Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of Chaos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
?
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“, 1999

ISBN: 954-585-034-5

История

  1. — Добавяне

Глава 21
Шадар Логот

Коврил каза навъсено:

— Да ни отведеш там? Та това ще ни отведе много далеч от пътя ни, ако си спомням точно къде се намираха Две реки. Няма да загубя още един ден, за да намеря Лоиал.

Хаман поклати глава и каза:

— Не мога да го позволя. Аридол — или Шадар Логот, както го наричате сега — не е добро място за толкова млада девойка като Ерит. Ако говорим честно, не е добро място за никого.

Ранд се изправи. Познаваше Шадар Логот много по-добре, отколкото му се искаше.

— Няма да загубите никакво време. Всъщност дори ще спечелите. Ще ви отведа дотам през Праг и още днес ще сте изминали повечето си път до Две реки. Няма да се бавим. Знам, че можете да ме отведете право при Портала. — Огиерите можеха да чувстват Порталите, стига да не бяха много далече.

Това предизвика ново съвещание зад фонтана, в което Ерит настоя също да участва. Ранд долавяше само откъслеци, но беше явно, че Хаман се противопоставя на плана, докато Коврил и Ерит настояват да приемат.

Хаман се върна при Ранд и каза сковано:

— Решихме да приемем предложението ти. Давай да го свършваме това тъпо шляене, че да си се върна при учениците си. Хм. Много неща има да се кажат за теб пред Дънера.

Ранд хич не го интересуваше дали Хаман ще каже пред Дънера, че той е тиранин. Огиерите се държаха настрана от хората, освен когато поправяха старите си градежи.

— Добре — каза той. — Ще пратя да ви донесат вещите от хана.

— Всичко си ни е тук. — Коврил се наведе зад фонтана и се изправи с два големи вързопа.

— Ако Лоиал беше тук — каза Ерит, докато вземаше единия, — щяхме да сме готови да тръгнем обратно за стеддинг Цофу без бавене. Сега сме готови да продължим. Без бавене.

Ранд сграбчи сайдин и отвори Праг току до самия фонтан, дупка във въздуха, през която се виждаха порутени стени, обрасла с бурен улица и рушащи се сгради — и в същия миг чу гласа на Сюлин:

— Почакай, Ранд ал-Тор. Нали искаше още карти. — Той се обърна. Сюлин гледаше и него, и зейналия Праг с укор. С нея бяха и Лия и Касин, и няколко гай-шайн.

— Там мога да се защитя и сам — отвърна й студено Ранд. Не искаше гласът му да прозвучи студено, но загърнат в Празнотата, не можеше да придаде на гласа си нещо друго освен хлад и отдалеченост. — Там няма неща, с които вашите копия могат да се бият, а с това, което има, бездруго няма да могат.

Гласът на Сюлин остана все така леден.

— Толкова по-задължително е да сме там.

Това не можеше да има смисъл за други освен за айилци, но…

— Няма да споря — каза той. — Предполагам, че останалата част от охраната ти е наблизо. Свирни им да дойдат. Но всеки да остане плътно до мен и никой да не докосва нищо. И побързай. Искам да го свърша бързо. — Спомените му за Шадар Логот не бяха никак приятни.

— Отпратих ги, както ти настоя — отвърна отвратена Сюлин. — Преброй бавно до сто.

— До десет.

— Петдесет.

Ранд кимна и пръстите й се размърдаха. Джалани се затича нанякъде, а ръцете на Сюлин отново се размърдаха. Три жени гай-шайн пуснаха картите, които носеха, и я изгледаха смаяни — айилците никога не гледаха толкова смаяно, — после се разхвърчаха във всички посоки, но колкото и бързо да тичаха, Сюлин ги изпревари.

Когато Ранд стигна до двадесет, айилците започнаха да се изсипват в двора — мятаха се през прозорците и скачаха от терасите. Той почти обърка броенето. Всички бяха забулени. Зяпнаха объркани, като видяха само Ранд и тримата огиери. Някои започнаха да си свалят булата. Дворцовите слуги се струпаха уплашени в единия край.

Приливът продължи дори когато Сюлин се върна, незабулена, точно на петдесет, и дворът се изпълни с айилци. Сигурно беше пръснала вестта, че Кар-а-карн е в опасност — това бе единственият начин, по който можеше да събере достатъчно копия за отреденото й време. Сред мъжете се разнесе малко кисело ръмжене, но повечето решиха, че шегата е чудесна, закикотиха се и задрънчаха с копия и щитове. Никои обаче не напусна. Загледаха се към Прага и заприклякаха, изчаквайки да видят какво ще стане.

