Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (16)

10

Никога не съм обичала да ставам рано сутрин. Но днес просто не можех да чакам музата ми да си размърда мързеливия задник и да ме поръси със златния прашец на вдъхновението. Имах срок: следващата седмица. Щях да се измъча, но за нищо на света не можех да го пропусна. Въпреки някои широко разпространени схващания относно професията ми на „артист“ (с френско произношение) аз не съм жена, която се оставя да я носи течението. Планирам. Изяждам се отвътре. Работя по график, защото имам сметки за плащане. Вдъхновението е лукс, който не мога да си позволя.

На млади години действах на принципа, че за творчеството няма работно време и място. Някои от най-хубавите си картини бях нарисувала посред нощ в един душен маломерен апартамент, без да поглеждам часовника. Бях сама, вкопчена в люта битка с боята и платното; първоначалната ми представа за произведението воюваше с реалността — неправилни форми, дисонантни цветове, изкривени контури. Всичко това засилваше чувството ми на неудовлетвореност, но същевременно разпалваше творческия ми дух, амбицията ми до сутринта да имам нещо готово.

Този мой младежки идеализъм беше доста поизлинял през годините на пост и молитва в света на изкуството. Сега, с две деца, които да будя, глезя, обличам и изпращам на училище, с две кучета, които да чеша зад ушите, храня и извеждам, плюс един съпруг с приблизително същите потребности като децата и кучетата, моите среднощни рисувални сеанси останаха толкова назад в историята, колкото и онзи вонящ тесен апартамент, колкото пронизителния звук на полицейските сирени под прозореца ми и мъртвешки синкавата луминесцентна тръба, която осветяваше работното ми място. И колкото нуждата да продавам вещите си на оказионния магазин, за да си купя някоя и друга туба боя.

Тези дни аз се обливам в естествената светлина от оберлихта над работното ми пространство в ателието. В тази специално пригодена „творческа среда“, над която като млада бих се изсмяла, сега дишам влажен, солен океански въздух, който нахлува през отворените прозорци, имам топове платно, подпрени на стената, опънати върху рамки, натрупани върху всяка възможна хоризонтална повърхност, и дузини туби боя от всеки нюанс на всеки цвят, който човек може да си представи. Само дето от респект към екологичното ми съзнание — единственото, което съм запазила от младостта си — боята ми е екологична. Имам място, светлина и време — последното, поне докато отвън не спре училищният автобус.

Но нямам вътрешна хармония.

Много му мислиш, Бел.

Гласът на Дон, който отекна в главата ми, ме накара да се усмихна. Дон разбира моите неврози по-добре от всеки друг. Но рядко допуска да им се поддам.

Дори след петнайсет години, през които си изкарвам хляба като художник, аз все още имам дни на неувереност, когато си припомням груби думи от преди десетилетие, думи, които разрязват като ножове тънката обвивка на самочувствието ми. В такива лоши дни усамотяването в ателието, за да опровергая критиците си, ми прилича повече на бягство, отколкото на работа.

Оглеждайки с присвити очи петната боя по платното, се пренасям далеч назад в дните, когато работех трескаво с надеждата да създам онзи шедьовър, който би ми осигурил трайно място в света на изкуството… или поне върху стените на някоя процъфтяваща галерия. Роузмари бе имала желание да ми даде моя шанс, но тогава съпругът й се опита да ме прекара, и то по повече от един начин.

Иронията на случилото се не ми убягва и сега, когато се опитвам да пресъздам „Вълни 27“ за новия клиент — едно мрачно платно, идеално подхождащо на трагедията, тайните и лъжите около семейство Томас. Работата ми върху картината извикваше у мен буря от спомени, най-болезнен от които беше онзи за последното ни свиждане в затвора, при което разговаряхме за „Вълните“. Сега, когато основите на композицията постепенно се сгъстяваха като сенки върху платното, а смисълът на поканата, която бях получила от Тони Олсън, започваше да се избистря в съзнанието ми и разбрах какво се иска от мен да направя, аз усетих как ме изпълва странно предчувствие.

Дан-дан-дан-дан! Металната сграда се огласи от внезапен трясък, подобен на изстрели. Подскочих и се обърнах назад, ужасена, че ще видя нещо по-заплашително от няколкото флакона със спрей, нападали по пода от перваза на прозореца, който бях оставила отворен.

Божичко. Много ли се стресна, Бел?

