Робърт Джордан
Господарят на хаоса (35)

Глава 34
Пътуване до Салидар

Егвийн уми лицето си. На два пъти. После започна да пълни дисагите. Костените й гребен и четка влязоха вътре, както и кутийката с шивашки прибори — позлатено ковчеже, което вероятно някога беше държало скъпоценностите на някоя знатна дама — плюс един бял калъп сапун с розов аромат и чисти чорапи, ризи, носни кърпи и цял куп други неща, докато дисагите не са издуха и тя едва успя да завърже каишките. Няколко рокли и пелерини, и един айилски шал останаха да се приберат на вързоп. Като свърши и това, тя се огледа за още нещо, което можеше да й се доще да си вземе. Всичко беше нейно. Дори шатрата й беше подарена, но тя определено беше твърде обемиста, както и чергите и възглавничките. Кристалното й легенче беше красиво, но доста тежко. Също и сандъците, макар че обковът на някои от тях беше с красива изработка, а стените и капаците им — изкусно гравирани.

Едва тогава, докато мислеше за сандъците, сякаш те бяха най-важното, тя усети, че просто иска да отложи най-трудната част от приготовлението.

— Кураж — каза си тя сухо. — Сърце на айилка.

Оказа се напълно възможно да си обуе човек чорапите, без да сяда, стига да нямаш нищо против да поподскачаш малко. Последваха чифт здрави обувки, подходящи за дълъг път, както и една копринена риза, бяла и мека. Сетне дойде ред на тъмнозелената рокля за езда. За съжаление тя бе доста тясна, което й напомни напълно ненужно, че за известно време няма да й е много приятно да сяда.

Да излиза навън нямаше смисъл. Баир и Амис вероятно се бяха прибрали в шатрите си, но тя нямаше намерение да рискува да я видят, че го прави. Щеше да е все едно че им е ударила шамар. Стига да подействаше, разбира се. Ако не, чакаше я дълга езда.

Тя нервно отри длани, след което обгърна сайдар и се остави той да я изпълни. И се сгърчи. Сайдар те правеше по-чувствителен към всичко, включително към собственото ти тяло, от което точно в този момент Егвийн спокойно можеше и да се лиши. Да се опитваш да направиш нещо ново, нещо, което никой досега не се е опитвал да постигне, доколкото й беше известно, означаваше да го правиш бавно и много предпазливо, но поне този път й се искаше да се освободи от сайдар колкото се може по-скоро. Тя енергично преля потоци на Въздух и ги запреде малко по-така.

Въздухът заблещука и отсрещната страна шатрата се обгърна в мъгла. Ако беше права, току-що беше създала едно място, където вътрешността на шатрата й беше толкова подобна на отражението й в Тел-айеран-риод, че почти нямаше разлика. Едното просто беше другото. Но имаше само един начин да се увери.

Тя метна на рамо дисагите си, взе под мишница вързопа и пристъпи през сплита, след което отпусна сайдар.

Озова се в Тел-айеран-риод. Увери се само от това, че запалените допреди малко лампи вече не горяха, но въпреки това беше светло. Вещите се отместваха леко при всеки поглед — легенчето, някакво сандъче. Беше се озовала в Тел-айеран-риод в плът. Не го усещаше по-различно, отколкото когато бе идвала насън.

Надникна навън. Луната светеше бледо над шатрите, между които не гореше огън и не се движеше никой, и над Кайриен, който изглеждаше странно далечен и загърнат в сенки. Оставаше единствено проблемът как всъщност да стигне до Салидар. Мислила беше по този въпрос. До голяма степен всичко зависеше от това, доколко контролът й в плът ще е толкова силен, колкото когато се превръщаше в част от Света на сънищата.

Крепейки в ума си онова, което трябваше да намери, тя заобиколи шатрата… и се усмихна. Пред нея стоеше Бела, ниската рунтава кобила, на чийто гръб бе напуснала Две реки сякаш преди цял един живот. Бела само насън, но все пак вдигна глава и изцвили, щом я видя.

Егвийн пусна дисагите, прегърна кобилата и прошепна:

— И аз се радвам, че те виждам отново. — Черното влажно око, което я погледна, наистина беше на Бела, сънувано или не.