С изострения си от Силата слух Ранд чу една Дева, Нандера, жилеста, но въпреки това красива, да шепне на Сюлин:

— Обърнала си се към гай-шайн като към Фар Дарейз Май!

Сините очи на Сюлин твърдо срещнаха зелените на Нандера.

— Да. Ще се занимаем с това, след като се уверим, че Ранд ал-Тор е в безопасност.

— Добре — съгласи се Нандера.

Сюлин бързо избра двадесет Деви, някои от които бяха част от охраната тази сутрин, но когато Юриен започна да подбира Червени щитове, мъже от други общества започнаха да настояват, че и те трябва да бъдат включени. Градът отвъд въздушната порта изглеждал място, където може да се намерят врагове, а Кар-а-карн трябвало да бъде защитен. Честно казано, никой айилец не отбягваше възможна битка и колкото по-млади бяха, толкова повече напираха да си намерят такава. Едва не се разгоря нов спор, когато Ранд каза, че мъжете не може да са повече на брой от Девите — това щеше да опозори Фар Дарейз Май, тъй като той бе дал на тях да носят честта му — и че Девите не може да са повече, отколкото е подбрала Сюлин. Наистина щеше да ги отведе на място, където не можеха да ги предпазят никакви бойни умения, и всеки, който дойдеше с него, щеше да се окаже един човек в повече, когото да пази. Последното не им го обясни — кой знае чия чест щеше да настъпи по мазола, ако го кажеше.

— И запомнете — каза той, след като малцината бяха избрани. — Не докосвате нищо, дори глътка вода. И през цялото време стоите пред очите ми и не влизате в никоя сграда по никакъв повод. — Хаман и Коврил закимаха енергично, което сякаш впечатли айилците повече от думите на Ранд. Ако изобщо се бяха впечатлили.

После заедно пристъпиха през Прага в един отдавна мъртъв град. Град, повече от мъртъв.

Златното слънце напичаше сивите руини. Дълги алеи с колонади отвеждаха към кули, по-високи от всичко, за което Кайриен беше сънувал, и до други — нащърбени и килнати. Навсякъде се мяркаха хлътнали покриви, тухли и камъни се търкаляха по разбитата каменна настилка. Сринати фонтани и изпотрошени паметници се виждаха на всяко кръстовище. Изкривени дървета, умиращи от сушата, растяха над всяка купчина зидария. Сух треволяк стърчеше от пукнатините по улици и здания. Нищо не се движеше — ни птица, ни плъх, ни полъх. Тишина загръщаше Шадар Логот. Шадар Логот. „Където дебне Сянката“.

Ранд пусна Прага да изчезне. Айилците до един бяха забулени. Огиерите се оглеждаха тревожно.

Аридол беше бил велика столица в дните на Тролокските войни, съюзник на Манедерен и на останалите Десет държави. След като тези войни се проточили толкова, че надминали Стогодишната война, когато вече изглеждало, че Сянката печели победи навсякъде и че всяка победа на Светлината е само печелене на време, един мъж на име Мордет станал съветник в Аридол и убедил всички, че за да оцелее, Аридол трябва да стане по-корав и от Сянката, по-жесток от Сянката, по-малко доверчив и от нея. И постепенно го направил такъв, докато накрая Аридол станал ако не по-черен от Сянката, то поне точно толкова черен. И докато войната с тролоците продължавала да бушува, Аридол се затварял в себе си, затварял се в себе си, докато не се самопогълнал.

Но нещо бе останало. Нещо, което не позволяваше на човек дори да му хрумне да се засели тук отново. Нямаше и едно камъче тук, което да не е покварено от омразата и подозрителността, убили Аридол и оставили на негово място Шадар Логот. Всяко камъче бе заразно.

А и не само покварата беше останала, макар и тя да беше предостатъчно, за да задържи всеки здравомислещ човек по-далече от това място.

Ранд се загледа към прозорците, зейнали като празни очни кухини по огромни черепи. Можеше да усети невидимите дебнещи. Нещо много повече от покварата бе останало тук. Цяла тролокска рат беше загинала тук, след като бе останала на стан, оставила след себе си само кървави послания по стените, молещи Тъмния да ги спаси. Нощта не беше подходящ час да се озовеш в Шадар Логот.

