Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (37)

29

С четирипръстовата си ръка Кристофър Томас наля „Реми Мартен“ горе-долу на негова възраст в чаша, сякаш купена от магазинчето на някоя бензиностанция. Хотел „Тромп л’ьой“, в който бе отседнал, си го биваше въпреки разни дребни недоглеждания от този род. Но какво пък? Имаше известна логика: качествени напитки, евтина опаковка.

Погледна към отражението си в големия прозорец. И след десет години той така и не можеше да свикне с новия си външен вид. Не че не се харесваше — пластичният хирург се бе оказал истински артист.

Доктор 90210…

Добрият доктор се бе кръстил на пощенския си код, който, умножен по три, даваше приблизително сумата на хонорара му.

Томас игнорира образа си и се загледа през него във вечерния здрач.

Беше едновременно ядосан и разтревожен. От новините по телевизията знаеше за осуетения обир в музея предишната вечер, а пък Хюсън му бе изпратил кратък есемес за злополучната си среща с Арти. По многото буквени грешки си личеше, че когато го е писал, е бил пиян до козирката.

Томас въздъхна. Обирът беше перфектно планиран, плячката този път щеше да е изумителна. Още щом Хюсън бе научил за намеренията на Тони Олсън да организира възпоменателна среща за Роузмари, двамата с Кристофър съставиха план, който щеше да има за резултат най-големия удар в историята на изкуството: платна на Леонардо и Микеланджело, а също и на Рембранд, Вато, Рубенс, Тиеполо, Дьо Латур. За всяко от тях Кристофър имаше готов купувач, а личната му комисиона, след приспадането на всички разходи, щеше да възлиза на милиони.

Но всичко бе отишло по дяволите…

И сякаш това не стигаше, днес неочаквано бе звъннал телефонът:

Имам информация за Кристофър Томас…

Информация? Та Кристофър Томас не беше ли убит от жена си и натъпкан в онази „Дева“? Кристофър Томас беше мъртъв и погребан. Беше избледнял спомен, обект на омраза и презрение за някои, на завист за други. Толкова по въпроса.

Но той бе познал гласа.

Зад гърба си чу лек шум, който го извади от мислите му. Обърна се и видя Таня — или може би беше Тейлър! — която обличаше оскъдната си черна рокля. Когато само преди час й я бе смъкнал през главата и със замах я бе запратил на пода, той се бе надявал, че допирът на стройното й тяло ще го отвлече от историята с проваления обир. Но дори сексът не бе постигнал желания ефект и сега той обвиняваше нея.

— Охооо — изписка тя, като видя коняка. — Искам и аз!

— Не. Изчезвай.

Жената премигна.

— Не си много мил — изчурулика с детско гласче тя.

Томас й обърна гръб и се отдалечи. Чу как Таня — Тейлър? — си събира нещата и си тръгва с жална въздишка.

Нищо. Светът беше пълен с момичета като нея.

Той посегна към един от мобилните си телефони с предплатена СИМ карта — напълно непроследими, които купуваше с дузини, и набра номера на Хюсън.

След безкрайно чакане отсреща се чу кликване.

— Ааалу? — профъфли пиян мъжки глас.

— Не ми вдигаш телефона — тросна се Томас.

— Полицията снема показания от всички.

— Ти си пиян. Сега не е време да се напиваш. Какво става? Подозират ли нещо?

— За нас ли? Не знам. Не съм ходил до музея да разбера.

— Къде си сега? Какво правиш?

— Седя на яхтата и пия.

— Е, добре — каза бавно Томас. — Мисля, че всичко ще бъде наред. Не е имало личен контакт?

— Никаква връзка.

— Че как са разбрали тогава?

— Нямам представа.

Хюсън беше мръсник и пияница, но в основата си не беше глупак. Все пак двамата повече от десетилетие се препитаваха от кражби на произведения на изкуството, като бяха успели да се измъкнат от най-умните ченгета и най-опитните следователи на застрахователни компании в бранша.

