Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (6)

2

— Какъв щедър домакин — каза Джъстин.

Каква наивница, помисли си той. Била ходила вече два пъти в Европа, както не бе пропуснала да го уведоми още преди излитането на самолета. Веднъж за месец в Лондон преди втори курс в онзи колеж някъде около Остин — той така и не можеше да му запомни името — и после за цели четири месеца в Амстердам на нещо като стаж към Райксмузеум. По време на този стаж тя бе понаучила — или поне така твърдеше — това-онова за живописта; самият той имаше съмнения по въпроса, макар никога да не ги изразяваше гласно. В света на изкуството една дискретно повдигната вежда често е напълно достатъчна.

Кристофър Томас я погледна през масата в ресторанта. Усмихна й се.

— Щедростта е привилегия на богатите — отбеляза той. — Лично аз не си спомням нито един случай заможни хора да са били — как да го кажа? — стиснати в гостоприемството си към мен. А ти?

Тя си замълча. И причината да не отговори, помисли си Кристофър, беше, че тя всъщност никога не бе общувала с такива хора. Бе завързвала подобни познанства чрез музея, но едно е да се познаваш с някого, а друго — да бъдеш приет в социалната му среда. Докато при него беше съвсем различно. Той не само беше женен за Роузмари, но си бе извоювал, и то със собствени сили, място в артистичните среди. Идваше от нищото, но и това си имаше своите предимства, особено за хамелеон като него. Помагаше му да се слее с фона. Да мисли като околните. Беше лесно. Хора на изкуството се вслушваха в думите му, засвидетелстваха му уважение.

Джъстин се пресегна към бутилката „Шабли“, която собственикът на заведението бе оставил на масата им. Наля догоре чашата му, после допълни и своята.

— Да, май наистина не съм свикнала с това — каза тя, чувствайки се някак си чужда, не на място в тази кула от слонова кост. Не й беше за пръв път. Така се бе чувствала и в университета, и практически навсякъде оттогава насам. — Но трябва да призная, че ми харесва.

Той отпи малка глътка от виното.

— Разбира се. На кого не би му харесало?

— Със сигурност е по-приятно, отколкото да работиш.

Той размаха шеговито показалец пред лицето й. Малкият пръст на ръката му беше бинтован.

— Виж какво, ние работим! Забрави ли? На международна конференция сме от името на музея. Не защото сме искали да прекараме пет дни във Франция. Не защото толкова държим да отседнем в „Шато Белпиерс“. Нито защото обичаме да седим в подобни заведения и да пием „Шабли“. Ако това беше причината, можехме да отидем и в Напа.

Тя се засмя притеснено.

— Да, разбира се. Понякога забравям.

— А не бива.

— Я ми припомни, какво ти беше на ръката?

— Няма да ти кажа, както не ти казах и предишния път, когато ме попита.

Двамата отново замълчаха. Тя погледна през рамото му към редицата тополи от другата страна на площада. В сянката на дърветата, на малка правоъгълна площадка от рохкава бяла пръст, неколцина мъже с вълнени каскети играеха петанк. Единият от мъжете бе спечелил точка, забеляза Джъстин, и останалите се изреждаха да го тупат по рамото и да го поздравяват за скромния, но заслужен триумф. Малко по-нататък, зад играчите на петанк, на ъгъла имаше църква; пълна жена в черни дрехи стоеше на стълбите пред отворената врата и гледаше към тях.

Кристофър погледна часовника си.

— По-добре да се връщаме в шатото. Четири часът е, в пет има лекция. Смятам, че е редно да присъстваме.

Всички щяха да присъстват на лекцията — и шестимата познавачи на изкуството, поканени от техния домакин, както и дванайсетте специално наети експерти. Щяха да слушат, да задават въпроси, а после да обявят почивка за по един аперитив преди вечерята. Програмата едва ли можеше да се нарече непосилна.

Джъстин пресуши чашата си. У дома тя никога не пиеше вино в четири следобед, но тук беше Франция! Чувстваше се… едва ли не щастлива. Когато Кристофър я покани да го придружи в тази командировка, отначало се бе поколебала. Преди никога не бе пътувала заедно с него и не беше сигурна дали и сега го иска. Та той й беше шеф и макар на няколко пъти да бяха преминавали границата на приличието, беше и женен, при това тя познаваше лично Роузмари. Никога не би предприела нещо такова по своя инициатива, но той я бе хванал в момент, когато се беше чувствала слаба и уязвима, и тя бе приела. Какво друго й оставаше?

