Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Дейвид Балдачи, Андрю Ф. Гъли, Джонатан Сантлоуфър, Джеф Линдзи, Алегзандър Маккол Смит, Реймънд Хури, Сандра Браун, Фей Келерман, Кати Райкс, Джон Лескроарт, Т. Джеферсън Паркър, Лори Армстронг, Матю Пърл, Майкъл Палмър, Дж. А. Джанс, Гейл Линдс, Р. Л. Стайн, Марша Тали, Томас Кук, Диана Габалдон, Питър Джеймс, Тес Геритсън, Лиса Скотолайн, Филип Марголин, Джефри Дивър, Маркъс Сейки

Няма покой за мъртвите

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2011

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Худ. оформление: Десислав Аспарухов

ISBN: 978-954-769-283-1

История

  1. — Добавяне

11

Понякога, като се събудиш, се питаш дали наистина си онзи проклетник, който си бил предишния ден. Друг път нищо чак дотам мъдро не ти минава през мозъка — с мътна глава, останал без живец, на сутринта си викаш: Какво, по… И после нищо.

През всичките тези години след смъртта на Роузмари, всяка мъчителна сутрин от живота си, Джон Нън се опитваше да си спомни кой е всъщност. Редуваха се дни, в които беше изпълнен с благочестив стремеж да спаси света (нещо характерно за пенсиониран полицай, опитващ се да се ориентира в цивилния живот); и такива, които бяха помрачени от непреодолим стремеж да удуши някого или поне да му счупи главата. Разбира се, логичната жертва в неговото въображение беше Стан Балард — онзи, който му бе откраднал жената — но имаше моменти, когато почти всеки друг би му свършил работа, всеки, когото можеше да упрекне в късмета и свободата да не е на негово място.

Изгарящото чувство за вина изтичаше като радиоактивно лъчение от смъртта на Роузмари (не от смъртта, глупако — от екзекуцията й, не спираше да го поправя изнуреният му мозък), но вече се беше разпростряло много по-надалеч. След като не бе намерило удовлетворение по тази линия, то се бе върнало назад, чак до убийството на Кристофър Томас, сякаш Джон беше виновен и за това, сякаш той бе натъпкал Томас в „Желязната дева“, сякаш той бе предизвикал всички верижни бедствия в света преди или след смъртта на Роузмари (екзекуцията й, Джони, ек-зе-ку-цията).

Разпадът бе започнал малко по малко, едва забележимо, година-две след… след като случилото се бе стигнало до съзнанието му. Докато загуби всичко: кариерата си, жена си, душевното си равновесие. Беше започнал да се разхожда по местата, където Томас е бил забелязван в дните преди убийството му. Да кръстосва улиците около музея, където разни артистични бохеми се срещаха за обяд, кафе, изневяра. Или пък да отива с колата си до магазина, от който Роузмари бе пазарувала за децата, да сяда в кина, в които бе сядала тя, за да си поплаче необезпокоявана или просто да избяга от всичко. Кой можеше да го спре? Та той никому не вадеше значка или пистолет, не беше женкар и интригант като Крис Томас навремето — просто ходеше, обикаляше, гледаше, слушаше, разговаряше с хора. Запълваше времето си между срещи. Все пак по-добре, отколкото да пие, както би потвърдил всеки.

В този град имаше места, които туристите се правеха, че не забелязват на път към „Голдън Гейт“: Тендърлойн, Мишън, мрачните кътчета от стария Чайнатаун, където градът изглеждаше див и истински, като Ню Йорк от 70-те, за който никой не искаше да си спомня. А понякога и напълно нереален като „Нощта на живите мъртви“. Сякаш най-изпадналите клошари, пияници и наркомани се бяха наговорили да не напускат района си, освен от време на време, когато се появяваха сред пазаруващите туристи в центъра като някакви зомбита, изпълзели от бърлогите си.

Или може би зомбито беше Джон Нън?