Беше оседлана, както си я беше представила. Съвсем обикновено, но седло. Егвийн го изгледа малко накриво, зачудена как ли ще изглежда с меко платнище отгоре, а после й хрумна нещо. Стига да знаеш как, можеш да промениш всичко в Тел-айеран-риод, дори себе си. Щом имаше достатъчно контрол, за да направи Бела в плът… Тя се съсредоточи…

После с усмивка нагласи дисагите и вързопа, яхна Бела и се намести съвсем удобно.

— Не е измама — прошепна тя на кобилата. — Едва ли ще очакват да яздя чак до Салидар в това състояние. — Е, ако си помислиш, можеха и да очакват. Но все пак, с айилско сърце или без, всичко си имаше граници. Тя нежно потупа Бела по врата. — Трябва да пристигна колкото се може по-бързо, затова трябва да тичаш като вятъра.

Преди да й е останало време да се изкиска, представяйки си как късокраката Бела лети като вятъра, кобилата просто го направи. Пейзажът наоколо затрептя и се понесе вихрено назад. За миг Егвийн стисна здраво гривата й и зяпна. Сякаш всяка стъпка на Бела ги отнасяше мили напред. При първата се озоваха на брега на реката под града и още докато понечваше да дръпне юздите, за да спре Бела да не скочи с главата надолу във водата, следващата стъпка ги отнесе в гористите хълмове.

Егвийн отметна глава и се разсмя. Това беше великолепно! С изключение на трептенето наоколо, шеметната скорост почти не се усещаше. Бела тичаше със същата тромава, подрусваща походка, каквато я помнеше, но внезапните отскоци на всичко около нея бяха възхитителни, сега някаква селска уличка, помръкнала под луната и безмълвна, после някакъв селски път, виещ се сред лесовете, после ливада с трева почти до хълбоците на Бела. Егвийн спираше само за миг от време на време, колкото да се ориентира — нещо съвсем лесно с великолепната карта в главата й, онази, която беше направила жената с името Сюан — иначе оставяше Бела да тича свободно. Селца и градчета се появяваха и изчезваха, големи градове също — един почти със сигурност беше Кемлин, със сребристобели стени в нощта — а веднъж сред гористите хълмове от земята внезапно изникнаха главата и раменете на огромна статуя, реликва от някоя страна, изгубена в историята, изникнаха така внезапно, че Егвийн едва не изпищя, но статуята изчезна преди да успее да отвори уста. Луната изобщо не помръдваше. Ден или два, докато стигне до Салидар — така й беше казала Шериам. Мъдрите май бяха прави. От толкова дълго всички толкова вярваха, че Айез Седай знаят всичко, че и самите Айез Седай го бяха повярвали. Тази нощ тя щеше да им докаже, че грешат, макар че едва ли щяха да обърнат сериозно внимание на доказателството й.

След известно време, когато се увери, че е навлязла във вътрешността на Алтара, тя започна по-начесто да дръпва юздите, особено когато наблизо се видеше някое село. Понякога пред вратата на някой загърнат от нощния мрак хан виждаше табели, съобщаващи името на селото, като „Марелски хан“ или „Йонски извор“, осветени от лунната светлина, добавена към странното усещане за светло на Тел-айеран-риод. Малко по малко Егвийн започна да става абсолютно уверена къде точно се намира спрямо Салидар и започна да взима все по-къси отскоци, после съвсем ги прекрати и поведе Бела в обикновен ход.

Въпреки това се изненада, когато изведнъж пред очите й изникна значително по размери село, потънало в тишина и мрак под лунната светлина. Трябваше да е Салидар.

В самия край на покритите със сламени покриви каменни къщи тя слезе и свали вещите си. Беше късно, но навън в будния свят все още можеше да има хора. Нямаше нужда да ги стряска, изниквайки от въздуха. Ако някоя Айез Седай видеше това и помислеше, че е нападение, така и нямаше да може да се изправи пред Съвета.

— Ти наистина тичаше като вятъра — промърмори тя и прегърна Бела за последен път. Това, което бе създадено в Тел-айеран-риод, можеше да съществува само там. Пък и в края на краищата това не беше истинската Бела. Въпреки това я жадна чувство на тъга, когато й обърна гръб — не можеше да престане да си представя Бела; нека да си съществува колкото може — и запреде блещукащата си завеса на Дух. Вдигнала глава, пристъпи през нея, готова да срещне онова, което я чакаше, с айилското си сърце.

