Робърт Джордан
Господарят на хаоса (53)

Глава 52
Сплитовете на Силата

Мъжете, насядали по масите в гостилницата на „Скитащата жена“, бяха предимно местни хора. Дългите им жилетки бяха ушити от ярка коприна, често с брокат, и ги носеха върху бели ризи с широки ръкави. Гранатови камъчета красяха пръстените по ръцете им, широките като халки обеци по ушите им бяха златни, а по ефесите на извитите им ножове, стърчащи от коланите им, святкаха лунни камъни и сапфири. Няколко от мъжете бяха облечени не в жилетки, а с палта, със златни или сребърни верижки, висящи на тесните ревери, извезани на цветчета или животински фигури. Тези палта всъщност изглеждаха странно — твърде малки, за да ги облече човек, почти като къси пелерини — но облеклите ги носеха дълги тесни мечове, както и по един извит кинжал и изглеждаха еднакво готови да използват и двете, заради крива дума, заради поглед накриво или просто защото така им се е дощяло.

Общо взето, тълпата беше пъстра. Двама мурандийски търговци със засукани мустаци и смешни малки брадички и един доманец с коса, падаща под раменете му и с тънки мустачки, който носеше златна гривна и тясна златна огърлица, както и голяма перла, полюшваща се на едното му ухо. Мургав Ата-ан Миере в яркозелено палто, с татуирани длани и два ножа, затъкнати в червения пояс, както и един тарабонец с прозрачен воал, покриващ дебелите му мустаци, които почти скриваха устата му, и още немалко чуждоземци, които можеше да са отвсякъде. Но всеки от тях беше струпал камара монети пред себе си, макар големината на купчините да бе различна. „Скитащата жена“ бе съвсем близо до Тарасинския палат и привличаше гости с достатъчно злато за харчене.

Мат разбърка петте зара в кожената чаша и ги завъртя на масата. Спряха се на две корони, две звезди и знака купа. Прилично хвърляне; не повече. Късметът му прииждаше на вълни и в момента вълната изглеждаше ниска, което означаваше, че в най-добрия случай печелеше в половината хвърляния. Досега бе успял да изгуби десет пъти поред — необичайна поредица за него. Заровете се озоваха в ръката на един синеок чужденец, мъж с тясно лице, който, изглежда, разполагаше с достатъчно монети за прахосване въпреки простоватото си кафяво палто.

Ванин се наведе и прошепна в ухото на Мат.

— Пак са навън. Том казва, че все още не може да разбере как излизат. — Мат се извърна към него с такава гримаса, че дебелият Ванин се изправи по-бързо, отколкото човек би допуснал, че е в състояние при това негово туловище.

Мат отпи от динения си пунш и изгледа намръщено масата. Пак! Хвърлените от синеокия зарове се затъркаляха на масата и се спряха на три корони, роза и пръчка. Печалбата му бе споходена с мърморене около масата.

— Кръв и пепел — изруга Мат. — Остава само Щерката на Деветте луни да влезе и да ме повика с пръст. — Синеокият, надигнал бокала да отпразнува победата си, се задави. — Да не го знаеш това име? — попита Мат.

— Пуншът ми влезе в кривото гърло — обясни мъжът с акцент, който Мат не можа да разпознае. — Що за име спомена?

Мат направи умиротворителен жест; виждал беше да започват битки и заради по-малки дреболии от тази. Събра останалото му злато и сребро, прибра всичко в кесията си, пъхна я в джоба си и стана.

— Аз приключих. Благослов на Светлината за всички тук. — Всички на масата повториха пожеланието, дори чужденците. Хората в Ебу Дар бяха много учтиви.

Макар да беше преди пладне, гостилницата беше доста пълна и двама от по-младите синове на госпожа Анан помагаха на момичетата с поднасянето на късната закуска. Самата ханджийка седеше в дъното на помещението край каменните стъпала и държеше всичко под око. До нея седеше една млада хубавичка жена, в чиито големи черни очи проблясваха весели пламъчета, като че ли тя знаеше някаква шега, която никой друг още не е чул. Лицето й бе гладко, косата й — лъскава и черна, а дълбокото деколте на роклята й разкриваше привлекателна гледка. Насмешката в очите й се усили, когато тя се усмихна на Мат.

— При вашия късмет, лорд Каутон — каза госпожа Анан, — съпругът ми трябва да ви пита накъде да си праща рибарските лодки. — Странно защо, гласът й прозвуча сухо.

Мат прие титлата, без да мигне. В Ебу Дар малцина щяха да предизвикат един лорд, освен други лордове; за него това си беше чисто пресмятане на числа. Лордовете все пак бяха доста по-малко от простолюдието, което означаваше по-малко възможности някой да се опита да му забие ножа. Въпреки това през последните десет дни му се беше наложило да счупи три глави.

— Боя се, че късметът ми не работи за такива неща, госпожо.

Олвер сякаш изведнъж изникна от едната му страна и нетърпеливо попита:

— Можем ли да прескочим до конните надбягвания. Мат?

Фриела, средната дъщеря на госпожа Анан, дотича и спипа момчето за раменете.

— Ще прощавате, лорд Каутон — каза тя загрижено. — Току-що ми се измъкна. — Вече мома за женене — спретнатата сребърна огърлица за брачния й нож вече беше стегнала тънката й шийка — тя си бе избрала доброволно да се грижи за Олвер и със смях обясняваше как искала да си роди шестима синове. Мат подозираше, че вече предпочита да са дъщери.