Той видя надписа, чийто смисъл отдавна се опитваше да разгадае, сякаш беше тайната на живота, на една от страничните улички, където малки къщурки с дворчета граничеха с опасно празни парцели: „Ако още веднъж се изсереш в къщата ми, ще изляза и ще те гръмна с пистолета си“.

Какво, по…

Бившият полицейски инспектор Джон Нън още се учеше да вижда Сан Франциско през очите на цивилен. Градът минаваше за толерантен, но под повърхността преценяващи очи хвърляха осъдителни, изгарящи погледи. Дори ордите бездомници, които заемаха цели карета в районите на зомбитата, го преценяваха и съдеха. Но най-често го съдеха полицаите, които някога бе познавал. Те бяха и най-строгите съдници.

— Джон, знаеш, че не мога да ти помогна.

— Аз просто си ходя — бе отвърнал Нън тогава, едва ли не усмихнат, шест години след като бе върнал значката си. Да ми помогнеш? Никой не може да ми помогне, докато аз не реша. — Разхождам се — бе уверил той другия полицай.

— Да бе, точно тук си намерил да се разхождаш — каза ехидно Тод Дрейнър, полицай от Нравствената полиция, с когото Нън бе работил по един-два случая преди петнайсет години.

И двамата погледнаха едновременно към порутените сгради от двете страни на мизерната уличка в Чайнатаун, по която бе свърнал Нън. Имаше чувството, че се е отдалечил на милион километра от апартамента си. Но тук, на това място, се надяваше, макар и плахо, да намери спокойствие.

— Чувам, че имало фабрика за курабийки с късметчета — обясни Нън, сякаш току-що бе научил за нейното съществуване. — Туристите си падат по такива работи. — Той се обърна към Дрейнър. — А теб какво те води насам?

— Оглеждам се за информатори по един случай — отвърна Дрейнър. — Освен ако междувременно не си станал наркоман вместо буйстващ пияница…

Нън го изгледа мрачно, сякаш преценяваше дали да не му фрасне един в мутрата.

— Прощавай, Нън, не исках да те обидя. Партньорът ми не е на себе си, откакто се е пенсионирал, все обикаля кварталите с червените фенери, сякаш е Батман и Робин едновременно. Фабриката за курабийки с късметчета е нататък, доколкото знам. И гледай да не ми се мяркаш повече пред очите тук.

— И аз не съм умрял да те виждам, Тод.

Дрейнър се изкиска и промърмори нещо под носа си, докато се отдалечаваше, и Нън наистина го доядя, че не го бе цапардосал.

Онази вечер той бе влязъл във фабриката през задния вход и се бе озовал в един коридор, от който се виждаше цехът, изпълнен с дим и размазани, кашлящи, движещи се сякаш в забавен кадър човешки сенки. Нищо не се бе променило от последния път, когато Нън бе идвал тук преди години, за да търси Кристофър Томас, забелязан да се навърта насам няколко пъти в течение на един месец, преди да бъде убит. Защо ли? Ако Томас беше наркозависим, това можеше да му навлече всевъзможни неприятности. Но из тези пущинаци беше трудно да се намери надежден свидетел, който при това да не е надрусан, за да допринесе с нещо съществено за следствието и делото.