След като уплахата ми премина, леко се ядосах сама на себе си. Ако се поддавах толкова лесно на страха, нямаше да постигна нищо — нито щях да изпълня обещанието си пред Роузмари, нито да се впиша в срока на поръчката. Затова подпрях страничната врата с един стол, за да става приятно течение, и си поех дълбоко дъх.

Ха така. Ето. Виждаш ли? Не ме е страх.

Без да вдигам флаконите със спрей от пода, аз грабнах топа парцали, напоени с ленено масло, купчината смачкани хартиени кърпи, омазани с боя, и изстисканите туби без капачки от манганово синьо и цинобър и се запътих към кофите за боклук.

Спрях се пред платното, недоволна от образите на него, недоволна от себе си. До такава степен се бях отдала на самобичуване, че не видях натрапника, докато не усетих лек полъх върху бузата си, последван миг по-късно от проблясване на метал пред лицето ми. Познах мастихина — остър като бръснач, благодарение на точиларските умения на Дон — миг преди да усетя хладното му острие върху шията си. После лявата ми ръка бе извита зад гърба, при което остра болка прониза тялото ми от рамото до китката.

— Не издавай нито звук — каза гласът.

Беше дрезгав и тих, почти шепот, но смразяващ кръвта.

— Пъхни дясната си ръка докрай в предния джоб на джинсите. Бавно.

Аз се подчиних. Може да съм израсла във ферма, но не съм някаква мъжкарана. Устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми блъскаше като парен чук. Очите ми сълзяха. Не можех да вдишам въздух в дробовете си.

— Само така, Бел — прошепна гласът.

Той знае името ми.

О, боже. Той знае името ми.

Запитах се дали може да е някой от бившите съдружници на Дон. Още когато се оженихме, знаех, че е лежал в затвора. И сега, колкото и да ми се кълнеше, че е станал нов човек, не изключвах да е кривнал от правия път поне веднъж… или по-често. Но като всяка влюбена жена, бях склонна да му прощавам.

Мислейки, че търси Дон, аз избъбрих:

— Дон не е тук. — Едва след като думите излязоха от устата ми, си дадох сметка каква глупост бях направила, признавайки, че съм сама вкъщи. — Какво искате?

— Отговори. — Беше застанал зад гърба ми, така че нямах никаква възможност да видя лицето му. Тялото му се отърка в моето; побиха ме тръпки на ужас и отвращение. — Знам, че си ходила да се видиш с нея.

Отначало не разбрах какво ми говори.

— Роузмари Томас. Била си й на свиждане вечерта преди екзекуцията.

Мозъкът ми трескаво се опитваше да осмисли чутото.

— Не го отричаш — прошепна той.

Преглътнах; острието остърга шията ми. Успях да изграча:

— Да, видях се с нея.

Дъхът му леко рошеше косата ми, носът му се триеше в ушната ми мида.

— За какво си говорихте?

— За нищо важно.

— Лъжкиня. — Той изви още по-силно ръката ми и аз извиках от болка. — Опитай отново.

— Говорихме за… ааа!… за деца.

— Не ти вярвам. Кажи истината.

— Това правя. Казвам истината.

— Сигурна ли си? Значи двете с Роузмари просто сте… разговаряли?

Моето „да“ беше немощен шепот от стиснато гърло; и двамата вече шепнехме.

— Сигурна ли си, че не ти е дала нещо онази вечер?

Господи! Той откъде знаеше?!

— Даде ми някои съвети.

Очевидно онзи не беше удовлетворен от отговора ми. Той внезапно пусна ръката ми, сграбчи ме за косата и рязко наведе главата ми на една страна, като размахваше мастихина пред очите ми.

— Лъжеш!

— Не! Моля ви…

Той отново притисна острието към шията ми и този път кожата поддаде. Заболя ме и извиках от уплаха.

— Кажи ми всичко, или следващия път наистина ще те заболи.

Ами ако му кажех какво ми бе дала Роузмари, какво ли щеше да направи? Да ме остави жива?

Не, със сигурност щеше да ме убие. И то доста болезнено. Представих си го ярко: тялото ми, проснато на земята, с прерязано гърло и с очи, оцъклени към оберлихта. Дон или децата щяха да открият трупа ми. Или пък кучетата. В съзнанието си едва ли не чух лая им, докато се опитваха да ме съживят.

Но кучешкият лай не беше плод на въображението ми. Той се засилваше. Някой бе пуснал кучетата от къщата.