Този обаче, който си спечели сърдития поглед на Мат, достатъчно твърд, за да накара тайренеца да се закове на място, беше Нейлсийн — той тъкмо слизаше по стълбата. Тъкмо Нейлсийн беше включил Вятър в две надбягвания, с Олвер за ездач — тук в надбягванията яздеха момчета, — без Мат да разбере. Това, че Вятър се беше оказал толкова бърз, колкото името си, с нищо не оправяше нещата. Двете победи на Олвер го бяха направили алчен да напира за още.

— Вината не е ваша, госпожице — каза той на Фриела. — Натикайте го в някое буре, ако трябва. Разрешавам.

Олвер го изгледа с укор, но след миг се обърна и изгледа Фриела с нахална усмивка, която бе придобил незнайно откъде. Хич не му отиваше, с тези големи уши и широка уста — от него чаровен момък никога нямаше да се получи.

— Ще си седя кротко, само да мога да ти гледам очите. Имаш красиви очи.

Фриела беше наследила много неща от майка си, и не само външния вид. Тя се изсмя сладко и го погъделичка под брадичката, а той се изчерви. Майка й и младата чернокоса жена се усмихнаха.

Мат поклати глава и се заизкачва по стълбите. Трябваше да поговори с момчето. Не можеше така да се хили на всяка жена, която срещне. И да казва на Фриела, че имала красиви очи! На неговата възраст! Мат не знаеше откъде го беше взел Олвер това.

Докато се разминаваше с Нейлсийн, мъжът каза:

— Пак са се измъкнали, нали? — И когато Мат кимна, Нейлсийн подръпна острата си брада и изруга. — Ще събера мъжете, Мат.

Нерим се суетеше в стаята на Мат — триеше масата с влажен парцал, сякаш слугините вече не бяха избърсали прахта още заранта. Той делеше с Олвер съседната, по-малка стая и рядко излизаше от „Скитащата жена“. Ебу Дар беше разпуснат и нецивилизован град, така твърдеше той.

— Милорд ще излиза? — каза с печал Нерим, когато Мат си взе шапката. — В тази дреха? Боя се, че на рамото ви има винено петно от снощи. Щях да го махна, ако милорд беше благоволил да си я свали за малко тази сутрин. И съдрано на ръкава — от нож, предполагам — можех да го закърпя.

Мат го остави да му донесе едно сиво палто със сребърни ширити на маншетите и с висока яка и му подаде зеленото със златното везмо.

— Вярвам, че милорд няма да донесе поне днес кръв. Петната от кръв се махат много трудно.

Този компромис между двамата вършеше работа. Мат се примиряваше с печалната физиономия на Нерим и с мрачните му забележки и го оставяше да оправя, да му чисти и поднася неща, които по-лесно можеше да си вземе сам. В замяна Нерим се съгласяваше, макар и с неохота, да не го мъчи да го облича.

Мат опипа ножовете в ръкавите си, под палтото и в извърнатите надолу маншети на чизмите, погледна копието си в ъгъла до вратата, след което слезе долу. Копието като че ли привличаше разни идиоти, които налитаха да се бият с него като мухи на мед.

Въпреки шапката потта изби по лицето му в мига, в който пристъпи извън сянката и относителната хладина на хана. Утринното слънце можеше да мине за хубаво лятно пладне, но площадът Мол Хара беше изпълнен с хора. Отначало той остана на място, загледан намръщено към Тарасинския палат. След като Джюйлин и Том следяха отвътре, а Ванин наблюдаваше отвън, как жените все пак успяваха да излязат незабелязани? Излизаха навън почти всеки ден. След третия път Мат бе разположил мъже да наблюдават палата отвсякъде — заемаха постовете си още преди да се е съмнало. Бяха повече от достатъчно, заедно с него самия и Нейлсийн. Никой не бе зърнал и косъм от жените, но точно преди обед Том бе излязъл, за да им съобщи, че те някак си са успели да излязат. Старият веселчун направо беше пощурял и бе готов да си откъсне мустаците. Мат всъщност разбираше какво става. Просто го правеха напук на него.

Нейлсийн и останалите го чакаха мрачни и запотени. Нейлсийн опипваше дръжката на меча си, сякаш гореше от желание да го използва.

— Днес ще огледаме отвъд реката — каза Мат. Неколцина от Червените ръце се спогледаха притеснено — чули бяха историите за отсрещния бряг.

Ванин поклати глава и каза:

— Губене на време. Лейди Елейн никога не би отишла там. Айилката може би, или Биргит, но не и лейди Елейн.

Мат за миг затвори очи. Как бе успяла Елейн да съсипе един толкова добър мъж за толкова кратко време? Все още се надяваше, че като мине повечко време без вредното й влияние, Ванин ще се оправи, но вече започваше да губи надежда. Светлина, колко не понасяше благородничките.

— Е, ако и днес не ги видим, можем да забравим за Рахад — там те ще изпъкват като чучулиги сред черни косове, — но съм решил да ги намеря, та ако ще да са се напъхали под някой креват и в Ямата на ориста. Търсете по двойки, както обикновено, и си пазете гърба. Сега да намерим лодкари да ни превозят. Да ме изгори дано — да не би пък да са отишли да продават плодове на корабите на Морския народ?

 

 

За Елейн улицата изглеждаше както я бе видяла в Тел-айеран-риод. Тухлени сгради на по пет и шест етажа, с кръпки ронеща се бяла мазилка, сбутани една до друга и надвиснали над неравната улична настилка. Само че по това време на деня, със златистото слънце, печащо отгоре, сенките по тези тесни проходи напълно бяха изчезнали. Единствените разлики със Света на сънищата бяха прането, висящо от прозорците, хората — малцина навън по това време на деня, разбира се — и миризмата — воня на гнило, която я караше да се мъчи почти да не вдишва. За съжаление, всички улици в Рахад си приличаха.