Междувременно един човек, известен като Хонг — босът на наркопласьорите от този район, за когото се знаеше, че търгува и с крадени стоки: някой и друг телевизор или кола, някое и друго произведение на изкуството — бе арестуван заедно с няколко от хората си по обвинения в разпространение на дрога. Нън бе молил Дрейнър да отложи операцията, докато той разследваше случая „Томас“, но онзи бе отказал. В шифрованите счетоводни книги на Хонг имаше вписани плащания на лице, чието име, надраскано с нечетлив почерк, гласеше нещо като „Странник“. Две от тези плащания бяха извършени непосредствено преди изчезването на Крис и Нън се бе запитал дали нямаше връзка между двете събития. Не можеше да каже със сигурност, но си имаше някои хипотези. Той се поразрови из архивите на музея и откри, че през годините преди смъртта на Томас мистериозно бяха изчезнали няколко експоната. Може би беше изплащал стари дългове към Хонг с крадени произведения на изкуството или пък ги бе пласирал чрез него? Нън не разполагаше с доказателства, че Кристофър бе имал нещо общо с дрогата, освен като потребител, и то рядко и за развлечение. Хонг мълчеше като риба, докато един ден в килията на следствения арест бе наръган с нож в шията от друг задържан, който му имал зъб отпреди. Разследването на Нън се оказа в задънена улица и нямаше изгледи да потръгне, поне за момента.

Макар да се бе опитвал неведнъж, той не бе успял да установи и самоличността на въпросния „Странник“.

Докато обикаляше из квартала, преструвайки се, че търси своя вуйчо наркоман, Нън усещаше върху себе си празните погледи на неговите обитатели, които го следяха неотлъчно навсякъде.

Когато след един такъв безплоден ден се прибра у дома, изведнъж му хрумна нещо. Вдигна телефона и се обади на Реджайна Купър.

Не, Джон Нън не се опитваше да съживи онзи отдавна забравен случай. Случаят се опитваше да съживи Джон Нън.

 

 

— Не черпя — каза Реджайна още щом го видя с характерното инатливо изражение на лицето му.

Нън вдигна чашата си, в която имаше сироп от червени боровинки със сода — любимото питие на бившия пияч, защото приличаше на нещо, което би могло и да съдържа алкохол. Нещо, което да не бие толкова на очи в бара.

— Не ми връщаш обажданията.

— Май трябва да започна да сменям кръчмите — каза с усмивка Реджайна, докато заемаше обичайното си място в „Бясното куче“, а барманът, без да я пита, постави пред нея един „Джеймисън“ без лед и запотена бутилка „Бъдуайзър“. — Все нещо помниш за истинския живот, нали? Представи си колко бих се набутала, ако започна да черпя всяко умиращо ченге.

Реджайна Купър беше автор на няколко книги за големите случаи, за чието разкриване службата й бе допринесла по времето, когато беше главен съдебен лекар на Сан Франциско. Книгите й се смятаха за шедьоври в областта на съдебната медицина и известно време след публикуването им Реджайна беше постоянно присъствие в тематични токшоута по всички кабелни телевизии, докато накрая и това й писна. По същото време една телевизионна мрежа купи правата за биографичен сериал, в който бивша манекенка на бански костюми се превъплъщаваше в някаква забавна и леко смахната нейна версия, макар в реалния живот Реджайна да беше по-забавна и по-смахната, и далеч по-интелигентна от екранния си образ.

— Какво говориш? — сопна се Нън. — Още не съм тръгнал да умирам.

Той чу собствения си смях сред гълчавата на ирландската кръчма. В помещението миришеше на мокър картон и застояла бира, дървеният плот под лакътя му беше леко грапав от натрупана мръсотия.

— Сигурно умираш, и то от скука, след като си опрял до мен за компания. „Който иска да си прекара весело, да позвъни на главния съдебен лекар на Сан Франциско.“

— Знаеш защо ти позвъних — каза сериозно Нън.

Реджайна стисна клепачи и поклати глава.

— Не-е-е. Няма да стане, братле.

— Теб пък какво те смущава?

— Да се ровя отново в един случай, приключен преди десет години, по който при това всички първоначални изследвания са правени в Германия?! Смущава ме, естествено.

— Помисли малко, преди да ме отрежеш.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, братле? Че за теб времето е спряло. И преди сто години да беше живял, и след още сто да си жив, хората винаги ще те знаят какво представляваш.

— И какво представлявам, Реджайна?

— Ти си един объркан човек.

— На теб не ти ли пука, че една невинна жена може да е била осъдена на смърт отчасти по наша вина?