„Плаши ме това място — промърмори Луз Терин — Теб не те ли плаши?“

Ранд затаи дъх. Нима гласът наистина говореше на него? „Да, плаши ме.“

„Мрак се крие тук. Черно, по-черно от черното. Ако Тъмния реши да заживее сред хората, сигурно ще си избере да е тук.“

„Да. Така е.“

„Трябва да убия Демандред.“

Ранд примигна.

„Нима Демандред има някаква връзка с Шадар Логот. С тук?“

„Най-сетне си спомням убийството на Ишамаел. — В гласа се долови нотка на възхита, като от току-що направено откритие. — Той заслужаваше да умре. Ланфеар също заслужаваше да умре, но се радвам, че не я убих аз.“

Случайност ли беше, че гласът сякаш говореше на него? Дали Луз Терин слушаше и отговаряше? „Как убих… как ти уби Ишамаел? Кажи ми как.“

„Смърт. Искам остатъка от смъртта. Само не тук. Не искам да умра тук.“

Ранд въздъхна. Той също не искаше да умре тук.

— Води — обърна се той към Хаман. А на айилците каза: — Помнете какво ви казах. Нищо не пипайте, нищо не взимайте и стойте близо един до друг.

— Не мислех, че ще е чак толкова лошо — промърмори Хаман. — Това почти отмива Портала. — Ерит изстена, а Коврил като че ли всеки миг щеше да направи същото, ако не държеше толкова на достойнството си. Огиерите бяха твърде чувствителни към настроението, излъчвано от дадено място. Хаман посочи. Потта по лицето му нямаше нищо общо с жегата.

— Натам.

И ги поведе по кръстовища и улици, покрай една група руини към следващата, но в посоката беше сигурен. Обкръжилите ги айилци стъпваха на пръсти. Очите им святкаха над черните була и те вече нямаха вид на воини, очакващи атака, а на бойци, влезли в битката.

Невидимите дебнещи и срутените сгради засъбуждаха спомени, които Ранд предпочиташе да избегне. Тук Мат бе поел по един път, който го бе отвел до Рога на Валийр и който едва не го бе убил, навярно пътят, който и него отведе до Руйдийн и тер-ангреала, за който не искаше да говори. Тук Перин беше изчезнал без следа в нощта, в която всички трябваше да побягнат, и когато Ранд най-сетне го видя отново, той вече имаше златни очи, тъжен поглед и тайни, които Моарейн така и не пожела да сподели с Ранд.

Сам той не беше се спасил недосегнат, въпреки че самият Шадар Логот не го засегна пряко. Падан Фейн ги беше преследвал чак дотук, него, както и Мат и Перин, Моарейн и Лан, Нинив и Егвийн. Падан Фейн, амбулант и чест посетител на Две реки. Падан Фейн, Мраколюбец. Вече нещо много повече от Мраколюбец, както твърдеше Моарейн. Фейн ги беше преследвал чак дотук и оттук насетне, но това, което бе останало от него, бе много повече от Фейн. Или по-малко. Фейн, колкото и да си беше останал Фейн, искаше смъртта на Ранд. Заплашвал беше всеки, когото Ранд обичаше, ако Ранд откаже да отиде при него. А Ранд не беше отишъл. Перин се беше справил с това, опазил беше Две реки, но, о, Светлина, как го болеше от всичко това! Какво общо беше имал Фейн с Белите плащове? Възможно ли беше Педрон Ниал да е Мраколюбец? Щом и Айез Седай можеха, то значи можеше и лорд-капитан командирът на Чедата на Светлината да е такъв.

— Ето го — каза Хаман и Ранд се сепна. Шадар Логот беше последното място на света, където човек можеше да си позволи да се разсее.

Стареят сочеше ограда от някакъв блестящ метал, висока един огиерски бой и недокосната от ръжда. Оградата затваряше нещо като висок издължен камък с врязани в него лози и листа, така изкусно изваяни, че на човек можеше да му се стори, че усеща полъха на ветреца, който ги е раздвижил, и оставаше изненадан, че не са зелени, а сиви.

— Изсекли са дъбравата веднага щом огиерите са си отишли в своя стеддинг — измърмори сърдито Хаман и лицето му посърна.

Ранд опипа оградата с поток на Въздух, чудейки се как ще я преодолее, и примигна, когато тя се разкъса на повече от двайсет места и рухна така оглушително, че огиерите подскочиха.