Тя пипна Биргит по рамото да я спре и заоглежда една олющена сграда. От половината прозорци висеше захабено пране. Тънкият писък на бебе долиташе някъде отвътре. Беше с подходящия брой етажи — шест. Сигурна беше, че бяха шест. Нинив настояваше, че били пет.

— Не мисля, че е редно да стърчим на едно място и да зяпаме — промълви Биргит. — Хората ни гледат.

Това не беше съвсем вярно, Биргит просто се тревожеше за нея. Мъже без ризи, само с дрипави елеци се тътреха по улицата и слънчевите лъчи святкаха по бронзовите халки на ушите им и по бронзовите пръстени по ръцете им, или се промъкваха крадешком като безпризорни псета, готови да ти се озъбят или да те ухапят. По същия начин се държаха и жените, в техните захабени рокли и с техните накити, също така от бронз и с цветни камъчета. Всички — и мъжете, и жените, носеха в коланите си криви кинжали и в повечето случаи по още един, обикновен.

Всъщност никой не им обръщаше внимание, въпреки че състареното лице на Биргит изглеждаше предизвикателно, а тя самата беше доста висока за ебударка. Това можеха да видят хората в тях благодарение на не толкова простите вътъци на Въздух и Огън, които Елейн сама бе заплела навътре и овързала. Биргит сега бе жена с тънки бръчици покрай черните очи и с черна леко прошарена коса. Преобразяването беше толкова по-лесно, колкото повече се придържаш към истинския облик на човек, така че косата, падаща по гърба на Биргит и овързана на четири плитки с парцалива зелена лента, беше значително по-дълга от това, което носеха ебударките, но пък и самата Елейн не беше пожелала да си отреже своята и като че ли на околните им беше все едно. Преобразяването беше съвършено — тя само съжаляваше, че сега й се налага да се поти. С добавката и на един още по-сложен вътък на Дух, прикриващ способността на една жена да прелива, Елейн беше минала покрай самата Миреле на път извън палата тази сутрин. Все още го държеше — вече няколко пъти бяха мяркали Вандийн и Аделиз от тази страна на реката.

Дрехите им, разбира се, не бяха част от вътъците, а груби вълнени рокли с избеляла бродерия по ръкавите и около дълбоките тесни деколтета. Ризите и чорапите им също бяха вълнени и Елейн поне я сърбеше. Тилин им беше осигурила тези облекла наред с куп полезни съвети и два брачни кинжала в бели кании. Изглежда, омъжените жени биваха предизвиквани много по-рядко, отколкото неомъжените, а вдовиците, отхвърлили втори брак — най-малко от всички. Възрастта също помагаше. Никой нямаше да предизвика една сивокоса бабичка, макар че, виж, тя можеше да те предизвика.

— Мисля, че трябва да влезем — каза Елейн и Биргит тръгна пред нея, с едната ръка на ножа си, за да отвори небоядисаната врата. Вътре се откри сумрачен коридор с груби врати от двете страни и стръмно тясно стълбище от оронени тухли в дъното.

С белите кании или без тях, да влезеш в сграда, където не ти е мястото, тук беше един от добрите начини да се забъркаш в бой с ножове. Както и да задаваш въпроси или да проявиш любопитство. Тилин ги бе посъветвала на всяка цена да го избягват, но първия ден те бяха посещавали странноприемници, белязани само със сините си врати, като се канеха да казват, че изкупуват стари вещи от складове, за да ги подновят и препродадат. Тя бе останала с Биргит, а Нинив и Авиенда бяха тръгнали отделно, за да покрият повече площ. Гостилниците бяха тъмни, мръсни места и на два пъти Биргит едва я бе измъкнала навън, и двете с камите в ръце, малко преди да започне сериозната кавга. Втория път на Елейн й се наложи да прелее малко, за да спъне две жени, които хукнаха да ги гонят по улицата, и въпреки това Биргит беше сигурна, че някой ама наистина ги беше преследвал през останалата част от деня. Нинив и Авиенда се бяха натъкнали на същите трудности, само дето не бяха ги гонили; Нинив всъщност беше халосала някаква жена с трикрако столче. Така че бяха зарязали и най-невинните въпроси и сега само се надяваха да не се натъкнат на нож иззад някой ъгъл.

Биргит се заизкачва по стръмното стълбище пред нея. Миризмите на готвено се смесваха с обичайната воня на Рахад по най-неприятен начин. Бебето спря да реве, но някъде из сградата се развика жена. На третия етаж някакъв мъж с яки рамене отвори една врата тъкмо когато двете се качиха. Биргит го изгледа навъсено и той вдигна двете си ръце с длани към тях, след което отстъпи назад по коридора, изрита някаква врата и влезе. На най-горния етаж, където трябваше да се намира онзи склад, стига сградата да беше същата, мършава жена по груба ленена долна риза седеше под едно прозорче и точеше камата си — и не извърна поглед от тях, докато не отстъпиха бавно надолу по стъпалата. Тогава вече Елейн наистина въздъхна облекчено.

Беше повече от щастлива, че Нинив не прие облога й. Десет дни. Оказала се бе наивна глупачка. Минаваше вече единадесетият ден, откакто бе проявила това безразсъдно самохвалство, единадесет дни, през които понякога й се струваше, че вечерта е на същата улица, по която се беше мотала заранта, единадесет дни без намек за купата. Понякога си бяха оставали в двореца само за да си прочистят мозъците. Добре поне, че Вандийн и Аделиз също нямаха никакъв късмет. Доколкото схващаше Елейн, никой в Рахад нямаше да каже и две думи драговолно на Айез Седай. Хората се измъкваха още щом разберяха що за птици са те; тя сама беше видяла как две жени се опитаха да намушкат Аделиз, несъмнено за да ограбят глупачката, дръзнала да тръгне из Рахад в копринена рокля, и докато Кафявата сестра надигаше двете с потоци на Въздух, за да ги натика през един прозорец два етажа по-горе, и един човек не бе останал на улицата. Е, тя нямаше да допусне тези двете да намерят купата и да й я измъкнат изпод носа.

