Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лайза Скоталайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки
Няма покой за мъртвите (15)

9

Писмото пристигна в първия ден на лятото, адресирано до жена ми. Подател беше милиардерът Тони Олсън, към когото не изпитвах особени симпатии. Пликът беше квадратен, с цвят на слонова кост — официално съобщение или може би покана. Прибрах го заедно с останалата ни поща от пощенската кутия на Лагуна Кениън Роуд, която натъпках в чантата си и се заизкачвах по стръмните стълби към къщи.

Беше слънчев и топъл следобед, откъм океана повяваше тънък бриз и изпълваше каньона с миризма на водорасли. Склонът пред къщата ни беше обрасъл с диви цветя и пелин. Високо в небето кръжаха два ястреба. Запитах се дали онази огромна камбала все още се спотайва в заливчето Дайвърс Коув и дали да не й се пробвам още веднъж тази вечер. Предишния ден за малко я бях изпуснал, а по принцип аз рядко изпускам улов.

Докато се изкачвах към дома, подминах къщите на професионалния сърфист, на професора по история, на рок музиканта, на лесничея и на адвоката по патентно право. Кварталчето ни си го бива. Градинките са добре поддържани, боклукът се изхвърля разделно и се извозва навреме. Двамата с Бел сме най-бедните на нашата улица — жена ми е художничка, а аз продавам фотоапарати. Имаме и две деца.

Бел беше в ателието си в далечния край на парцела. То беше обикновена ламаринена барака, някогашна шлосерска работилница, но имаше големи покривни прозорци и вътре беше просторно. Заварих я, застанала до статива, да работи по новата си картина. Шортите и ботите й бяха целите оплескани с боя, по фланелената си блуза имаше големи цветни петна, русата й коса беше вързана на опашка. Беше неустоимо привлекателна.

— Имаш поща — казах й аз.

— Някакви чекове?

— Не. Нито каталози на дамско бельо.

— Трагедия.

Извадих писмото на Тони от чантата си и го поставих върху плота, отрупан с бои, разтворители и грунд.

— Отвори го — каза Бел.

Отворих го.

— Канени сме на възпоменателната среща в памет на Роузмари Томас. Десет години от смъртта й.

Бел не изглеждаше изненадана; тя продължи да рисува още известно време, после отпусна надолу ръката си с четката и ме погледна.

— Кой бе казал, че миналото не се връща да ни тормози, защото всъщност никога не си е тръгвало?

— Можем просто да откажем.

— Тя беше свестен човек и ми помагаше. Онова, което направиха с нея, е непростимо. Знаеш какво ми е отношението към цялата тази история, Дон.

Наистина знаех. Роузмари Томас бе открила картините на Бел преди тринайсет години на местния фестивал на изкуствата в Лагуна Кениън и бе разказала за тях на съпруга си Кристофър — уредник на музея „Макфол“ в Сан Франциско, отговарящ за временните изложби. Двамата с Роузмари дойдоха едно лято да ни видят и Бел прекара с тях два дни, като им показа ателието и творбите си, покани ги на фестивала и ги остави да се запознаят с местния колорит. Аз също се включих през част от времето; след втората вечер ги поканихме вкъщи и се понапихме. През цялото време Роузмари говореше с възторг за картините на Бел, особено за „Вълни 27“ — малко маслено платно, изобразяващо кораб в открито море, сред огромни черни вълни, едновременно красиво и плашещо. Напомняше донякъде творбите на Райдър, но в осъвременен и подобрен вариант. Бяхме го окачили на стената в трапезарията си, докато малко след екзекуцията й научихме, че била уговорила с Олсън да го откупи за музея като част от постоянната колекция.

