена идваха все по-близо и на фокус, русите кичури на главата му и тъмночервеният лак на ноктите й изпъкваха релефно, в ярки цветове, докато всичко останало се размиваше в мъгла…

 

 

Кристофър Томас се усмихна лъчезарно на групичката възторжени почитатели, които го бяха наобиколили, после вдигна поглед над главите им и я видя: неговата съпруга, сама, обикаляща като сираче наоколо.

Светлокестенявата й коса се спускаше безжизнено до раменете, безформената й бежова рокля висеше като чувал. Той отдавна беше престанал да забелязва хубостта й в невзрачната опаковка. Запита се какво изпитваше към нея в този момент, но не можа да си отговори.

— Здравей, жонгльоре! — каза Питър Хюсън, като тупна зет си по гърба.

— Какво?

— Жонгльор — повтори Питър, като се направи, че жонглира с ръце.

Кристофър Томас го изгледа с нескрито презрение. Питър Самохвалкото. Питър Готованеца. Питър, който не го биваше за нищо. Кристофър го потупа снизходително по рамото и му обърна гръб.

— И така, как ти се струва този Полък? — попита той Тони Олсън.

— Брилянтен. Наелектризиращ. И доста скъп.

— И ш-ш-шладникав — изфъфли Питър Хюсън, като се вклини помежду им.

Беше пиян и заваляше думите.

Кристофър въздъхна шумно.

— Моят шурей не е в състояние да забележи вътрешната структура на сюжета, ритъма на капките, преплитащите се абстрактни форми, наподобяващи езически танц…

Питър изпръхтя през носа си, но преди да бе казал нещо, Кристофър го улови за лакътя, дръпна го към себе си и просъска в ухото му:

— Питър, разкарай се веднага! Никой не те е канил тук.

— Не се занасяй, Томас, сякаш не се знаем! — изригна Питър; алкохолният му дъх удари Кристофър в лицето като мокра гъба.

— Крис…

Кристофър пусна шурея си и се извърна към познатия женски глас.

— Оставих поне десет съобщения на гласовата ти поща — каза тя.

Хейл Пратчет.

Кристофър забеляза тълпата, която го обкръжаваше все по-плътно: художници и колекционери, дори самият директор на музея Алекс Хълтгрен — човек, напълно лишен от чувство за хумор, и членът на Управителния съвет Тони Олсън.

— Не мога да говоря сега — прошепна той на Хейл. — Ще ти се обадя.

— Само ми обещаваш…

— Коя е тази, Крис? — попита Джъстин Оулгард, като пристъпи крачка напред и се изправи лице в лице с Хейл Пратчет.

— Тъкмо щях да му задам същия въпрос — сопна се Хейл, като оглеждаше нацупено Джъстин.

Кристофър поглеждаше ту към едната, ту към другата.

— Не мога, Хейл, не и тук — прошепна той в ухото й.

— Я, ти помниш името ми, каква изненада! — изсмя се изкуствено тя; ръката му я стискаше като клещи над лакътя. — Не се тревожи, няма да правя сцена.

— Ти вече я направи. — Кристофър се огледа. Директорът на музея, Тони Олсън, Джъстин — всички го наблюдаваха внимателно.

Той се насили да се усмихне, за да разсее напрежението, но със свободната си ръка Хейл Пратчет се опитваше да приглади косата му — изтъркан жест, който без съмнение бе видяла в някой филм, всичко в нея беше театър и бутафория. Той бездруго щеше да я спре, поведението й беше крайно неуместно, дори вече бе вдигнал ръка, за да й попречи, но в този момент видя Роузмари, която разблъскваше тълпата на път към него, с изкривено от гняв лице.

 

 

— Стига!

Роузмари Томас се стресна от собствения си глас — много по-силен, отколкото бе очаквала. Тя перна Хейл Пратчет през ръката, с която посягаше към съпруга й.

— Какво, по дя… — зяпна Хейл.

— Какво си направил ти за мен? — крещеше Роузмари на съпруга си. — За мен?

Цялото й тяло трепереше, но това нямаше никакво значение; нищо нямаше значение.

— Само като си помисля какво пожертвах заради теб, всичките тези години, живота си и какво получих в замяна?

— Роузмари, моля те. — Кристофър правеше ритмични движения с длани във въздуха, сякаш усмиряваше куче, а лицето му беше изкривено в неподвижна усмивка.

Тълпата около тях бе утихнала, тишината се разпространяваше в концентрични кръгове, като вълни в езеро, докато накрая останаха да разговарят само малки групички по ъглите — нестроен хор от приглушени далечни гласове.

Кристофър посегна към Роузмари, но тя го плесна през ръката и отстъпи крачка назад.

— Роузмари…

— Мръсник такъв! Аз ти дадох всичко това. А сега ти…

— Роузмари, моля те. Ти си пила, скъпа, не си на себе си.

Той успя да я прегърне през рамо, но Роузмари се отскубна от ръката му.

— Нищо не съм пила. Никога не съм била по-трезва. — Звукът от собствения й глас все така я стряскаше, но беше твърде късно, за да се спре. — Значи искаш развод, така ли, Кристофър? Ще видим тази работа.

Изведнъж залата се завъртя, таванът се люшна на една страна, подът се надигна да го посрещне; тя видя как Джъстин присви очи, видя тънката усмивчица върху устните на Хейл Пратчет; Тони Олсън гледаше намръщено, а разните художници, търговци на картини, уредници на музеи приличаха на гротескни образи от гравюри на Домие, които я фиксираха с поглед, и в този момент залата оживя, сякаш някой бе натиснал копчето на видео, поставено на пауза, хората отново заговориха помежду си, но някак плахо, гузно, извърнали поглед встрани, давайки си вид, че нищо не се бе случило. Но беше твърде късно — истината за стореното от нея насред изложбата, насред музея я разтърси отвътре като спазъм. Със сълзи в очите и червени петна на лицето тя разблъска тълпата и избяга от залата.