Отново се озоваха на улицата и още нещо й напомни, че в Рахад има и по-лоши неща от разочарованието. Точно пред нея някакъв слаб мъж с кръв по гърдите и с нож в ръка изскочи от един вход и тутакси се извъртя срещу друг, който го гонеше: вторият беше по-висок и по-тежък и едната страна на лицето му беше окървавена. Двамата застанаха един срещу друг, стиснали ножовете. Около тях бързо се струпа тълпа зяпачи, сякаш изникнала направо от грубата каменна настилка. Никой не тичаше насам, но и никой не подминаваше зрелището.

Елейн и Биргит се отдръпнаха на тротоара, но не си тръгнаха. В Рахад да зарежеш такова зрелище можеше да привлече нечие внимание — последното, което им се искаше. Да се слееш с множеството означаваше да гледаш, но Елейн успя да съсредоточи погледа си отвъд двамата мъже и виждаше само неясни, вихрени движения, докато суматохата най-сетне не секна. Тя примигна и се насили да погледне. Мъжът с кръвта по гърдите пристъпваше наперено и се хилеше, вдигнал оръжието, от което капеше кръв. По-едрият беше паднал по лице насред улицата и задавено хриптеше.

Елейн се раздвижи инстинктивно — нищожната й способност в Церителството бе все пак по-добро от нищо, и в Ямата на ориста да вървят всички, които щяха да се досетят, че е Айез Седай — но преди да е направила и две крачки, друга жена вече бе коленичила до падналия мъж. Малко по-възрастна може би от Нинив, тя беше облечена в синя рокля с червен колан, може би в малко по-прилично състояние от повечето из Рахад. Отначало Елейн я взе за любимата на умиращия. Никой не понечи да си тръгне; всички наблюдаваха мълчаливо, докато жената обръщаше падналия по гръб.

Елейн се сепна, когато жената, вместо да изтрие нежно кръвта от устните му, измъкна от кесията си шепа билки и бързо ги натика в устата на мъжа. Преди дланта й да се дръпне от челото му, сиянието на сайдар я обкръжи и тя започна да заприда потоците на Церителството по-ловко, отколкото щеше да го направи Елейн. Мъжът изпъшка силно, изплю билките, потръпна… и се изпъна неподвижно, оцъклил очи към слънцето.

— Твърде късно, изглежда. — Жената се изправи и изгледа другия мъж в очите. — Ще трябва да кажеш на жената на Масик, че си убил мъжа й, Барис.

— Да, Асра — отвърна послушно Барис.

Асра обърна гръб и си тръгна. Рехавата тълпа се отдръпна да й отвори път. Докато минаваше на няколко крачки от Елейн и Биргит, Елейн забеляза у нея две неща. Едното беше силата й — това Елейн го опипа преднамерено. Очакваше да се окаже доста голяма, но Асра вероятно никога нямаше да бъде допусната до изпитанието за Посветена. Церителството трябваше да е най-силният й Талант — навярно единственият, тъй като, изглежда, беше дивачка — и доста добре наточен от честа употреба. Навярно дори си вярваше, че тези треви са й нужни. Второто нещо, което Елейн забеляза, беше лицето на жената. Не беше потъмняло от слънцето, както тя бе предположила отначало. Асра почти със сигурност беше доманка. Какво, в името на Светлината, търсеше една доманска дивачка в Рахад?

Елейн щеше да я последва, ако Биргит не я беше задърпала в обратната посока.

— Познах оня поглед в очите ти, Елейн. — Очите на Биргит огледаха улицата в двете посоки, сякаш очакваше някой от минувачите да я подслуша. — Не знам защо ти се иска да преследваш тази жена, но тя, изглежда, се радва на почит. Заговориш ли я, току-виж ни извадят повече ножове, с отколкото можем да се оправим.

Това си беше чистата истина, както и фактът, че не беше дошла в Ебу Дар, за да издирва домански дивачки.

Тя докосна Биргит по ръката и кимна към двамата мъже, които тъкмо бяха излезли на ъгъла пред тях. В синьото палто със сатенени ивици Нейлсийн от главя до пети приличаше на тайренски лорд; ватираната дреха стигаше чак до врата му и потното му лице беше лъснало също като намазаната му с благовоние брада. Поглеждаше свирепо всеки, който се осмелеше дори да хвърли поглед към него, до такава степен, че досега със сигурност щеше да се е забъркал в някой бой, само дето галеше дръжката на меча си все едно че сам търсеше повод. Мат, от друга страна, изобщо не гримасничеше. Крачеше наперено и ако я нямаше киселата му усмивка, човек можеше да си помисли, че му е много забавно. С това негово разтворено и провиснало палто и широката шапка, нахлупена над челото му, и шала, увит около врата му, имаше вид на човек, цяла нощ прекарал по кръчмите, което като нищо можеше да е така. За своя изненада, тя осъзна, че не се е сещала за него от няколко дни. Вярно, много искаше да се добере до прословутия му тер-ангреал, но в момента купата беше неизмеримо по-важна.

— Не ми беше хрумвало досега — измърмори Биргит, — но си мисля, че Мат е по-опасният от двамата. Като някой н’шар в Мамерис. Чудно какво търсят от тази страна на Елдар.

Елейн я зяпна. Какво, къде?

— Сигурно са изпили всичкото вино от другата страна. Наистина, Биргит, бих искала да не се отвличаш от това, за което сме дошли. — Този път нямаше да попита.