С поканата си за съвместното пътуване той сякаш повдигаше мизата, искаше да се изфука с поредното си завоевание. Е, ако имаше сериозни намерения, може би тя бе готова да ги сподели. В момента не беше обвързана с когото и да било. Разбира се, той имаше и други любовници и всички го знаеха, включително Роузмари, или поне така говореха хората.

Тя си припомни разговора им за сегашната командировка…

— Чувала ли си за Карл Портър? — бе я попитал той. — Фондацията „Портър“?

— Да — бе отвърнала тя, макар да не беше чувала, но се бе зарекла да провери в „Гугъл“.

— Понякога се забравя, че зад тези фондации стоят истински хора. Карл живее от години във Франция. Изкарва парите си от козметика: червила, гримове, такива работи. Евтина стока. Както и да е. Та на Карл и жена му им бе омръзнало от Палм Бийч и решиха да се преместят във Франция. Той е крупен колекционер. При това знае какво върши. Понастоящем притежава огромна колекция и обича да я споделя с други.

Изведнъж бе започнало да й се прояснява.

— Да я споделя? Искаш да кажеш, че има възможност да дари нещо на музея?

Кристофър бе поклатил глава.

— Не. Карл е стиснат. Ако зависеше от него, щеше да отнесе всичко в гроба.

— А тази покана?

— Представата на Карл за „споделяне“ е да покани разни хора на гости и да им се похвали с картините си — бе обяснил той. — Затова организира тези тъй наречени конференции. Траят по четири-пет дни, понякога цяла седмица. Кани други колекционери и разни хора, които нарича експерти, от музеи и галерии. Такива като нас.

— И от нас се иска да си заслужим храната и подслона?

Кристофър се бе усмихнал.

— Именно. От теб конкретно нищо не се иска. Поканата до музея беше за двама. Разбира се, ако ми кажеш, че не искаш, винаги мога да поканя някоя друга…

— Не, ще дойда.

Джъстин се върна в настоящето, пред очите й беше лицето на Кристофър Томас — ъгловато и мъжествено, устните застинали в ехидна усмивка.

Кристофър изглеждаше доволен. За себе си тя не хранеше никакви илюзии защо я бе поканил. За развлечение. Той дори бе използвал тази дума, за да опише случилото се между тях. Развлечение. Това би трябвало да я разгневи, но за своя изненада Джъстин откри, че не му се сърди. В известен смисъл дори бе поласкана — великият Кристофър Томас я смяташе за забавна, за годна да му достави развлечение. И за какво друго? Още преди много време тя си бе казала, че при тези неща няма генерална репетиция. На човек веднъж му се дава шанс в живота — грабвай каквото можеш, втори път няма да има. Тя се бе издигнала със собствени сили от една социална среда, за която малцина във възвишения свят на изкуството изобщо бяха чували, и нямаше намерение да се връща там. Беше запазила работата си благодарение на него; получаваше покани за светски събития, защото той беше така добър да й ги отстъпи; и сега се намираше във Франция само защото Кристофър Томас бе имал любезността да я вземе със себе си. Ако от нея се искаше да спят в една стая, цената не беше прекалено висока. Тя с готовност участваше в сделката — нещо, което си повтаряше от седмици насам.

Кристофър я върна в шатото с наетото пежо. Пътят не беше дълъг — имението се намираше на по-малко от десет километра от селото. Минаваше се през красиви места; безкрайната шир на Поату-Шарент се простираше до хоризонта, тук-там имаше по някой град, но повечето населени места бяха селца, сгушени сред житни и слънчогледови ниви, лозя и гори. Карл бе купил шатото в окаян вид от предишния собственик — един почти сляп полковник от френската армия, последна издънка на древен род, живял пет века по тези места. Човекът им бе оставил повечето мебели, защото сърцето не му даваше да ги продаде, и бе плакал, докато развеждаше Карл и съпругата му Тери из стаите на фамилния дом.

Кристофър им беше ходил на гости няколко пъти, след като Карл бе пренесъл колекцията си от охранявания склад край Филаделфия, където я бе оставил осемнайсет месеца на съхранение. Карл се бе съветвал с него не само за картините, които вече притежаваше, но и за творби, които тепърва възнамеряваше да придобие, и Кристофър с удоволствие му бе давал мнението си, като дори го бе убедил да продаде няколко платна със спорни художествени качества или съмнителен произход. Тези съвети бяха възнаградени неочаквано щедро предвид репутацията на Карл като скъперник, обикновено с тлъсти суми, а в отделни случаи — с по някоя малка картина. Кристофър притежаваше пастел от Вюяр — наистина, не особено забележителен — който Карл му бе подарил като награда за посредничеството при придобиване на нещо, за което от години си бе мечтал.