Онази вечер, докато Роузмари говореше ентусиазирано за изкуство, конкретно за творбите на Бел, Крис просто седеше и наблюдаваше жена ми с лукава усмивка. Малко по-късно, порядъчно пийнал, той си призна, че изпитвал само презрение към повечето художници, излагащи картините си на фестивала в Лагуна. Каза, че се оказали далеч по-слаби, отколкото бил очаквал. Според него можели да научат много от Бел или още по-добре от някой самоучител. Каза също, че вече обмислял да я включи в обща художествена изложба. Можете да си представите какво означаваше това за нея — огромен тласък за кариерата й.

От този момент нататък Крис започна да флиртува открито с Бел, сякаш си беше купил това право с обещанията си. В същото време се отнасяше към Роузмари като към боклук, залепен за подметката му. Аз наблюдавах отстрани и едва се сдържах.

След месец Крис дойде отново, този път сам, без Роузмари, и веднага покани Бел на вечеря в някакъв снобски ресторант в Нюпорт Бийч. Макар да усещахме накъде бие, двамата с Бел решихме тя да приеме поканата му. Така и стана. Вечерята минала добре. После той решил да пият портвайн във „Фор Сийзънс“, където имало превъзходна селекция, та тя се качила в колата му и отишла с него до другия край на града. Разбира се, след портвайна той я поканил в апартамента си. Бел му отвърнала, че е омъжена и че аз съм добър съпруг, което, да си призная, беше незаслужен комплимент за мен. Той се изчервил и после се усмихнал. След десерта я изпратил през пищното фоайе на хотела до пиколото, който щял да й повика такси, като пътем я прегърнал през кръста и прошепнал в ухото й, че талантът й не бил нищо в сравнение с пищните й форми и че за нея било по-добре да продава пейзажчета за спомен на туристите в Лагуна Кениън, отколкото да излага творбите си в музея „Макфол“ сред художници, на които не може да стъпи на малкия пръст. После я ощипал и я предал в ръцете на пиколото.

Тя ми разказа всичко още щом се прибра вкъщи същата вечер, унизена и яростна.

Качих се на колата, отидох във „Фор Сийзънс“ и от рецепцията позвъних в стаята му, представих се за Руди пиколото и му казах, че някой е одрал отстрани ягуара му с ключ.

— Е, че какво? — вика той. — Колата е под наем, майната й.

Пък аз му викам:

— Ваша работа, сър, но ние сме длъжни или да подадем рапорт до полицията в Нюпорт Бийч, или да получим писмен отказ от вас, за да не ни съдят от агенцията…

При което Кристофър Томас, свикнал да взема нещата в свои ръце, ми затръшна телефона в ухото.

Обзалагах се, че до две минути ще е долу; той дойде след минута и половина. Като ме видя, беше вече късно — аз го стиснах за ухото като петгодишно дете и го поведох навън. Сигурно сме били доста странна гледка: някакъв мъж с кремав копринен костюм за 2000 долара, воден за ухото, превит одве, през фоайето на „Фор Сийзънс“, размахващ бясно ръце и хленчещ за адвокати, морални щети и как щял да ме вкара в затвора, докато съм жив.

Когато излязохме навън, аз го препънах, съборих го по гръб, стъпих с крак на гръдния му кош и позвъних на Бел по мобилния. Усещах ударите на сърцето му през подметката си. Дадох му телефона и го посъветвах да се извини на съпругата ми. После го сграбчих за глезена — това ми дойде някак отвътре — и го повлякох през цветната леха, която заобикаля главния вход на „Фор Сийзънс“, през божурите, исландските макове, лютичетата и каквото там още бяха засадили градинарите през последната седмица, докато Крис се друсаше през бабуните и дърдореше нещо възбудено на Бел. Чувах я как ме моли да престана, но още не бях в настроение. Може да се каже, че й се извини твърде убедително. Междувременно бе дошла охраната, така че аз пуснах крака му, взех телефона си от ръката му и тръгнах към колата си, докато някакъв униформен глупак тичаше след мен и крещеше нещо в уоки-токито си. Гласът му беше писклив, очите широко отворени, никаква заплаха; качих се спокойно в колата си и след половин час си бях у дома при Бел.