След като Мат и Нейлсийн минаха покрай тях, без да им обърнат никакво внимание, Елейн ги изхвърли от ума си и започна да оглежда улицата. Щеше да е чудесно да можеше да намери купата още днес. Не на последно място защото като дойдеха следващия път, щеше да е двойка с Авиенда. Айилката беше започнала да й харесва — въпреки изключително странните й представи за Ранд и за тях, — но тя наистина направо подтикваше жените да им извадят нож. Авиенда дори изглеждаше разочарована, че мъжете свеждаха очи, когато ги изгледаше, вместо да извадят нож като жените!

— Ето тази — каза Елейн и посочи. Нинив не можеше да е права за петте етажа. Нали? Елейн наистина се надяваше, че Егвийн е измислила решение.

 

 

Егвийн търпеливо чакаше Логаин да се напие с вода. Шатрата му не беше така просторна, както жилището му в Салидар, но все пак беше по-голяма от повечето в стана. Трябваше да има достатъчно място за шест Сестри, седнали на столчета и поддържащи щита около него. Предложението на Егвийн щитът просто да бъде завързан бе посрещнато с изумление и за малко щяха да я сгълчат; никоя нямаше да го подкрепи, особено сега, така скоро след като бе издигнала четири жени в Айез Седай, без изпитанията и без Клетвената палка, а може би и никога. Сюан й беше казала, че няма да го направят. Обичаят гласеше да са точно шест, макар че ако мощта му се беше смалила като на Сюан и Леане, всеки три Сестри в лагера със сигурност щяха да го удържат, и обичаят също така гласеше щитът да се поддържа, а не да се привързва. Единствената запалена лампа хвърляше жалка светлина. Двамата с Логаин седяха върху одеяла, постлани вместо черги.

— Чакайте да схвана — каза Логаин, след като остави на земята глинената чаша. — Искате да разберете какво аз мисля за амнистията на ал-Тор, така ли? — Някои от Сестрите помръднаха на столчетата си, навярно защото бе пропуснал да я нарече „майко“, но по-вероятно защото темата ги отвращаваше.

— Искам да разбера отношението ти, да. Не може да нямаш такова. В Кемлин, с него, ти най-вероятно ще получиш почетно място. А тук може да бъдеш опитомен всеки момент. Успял си да се предпазиш от лудостта шест години. Каква според теб е възможността за един мъж, отишъл при него, да постигне същото?

— Те наистина ли смятат отново да ме опитомят? — Гласът му беше спокоен, тонът — наранен и гневен. — Аз ви се предадох съвсем сам. Направих всичко, което поискахте. Предложих ви да изрека всяка клетва, която кажете.

— Съветът ще реши скоро. Някои биха предпочели да умреш по подходящ начин. Но не вярвам, че трябва да се боиш от това. Служил си ми твърде добре, за да позволя да пострадаш. И каквото и да се случи тепърва, все още ще служиш и ще видиш Червената Аджа наказани, както желаеш.

Логаин се озъби и понечи да скочи и Егвийн прегърна сайдар и го уви безопасно с потоци на Въздух за по-малко от секунда. Сестрите, които го засланяха, бяха вложили цялата си сила в това — друг обичай; трябва да използваш цялата си мощ, за да засланяш с щит един мъж — но няколко от тях можеха да раздвоят вътъците си, някоя можеше да насочи част от тях към него, ако си помислеха, че може да й навреди. А тя не искаше да рискува да позволи той да пострада.

Потоците го задържаха на колене, но той сякаш не им обърна внимание.

— Искаш да знаеш какво мисля за амнистията на ал-Тор? Бих искал да съм с него сега! Светлината да ви изгори всичките дано! Направих всичко, което поискахте! Всичките да ви изгори дано!

— Успокой се, Логаин. — Егвийн се изненада колко спокойно го изговори. Сърцето й тупаше силно, макар и не от страх от него. — Ще ти се закълна в следното. Никога няма да ти навредя, нито ще позволя да пострадаш от която и да е от тези, които ме следват, доколкото ми е по силите, освен ако не се обърнеш срещу нас. — Гневът му се бе стопил и лицето му изглеждаше странно вдървено. Дали я слушаше? — Но Съветът ще постъпи така, както реши. Сега спокоен ли си? — Той кимна уморено и тя отпусна потоците. Той се отпусна отново на земята, без да я поглежда. — Ще поговорим пак за амнистията, когато си по-спокоен. Може би след ден-два. — Той отново кимна, без да вдига очи.

Когато излезе навън в здрача, двамата застанали на пост Стражници й се поклониха. Добре поне че Гайдините не ги интересуваше, че е само на осемнадесет години, Посветена, издигната за Айез Седай само защото бе издигната за Амирлин. За Стражниците една Айез Седай беше Айез Седай и Амирлин — Амирлин. Въпреки това не си позволи да въздъхне, преди да се е отдалечила достатъчно, за да не могат двамата да я чуят.

Лагерът беше доста голям, с палатки за стотици Айез Седай, пръснати из леса, за Посветени и новачки, и слуги, с коли, фургони и коне навсякъде. Миризмата на готвената вечеря бе надвиснала тежко във въздуха. Тук бяха и огньовете на армията на Гарет Брин; повечето мъже около тях щяха да спят на голата земя на открито, не в палатки. Така наречената „Банда на Червената ръка“ бе вдигнала стана си на десет мили на юг — Талманес никога не менеше това разстояние нито повече, нито по-малко, ден и нощ, в продължение на двеста мили. Те вече бяха изпълнили част от плана й, както бяха предположили Сюан и Леане.

