Робърт Джордан
Господарят на хаоса (45)

Глава 44
Цветът на доверието

Скоро след като Ванин замина да каже на Бандата да кротува, Мат се увери, че всички оцелели ханове в Салидар са заети от Айез Седай и че всичките пет конюшни са претъпкани до пръсване. Все пак, след като пъхна един сребърен петак в шепата на някакъв мършав коняр, човечецът разкара няколко чувала овес и бали сено от един ограден с висок каменен зид двор, достатъчен да побере шест коня. Показа дори на Мат и на другите четирима от Бандата места за спане в плевника.

— Не искайте нищо — предупреди Мат хората си, след като раздели с тях останалите си монети. — Плащайте си за всичко и не приемайте дарове. Бандата няма да позволи да стане длъжник на никого тук.

Фалшивата му самоувереност им се предаде и те дори не се поколебаха, когато им нареди да забият знамената пред вратата на плевника. Конярът оцъкли очи, а Мат само се ухили, подхвърли му една златна марка и каза:

— Искам всички да разберат с кого си имат работа.

Искаше всъщност Егвийн да разбере, че няма да позволи да го подбутват насам-натам, а понякога, за да накараш хората да го разберат, се налагаше да се правиш на шут.

Бедата бе в това, че от показно набучените знамена нямаше никаква полза. О, всички минувачи зяпаха и ги сочеха с пръст, а и доста Айез Седай минаха да погледнат и той почти очакваше възмутено да настоят да ги свали, само че очакванията му така и не се сбъднаха. Когато се върна в Малката кула, една Айез Седай, която кой знае как успяваше да си придаде вид на сушена слива въпреки гладките си бузки, го уведоми най-недвусмислено, че Амирлинския трон е заета и навярно щяла да може да го види чак след ден-два. Навярно. Елейн сякаш се беше изпарила, както впрочем и Авиенда, но все още никой не се беше развикал: „Убийство, убийство!“ и Мат подозираше, че Авиенда е някъде наоколо и са я принудили да нахлузи бялата рокля. Все едно му беше, стига да имаше мир и покой — не държеше точно той да бъде човекът, който ще трябва да уведоми Ранд, че едната е убила другата. Виж, Нинив успя да зърне, но тя се шмугна зад един ъгъл и докато я догони, бе изчезнала.

По-голямата част от следобеда прекара в издирване на Том и Джюйлин — всеки от двамата със сигурност можеше да му обясни по-подробно какво точно става тук, а и освен това трябваше да се извини на Том заради подмятанията си за онова писмо. За съжаление като че ли никой не знаеше и те къде са. Дълго преди да падне нощта той реши, че сигурно и тях двамата са ги скрили някъде просто за да не може да ги намери. Егвийн явно целеше да го накара да кипне, но той бе решен на всяка цена да й покаже, че не само няма да кипне, но дори не къкри. И за да стане това по-лесно, реши да потанцува.

Изглежда, празненствата за избирането на новата Амирлин щяха да продължат цял месец и макар че всички в Салидар през деня като че ли работеха на бегом, паднеше ли мрак, на всяко кръстовище се запалваха огньове, появяваха се цигулки и флейти, дори и битерни. Музика и смях изпълваха въздуха и празникът продължаваше чак до след полунощ. Мат видя Айез Седай да танцуват по улиците с колари и коняри и Стражници — със слугини и готвачки, свалили белите си престилки. От Егвийн обаче — ни вест, ни кост; проклетата Амирлински трон, виждате ли, не можеше да си позволи да подскача по улиците. И следа нямаше нито от Елейн, нито от Нинив също така, както и от Том или Джюйлин. Том нямаше да пропусне един танц дори двата му крака да бяха счупени, освен ако съзнателно не го скатаваха някъде. Мат обаче реши да се позабавлява, за да покаже на всички, че изобщо не му пука за нищо на този свят. Обаче не стана точно така, както му се искаше.

Потанцува малко с най-красивата жена, която бе виждал — стройна и в същото време приятно закръгленка, която държеше да научи всичко за лицето Мат Каутон. Много ласкателно, особено след като му предложи да „поизлязат“. Но след известно време забеляза, че Халима все гледа да се поотърка в него или току се навежда уж да види нещо, но така, че той да не може да се сдържи да не надникне в пазвата й; сигурно щеше да му е приятно, ако не беше фактът, че всеки път го изглеждаше рязко и с насмешлива усмивка. При това не беше добра в танците — преди всичко се опитваше все тя да го води, — затова накрая той я помоли да спрат.