— Имам чувството, че разговаряш с телевизионната ми версия. — Реджайна стана от стола си и бръкна в джоба си за пари.

— Чакай! — Нън сложи длан върху китката й точно в момента, в който от уредбата започна една сърцераздирателна балада на Боб Дилън.

Тя замръзна на място.

— Всичко наред ли е, Реджайна? — попита Мик, едрият внушителен барман, и се надвеси заплашително над Нън.

— Да, да, няма проблем — отвърна тя.

— Моля те! — каза Нън, след като барманът навъсено се оттегли. — Навремето се доверяваше на инстинкта ми.

Нищо не поставя една жена, цял живот разчитала на хумор в отношенията си с хората, в по-неудобно положение, отколкото сериозността.

— Макгий.

— Какво?

— Игнейшъс Макгий — каза Реджайна. — Съдебен антрополог. Когато трябва да се ровят стари кости, никой не може да му стъпи на малкия пръст. Но е много трудно да се влезе във връзка с него. Живее в Бостън и календарът му е запълнен за години напред. А освен това не обича много живите.

— Близо съм до приключване на цялата история. Трябва ми помощта ти, Реджайна. Не би ли могла поне да ми уредиш един разговор с Макгий?

Раменете на Реджайна увиснаха напред; тя се върна на столчето си и блъсна чашата с уиски настрани.

 

 

Ежедневието се повтаряше неумолимо в своя затворен кръг. В Сан Франциско сутрините бяха обвити в сивкав мраз, който пронизваше до мозъка на костите. Също и късните следобеди. Едва около обяд времето се изясняваше и беше топло и приятно. Нън спеше до късно, като обикновено се събуждаше по слънце вместо в противната сутрешна мъгла. Той съзнаваше, че облекчението е само временно, но все пак това му даваше сили да се изправи на крака.

Понякога в късния следобед той тръгваше да следи Стан Балард. Стан може би си бе мислил, че с тунингованата си спортна кола се е извисил далеч над простосмъртните, но истината беше, че точно тя го превръщаше в лесна мишена — отдалеч се виждаше какво нагло, нафукано копеле е. Нън го наблюдаваше от разстояние при срещите му на вино и сирене с Питър Хюсън на яхтата на Питър.

Нън така и не можеше да приеме факта, че Стан е съпруг на Сара. Мислеше си за Сара и нейния… мръсник, мерзавец, отрепка — всичко друго, но не и съпруг.

Той бе проследил въпросния мръсник и мерзавец, въпросната жалка отрепка, до гроба на Роузмари Томас и се бе чудил какво ли търси там, с мазната самодоволна усмивчица на лицето.

Ето на! Това доказва всичко. Аз го мразя не само защото ми отмъкна жената. Той не е този, за когото се представя. Крие истинското си лице. От Сара и от света.

Междувременно Питър, този пършив плъх, докарваше Нън до почти същата, ако не и до по-силна ярост с пропиляния му живот, изграден върху пресъхващия кладенец на фамилното богатство.

Все по-често краката на Нън го отнасяха сами до старата фабрика за курабийки с късметчета — свърталище на хероиново и метадоново зависими, започнало като невинен център за обмен на игли. Пушачите на крек отравяха въздуха с лулите си. По принцип пушещи и боцкащи се трябваше да бъдат разделени в самостоятелни помещения от двете страни на коридора, но на такова място кой ли би тръгнал да се оплаква? Някакво мръсно мършаво куче заскимтя отчаяно, като видя Нън, после се задави в кашлица. Каишката на помияра беше увита около китката на един отдавнашен представител на средната класа, сега покрит с татуировки и пиърсинги, който използваше кучето като реквизит, за да проси с него по улиците, и го хранеше колкото да не умре от глад.