Коврил положи ръка на рамото му.

— Бих те помолила да не го отваряш. Несъмнено Лоиал ти е показал как — той винаги е проявявал прекален интерес към подобни неща, — но Пътищата са опасни.

— Знам как да го заключа — промълви Хаман, — тъй че да не може повече да бъде отворен без Талисмана на растенето. Хм. Хмм. Проста работа, проста изработка. — Но сякаш не изгаряше от нетърпение. Не пристъпи и половин крачка напред.

— Може да се наложи да се използва, и то скоро — каза Ранд. Всички Пътища можеше да се наложи да се използват, независимо от опасностите, които криеха. Ако можеше само да ги прочисти някак… Това звучеше толкова грандиозно, колкото хвалбата му пред Таим, че ще прочисти сайдин.

Той запреде сайдин около Портала и с помощта на Петте сили нагласи зъл капан, подходящ за такова зло място. Изключително гадна преграда. Хора щяха да могат да я прекосяват незасегнати, навярно дори Отстъпници — можеше да прегради срещу хора или срещу твари на Сянката, но не и срещу двете — и дори някой мъж Отстъпник нямаше да може да я засече. Но опиташе ли се някоя твар на Сянката да я премине… И тъкмо тук беше коварството. Нямаше да изгинат веднага; навярно щяха да оживеят чак докато стигнат отвъд градските стени. Достатъчно дълго, за да се извлекат мъртвите надалече, а не тук, за да изплашат следващия мърдраал, който можеше да дойде. Достатъчно дълго, за да излезе оттук може би цяла тролокска армия, отнасяйки мъртвите си. Достатъчно жестока за тролоци. От това, което правеше, му се гадеше не по-малко, отколкото от самата поквара.

Овързването на сплита и отпускането на сайдин му донесе само облекчение. Не можеше да чака повече да се махне оттук.

Пое си дълбоко дъх, приготви се отново да прелее, за да отвори Праг… и се намръщи. Бързо преброи всички, после отново, по-бавно.

— Някой липсва. Кой?

— Лия — отвърна му Сюлин иззад булото си.

— Беше точно зад мен. — Не можеше да сбърка гласа на Джалани.

— Може да е видяла нещо. — Стори му се, че е Дезора.

— Казах ви да стоите заедно! — Гняв обля покрова на Празнотата, на вълни, готови да пометат канари. Една от тях бе изчезнала, тук, а те го приемаха с цялата си айилска хладина. Светлината да я изгори дано! Липсваше Дева. И беше изчезнала тук, в Шадар Логот. — Когато я намеря… Разделете се по двойки. Викайте, оглеждайте навсякъде, но вътре не влизайте, в никакъв случай. И стойте извън сенките. Тук можете да загинете преди да сте разбрали. Всички можете да загинете преди да сте го разбрали. Ако я видите в някоя сграда, дори ако нищо й няма, намерете ме, освен ако тя сама не излезе.

— Ще можем да претърсим по-бързо, ако тръгнем поединично — каза Юриен.

— По двойки! — Ранд се забори с гнева си. „Светлината да изгори дано айилския им инат!“ — Веднъж поне направете това, което ви казвам, щом го казвам. Бил съм тук и знам малко за това място.

След няколко секунди единствената, която остана до него, беше Джалани — макар да беше трудно да го разбере от булото. Този път поне не изглеждаше щастлива, че е оставена да го пази; зелените й очи изглеждаха навъсени.

— Можем да направим още една двойка — каза Хаман и погледна Коврил.

Тя кимна.

— А Ерит може да остане тук.

— Не! — извикаха Ранд и Ерит почти едновременно: тя уплашено, той — ядосано.

Ранд се помъчи да овладее нервите си. Някога му се струваше, че вътре в Празнотата всякакъв гняв остава някъде далеч и неосезаем, привързан към него с не повече от една тънка нишка. Напоследък обаче гневът все повече и повече заплашваше да го надмогне, да преодолее Празнотата. Което можеше да бъде гибелно. Но освен това…

— Съжалявам. Не биваше да ви крещя така — каза той. — Ще ви бъда признателен, ако останете с мен. Ще търсим заедно.