Но не беше се отдалечил и на десет крачки, когато лисичата глава на гърдите му се вледени. Той се обърна светкавично и свирепо се заоглежда. И видя Халима, втренчена в него под светлината на огъня. Само за миг, след което сграбчи един висок Стражник под мишницата и отново се развихри в танца, но той бе сигурен, че долови изумление, изписано на красивото й лице.

Цигулките жално стенеха в мелодия, която той разпозна. Най-малко разпозна я един от най-древните му спомени — не беше се променила особено през изминалите над хиляда години. Думите й обаче сигурно се бяха променили, защото древните слова, които заотекваха в главата му, нямаше да се възприемат тук много добре.

Айез Седай каза: „На мен си довери ума и сърцето,

че аз на раменете си крепя небето.

На мен се довери — и ще забравиш всяка грижа.

За всичко друго аз ще се погрижа.“

 

Ала доверието е цветът на черен плевел избуял.

Доверието е цветът на кръв и мръсна кал.

Доверието ни дълбае като кърт.

Доверието е цветът на смърт.

— Айез Седай ли? — отвърна презрително на въпроса му една млада закръглена женичка. Сладка беше и той сигурно щеше да се опита да я целуне и да я гушне при по-други обстоятелства. — Халима е най-обикновена секретарка на Делана Седай. Все дразни мъжете, такава си е. Като дете с нова играчка — дразни ги само за да види дали може. Досега десет пъти да се е опарила, ако Делана не я защитаваше.

Кралицата от трона каза: „На мен си довери душата,

че в тежкото ми бреме тегне самотата.

На мен се довери — да водя, съдя, властвам пак,

и никой няма да те нарече глупак.“

 

Ала доверието е звукът от лай на псе от гроба.

Доверието е звукът на кръв и на прокоба.

Доверието ни дълбае като кърт.

Доверието е звукът на смърт.

Сигурно беше сбъркал. Сигурно беше слисана само защото я остави така внезапно. Малцина мъже биха се отдръпнали от жена с такава външност, колкото и да ги дразнеше и както и да танцуваше. Сигурно беше така. Но оставаше открит въпросът кой тогава, и защо? Той се заозърта — огледа танцуващите, огледа зрителите, полускрити в сенките и чакащи реда си. Златокосата Ловкиня на Рога, която му се струваше някак позната, се въртеше вихрено с някакъв свъсен мъжага и плитката й се развяваше във въздуха. Айез Седай Мат можеше да отличи по лицата им — повечето поне, — но трудно можеше да се каже коя от тях се е опитала да… каквото там се бе опитала.

Той закрачи към следващия огън, преди всичко за да се отърве от тази натрапчива мелодия, преди да е стигнала до „краля върховен“, „господаря и господарката“ и „любовта на живота ти“. В древния си спомен сам бе написал тази песен, заради любовта на живота си. „Доверието е вкусът на смърт.“ На следващия ъгъл един цигулар и една флейтистка свиреха нещо, което му заприлича на „Пухкави перца“ — хубав селски танц.

Доколко можеше да се довери на Егвийн? Сега тя беше Айез Седай; трябваше да бъде, след като беше Амирлин, макар и Амирлин на една паплач в едно нищо и никакво село. Е, каквато и да беше станала, тя все пак си беше Егвийн и той не можеше да повярва, че е способна да го удари изотзад. Нинив естествено можеше, макар и не за да го нарани сериозно. Кракът обаче все още го болеше; отокът беше станал на буца. А Светлината само знаеше какво е способна да му направи жена като Елейн. Реши, че все още се опитват да го разкарат оттук. Вероятно трябваше да очаква още подобни опити. Най-доброто като че ли беше да не им обръща внимание; дори почти му се прииска пак да го направят. Не можеха да го докоснат със Силата и колкото повече се опитваха и не успяваха, толкова по-добре щяха да разберат, че не могат да го ръчкат като с остен.

До него се приближи Миреле. Нея я помнеше смътно. Не допускаше, че може да знае нещо опасно за него. Не беше толкова красива като Халима, разбира се, но все пак бе повече от симпатична. Мигащи сенки пробягваха през лицето й и това почти го караше да забрави, че е Айез Седай.