— Мисля, че всичко ще бъде наред. Да оставим нещата да се поуталожат — повтори Томас. — Да се покрием за известно време.

— Окей, ще се покрием.

Томас прекъсна връзката, като едва се сдържаше да не запрати чашата си в стената. После седна в креслото и се загледа през прозореца.

Мислите му го отнесоха към времето, когато Кристофър Томас беше ненаситен за пари и жени. И когато Роузмари вече едва го понасяше и беше все по-малко склонна да пръска парите на фамилията, за да го издържа.

И тогава Томас бе започнал да крои планове за бъдещето. Като уредник на музея, той си бе създал връзки със съмнителни бизнесмени и престъпници по целия свят, тъй като знаеше, че големите пари са в частното предлагане на произведения на изкуството.

Евфемизмът му хареса.

Хората си мислят, че след като е световноизвестна, една картина е осигурена срещу кражба. Да, но те не отчитат наличието на купувачи — всичките до един мъже, между другото — в страни като Саудитска Арабия, Йордания, Иран, Китай, Япония, Малайзия или Индия; мъже с бездънни джобове и неутолима жажда да притежават гений. Те нямат никакво намерение да излагат придобивките си пред публика, често ги крият и от най-близкото си обкръжение. Цялата тръпка е в това да притежаваш нещо, което никой друг не може да си позволи.

И така, вдъхновен от „Желязната дева“, Томас получи внезапно озарение: двамата с Хюсън, подпомагани от Арти Руби — по онова време негов служител — да инсценират смъртта му, като подхвърлят чужд труп в „Девата“, а после Руби да уреди изпращането й в Германия. За по-убедително от съдебномедицинска гледна точка, Томас щеше да си избие един зъб и да отреже малкия пръст на лявата си ръка, като ги подхвърли на стратегически места в трупа, за да послужат впоследствие при идентифицирането му като изчезналия Кристофър Томас. По дяволите, какво бяха един пръст и един зъб, когато по петите го гонеха кредитори за милиони долари? Освен това, ако не бе взел такива амбициозни мерки за личната си безопасност, вероятно някой от „контактите“ му щеше да го е премахнал още преди години.

Но използването на Роузмари за изкупителна жертва бе идея на Питър. Томас се бе съгласил с неохота, защото нямаше друг избор. Питър му беше нужен. Дори и днес, дванайсет години по-късно, споменът как бе опръскал блузата й със собствената си кръв, как бе откъснал едно копче и го бе подхвърлил с трупа, го караше понякога да се буди нощем, облян в пот. И все пак, ако му се наложеше да избира, и сега би предпочел да умре Роузмари, а не той. Може би и самата тя би предпочела същото. Това беше най-големият проблем между тях: колкото повече Роузмари отстъпваше, колкото повече му даваше, толкова повече той я презираше. А пък тя така и не го бе проумяла. Горката Роузмари.

И така, Питър Хюсън, вечно пияният паркетен лъв, и Крис Томас, бившият музеен уредник, с неговите връзки и обширни познания за пазара на произведения на изкуството, бяха перфектен екип. Разбира се, двамата се ненавиждаха, но нима същото не можеше да се каже за главнокомандващите съюзническите въоръжени сили през Втората световна война? (Томас беше и любител историк.) През последното десетилетие бяха откраднали картини и произведения на изкуството за стотици милиони, като ги бяха насочили за частно предлагане зад граница, обикновено по едно-две до три наведнъж: един Реноар от университетски музей на север в щата Ню Йорк; един инкрустиран със скъпоценни камъни сребърен потир от моден магнат в Милано; един Пикасо от благотворителна фондация в Барселона; един Мане от тайната квартира, която някакъв филантроп бе плащал за любовницата си (както можеше да се очаква, ограбеният бе пропуснал да алармира полицията за кражбата).

Имаше и още.