Направи само една крачка, сепна се, ококори очи и рязко извика: „Ох!“ Промените, които бе направила по себе си в Тел-айеран-риод, не съществуваха в истинския свят повече, отколкото Бела. Пламъците по кожата й се върнаха на прилив и заедно с тях сякаш самата Сорилея й заговори: „Ако приемеш онова, което си сторила, за да срещнеш своя тох, и го направиш така, че все едно никога не се е случвало, как си срещнала своя тох тогава? Не забравяй за айилското си сърце, момиче.“

Да. Нямаше да го забрави. Дошла бе тук за битка, независимо дали Айез Седай го знаеха, или не, готова бе да се сражава за правото си да стане Айез Седай, готова бе лице в лице да се изправи срещу… Светлина, срещу какво?

По улиците имаше малко хора — движеха се между къщите, от чиито прозорци струеше златна светлина. Егвийн застъпва малко несигурно и се приближи до някаква жилава жена с бяла престилка и с измъчено изражение.

— Извинете. Аз съм Егвийн ал-Вийр. Посветена. — Жената недоволно изгледа роклята й за езда. — Току-що пристигнах. Можете ли да ме упътите къде да намеря Шериам Седай? Трябва на всяка цена да я намеря. — Най-вероятно Шериам вече бе заспала, но дори и да спеше, Егвийн смяташе да я събуди. Бяха й казали да дойде колкото може по-бързо и Шериам трябваше да разбере, че вече е тук.

— Всички все при мене идват — промърмори жената. — Няма ли някоя да се хване да направи нещо сама? Не, все Нилдра, та Нилдра. А вие, Посветените, сте най-лошите от всички. Тръгвай, ако ще идваш. Ако не, можеш да си я намериш сама. — Нилдра закрачи, без дори да се обърне да я погледне.

Егвийн я последва безмълвно. Боеше се, че ако си отвори устата, ще изтърси това, което си мислеше, а това едва ли беше най-добрият начин да започне престоя си в Салидар. Колкото и кратък да се окажеше той. Искаше й се айилското й сърце и главата й от Две реки да могат да се съчетаят.

Нилдра спря пред някаква голяма къща, влезе, без да дочака отговор, и троснато почна:

— Айез Седай, това момиче твърди, че се казвала Егвийн и… — Повече не можа да каже.

Всичките бяха там — и седемте от Сърцето на Камъка, и нито една не изглеждаше готова за лягане, въпреки че всички, с изключение на представилата се като Сюан, бяха облечени в нощни роби. Ако се съдеше по подредбата на столовете им, Егвийн, изглежда, ги беше заварила по време на съвещание. Шериам скочи от стола си и махна на Нилдра да си върви.

— О, Светлина, дете! Вече?

— Изобщо не очаквахме — каза Аная, хвана Егвийн за раменете и се усмихна топло. — Не и толкова скоро. Добре дошла, дъще. Добре дошла.

— Имаше ли някакви лоши последствия? — настоя Морврин и се наведе напред напрегнато. Нощните роби на всички останали бяха от коприна, с различни оттенъци, някои с брокат или бродирани; нейната беше от проста кафява вълна, макар да изглеждаше мека и фино изтъкана. — Усещаш ли някакви промени по себе си от преживяното? Много малко време ни остава. Честно казано, изненадана съм, че изобщо подейства.

— Ще трябва първо да видим как действа, за да се уверим колко е добре — каза Беонин и отпи от чая си, после остави чашката с чинийката върху клатещата се масичка. Чашката и чинийката не си подхождаха, но пък и нищо в обзавеждането не си подхождаше и всичко изглеждаше събирано откъде ли не. — Ако има някакви лоши въздействия, ще я Изцерят и толкова.

Егвийн бързо се дръпна от Аная и остави вещите си до вратата.

— Добре съм. Наистина. — Аная като нищо щеше да я Изцери, без дори да я пита.

— Изглежда ми съвсем здрава — каза хладно Карлиня. Косата й наистина беше подрязана късо и тъмните къдрици едва покриваха ушите й — не беше нещо, което си е нагласила в Тел-айеран-риод. Естествено, беше се облякла в бяло; дори бродерията беше бяла. — Можем да извикаме някоя от Жълтите да я прегледа подробно по-късно, ако трябва.

— Ама оставете я най-сетне да си поеме дъх — засмя се Миреле. Пищни жълти и червени цветове, непривични за Зелена, покриваха робата й. — Хиляда левги е изминала за една нощ. Само за няколко часа.