— Гореща нощ — каза тя с усмивка и продължи да говори все така безгрижно, а той гледаше лицето й с такава наслада, че едва след време осъзна какво точно му казва.

— Не мисля така — отвърна Мат учтиво, щом успя да вземе думата. Така ставаше, като се забрави човек — Айез Седай си бяха Айез Седай.

Тя само се усмихна.

— Това би ти осигурило много предимства, пък и няма да те закарфича на фустите си. Много предимства. Избрал си опасен живот, или той е избрал теб. Един Стражник би имал по-голям шанс да оцелее.

— Наистина не мисля така. Но благодаря за предложението все пак.

— Помисли си, Мат. Освен ако… Да не би Амирлин да те е обвързала?

— Не. — Егвийн не би могла да направи това. Дали? Нямаше да може, докато си носеше медальона, но дали щеше, ако го нямаше? — Бихте ли ме извинили? — Той я удостои с лек поклон и набързо се премести при една хубавичка синеока млада жена, която игриво потропваше с крак в ритъма на мелодията. Имаше сладки устни, точно за целуване, а той страшно държеше все пак да се позабавлява. — Видях ви очите и не можах да се сдържа да не ви поканя. Ще потанцуваме ли?

Твърде късно обаче забеляза пръстена с Великата змия на дясната й ръка, а след това сладките устни се разтвориха и един глас, който той позна на часа, му каза сухо:

— Веднъж те попитах дали ще помагаш, когато къщата пламне, момченце, но ти, изглежда, сам скачаш в пламъците. А сега ми се махай от главата и си намери някоя, която ще потанцува с тебе.

Сюан Санче! Ами че нали тя беше усмирена и мъртва! Гледаше го свирепо с лице на някаква млада жена, което сигурно беше откраднала отнякъде, и носеше пръстен на Айез Седай! Да покани Сюан Санче на танц!?

Докато все още я гледаше зяпнал, една жилава млада доманка се завъртя край него — с бледозелена рокля, толкова тънка, че светлините на огъня ясно открояваха фигурата й през нея. Доманката изгледа Сюан със смразяващ поглед, на който й се отвърна с лихвата, след което буквално го сграбчи и го издърпа сред танцуващите. Беше висока като айилка — тъмните й очи всъщност се взряха в неговите малко по-отвисоко.

— Аз между другото съм Леане — съобщи му тя с глас като медена милувка. — В случай, че не си ме познал. — Плътният й смях също прозвуча като милувка.

Той подскочи и за малко не оплете крак при първото завъртане. Тя също носеше пръстена. Завъртя се в ритъма по навик. Висока или не, беше като перце в ръцете му, като плъзгащ се по езеро лебед, но това съвсем не бе достатъчно, за да заглуши въпроса, който избухна в главата му като фойерверк на Илюминатор. Как? Как, в името на Светлината? Отгоре на всичко, след като танцът свърши, тя каза:

— Много добре танцуваш. — Каза го със същия милващ глас, а после го хвана и му лепна най-сочната целувка, която бе получавал през живота си, а после въздъхна и го потупа по бузата. — Много добре танцуваш. Следващия път помисли за това като за танц, и ще е още по-добре. — А после го остави със смях и се впусна в нов танц с някакъв мъж, когото награби сред зрителите.

Мат реши, че вече е получил повече, отколкото един мъж може да понесе за една нощ. Върна се и легна, като нагласи седлото под главата си за възглавница. Сънищата му щяха да са приятни, ако всички не включваха Миреле, Сюан, Леане и Халима. Стигнеше ли се до сънища, никой мъж не можеше да се оправи.

Следващият ден трябваше да е по-добър, помисли си той, особено след като призори видя, че Ванин клюма в плевника. Талманес бил разбрал и щял да стои кротко; Стражниците наблюдавали приготовленията на Бандата, явно оставяйки се преднамерено да бъдат забелязани, но отдалече. По-малко приятната изненада дойде, когато зърна коня на Олвер в двора зад конюшнята и самия Олвер, свит на кълбо в одеялата си в един ъгъл.

— Трябва ти някой, който да ти пази гърба — каза той мрачно на Мат. — На нея не можеш да се довериш. — Нямаше нужда да уточнява, че го казва за Авиенда.