Но точно в този момент едно-единствено нещо изпълваше съзнанието му: как да избяга. Колкото може по-бързо и по-надалеч. Джон Нън вече не беше полицай, но това не му пречеше да души наоколо. След проваления обир беше въпрос на време Нън да научи за участието на Хюсън и оттам следата щеше да го отведе до Кристофър Томас. Или може би вече го беше отвела?

Пък и този телефонен разговор…

Едно светкавично, безпроблемно бягство далеч не беше чак толкова невъзможен и неочакван вариант, колкото изглеждаше. През годините Кристофър Томас бе живял с пълното съзнание за риска да бъде разкрит и да му се наложи да се спасява вдън земя. Той имаше готов план за бягство, няколко милиона в брой, злато в чуждестранни банки и тайна резиденция в Бразилия.

Той позвъни на частната си чартърна служба и си поръча самолет, който да го чака в пълна готовност.

После Томас отиде в спалнята и измъкна евтиния си куфар изпод леглото. („Луи Вюитон“? Томас не притежаваше такива. Ако решите да крадете куфар, какъв ще изберете? Някой, който струва 1000 долара, или някой за 50? Защо изобщо хората са такива идиоти?!)

След пет минути бе опаковал всичките си дрехи. Щеше да отиде с кола под наем до летището на Оукланд и да я остави на дългосрочния паркинг, където поне два-три месеца никой нямаше да я забележи.

Той се огледа в хотелската стая. Къде ли беше онзи другият куфар?

И в този миг чу звънеца на вратата.

Погледна през шпионката. Направи гримаса и отвори.

На прага, небрежно разкрачен, бе застанал Арти Руби, видът му беше… нахакан може би бе подходящата дума, въпреки смачкания костюм, който сигурно датираше от времето, когато Кристофър го бе наел на работа. Той премигна неуверено, когато го видя, но после погледът му се спря върху осакатената ръка.

— Крис! Наистина си ти.

Въздишка.

— А ти си онзи, който ми позвъни по телефона, Арти.

— Майчице мила. Досега не те бях виждал с новата физиономия. Изглеждаш… Божичко, какво са направили с теб, да не са ти прекроили костите на лицето?!

Томас погледна през рамото му.

— Не се бой, нямам опашка. Трябваха ми няколко часа да стигна до тук, защото се оглеждах и три пъти се връщах.

Удовлетворен по тази линия, Томас попита:

— Как ме откри?

— Едно птиченце те изпя.

— Какви ги дрънкаш?!

— Отидох да се видя с Питър. Беше пиян и се издаде, че знае къде може да си. Спокойно, не ме гледай така! На никого не съм казал. Пазя всичко в тайна вече толкова години. — Арти се изкикоти самодоволно. — Питър обаче не може да си държи устата затворена…

— Така е.

Арти оглеждаше хотелската стая, впечатлен. Беше два пъти по-голяма от целия му апартамент. Износените му обувки бяха оставили кални следи по килима.

— Е? — попита Томас, сякаш следваше репликите си по сценарий.

— Ние сме зрели хора, нали, Крис? Бизнесмени?

— Не. Аз съм бизнесмен, а ти си нищо. Така че карай по същество.

— Ха! Много смешно. Е, добре. Знам, че скоро доста ще се размирише. Искам да напусна страната.

— И ти трябва номерът на маршрутката за летището, така ли?

Лицето на Арти се изопна.

— Знаеш за какво съм дошъл.

— За пари, естествено. Да ме изнудваш за пари.

Арти замълча, сякаш обиден.

— Искам си възнаграждението, като всички останали.

— Ти вече го получи.

— Но не беше достатъчно. — Арти се ухили, видът му отново стана нахакан както преди.

— Колко ти трябват?

— Достатъчно, за да ми стигнат, докато съм жив.

— Това може да означава и шепа центове.