Когато един от обитателите го попита какво има за продан, Нън промърмори изтърканата история за изгубилия се сенилен вуйчо — същата, която бе съчинил преди години, докато търсеше Кристофър Томас. И макар че не малко от човешките сенки, блуждаещи наоколо, бяха чували историята, той не се тревожеше особено, че някой от тях може да се сети.

— Кажи ми — попита Нън, — не си ли го виждал случайно?

— Кого?

— Вуйчо ми — отвърна Нън и му показа снимка на Крис Томас.

Сянката пребледня и започна да трепери, поглеждайки през рамото на Нън към новопристигналите.

Сега на входа към свърталището бяха застанали двама високи и стройни добре облечени млади азиатци. Излъчваха добро здраве и самочувствие, в рязък контраст с останалите обитатели на това място. Двамата бяха бледи останки от златния век на Хонг.

— Да не си се загубил или си ченге? — попита по-слабият от двамата.

— Май… нито едното, нито другото — отвърна уклончиво Джон.

— В такъв случай нямаш работа тук. Което вече е проблем. А пък всеки проблем по тези места е мой проблем.

Младокът имаше белезникав белег по дължината на шията си, сякаш някой се беше опитвал да го самоубие.

— Може пък да си търся курабийката с късметчето, да се зарадвам и аз най-после на хубава вест — опита се да се пошегува той.

— Ченге, а? — повтори мъжът.

Междувременно по-набитият беше бръкнал в якето си с маскировъчен цвят. По ъгъла на китката му Нън прецени, че едва ли се готви да вади пистолет — по-вероятно нож или бокс.

За двамата би било далеч по-лесно, ако Джон наистина беше ченге. Тогава можеха да му предложат подкуп или да се правят, че не го забелязват, в зависимост от причината за присъствието му. И тук анонимността му работеше в негова полза. След като не знаеха кой е и какъв е, всяка атака срещу него би могла да бъде опасна.

— Странно — каза той. — Търсех вуйчо си. Случайно да го познавате?

Той вдигна снимката на Кристофър Томас и им я показа, като наблюдаваше внимателно лицата им. И двамата леко присвиха очи, но не казаха нищо. Едва ли щяха да разговарят с него, но той се надяваше посещенията му да разбунят гнездото на стършелите. От десет години насам Джон Нън не се бе чувствал толкова жив.

Роузмари, гледаш ли?

— Е, да. Не съм и очаквал да го знаете. Просто питам.

— Вуйчо ти не е тук, не е бил нито веднъж, когато си идвал да питаш за него. Сам виждаш, че го няма. Върви си.

Джон бръкна дълбоко в джобовете на панталона си.

— И знаете ли кое е най-странното? — попита той, като се оглеждаше из мръсното свърталище. — Влизам аз тук, за да търся своя отдавна изгубен вуйчо, и откривам кучето си Макс, което ми откраднаха от двора. Ще викна полиция, за да си го взема обратно от оная откачалка с татуирания Христос на челото.

— Не си губи времето — каза събеседникът му и погледна партньора си.

Другият извади от джоба си нож с автоматично острие и направи огромна крачка към Джон. След като Джон не изпищя от ужас и не побягна, а остана невъзмутимо на мястото си, гангстерът го подмина, отиде до наркомана с кучето, който беше в несвяст, и преряза каишката до ръката му.

— Макс, ела тук, старче! — повика го Джон.

Кучето тутакси притича до него, скочи в ръцете му и започна да го ближе. В отчаянието си то сигурно би отишло при всеки, който го повикаше с благ тон и по име, но за по-сигурно Джон бе бръкнал в джоба си, където носеше резенчета сушено говеждо за из път по време на дългите си скитания по улиците на града, и животното сигурно ги беше подушило от километри. Един от приятелите му беше собственик на приют за изоставени животни и до дни Макс щеше да има нов дом.

— Е, сега ми стана по-добре — каза той, като свали кучето на земята и го поведе за каишката. — Хайде да те водя на разходка, старче.

Матю Пърл