Кристофър бе задържал своя Вюяр около година, след което тихомълком го бе продал на един търговец на картини в Париж, който го бе уверил, че картината ще бъде продадена на частен колекционер и никога няма да се появи в тръжна зала. Той знаеше, че Карл редовно преглежда каталозите на „Кристис“, „Сотбис“, „Филипс“, и ако забележеше подаръка си, обявен за продан, нямаше да се зарадва особено.

Кристофър и Джъстин бяха пристигнали в шатото предишния ден, като най-напред бяха взели високоскоростния влак от „Шарл дьо Гол“ до Ангулем, където бяха наели кола. Джъстин беше очарована от шатото и донякъде облекчена, че домакините й бяха дали отделна стая. Но същата вечер, когато всички се бяха разотишли по стаите си след вечерята, Кристофър почука тихичко на вратата й и тя го пусна да влезе.

— Този къща е много стара — прошепна той. — Кара ме да се чувствам самотен.

 

 

Същинската конференция започваше на следващата сутрин с дискусия относно две от последните придобивки на Карл — един Дюрер и един най-ранен Хопър. Творбата на Дюрер бе представена от някаква критичка от Берлин, която говори много дълго:

— Само погледнете лицето, обърнете внимание как се откроява от фона, как го улавя светлината. Всичко е в сянка, единствено лицето е осветено…

Кристофър смушка Джъстин.

— Използвал е камера обскура. Чела ли си Хокни по въпроса?

Някакъв мъж, който седеше наблизо, се обърна и ги изгледа гневно; Кристофър му кимна в отговор. Джъстин едва се сдържа да не се изсмее. Спомни си какво й бе казала една приятелка: „Виж какво, Джъстин, този мъж те използва. Толкова е очевидно“. Тя знаеше, че приятелката й е права, но й отвърна: „На мен пък ми е забавно. Поне никога не е скучен. Разбираш ли какво искам да кажа?“.

Когато минаха на Хопър, стана по-интересно. Картината не беше много известна и бе престояла трийсетина години в частна колекция, преди Карл да бе успял да я купи за четири милиона долара. Изобразяваше хотелска стая вечер, вятърът отмяташе настрани завесата на прозореца. Класическа територия на Хопър — предусещане за нещо, което всеки момент можеше да се случи. Карл лично изнесе беседата — това беше основното му участие за тази седмица — и публиката го слушаше с цялото внимание, което си бе заслужил било с парите, било с гостоприемството си. Така или иначе, думите на човек, способен да даде четири милиона долара за изображение на празна стая, в която всеки миг нещо можеше да се случи, си струваше да бъдат чути.

Кристофър слушаше разсеяно, а погледът му блуждаеше из залата, като от време на време се спираше върху шията и тила на жената, която бе говорила за Дюрер. Типична германка. Точна. Донякъде надменна. С академично излъчване. Такава като нея би изглеждала прекалено дребнава и не на място в Сан Франциско, твърде скована. Но жените като нея бяха предизвикателство — достижими, но не и леснодостъпни, което я правеше още по-интересна в очите му. И сега без видима причина тя извърна глава и погледите им се срещнаха, после кръстоса краката си — дълги и стройни — и му се усмихна.

Той отвърна на усмивката й.

— На вечерята не съм до теб — каза му Джъстин.

— Но ще се видим по-късно, нали?

Тя го докосна по ръката.

— Ами да. Защо не?

Той се сещаше за няколко причини да не се видят тази вечер. Всяка от които бе достатъчно добра сама за себе си. Но нямаше нужда да ги разкрива. Като всеки човек, и той си имаше своите потребности, които трябваше да се удовлетворяват, а засега милата Джъстин ги удовлетворяваше напълно успешно.

Докато влизаха в трапезарията — продълговата зала с изрисуван сводест таван — той поглеждаше крадешком към германката. Оказаха се един до друг — голям късмет! — а Карл беше от другата й страна, очевидно и двамата се радваха на благоволението му.

— Карл — заговори го той, като сочеше с пръст тавана, — чий е апотеозът?

— Кой е художникът ли имаш предвид, или кой е обожествен?

— Кой е обожествен?

— Прадядото на човека, от когото купих къщата. Полковникът.

Германката изви шия и погледна нагоре.

— А дали го е заслужавал?

— Според него, да — отвърна Карл.

И тримата се засмяха. После германката се обърна към Кристофър и каза:

— Надявах се да поговоря с вас.

Той повдигна въпросително вежди. Отблизо тя беше още по-привлекателна, а и акцентът й го заинтригува. Може би беше шведка, а не германка.