— Нямате време да я оставяте да си поема дъх — намеси се твърдо младата Айез Седай. Тя наистина изглеждаше не на място с жълтата си рокля с полите със сини шарки и дълбокото деколте, извезано също в синьо. — Само да съмне и целият Съвет ще се изсипе тук. Ако не е готова, Романда ще я изкорми като шаран.

Егвийн зяпна. Този глас й говореше повече от думите.

— Ти си Сюан Санче? Това е невъзможно!

— О, възможно е, и още как — отвърна сухо Аная и изгледа състрадателно младата жена.

— Сюан отново е Айез Седай. — Изражението на Миреле беше по-скоро раздразнено, отколкото състрадателно.

Трябваше да е вярно — бяха й го казали, — но Егвийн трудно можеше да го повярва, дори след като Шериам й го обясни. Нинив беше Изцерила усмиряване? И поради това, че беше била усмирена, Сюан изглеждаше не по-възрастна от Нинив? Сюан в нейните представи винаги беше била повелителка със строго лице и със също толкова строго сърце, а не тази хубавичка жена с кремави бузки и почти нежни устнички.

Егвийн се загледа в Сюан. Сините очи обаче си бяха същите. Как бе могла да види този поглед, толкова силен, че можеше пирони да забие, и да не го разбере? Е, лицето достатъчно ясно обясняваше всичко. Но Сюан беше била твърде могъща в Силата. Когато една девойка започнеше, отначало се правеха изпитания, за да се разбере колко силна ще е, но след като веднъж бе придобила тази сила, Егвийн вече знаеше как да претегли друга жена само за няколко мига. Шериам определено беше най-силната в стаята — освен нея, разбира се — а Миреле стоеше след нея, въпреки че това бе трудно да се определи със сигурност; всички останали изглеждаха почти толкова силни, с изключение на Сюан. Макар и с мъничко, но тя беше най-слабата от всички.

— Това е най-забележителното откритие на Нинив — каза Миреле. — Жълтите поемат това, което тя направи, и вече правят собствените си чудеса, но тя го започна. Хайде, седни, дете. Тази история е твърде дълга, за да я слушаш права.

— Предпочитам да постоя, благодаря. — Егвийн изгледа твърдия стол, който й посочи Миреле, и едва потисна трепета си. — Какво става с Елейн? Добре ли е? Бих искала да чуя всичко за нея и за Нинив. — Най-забележителното откритие на Нинив? Това предполагаше, че е имало и други. Изглежда, беше изостанала, докато бе стояла с Мъдрите. Май трябваше да тича здраво, за да ги догони. Сега поне се надяваше, че ще й позволят. Едва ли я бяха посрещнали толкова топло, ако й предстоеше да я прогонят в немилост. Досега нито веднъж не бе приклекнала, нито беше нарекла някоя от тях Айез Седай — по-скоро защото не бе получила възможност да го направи, отколкото по някаква друга причина: непокорството не беше най-добрият начин да се изправиш срещу Айез Седай — но никоя не я беше смъмрила. Може би все пак го знаеха. Но тогава защо?

— Ако оставим настрана малката неприятност, която двете с Нинив си имат в момента с котлите… — започна Шериам, но Сюан я прекъсна грубо.

— Защо всички сте се раздрънкали като безмозъчни момиченца? Твърде късно е вече да се боите да продължите. Вече се започна — вие го започнахте. Или довършете, или Романда ще ви окачи всичките да съхнете, а Делана, Файсел и останалите от Съвета ще дойдат да ви опънат.

Шериам и Миреле се извърнаха към нея почти едновременно. И всички други Айез Седай също. Ледени айезседайски очи я загледаха от ледените айезседайски лица.

Отначало Сюан срещна тези погледи с предизвикателно изражение, като една Айез Седай като тях, макар и много по-млада. После главата й малко се наведе, на бузите й избиха алени петна.

— Заговорих припряно — промърмори тихо Сюан и сведе очи. А това съвсем не й подобаваше.

На Егвийн изобщо не и беше ясно какво става. Не само че Сюан се бе размекнала като масло на слънце. Това — най-малкото. Какво са били започнали? Защо трябваше да ги овесят да се сушат, ако спрат?

Айез Седай се спогледаха толкова неразгадаемо, колкото можеха да го постигнат само Айез Седай. Морврин кимна първа.

— Привикана си по много специална причина, Егвийн — каза строго Шериам.

Сърцето на Егвийн подскочи. Не можеше да са го научили. Не беше възможно. Но тогава какво?

— Ти — каза Шериам — ще бъдеш следващата Амирлински трон.