Силата на Гарет Брин беше нараснала за шестнадесетте дни, откакто бяха напуснали Салидар. Две армии, движещи се бавно на север през Алтара, явно неприятелски настроени една към друга, привличаха вниманието. Стичаха се благородници със своите крепостни, за да се съюзят с по-силната от двете. Наистина, никой от тези благородници нямаше да положи клетвите, които бяха положили, ако знаеха, че в земите им няма да се разрази голяма битка. Наистина, ако имаха избор, всички те до последния щяха да избягат в момента, в който разберяха, че целта на Егвийн е Тар Валон, а не някоя армия на Заклетите в Дракона. Но те бяха положили тези клетви, най-малкото пред една Амирлин, пред Айез Седай, които се бяха нарекли Съвета на Кулата, пред очите на стотици други. Нарушаването на такава клетва се насочваше към самия нарушител. Освен това дори главата на Егвийн да свършеше забита на кол в Бялата кула, нито един от тях не можеше да си помисли, че Елайда ще забрави клетвата им. Макар да бяха паднали в клопката на този съюз и васално положение неволно, те щяха да бъдат едни от най-ревностните й поддръжници. Единственият им изход от този капан така, че вратовете им да останат цели, щеше да бъде да видят Егвийн заметната с шарфа в Тар Валон.

Сюан и Леане бяха напълно решени на това. Самата Егвийн не беше сигурна какво точно изпитва. Стига само да имаше някакъв начин да бъде отстранена Елайда, без да се пролее кръв. Но не мислеше, че има такъв.

След оскъдната вечеря с малко козешко, ряпа и нещо, което тя не можа съвсем да отгадае какво е, Егвийн се оттегли в шатрата си. Не най-голямата шатра, но определено най-просторната от всички, заети само от едно лице. Чеза беше там — чакаше я да й помогне да се съблече и й забъбри радостната вест как била намерила от най-финия лен от слугинята на една алтарска лейди, здрава тъкан, от която щели да се получат най-прохладните долни ризи, каквито можело да си представи човек. Егвийн често оставяше Чеза да спи при нея в шатрата за компания, но този път я отпрати. Да си Амирлин ти осигуряваше някои привилегии. Например шатра за самата теб и за слугинята ти. Например да можеш да спиш сама нощем, когато ти се наложи.

Егвийн все още не беше достатъчно уморена, за да заспи, но това не я притесняваше. Да се приспи беше проста работа — обучавала се беше все пак при айилските сънебродници. Тя пристъпи в Тел-айеран-риод…

…и се озова в стаята, която беше неин кабинет в Малката кула за много кратко. Масата и столовете си стояха, разбира се. Мебелите не бяха нещо, което човек взима със себе си, когато потегли с войска в поход. Всяко място изглеждаше празно в Света на сънищата, но онези, които наистина бяха — повече от всички. Малката кула вече й се струваше… опустяла.

Внезапно усети, че амирлинският шарф е заметнат около врата й. Накара го да изчезне тъкмо навреме. Миг след това Нинив и Елейн също се появиха, Нинив стабилна като нея самата, Елейн — призрачна. Сюан с голяма неохота се бе лишила от оригиналния тер-ангреал — наложило се беше да чуе изрична заповед. Елейн беше в синя рокля с дантела и с тясно, но все пак смайващо дълбоко деколте, от което се показваше малък нож, висящ на халка на златна верижка, с дръжката, мушната между гърдите й, с купища перли и огнекапки. Елейн наистина, изглежда, на часа усвояваше местните носии, където и да отидеше. Нинив, както се очакваше, носеше дебелата вълна от Две реки, тъмна и без никаква украса.

— Успех? — попита ги с надежда Егвийн.

— Още не, но ще се справим. — Елейн го каза така бодро, че Егвийн почти я зяпна; изглежда, просто се мъчеше да прозвучи така.

— Сигурна съм, че няма да продължи много повече — каза Нинив дори още по-убедено. Изглежда, си блъскаха главите в стената.

Егвийн въздъхна.

— Май трябва да се върнете при мен. Сигурна съм, че бихте могли да я намерите тази купа след още няколко дни, но непрекъснато си мисля за тези истории. — Те можеха да се погрижат сами за себе си — и това щеше да изглежда великолепна мисъл, изписано на гробовете им. Сюан твърдеше, че нито един от разказите за Ебу Дар не е измислица.

— О, не, Егвийн — възрази Нинив. — Купата е твърде важна. Знаеш, че е така. Наистина трябва да я намерим.

— Освен това — добави Елейн — в каква чак толкова страшна беда можем да изпаднем? Всяка нощ преспиваме в Тарасинския палат, в случай че си забравила, и макар да не се срещаме с Тилин всеки ден, все пак можем да говорим с нея. — Роклята й се беше променила, със същото деколте, но тъканта беше станала по-груба и износена. Сега Нинив носеше същата като нейната, само дето по дръжката на ножа й нямаше повече от девет-десет цветни камъчета. Това едва ли бяха дрехи, подходящи за палат.

Егвийн се замисли. Купата наистина беше важна, те наистина можеха сами да се погрижат за себе си, но пък тя много добре знаеше, че не я търсят в Тарасинския палат.

— Мат го използвате, нали?

— Ами… — Елейн изведнъж забеляза променените си дрехи и се сепна. Странно защо обаче това, което наистина я стресна, беше малкият нож. Тя се опули, стисна дръжката му и лицето й съвсем поруменя. Миг след това се оказа облечена в андорска роба от зелена коприна.

Най-странното беше, че Нинив осъзна какво носи тя самата само миг след Елейн и реагира по същия начин. Абсолютно. Освен че може би Елейн се изчерви като залеза, а Нинив — като два залеза наведнъж, и отново се върна във вълнените дрехи на Две реки още преди Елейн да си е сменила своите.