Тя имаше молба, по-скоро загатната, отколкото изречена. В Берлин готвели изложба на фламандски художник, представен със своя творба в музея на Кристофър. Дали би бил така добър? Разбира се, при удобен случай те щели да му се отблагодарят за услугата.

Германката подбираше грижливо думите си.

— Бих могла да дойда и лично да я взема, ако няма по кого да я изпратите.

— Разбира се. А пък аз мога да ви разведа из Сан Франциско.

— Би било много любезно от ваша страна.

Кристофър забеляза кожата й. Имаше тен, какъвто северните народи хващаха много лесно — с онзи мек златист оттенък, пред който той трудно можеше да устои. Беше с няколко години по-млада от него, а когато по навик погледна лявата й ръка, видя, че носи пръстен с гранат, но на средния пръст вместо на безименния, явно го носеше само за украшение.

Двамата се заприказваха непринудено и приятелски. Карл беше зает със съседката си отляво, така че по време на ордьовъра и основното блюдо никой не прекъсна разговора им. Германката флиртуваше с него — той разчиташе сигналите й безпогрешно. Беше заинтригуван, донякъде дори поласкан.

— Къде си настанена? — попита той. — Искам да кажа тук, в къщата? Аз съм в задната част, прозорецът ми има страхотен изглед към реката и към павилиона в края на ливадата.

— И аз съм от същата страна — отвърна тя. — Мисля, че през няколко врати от теб. През две, ако трябва да сме точни.

Той разбра перфектно. Беше изненадан, но доволен и откри лесно вратата й.

 

 

На следващата сутрин Джъстин я нямаше на закуска. В десет имаше лекция — някакъв човек от Националната галерия в Лондон щеше да говори за колекцията на Карл от рисунки на стари майстори. Тя щеше да бъде на лекцията и Кристофър щеше да поговори с нея и да изясни нещата. Тя няма право на претенции към мен, каза си той. Никакви претенции не може да има.

Ала къде всъщност се бе дянала Джъстин? Той усети известно раздразнение; все пак бяха тук по работа — той бе обсъдил това с нея — и нямаше да допусне тя да обижда Карл, като не се явява на старателно организираните му лекции. В този момент се обърна и я видя — седеше в далечния край на последния ред, с поглед, прикован в лектора, и не отмести очи към него, макар да беше сигурен, че с периферното си зрение бе забелязала, че я гледа.

След края на лекцията и въпросите от публиката, когато гостите започнаха да се размърдват нервно по местата си, Карл погледна многозначително часовника си. Беше време за сутрешното кафе, което бе сервирано на терасата.

Отвън слънцето грееше ярко и докато си пиеше кафето, Кристофър си сложи тъмни очила. Джъстин излезе на терасата, огледа се — той си каза, че този път нямаше как да не го е видяла — но се обърна и заговори с друг. Той остави чашата си върху каменния парапет на терасата и отиде да я пресрещне.

— Добро утро.

Тя го изгледа хладно.

— Добро утро.

Кристофър се огледа; останалите гости бяха улисани в разговори и едва ли някой щеше да ги чуе.

— Не ме забелязваш, а?

Тя се направи на изненадана.

— Кое те кара да мислиш така?

— Не ми се прави на наивна. Преди малко погледът ти мина през мен, все едно бях празно пространство.

Тя се поколеба за миг, сякаш преценяваше докъде беше безопасно да нагнетява напрежението помежду им.

— Ти си този, който не ме забелязва.

Тя го погледна в очите, но погледът й се отрази в слънчевите му очила, докато той я наблюдаваше внимателно. Кристофър Томас винаги си запазваше предимство пред опонента.

— Как е твоята приятелка германката?

— Моля?

— Приятелката ти германката. Новата ти приятелка. Тази сутрин поговорих с нея. Непосредствено преди лекцията.

— Ти… какво?!

— Беше изненадана — продължи Джъстин. — Представа нямала, че си тук с мен. Мислела си…

Кристофър се обърна и понечи да се отдалечи.

Джъстин го последва и го хвана за ръката. Хватката Й беше изненадващо силна; той усети как ноктите й се впиха в плътта му. Опита се да изтръгне ръката си, но тя го стискаше неумолимо.

— Какво си въобразяваш, че правиш?! Хората ни гледат! — изсъска той.

— Никой не ни гледа — прошепна тя. — Чуй ме, Кристофър. Замислял ли си се някога, че един ден някой от хората, които използваш като вещи, ще предприеме нещо, за да ти отмъсти? И че ще те заболи, ама истински?