Въпреки парализиращия страх, който ме бе обхванал, аз успях да надам писък — толкова силен и продължителен, че ме заболяха ушите и гърлото.

Нападателят ми отстъпи неволно крачка назад. Ножът изтропа на пода, чух как стъпките му се отдалечават; краката ми вече не ме държаха и аз се строполих на колене, задавена в спазми за повръщане. Не чувах нищо, освен кръвта в ушите си и ударите на сърцето. Наведена в молитвена поза напред, стисках ножа в двете си ръце, за всеки случай.

Но не беше само биенето на сърцето — нечии стъпки се приближаваха към мен, докато спряха до главата ми. Една ръка ме пипна по тила и аз изпищях.

— Бел?

Ужасена, вдигнах глава, като очаквах да е той.

— Дон! О, слава на бога, ти…

— Какво стана, по дяволите? Кой ти стори това?

— Не знам. Избяга през вратата. Моля те, недей…

Но Дон го нямаше вече. Чух го отвън как подсвирва на кучетата.

Можех да си спестя усилието. Дон не беше човек, който ще остане при мен да ме пази, когато все още можеше да причини телесни повреди на осмелилия се да ме нападне. Една част от мен се питаше тревожно какво ли би могъл да му стори, докато друга съжаляваше, че няма как да го види.

Останах коленичила на пода, с ножа в ръце. Твърде зашеметена, за да плача. И твърде уплашена, за да помръдна от мястото си.

Когато Дон се върна запъхтян, с изкривено от ярост лице и затръшна вратата след себе си, разбрах, че не го е хванал.

Скочих и се затичах към него. Силните му ръце ме обгърнаха и ме притиснаха към гърдите му.

— О, Дон! Ако не беше…

— Шшшт, скъпа. Аз съм с теб. И винаги ще бъда.

След годините брачен живот и след хилядите въпроси от най-различни хора как сме се събрали, аз лично нямах обяснение. Знаех само, че никой през живота ми не се бе грижил за мен така, както Дон. Никой не ме бе обичал колкото Дон. Той беше готов на всичко, за да ме направи щастлива, и аз знаех от първа ръка колко широко е неговото понятие за „всичко“.

След като престанах да треперя, той се дръпна назад, за да ме огледа. Погледът му се прикова върху раната на гърлото ми.

— Но ти кървиш!

— Драскотина.

Той стисна челюсти.

— Достатъчно ли си спокойна, за да позвъниш на деветстотин и единайсет?

Дон мразеше полицаите. Ненавиждаше ги. Самият факт, че искаше да се обадим на 911, показваше колко е разтревожен. Аз вдигнах ръка, за да го погаля по лицето, да го успокоя, като забравих, че още държах ножа. Той дори не трепна, когато острието почти докосна лицето му; без да отделя очи от моите, ме хвана за ръката и полека разтвори пръстите ми, след което захвърли ножа на пода.

— Всичко е наред. Ще го пипнем.

— Без полиция.

— Бел! Не си на себе си. Трябва да съобщим в полицията.

— Не, не трябва.

— Господи, Исусе Христе! Та този изверг е щял да те заколи! Не мога да повярвам, че искаш да го оставим на мира. Ами ако децата си бяха вкъщи? И към тях ли щеше да си толкова немарлива, колкото към себе си?

Аз го разтърсих, за да се опомни.

— Дон! Слушай какво ще ти кажа. Това нападение не беше случайно.

Той замръзна.

— Какво?

— Този човек… ме познаваше. Знаеше името ми. Знаеше за свиждането ми с Роузмари в нощта преди екзекуцията. И по някаква причина си беше наумил, че ми е дала…

— За бога, Бел! — изрева Дон. — Това е десет пъти по-зле. Ако този тип те следи, непременно трябва да съобщим в полицията!

Мълчание.

Двамата стояхме и се гледахме. Накрая Дон вдигна ръце във въздуха и се призна за победен.

— Добре. Без полиция. Но това само доказва, че съм прав. Не можеш да отидеш на възпоменателната среща, Бел. В никакъв случай! Стана твърде опасно.

Отвън кучетата лаеха и драскаха по вратата. Това отвлече вниманието му.

И двамата знаехме, че ще си остане само с перченето. Аз нямах избор — длъжна бях да отида на срещата в памет на Роузмари, макар почти да не се съмнявах, че и моят нападател ще е там.