Олвер не прояви никакъв интерес към игрите с децата из селото, затова на Мат му се наложи да изтърпи втренчените погледи и усмивки, докато момчето се мъкнеше край него из Салидар, стараейки се да подражава на плавната походка на Стражниците и да се оглежда в девет посоки наведнъж за Авиенда. Която продължаваше да я няма никаква също като Елейн и Нинив. А и „Амирлин“ продължаваше да е „заета“. Ванин успя да чуе едно-друго, но нищо, което да може да зарадва Мат. Ако Нинив наистина бе Изцерила Сюан и Леане, с нея щеше да е по-зле от всякога. Тя винаги бе имала много високо мнение за себе си и след като бе направила невъзможното, главата й сигурно се беше издула като любеница. Но това беше най-малката беда. Вестта за Логаин и Червената Аджа накара Мат да потръпне. Тук намирисваше на нещо, което никоя Айез Седай не би простила. Щом Гарет Брин оглавяваше армията им, значи това тук не бе тълпа и улична сган с няколко Стражници за втвърдяване. Като се добавеше и продоволствието, което Ванин бе забелязал да прибират в бурета, вече намирисваше на голяма беля. Най-голямата беля, каквато можеше да си представи, ако се изключеше това да види някой Отстъпник седнал на масата срещу него и дузина тролоци на вратата. Всичко това не ги правеше просто глупаци; правеше ги опасни глупаци. Том с неговото „помогни им да успеят“. Ами да излезе сега веселчунът от скривалището си и да му обясни как точно.

Вечерта Миреле пак му заговори да й станел Стражник и малко поприсви очи, когато той й отвърна, че това е вече петото предложение, което е получил от изгрев слънце. Не беше сигурен дали му повярва, но се фръцна толкова сърдито, колкото не беше виждал да се фръцка никоя Айез Седай. Но си беше вярно. Най-първото, още докато се опитваше да си изяде закуската, дойде от Делана, същата, за която работеше Халима, набита светлокоса жена с воднистосини очи, която едва не го хвана за врата да го натика в това. Така че вечерта Мат остана настрани от танците и си легна да спи още докато музиката и смехът кънтяха в ушите му; този път му звучаха кисело.

Едва по обед на втория му пълен ден в Салидар някакво момиче в бяла рокля, симпатично, с лунички и толкова усилно стараещо се да покаже ледено достойнство, че почти успяваше, го намери с призовка, каквото точно си беше.

— Веднага ще се представите пред Амирлинския трон. — Точка, и нито дума повече. Мат й махна с ръка да води; стори му се, че така е редно, и на нея, изглежда, й хареса.

Всичките до една бяха в Малката кула — Егвийн и Нинив, Елейн и Авиенда, въпреки че се наложи да я погледне повторно, за да я познае в синята рокля от фина вълна с дантелена яка и маншети. Добре поне че не се бяха опитали да се удушат с Елейн, но и двете бяха нацупени. Което ни най-малко не ги правеше по-различни от Егвийн и Нинив. Нито трепване, нито някакво изражение и у четирите, и очите на всичките — в него. Успя някак да си задържи езика зад зъбите, докато Егвийн му изреди възможностите за избор, така както тя ги виждаше, седнала зад масата с шарфа с пъстрите ресни, заметнат на раменете й.

— Ако смяташ, че не можеш да направиш нито едното, нито другото — завърши тя, — запомни, че мога да заповядам да те вържат на коня ти и да те върнат при твоята Банда на каква ръка беше. За мърлячи и кръшкачи в Салидар място няма. Няма да го позволя. За теб, Мат, остава или Ебу Дар с Елейн и Нинив, или да се махаш, пък да видим кого ще впечатлиш със знаменцата си.

Което естествено не му оставяше никакъв избор. След като се изрази в този смисъл, израженията им изобщо не се промениха. Ако се промени нещо, то беше само у Нинив, чието лице се вдърви още повече. А Егвийн само каза:

— Радвам се, че се разбрахме, Мат. Сега имам да свърша още хиляда неща. Ще се опитам да те видя преди да тръгнеш. — Разкара го като някакво конярче. Амирлин, видите ли, била заета. Оставаше само да му подхвърли някой петак.

Ето как на третата си заран в Салидар Мат се озова малко извън него, в сечището между селото и гората.