Елейн се окашля и каза:

— Мат е доста полезен, но не можем да му позволим да ни се пречка, Егвийн. Знаеш го какъв е. Можеш обаче да си сигурна, че ако направим нещо опасно, той и войниците му ще са до нас. — Нинив я погледна кисело. Сигурно си спомни заплахата на Мат.

— Нинив, недей да подбутваш Мат толкова силно.

Елейн се засмя.

— Егвийн, тя изобщо не го подбутва.

— Това си е самата истина — бързо вметна Нинив. — Една дума не съм му казала, откакто сме дошли в Ебу Дар.

Егвийн кимна, въпреки че се съмняваше. Можеше да поразрови тази история, но щеше да й отнеме време… Погледна надолу да се увери, че шарфът не се е появил отново, и видя само някакво потрепване, което не можа да разпознае.

— Егвийн — каза Елейн, — ти можа ли да поговориш със сънебродниците?

— Да — добави Нинив. — Те знаят ли какъв е проблемът?

— Говорих. — Егвийн въздъхна. — Всъщност и те не знаят.

Срещата бе минала много непривично. Баир и Мелайне се бяха срещнали с нея в Тийрския камък; Амис бе казала, че няма да учи повече Егвийн, и не дойде. Отначало Егвийн се почувства неловко. Не можеше да се насили да им каже, че вече е Айез Седай, камо ли че е станала Амирлин, защото се боеше, че те могат да си помислят, че е поредната й лъжа. Да се появи с шарфа пред тях не беше особено трудно. А освен това налице беше и нейният тох към Мелайне. Тя повдигна въпроса, като си мислеше през цялото време колко мили трябва да измине на седлото следващия ден, но Мелайне беше обзета от такава радост, че ще има дъщери — говореше с истински възторг за виденията на Мин, — че не само заяви тутакси, че Егвийн нямала никакъв тох към нея, но каза също, че щяла да нарече една от дъщерите си Егвийн. Това й беше донесло малко радост след цяла нощ, пълна с разочарование и раздразнение.

— Те казаха — продължи тя, — че никога не били чували някой да се е опитвал да намери нещо с помощта на нуждата втори път. Баир поясни, че било като да изядеш една и съща… ябълка два пъти. — Всъщност Баир беше казала мотай — мотай беше един вид личинка, която се намираше в Пустошта. Много сладка и хрупкава… докато Егвийн не бе разбрала какво точно е изяла.

— Искаш да кажеш, че не можем просто да се озовем пак в онзи склад? — Елейн въздъхна. — Все се надявах, че правим нещо не както трябва. О, добре. Все едно, ще я намерим. — Тя се поколеба и роклята й отново се промени, въпреки че тя като че ли не го забеляза. Пак си беше андорска, само че червена, с Белите лъвове на Андор, катерещи се по ръкавите. Рокля на кралица, макар и без Короната на розата, кацнала върху червено-златистите й къдрици. Но все пак рокля на кралица, с много стегнат корсет, показващ може би повече от пазвата, отколкото би си позволила една кралица. — Егвийн, а казаха ли ти нещо за Ранд?

— Той е в Кайриен, мотае се из Слънчевия палат, както изглежда. — Егвийн едва се сдържа да не трепне. Нито Баир, нито Мелайне бяха много словоохотливи, но Мелайне измърмори мрачно нещо за Айез Седай, докато Баир направо каза, че трябвало да ги напердашат всички поред; каквото и да твърдяла Сорилея, един най-обикновен пердах щял да бъде достатъчен. Егвийн много се боеше, че Мерана някак е успяла да сбърка стъпката, и то много. Добре поне, че той държеше пратеничките на Елайда настрана; не допускаше, че той знае как да се справи с тях, както си въобразяваше. — Перин е с него. И жената на Перин! Той се е оженил за Файле! — Това предизвика възклицания; Нинив каза, че Файле била прекалено добра за него, но го каза с широка усмивка; Елейн заяви, че се надявала да са щастливи, но странно защо го произнесе със съмнение. — Лоиал също е там. И Мин. Липсваме само Мат и ние трите.

Елейн прехапа устна.

— Егвийн, би ли предала едно… съобщение до Мъдрите за Мин? Кажи й, че… — Тя се поколеба. — Кажи й, че се надявам да хареса Авиенда също като мен. Знам, че звучи странно — изсмя се тя. — Това е нещо лично между нас двете. — Нинив изгледа Елейн също толкова озадачено, колкото Егвийн бе сигурна, че го е направила сама.

— Ще предам, разбира се. Но не мисля да говоря отново с тях скоро. — Нямаше особен смисъл, след като бяха толкова необщителни във връзка с Ранд. И толкова враждебни към Айез Седай.

— О, благодаря — бързо възкликна Елейн. — Но наистина не е чак толкова важно. Е, щом не можем да използваме нуждата, тогава трябва да използваме краката си, а моите така ме болят… Ако нямаш нищо против, ще се върна в тялото си да се наспя като хората.

— Давай — каза Нинив. — Аз ще поостана още малко. — След като Елейн изчезна, тя се обърна към Егвийн. Роклята й също се беше променила и Егвийн си помисли, че много добре разбира защо. Беше меко синя, с дълбоко деколте. В косата й имаше цветчета, както и панделки на плитката, както щеше да ги има на сватбата й у дома. Егвийн от сърце се умили. — Да си чула нещо за Лан? — попита тихо Нинив.

— Не, Нинив, не съм. Съжалявам. Искаше ми се да ти кажа нещо по-добро. Сигурна съм, че е жив, Нинив. И знам, че те обича толкова, колкото и ти него.

— Разбира се, че е жив — твърдо каза Нинив. — Друго няма да позволя. И твърдо съм решена да го направя мой. Той е мой и няма да позволя да загине.