Той й отговори също тихо:

— Изобщо не знам за какво говориш.

— А, така ли?

— Точно така.

Джъстин го пусна и си тръгна, а той остана да разтрива ръката си, където го беше стиснала. Щеше да я накара да си плати.

 

 

Същия ден след вечеря Карл му каза:

— Крис, ела горе да ти покажа нещо наистина интересно. Само ти.

— Разбира се, Карл. Сега ли?

Карл кимна и го поведе по стълбите към втория етаж, към една стая, в която Кристофър никога преди не беше влизал. Малкият интимен салон беше с шестоъгълна форма и се намираше в кулата на шатото. Вътре имаше библиотека, няколко малки картини по стените и гоблен над камината.

— Пусен — каза Карл, сочейки към картина, на която беше изобразен седнал мъж на фона на идиличен пасторален пейзаж. — Прелестна малка картина. Блънт е писал за нея. Всъщност неговата статия привлече вниманието ми.

Той затвори вратата, за да не ги види някой случайно минаващ в този момент по коридора.

— Човек трябва да се пази — отбеляза Карл. — Виж сега това.

Той издърпа едно от чекмеджетата на скрина до прозореца и извади малка картина с размери на книга, с позлатена рамка.

— Великолепна е — каза Кристофър, като се наведе, за да я разгледа отблизо. Изобразяваше млада жена и две момчета ангели; лицата им бяха определено ангелски. Можеше да бъде само на един художник. — Да, наистина е великолепна.

Карл го наблюдаваше внимателно.

— Знаеш ли кой е…

Кристофър го прекъсна с тих глас.

— Виждам кой е. — Той замълча, после продължи: — А ти какво очакваш, да ти кажа „Да, това е той“?

Карл вдигна рамене.

— Изобщо не искам да ми казваш кой е. Искам да ми кажеш само, че ще отнесеш картината със себе си в Сан Франциско и ще я предадеш на твоя реставратор там. Знаеш кого имам предвид. А пък той ще направи каквото е необходимо.

Кристофър се намръщи.

— Защо да я пренасям аз? Не можеш ли сам да я занесеш?

Карл положи картината върху масата и я погледна влюбено.

— Аз не мога. Не мога да рискувам да ме… засекат. Знаеш го много добре. — Той вдигна лице към Кристофър и задържа погледа му.

Кристофър наистина го знаеше. Знаеше също, че картината, излязла от ателието на Сандро Ботичели, най-вероятно изпод четката на самия майстор, не биваше да попадне в ръцете на митническите власти.

— Така че — продължи Карл — ти си идеален за целта. Казвал ли ти е някой, Кристофър, че лицето ти изразява абсолютна порядъчност? Преуспяващ уредник на музей се връща от конференция във Франция. Никой няма да те спре на митницата и да ти каже: „А сега бихте ли ни разказали нещо за онази картина, която криете в багажа си, мистър Томас?“.

Кристофър погледна Карл, който го наблюдаваше внимателно.

— Съжалявам, че трябва да го припомня точно на теб, Кристофър, стари ми приятелю, но онези, на които някога съм гласувал доверие, а впоследствие са ме… хммм, предали, не са свършили никак добре. Никак.

Кристофър не повярва на ушите си. Карл го заплашваше. Той пристъпи към вратата.

— Е? — попита Карл.

— Трябва да приема, нали? — отвърна с въпрос Кристофър.

Карл пъхна картината в кадифен калъф и му я подаде.

 

 

Кристофър прибра картината в стаята си, а после слезе в салона, където бяха насядали останалите гости, увлечени в разговори на чаша кафе преди лягане. Седна при тях. От Джъстин и германката нямаше и следа. След няколко минути той се извини и си тръгна. След разговора си с Карл се чувстваше доста изнервен.

На следващата сутрин почука на вратата на Джъстин и когато тя отвори, се наведе напред и я целуна.

Тя извърна глава на една страна, без да го погледне.

— Моля те! Да не се държим като деца. — Той я хвана за ръката. — Имам една молба към теб. Можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се, че мога. И ти го знаеш.

— Трябва да пренесем една картина до Щатите. Можеш ли да я вземеш в ръчния си багаж? Не е голяма.

— Защо пък аз?

Той използва репликата на Карл.

— Казвал ли ти е някой, Джъстин, че лицето ти изразява абсолютна невинност? И че е прелестно?

— Каква е картината?

— Като я видиш, веднага ще я познаеш. — Той замълча за момент. — И така, ще го направиш ли?

Тя помисли малко, после отвърна:

— Ще го направя.