— Могат да си стоят тук, докато се върна — каза той на Талманес и погледна през рамо към къщите. Скоро щяха да дойдат, а не искаше всичко това да бъде донесено на Егвийн. Ако можеше, щеше да се опита да му обърка плановете. — Във всеки случай поне се надявам. Ако обаче се размърдат, последвай ги накъдето и да тръгнат, но на достатъчно разстояние, за да не ги плашиш. И ако се появи една млада жена на име Егвийн, въпроси не задаваш. Взимаш я и на галоп към Кемлин, дори ако се наложи дупка да пробиеш през Гарет Брин. — Разбира се, възможно бе да се канят да тръгнат точно за Кемлин — току-виж извадили късмет. Но се боеше, че целта им ще е Тар Валон. Тар Валон и секирата на палача. — И вземи Нерим със себе си.

Талманес поклати глава.

— Щом взимаш Нейлсийн, ще се обидя, ако не ми позволиш да си пратя човека да се грижи за нещата ти. — На Мат му се искаше Талманес поне от време на време да може да се усмихва: така щеше да му е по-лесно да познае кога е сериозен. Във всеки случай сега прозвуча сериозно.

Нерим стоеше малко настрани, с Пипе, ниската си дебела кобила и два товарни коня с плетени панери, натъпкани догоре. Човекът на Нейлсийн, трътлест тип на име Лопин, водеше само един товарен кон в добавка към своя и високия черен жребец на Нейлсийн.

Това обаче не изчерпваше цялата група. Никой като че ли не беше склонен да му каже нещо повече освен къде да се яви и кога, но посред поредните уговаряния да стане Стражник Миреле му бе подхвърлила, че вече може спокойно да поддържа връзка с Бандата си, стига да не се опитва да ги приближава към Салидар. Това пък беше последното, което можеше да му хрумне. Ванин беше тук тази заран, защото сигурно можеше да разузнае разположението на терена навсякъде, и дузина конници, избрани от Бандата заради широките им рамене и защото добре бяха поддържали реда като Червени ръце в Мероне. Според Нейлсийн бързите юмруци и тояги щели да могат да потушат всяка неприятност, в която Нинив и Елейн можели да се забъркат. И накрая на всичко това беше Олвер, на гърба на сивушкото, който сам бе нарекъл Вятър, име, което дългокракото животно може би наистина заслужаваше. Виж, с Олвер изборът му не беше труден. Бандата можеше като нищо да се натъкне на някоя голяма беля, следвайки тази пасмина от побъркани жени — достатъчно благородници щяха да настръхнат като таралежи от това, че цели две войски прекосяват земите им, дотолкова, че всяка нощ към тях да хвърчат стрели от всеки втори шубрак. Всеки град щеше да е по-безопасен от това за момчето.

От Айез Седай все още нямаше и помен, а слънцето вече напичаше над върховете на дърветата.

Мат подръпна раздразнено шапката си.

— Нейлсийн познава Ебу Дар, Талманес. — Тайренецът се ухили, целият плувнал в пот, и кимна. Физиономията на Талманес си остана все така строга. — Е, добре. Идва и Нерим. — Талманес наклони глава; май наистина беше сериозен.

Най-сетне от селото излезе група жени, повели коне. Не само Елейн и Нинив, въпреки че не беше очаквал други. Авиенда се бе облякла в сива рокля за езда, но поглеждаше стройната си сиво-кафява кобилка много подозрително. Ловкинята със златната плитка показваше повече увереност с високия си кон с миши цвят и като че ли се опитваше да убеди нещо Авиенда във връзка с кобилата. Какво правеха и тези двете тук? Имаше също така и две Айез Седай — по-точно още две Айез Седай освен Нинив и Елейн — стройни жени с бяла коса, каквато той не бе виждал по Айез Седай досега. След тях се мъкнеше някакъв старчок с товарен кон в добавка към собствения му, жилав и с много малко коса по темето, при това побеляла. Едва след повечко взиране Мат разбра, че е Стражник, с един от онези менящи цвета си плащове, провиснал на гърба му. Това значи било да си Стражник: Айез Седай те изцежда, докато косата ти окапе, а после, като умреш, сигурно и кокалите ти изсмуква.