Очите на Арти се разшириха и той изфъфли припряно:

— Ако ми направиш нещо, да знаеш, че съм оставил писмо при… някого. Ако само нещо се случи с мен, писмото ще стигне до когото трябва. В него пише всичко, Крис: как инсценира смъртта си, как напъхахме онзи труп в „Девата“, как го изпратихме в Германия.

— Виж, не съм в настроение да споря с теб. За каква сума става въпрос?

Някои хора винаги се пазарят за по-малко, отколкото си склонен да им дадеш.

— Пет милиона.

Томас решително поклати глава.

— Ти си се побъркал. Мога да ти дам един евентуално.

— Три.

— Два.

— Става — изсумтя Арти. — Но в брой.

— Мога да ти ги донеса.

— Не става мой човек! Искам ги сега.

— Виж, Арти, исках само да кажа, че мога да ти донеса парите от съседната стая. Сега.

Онзи само примигна.

Томас добави:

— Но проблемът е в писмото, за което намекна. Ще похарчиш двата милиона и ще дойдеш да ми искаш още.

— Не, няма.

— Сега така казваш, но един ден положително ще дойдеш. — Томас се намръщи. — Чакай! Дойде ми нещо наум. Ще ти дам двата милиона сега, после, когато си в безопасност, ще се срещна с човека, у когото е писмото, твой братовчед или… адвокат, или какъвто и да е там…

— Да, да, това е… мой познат, адвокат.

— Ще се видя с него и ако ми даде писмото неотваряно, ще му дам още един милион за теб. Как ти звучи?

— Вярно ли? — Арти разтри лицето си с длан. Имаше вид на ученик, току-що научил, че занятията в училище са отменени. — Става! — И той протегна немитата си ръка.

Томас се направи, че не вижда жеста. Докато влизаше в съседната стая, той чу Арти да казва зад гърба му:

— Ама и барчето ти си го бива, мой човек! Имаш ли нещо против да си капна едно?

— Няма проблем, почерпи се!

Кристофър Томас наистина държеше в спалнята си няколко милиона в брой — сума, която мършавият Арти едва ли можеше да повдигне физически, камо ли да отнесе със себе си. Но заедно с парите имаше и нещо друго: един „Колт Питон“ .357 магнум. Той посегна към нощното шкафче и го извади. Макар калибърът да беше по-малък от .38, да не говорим за .44 или .45, мощността на заряда беше чудовищна, а куршумът с кух връх се пръскаше като гъба в тялото на жертвата, предизвиквайки вътрешни разкъсвания като при прегазване от товарен влак.

Стиснал пистолета отстрани до хълбока си, Томас се върна в стаята при Арти, който си беше „капнал“ една водна чаша от малцовото уиски, струващо 800 долара бутилката. Когато го видя, Арти му се ухили като благодарен кокер шпаньол.

— Не живееш зле за умрял човек — пошегува се той, но в следващия миг видя пистолета и зяпна. Чашата се разби с трясък на пода. — Недей! Не ме убивай!

— Винаги съм казвал, че глупаците не заслужават да живеят. Опитваш се да ме изнудваш, а, Арти? Да изнудваш мен?!

— Писмото! Не се шегувам! Вътре пише всичко!

Томас едва се сдържа да не се изсмее. Само преди минута Арти му бе казал къде да намери писмото, ако такова изобщо имаше. По-късно тази вечер, още преди някой да бе забелязал, че Арти го няма, а самият той отдавна щеше да е далеч от тук, един-двама от сътрудниците му щяха да претършуват сантиметър по сантиметър апартамента на Арти Руби, докато открият имената на всички адвокати, с които някога бе общувал. След което щяха да се погрижат писмото, ако такова изобщо имаше, да му бъде доставено неотворено.

Или просто да ликвидират онова мизерно адвокатче.

Така или иначе…

Томас дръпна назад ударника на револвера, който изщрака. Вдигна оръжието и се прицели.

— Не! Моля те!

Пръстът на Томас обра спусъка.