— Разбира се — отвърна Хаман. — Аз наистина не виждам как бих могъл да ти предложа повече закрила, отколкото ти сам можеш да си предложиш, но ти решаваш. — Коврил и Ерит кимнаха. Ранд нямаше представа за какво говори Хаман, но моментът не беше подходящ да пита, както се бяха скупчили тримата около него, за да го пазят. Не се съмняваше, че ще може да ги опази и тримата, стига да не им хрумне да се отдалечат.

Претърсването се оказа отчайващо. Вървяха по улиците, следени от невидими очи, и викаха: „Лия! Лия!“ От виковете на Коврил наклонените зидове се разпукваха; виковете на Хаман ги караха да стенат заплашително. Единствените други звуци бяха на другите групи и насмешливият ек по улиците. Лия! Лия!

Слънцето вече се бе издигнало над главите им.

— Не мисля, че е могла да се отдалечи толкова, Ранд ал-Тор — каза Джалани. — Освен ако не се е опитала да избяга от нас, а тя не би го направила.

— Трябва да претърсим колкото можем повече. Може би тя…

— Не знаеше как да довърши. — Не мога да я оставя тук, Джалани.

Слънцето се изкачи още по-нависоко, после премина зенита.

— Лия! — извика Ранд на поредния площад. — Лия!

— Ранд ал-Тор — чу се глас и той се обърна натам. Беше Сюлин.

— Намерихте ли я?

Сюлин поклати глава.

— Щяхме да сме я намерили вече, ако беше жива. Сама не би се отдалечила толкова. Ако нещо я е отмъкнало, отмъкната е мъртва — тя не би тръгнала жива. А ако е била ранена толкова тежко, че да не може да отвърне на виковете ни, това също означава, че вече е загинала.

— Продължавайте да търсите — каза той.

— Може ли да погледнем вътре в сградите? Има много помещения, които не можем да огледаме отвън.

Ранд се поколеба. Все още беше едва ранен следобед, но той усещаше невидимите очи. Толкова силни, колкото бяха по залез, когато за първи път бе дошъл тук. Не бяха безопасни сенките в Шадар Логот.

— Не. Но продължаваме да търсим.

Не беше сигурен колко още продължи да крачи по една улица и после по друга, викайки с все сила, но след време Юриен и Сюлин се изстъпиха пред него, и двамата със свалени була. Слънцето вече бе клекнало над върховете на дърветата на запад, като кървавочервена топка сред безоблачното небе. Сенките започваха да се удължават.

— Готов съм да търся колкото пожелаеш — каза Юриен, — но викането и оглеждането свършиха каквото могат. Ако можехме да претърсим сградите…

— Не. — Излезе като грак и Ранд прочисти гърло. Светлина, колко му се искаше да пийне глътка вода. Невидимите дебнещи изпълваха всеки прозорец, всеки отвор, хиляди — чакащи, предвкусващи. Сенките в Шадар Логот бяха опасни, но тъмнината носеше смърт. Машадар се надигаше със залеза. — Сюлин, аз… — Не можеше да се насили да им каже, че трябва да се откажат, да остави тук Лия, все едно дали беше жива, или мъртва, или лежеше някъде в несвяст. Не можеше.

— Според мен това, което ни дебне, очаква да падне нощта — каза Сюлин. — Надникнах в едни прозорци, от които нещо се взираше в мен, но не намерих нищо. Танцът на копията с нещо, което не можем да видим, няма да е лесен.

Хаман се окашля.

— От това, което си спомням за Аридол — каза той навъсен, — или за Шадар Логот тоест… когато слънцето залезе, вероятно всички ще умрем.

— Да. — Ранд изрече думата с неохота. Лия, може би все още жива. И всички останали. Коврил и Ерит бяха сбрали глави. Чу ги да си мърморят: „Лоиал“.

„Дългът е по-тежък от планина, смъртта — по-лека от перце.“

Луз Терин сигурно бе взел това от него — спомените, изглежда, преминаваха двупосочно през бариерата между двама им — но то сряза сърцето му.

— Трябва да тръгваме веднага — каза той. — Все едно дали Лия е жива, или мъртва, ние… трябва да тръгваме. — Юриен и Сюлин само кимнаха, но Ерит пристъпи до него и го потупа по рамото със смайваща нежност за ръка, която можеше да обхване цялата му глава.

— Ако не ти създавам главоболие — каза Хаман, — задържахме се тук по-дълго, отколкото очаквахме. — Той посочи залязващото слънце. — Ако можеш да ни направиш тази услуга да ни изведеш от града по същия начин, по който ни доведе, ще ти бъда крайно признателен.