Мислех си, че след тази случка ще се чувствам малко по-добре, но — уви! — не се получи.

Както можете да си представите, след година, когато откриха Кристофър в „Желязната дева“ от берлинския музей, ченгетата имаха някои въпроси към мен.

Питаха ме например къде съм бил в нощта на изчезването му. (Бях на трийсет километра навътре в морето, между другото, на яхта с приятел.)

Питаха ме също защо бях нападнал Крис във „Фор Сийзънс“. (Защото си го бе изпросил.)

Също и за присъдата, която бях излежал в щатския затвор „Коркоран“ (две години ефективно за фалшифициране на пари и оказване на съпротива при ареста).

Кои са приятелите ми? Какво мога да кажа за работата си като охрана в нощен клуб? А за връзката си с Бел? Последното им беше най-трудно да проумеят: как един бивш пандизчия като мен е могъл да спечели сърцето на жена като Бел — красива и талантлива, харесвана и ухажвана от мъжете. И аз им казах истината: нямам престава как.

И до днес не знам.

Но Бел си имаше своята тайна: едно обещание, което бе дала на Роузмари. Само толкова знаех. Тя ми беше казала, че е по-добре да не знам какво е то, и аз уважавах желанието й.

— Твоя работа, Бел — казах. — Ако искаш да отидеш на възпоменателната среща, да уважиш паметта на Роузи, нямам нищо против. Вярно, ще трябва да изтърпиш разни сноби и артисти, но какво толкова? Иди. Само че при едно условие: аз ще бъда с теб. Ще те придружа. Ще се държа прилично и ще се издокарам, и ако се наложи, ще постеля палтото си на улицата, за да не газиш в локвите. Ще те водя в скъпи ресторанти, ще те любя при всяка възможност…

— Животът продължава. — Тя се опита да се усмихне, но в очите й видях тревога.

— Лично аз бих предпочел да си остана у дома и да отида за риба. Вчера изпуснах една осемдесетсантиметрова камбала, но… какво да се прави, ще дойда с теб.

— От двайсет и четири часа все за тази риба мислиш, Дон.

Тя се засмя и поклати глава. Ако трябва да сложат картинка в речника за „красива усмивка“, това ще е снимка на Бел.

— Трябва да отида. Обещала съм. Не искам да имам никакви неприятности с Тони Олсън.

Не казах нищо, макар трудно да скривах ревността си към изискания милиардер, с когото жена ми общуваше толкова непринудено. Ревнив съпруг съм и си го признавам. Преди толкова години нямах никаква сериозна причина да унижавам Крис Томас, освен да си начеша егото, което повеляваше да отмъстя за Бел, както преди това ме подтикваше да й съдействам морално да изложи творбата си, да пробие в „Макфол“. Отхвърляйки я по този начин, Крис се превърна в мой враг. И аз го нападнах. Това се учи в затвора. Нападаш, преди да са те нападнали. Единственото ми съжаление, когато се прибрах онази нощ от „Фор Сийзънс“, беше, че го оставих да се отърве толкова леко.

— Ще вземем пикапа — казах аз.

— За да се гмуркаш в Моро Бей и Пойнт Арена.

— Признавам, че тази мисъл не ми е чужда.

— И край Фаралоните?

— Това го направих заради Ръсти.

Фаралонските острови край Сан Франциско са най-опасното място за гмуркане в целия свят. Наоколо гъмжи от бели акули, водата е ледена, видимост почти няма. Смъртта дебне отвсякъде. Ако не те налапа акула, течението ще те отнесе. Скалите са остри като стъкло, няма къде да привържеш лодката. Също като в света на изкуството: акули, подводни течения, отникъде спасение.

Ръсти беше стар приятел, смел понякога до безумие, който едва свързваше двата края, вадейки морски таралежи от смъртоносните води. Навремето беше спасил живота ми в „Коркоран“ и за него бях готов на всичко. Двамата сме като кръвни братя, свързани до живот.