Том и Джюйлин ги следваха малко по-назад, и те също караха товарен кон. Жените спряха на петдесетина крачки встрани със своя престарял Стражник, без дори да погледнат към Мат и хората му. Веселчунът хвърли поглед към Нинив и останалите, после заговори на Джюйлин и двамата поведоха конете си към Мат, но спряха малко настрана, сякаш не бяха сигурни, че ще ги посрещне добре. Мат пристъпи към тях.

— Трябва да ти се извиня, Мат — каза Том и поглади мустаците си с кокалчетата на чворестите си пръсти. — Елейн ми каза най-недвусмислено, че не трябва повече да говоря с теб. Смекчи се едва тази сутрин. В един момент на слабост преди време взех, че обещах да изпълнявам заповедите й, и сега тя ми го размахва пред лицето по най-неудобни поводи. Не беше много доволна, че съм ти казал толкова много неща.

— Нинив ме заплаши, че ще ми насини окото, ако приближа до теб — каза навъсено Джюйлин и се подпря на бамбуковата си тояга. Носеше някаква тарабонска шапка, която изобщо не можеше да му помогне срещу жегата, и тя също изглеждаше навъсена.

Мат се обърна към жените. Нинив надничаше към него над седлото на закръглената си кафява кобила, но когато го видя, че я гледа, наведе очи. Той нямаше и да допусне, че Нинив е в състояние да пребие Джюйлин, но мургавият хващач на крадци бе далечен отглас на мъжа, с когото се бе запознал в Тийр. Онзи Джюйлин беше готов на всичко, докато този, с постоянно присвити вежди, като че ли непрекъснато се притесняваше от нещо.

— Ще я науча аз на прилично държане през това пътуване, Джюйлин. Том, аз съм този, който трябва да се извини. За онова, дето ти казах за писмото. Нещо се бях разгорещил и поразтревожил заради глупостта на жените. Надявам се да ти е донесло добри новини. — Твърде късно си припомни какво му беше казал Том. Оставил беше жената, написала му писмото, да загине.

Но Том само сви рамене. Ако не беше това веселчунско наметало, Мат не знаеше какво да си мисли за него.

— Добри новини ли? Още не съм го разгадал. Знаеш ли, човек често не може да разбере една жена приятел ли му е, враг ли или любима, преди да е станало твърде късно. Понякога се оказва, че е и трите неща наведнъж. — Мат очакваше да последва смях, но Том се намръщи и въздъхна. — Жените като че ли винаги обичат да се правят на загадъчни, Мат. Мога да ти дам един пример. Помниш ли Алудра?

Мат се замисли.

— Илюминаторката, дето й помогнахме да не й клъцнат гърлото в Арингил ли?

— Същата. Двамата с Джюйлин я срещнахме по време на нашите пътувания и тя просто не ме познаваше. Не че не ме позна — човек като пътува с някого, си говори с него, опознават се. Алудра не искаше да ме познава и макар да не разбирах защо, не виждах смисъл да се натрапвам. Срещнах я като непозната и я оставих като непозната. Сега приятел ли да я наречеш, или враг?

— Може би любима — каза сухо Мат. Той лично нямаше нищо против да срещне Алудра отново: беше му дала едни фойерверки, които се бяха оказали много полезни. — Ако искаш да научиш повече за жените, питай Перин, не мен. По-рано си мислех, че и Ранд ги познава, но за Перин съм сигурен. — Елейн си говореше нещо с двете Айез Седай под бдителния поглед на Ловкинята. Една от по-възрастните Айез Седай изгледа замислено Мат. Двете имаха същата стойка като на Елейн, хладна като някоя кралица на проклетия й трон. — Е, с малко късмет няма да ми се наложи дълго да се примирявам с тях — измърмори той на себе си. — С малко късмет, каквото и да са намислили да правят, няма да продължи дълго и ще можем да се върнем тук след пет-десет дни. — С малко късмет можеше да се върне преди Бандата да е тръгнала да следва като сянка тези сбърканячки. Да проследи не една армия, а две наведнъж, щеше да е толкова лесно, колкото да открадне топла баница, но не изгаряше от желание да търпи компанията на Елейн повече от необходимото.