 

 

Когато Егвийн се събуди, Сюан седеше до постелята й.

— Приключи ли? — попита Егвийн.

Сиянието обкръжи Сюан, докато запридаше малка преграда срещу подслушване около двете.

— От шестте Сестри, които ще застъпят в полунощ, само три имат Стражници и те ще пазят отвън. Ще им се донесе ментов чай с една малка добавка, която не вярвам да отличат.

Егвийн за миг затвори очи.

— Правилно ли постъпвам?

— Питаш мен? Направих това, което ми беше заповядано, майко. Ако зависеше от мен, по-скоро бих скочила в ято изгладнели сребруши, отколкото да помогна на този мъж да избяга.

— Те ще го опитомят, Сюан. — Егвийн вече го беше обсъждала с нея, но имаше нужда да го направи отново заради себе си, за да се увери, че не допуска грешка. — Дори Шериам вече не слуша Карлиня, а Лелейн и Романда настояват. Или това, или някоя със сигурност ще направи това, за което намеква Делана. Убийство няма да позволя! Щом не можем да осъдим един човек и да го екзекутираме, нямаме никакво право да уредим да умре. Няма да позволя да бъде убит и няма да позволя да бъде опитомен. Ако Мерана наистина е накарала Ранд да ни обърне гръб, това наистина ще хвърли дебела главня в огъня. Просто ми се искаше да съм сигурна, че ще отиде при Ранд и ще се присъедини към него, а няма да избяга Светлината знае само накъде и да вземе да направи Светлината знае какво. Така поне може би ще има някакъв начин да се контролира какво прави. — Чу как Сюан помръдна в тъмното.

— Винаги съм си мислила, че шарфът тежи не по-малко от трима яки мъже — каза кротко Сюан. — Малко са леките решения за Амирлин и още по-малко, когато иска да е сигурна. Направи каквото трябва и си плати цената, ако сбъркаш. Понякога я плащаш дори и да си права.

Егвийн тихо се засмя.

— Това като че ли не съм го чувала досега. — Но веднага стана сериозна. — Погрижи се като побегне да не пострада някой, Сюан.

— Както заповядате, майко.

 

 

— Това е ужасно — измърмори Нисао. — Когато се разбере, присъдата ще е достатъчна, за да те прати в изгнание, Миреле и мен заедно с теб. Преди четиристотин години може и да е били обичайно, но сега никой няма да го приеме така. Някои ще го нарекат престъпление.

Миреле се зарадва, че луната вече беше залязла. Така гримасата й остана скрита. С Церителството можеше да се оправи и сама, но Нисао бе изучавала от дълго време лекуването на болестите на ума, неща, които Силата не можеше да засегне. Миреле не беше сигурна дали това може да се смята за болест, но бе готова да опита всичко, което можеше да подейства. Нисао можеше да говори каквото си иска — Миреле знаеше, че тя по-скоро ръката щеше да си отреже, отколкото да изпусне тази възможност да потвърди познанията си.

Усещаше го там някъде в нощта, как се приближава. Двете се намираха далече от лагера и ги обкръжаваха само редки дървета. Усетила го беше от мига, в който връзката се бе прехвърлила на нея — престъплението, което така притесняваше Нисао. Връзката на Стражник, прехвърлена от една Айез Седай на друга без негово съгласие. Нисао беше права в едно — щяха да пазят тази тайна толкова дълго, колкото можеха. Миреле можеше да усети раните му, някои почти изцерени, други почти пресни. Някои лошо забрали. Не можеше да се е отклонил, за да търси битка. Трябваше да е тръгнал към нея тъй сигурно, както някоя канара, търкулнала се от билото, трябва да стигне до подножието на склона. Но нямаше и да отстъпи и на крачка от никоя битка. Преживяла беше цялото му пътуване, отдалече и кърваво — с неговата кръв. През Кайриен и Андор, през Муранди и сега Алтара, през земи, опустошавани от метежници и разбойници, от пакостници и Заклети в Дракона, път, насочен към нея като връх на стрела, бързаща към целта си, разчиствайки пътя си през всеки мъж в броня, застанал на пътя му. Дори и той не можеше да го направи, без да пострада. Тя трупаше раните му в ума си и се чудеше как все още е жив.

Първо дойде екът на конски копита, в здрав, умерен ход, и едва след това тя успя да различи в нощта високия черен жребец. Ездачът сякаш беше самата нощ — носеше плаща си. Конят се спря на цели петдесет крачки от нея.

— Не биваше да пращаш Нюел и Крой да ме дирят — извика й с груб глас невидимият ездач. — За малко щях да ги убия преди да съм разбрал кои са. Авар, ти по-добре излез иззад онова дърво. — Вдясно нощта като че ли се раздвижи — Авар също беше облякъл плаща си и сигурно не бе очаквал, че ще го видят.

— Това е лудост! — промърмори Нисао.

— Млъкни — изсъска Миреле и после извика: — Ела при мен. — Конят не помръдна. Вълкодав, скърбящ за мъртвата си господарка, нямаше да иде драговолно при нова. Тя нежно запреде Дух и докосна онази част от него, която съдържаше връзката й; трябваше да е нежно, за да не го усети, иначе само Създателят знаеше що за взрив можеше да се получи. — При мен ела.

Този път конят пристъпи напред и мъжът се люшна и се озова на земята, за да извърви сам последните крачки — висок мъж, чиито черти изглеждаха изсечени от камък под лунните сенки. А после той застана пред нея, надвисна над нея и тя вдигна глава и погледна студените сини очи на Лан Мандрагоран, и видя смърт. Светлината дано да й помогнеше. Как изобщо щеше да го запази жив за дълго?