В деня, когато Кристофър Томас изчезна безследно, двамата с Ръсти бяхме край Южните Фаралони. През нощта бяхме пресекли пролива в бурно море и на сутринта щяхме да се гмуркаме за таралежи. Бях на дванайсет метра дълбочина, когато от мрака изплува бяла акула, приближи се до мен, направи завой и изчезна в мрака. Спомням си зъбите й, белотата на корема. За пореден път си дадох сметка, че чудеса се случват всеки ден. Този ден наловихме триста килограма морски таралежи, биваше си ги, във всеки случай бяха по-добро качество от японските, и Ръсти щеше да спечели куп пари.

Само че ченгетата не ми вярваха. Алибито на един осъждан винаги се приема със съмнение, особено когато свидетел му е друг осъждан.

— Ако ти можеш да оцелееш сред онези сноби — казах на Бел, — аз мога да оцелея на Фаралоните.

Тя ме погледна, обърна се към платното и продължи да рисува, но на красивото й лице беше изписана тревога.

Тази вечер в чест на първия летен ден решихме да вечеряме отвън, макар че облаците се бяха сгъстили и беше станало студено. Извадихме една стара маса за пикници в задния двор и я поставихме под кораловото дърво. Децата, Джими и Елиза, вече се бяха прибрали вътре, миеха чиниите и даваха остатъците на кучетата. Те още не знаят за мен. Ще дойде време и това да им кажа. Виждах ги през прозорците, застанали до мивката в кухнята на жълтеникавата светлина, невинни, пълни с живот и надежда.

— Не си длъжен да ходиш в Сан Франциско, нали разбираш? — каза Бел. — Онези там не са твоите хора.

— Не са и твоите.

— Правя го заради Роузи. Само и единствено. Обещала съм й.

— Ако ти отидеш, и аз отивам. Може да цапардосам някого, да стане скандал, да ме пратят в затвора.

Бел се усмихна и поклати глава.

— Давам ти възможност да се измъкнеш.

— Не желая да се измъквам.

— Нямам нищо против да се видиш с Ръсти. Разбирам, приятел ти е. Но островите ме плашат.

— Фаралоните плашат всички, дори и Ръсти.

— Но това не му пречи да се гмурка.

— Именно.

— На теб също, което ме плаши още повече.

Аз погледнах съпругата си, после се загледах към Лагуна. Градът беше скрит зад хълмовете, но светлините му се отразяваха в облачната покривка. Ниско долу под нас по Лагуна Кениън Роуд се движеха коли; гумите им тихо съскаха по асфалта.

Бел влезе в къщата и се върна с две чаши коняк.

Изкачихме се по нашата уличка до една равна площадка на билото и се загледахме в града.

— Иска ми се това да не беше истина — каза Бел. — Изобщо нищо от тази история да не се бе случвало. Или поне да беше останало някъде в миналото. Но знам, че не е. Никога няма да свърши.

— Ами тогава да не ходим.

— Няма как. Това би било малодушие. Длъжна съм да отида.

Лута се дълго с колата, но накрая намери Лагуна Кениън Роуд.

Сега следи семейството от безопасно разстояние, наблюдава ги, докато пресичат широкото открито пространство, обрасло в диви цветя и пелин.

Когато спират пред малка барака, той изчаква зад едно дърво, вдига бинокъла до очите си, нагласява фокуса, докато картината се избистря: лицето на жената отблизо, русата й коса, сините очи.

Насочва вниманието си към мъжа, фокусира се върху мускулестите му ръце. На единия бицепс има размазана затворническа татуировка. Пита се кога ли, по дяволите, този ще се разкара нанякъде.

Бинокълът се връща върху жената, тя е тази, която го интересува. Тя знае нещо — тази хубава жена с тревожно невинно лице.