— Десет дни ли? — каза Том. — Мат, дори с този техен „праг“ ще минат поне пет-шест дни само докато стигнем Ебу Дар. По-добре е от двадесетина, но…

Мат не го слушаше. Всичкото раздразнение, което бе струпал още откакто за първи път зърна Егвийн, изведнъж изригна в главата му. Свали нервно шапката си и закрачи към Елейн и останалите. Не стига, че го държаха на тъмно — как очакваха впрочем да ги пази от неприятностите, след като не му казваха нищо? — но това си беше направо тъпо. Нинив го видя, че се приближава, и кой знае защо, отново се сниши като патка зад коня си.

— Интересно ще е да пътуваме с един тавирен — каза едната от белокосите Айез Седай. Макар и отблизо, той не можеше да й припише каквато и да било възраст, въпреки че по някакъв начин лицето й създаваше впечатление за много, много години. Сигурно беше заради косата. Другата толкова й приличаше, че можеше да я използва за огледало. Може би наистина бяха сестри. — Аз съм Вандийн Намелле.

Мат нямаше никакво настроение да му говорят, че е тавирен. Никога не бе имал такова настроение, но сега — още по-малко.

— Какви са тези глупости, дето ги чувам, за пет-шест дни само докато стигнем до Ебу Дар? — Старият Стражник се изпъна, изгледа го сурово и Мат набързо си поправи преценката за него. Жилав, но и корав, като старо коренище. Това обаче не се отрази на тона му. — Можете да отворите Праг край самия Ебу Дар. Не сме някаква си проклета армия, че да изплашим някого, а колкото до изскачането ви от въздуха, вие сте Айез Седай. Хората очакват от вас да изскачате от въздуха и да минавате през стените.

— Боя се, че говориш не с която трябва — каза Вандийн. Той погледна към другата белокоса, която поклати глава, и Вандийн каза: — Страхувам се, че не е и Аделиз. Изглежда, не сме достатъчно силни за някои от новостите.

Мат се поколеба, след което нахлупи шапката си и се обърна към Елейн.

Брадичката й се вдигна.

— Изглежда, знаете много по-малко, отколкото си въобразявате, господин Каутон — каза тя хладно. Той забеляза, че тя не се поти, също като двете… другите две… Айез Седай. Ловкинята го гледаше предизвикателно. Що за бръмбар й беше влязъл в ухото на тази? — Около Ебу Дар има селца и ферми на сто мили околовръст — продължи Елейн, все едно обясняваше очевидни неща на някой идиот. — Един Праг е доста опасен. Не възнамерявам да избия овцете или кравите на някой беден човечец, още по-малко да убия самия него.

Подразни го не само тонът й. Беше права и това го подразнн още повече. Обаче нямаше намерение да й го признае, не и на нея, и докато търсеше начин да се измъкне, видя откъм селото да идва Егвийн с поне две дузини Айез Седай, повечето от които наметнати с шаловете си с ресни. По точно идваше тя, а те я следваха. Вдигнала глава, тя гледаше право напред, а другите крачеха зад нея на малки групички. Шериам, със синия шарф на Пазителката, говореше с Миреле и някаква Айез Седай с грубовато лице, която странно как излъчваше майчинско добродушие. Освен Делана той не разпозна нито една от останалите — едната бе свила побелялата си коса на кок; колко възрастна всъщност трябваше да е една Айез Седай, за да побелее косата й? — но си говореха помежду си, пренебрегвайки жената, която бяха провъзгласили за Амирлин. Егвийн все едно че беше съвсем сама — и наистина изглеждаше самотна. Доколкото я познаваше, тя се стараеше много усилено да бъде това, за което я бяха провъзгласили, а те я оставяха сама пред очите на всички.

„В Ямата на ориста да вървят всички, ако си мислят, че могат да се държат по този начин с една жена от Две реки“ — помисли си той мрачно.

Закрачи да посрещне Егвийн, с широк жест свали шапката си и се поклони, сгъна най-елегантно крак — когато се наложеше, знаеше как да го прави.

— Добро утро, майко, и дано Светлината да ви освети — рече Мат толкова високо, че да го чуят чак в селото. После коленичи, хвана дясната й ръка и целуна пръстена на Великата змия. Метна един бърз и гневен поглед към Талманес и останалите, скрито от Егвийн и онези след нея, и хората му се смъкнаха на колене и извикаха:

— Светлината да ви освети, майко. — Дори Том и Джюйлин.

Отначало Егвийн като че ли се стресна, но бързо го прикри. После се усмихна и тихо каза:

— Благодаря ти, Мат.