Ранд помнеше леса извън Шадар Логот. Този път тук нямаше мърдраали и тролоци, но гората бе гъста и Светлината само знаеше колко далеч беше най-близкото село и в каква посока.

— Ще направя нещо по-добро — отвърна той. — Мога също така бързо да ви отведа направо в Две реки.

— Да те благослови Светлината и да намериш покой за тази помощ — промърмори Коврил. Ушите на Ерит трепнаха възбудено, навярно както за това, че скоро ще види Лоиал, така и че най-сетне ще напуснат Шадар Логот.

Ранд се поколеба за миг. Лоиал вероятно беше в Емондово поле, но направо там не можеше да ги отведе. Значи — далеч от селото, достатъчно далеч, за да избегне фермите, скупчени около него.

Вертикалната резка от светлина се появи и се ушири; покварата отново затуптя в него, по-лошо отпреди; земята сякаш заблъска в подметките на ботушите му.

Половин дузина айилци скочиха през Прага и огиерите ги последваха с бързина, която никак не изглеждаше невероятна при създалите се обстоятелства. Ранд погледна назад към разрушения град. Обещал бе да позволи на Девите да мрат заради него.

Когато и последният айилец премина, Сюлин изсъска и той извърна очи към нея, но тя гледаше ръката му — по-точно дланта му, където ноктите му бяха издълбали дълга резка, от която капеше кръв. Както бе загърнат в Празнотата, болката сякаш принадлежеше на някой друг. Физическият белег нямаше значение — щеше да изчезне. По-дълбокият белег си го бе оставил отвътре, където никой нямаше да го види. По един за всяка загинала Дева — тези белези никога нямаше да изчезнат.

— Тук свършихме — каза той и прекрачи през Прага в Две реки. С Прага изчезна и пулсирането.

Опита се да се ориентира къде точно са попаднали. Да поставиш точно един Праг не беше лесно в места, които не познаваш, но той беше избрал едно място, което познаваше, обрасла с бурени ливада на цял час път пеша от Емондово поле, която никой не използваше за нищо. Но сега в смътния здрач видя овни, доста голямо стадо, и някакво момче с овчарска гега и лък на гърба, което се взираше в тях. Ранд нямаше нужда от Силата, за да види, че момчето се е облещило. То изтърва гегата и се затича към близката ферма — навремето тук нямаше никаква ферма, да не говорим пък за покрита с керемиди.

За миг Ранд се зачуди дали изобщо е попаднал в Две реки. От друга страна, сърцето му подсказваше, че си е у дома. Не бе запомнил всички онези промени, за които му бяха разказали Боуд и другите момичета — трудно бе да си представи, че нещо в Две реки е възможно да се промени.

— Емондово поле е натам — каза той. Емондово поле. Перин. И Трам навярно беше там, в хана „Виноструй“, с родителите на Егвийн. — Лоиал трябва да е там. Можете да попитате за него във фермата. Сигурен съм, че ще ви предложат място за спане. За мен не им казвайте. На никого не казвайте как сте дошли. — Момчето беше видяло, но приказките на едно момче можеха да се вземат за преувеличени от появата на огиерите.

Хаман и Коврил наместиха вързопите на гърбовете си, спогледаха се и тя каза:

— Нищо няма да казваме за това как сме дошли. Нека хората си измислят каквото си искат.

Хаман поглади брада и се окашля.

— А ти гледай да не се убиеш.

Макар все още в Празнотата, Ранд се сепна.

— Какво?

— Пътят пред теб — избоботи Хаман — е дълъг, тъмен, и много се боя — кървав. Също тъй много се боя, че ще поведеш всички ни по този път. Но трябва да оживееш, за да стигнеш до края му.

— Ще оживея — отвърна кратко Ранд. — Всичко добро. — Опита се да вложи малко топлота в последното, чувство някакво, но не беше сигурен, че е успял.

— Всичко добро — отвърна Хаман, след което тримата огиери се обърнаха към фермата.

Ранд остана за още един миг на място. От къщата бяха наизлезли хора, загледани в приближаващите се огиери, но Ранд не гледаше тях. Той се взираше на северозапад, не към Емондово поле, а към фермата, в която бе отрасъл. Когато се извърна и отвори Прага към Кемлин, все едно че откъсна нещо от себе си. Болката от това бе по-силно възпоминание за Лия от една драскотина.