За миг той се втренчи в нея, а после се окашля, изправи се и изтупа коленете си. Шериам и всички онези, другите, се бяха втренчили в него.

— Не те очаквах тук — каза той тихо, — но пък, изглежда, животът е пълен с неща, които не съм очаквал. Амирлин винаги ли излиза да се види с хората, когато тръгват на път? Случайно да си склонна да ми обясниш най-после какво става, а?

Отначало му се стори, че може и да го направи, но после тя стисна за миг устни и леко поклати глава.

— Винаги ще излизам да изпращам приятели, Мат. Щях да поговоря с теб и преди това, ако наистина не бях толкова заета. Мат, наистина, постарай се да се предпазиш от неприятности в Ебу Дар.

Той я изгледа раздразнено. Взел той да й коленичи и пръстени да й целува, а тя ще му казва на него да се пази от беди, след като цялата работа се свеждаше да това да запази цели кожите на Елейн и Нинив.

— Ще се постарая, майко — отвърна той заядливо, но не прекалено. Шериам и някоя от ония можеше да са достатъчно близо, за да чуят. — Ако ме извините, трябва да се погрижа за хората си.

Още един поклон и той отстъпи няколко крачки заднишком, след което се обърна и закрачи към все още коленичилите си хора.

— Вие да не сте решили да стоите така, докато пуснете корен? — изръмжа им Мат. — На конете. — Сам изпълни заповедта си и всички с изключение на Талманес се метнаха на седлата.

Егвийн размени няколко думи с Елейн и Нинив, докато Вандийн и Аделиз отидоха да поговорят с Шериам, след което настъпи часът, ей така изведнъж, след цялото това разтакаване. Елейн пристъпи напред и изведнъж пред нея се появи резка от светлина, разшири се до отвор и гледката през него, нещо като било на нисък хълм, покрито с кафява трева, се завъртя и спря. Точно както го правеше Ранд. Почти.

— Слизай от конете — заповяда Мат. Елейн изглеждаше напълно доволна от себе си — човек изобщо нямаше да заподозре що за жена е, ако видеше радостната й усмивка, подканяща Нинив и Авиенда да споделят задоволството й — но колкото и да беше доволна, прагът не беше толкова широк, колкото Ранд го бе направил за Бандата. Разбира се, сегашният им брой изобщо не можеше да се сравнява с този на Бандата, но поне можеше да го направи достатъчно висок, за да скочи човек през него на коня си.

Ниските покрити с изсъхнала трева хълмове от другата страна продължаваха докъдето поглед стига, макар че чернилката на юг предполагаше гора. Прашни хълмове.

— Не бива да напрягаме прекалено конете — каза Аделиз и леко се метна на сивата си кобила щом Прагът изчезна. Животното сякаш щеше да се чувства повече у дома си в някой шадраван.

— О, разбира се, че не — каза Вандийн, също яхна коня си и двете поеха на юг, като махнаха на останалите да ги последват. Старият Стражник подкара по петите им.

Нинив и Елейн се спогледаха раздразнено, след което сръгаха кобилите си да догонят старите жени. Копитата затупуркаха в спечената пръст. Ловкинята със златната коса ги последва също както Стражникът другите две.

Мат въздъхна, развърза черната кърпа на врата си и я стегна около носа и устата си. Колкото и да му беше приятно да види как дъртите Айез Седай учат другите двечки как се стои мирно, това, което наистина му се искаше, беше една езда без никакви произшествия, кратко пребиваване в Ебу Дар и бързо прескачане обратно в Салидар, преди Егвийн да е направила нещо глупаво и непоправимо. Жените винаги му създаваха грижи; ей това той не го разбираше.

 

 

След като Прагът примигна и се стопи, Егвийн също въздъхна. Навярно Елейн и Нинив щяха да предпазят Мат да не се забърка в твърде големи неприятности. Да се надява, че ще го предпазят напълно, сигурно беше прекалено. Жегна я съжаление, че го използва, но там, където бе тръгнал сега, сигурно щеше да е от полза поне малко, а и трябваше на всяка цена да бъде отстранен от Бандата. Освен това си го заслужаваше. Може би Елейн все пак щеше да го научи на малко прилично държане.

Тя се обърна към останалите и каза:

— Време е да се заловим с това, което ни чака.

Всички очи се обърнаха към кайриенеца в тъмното палто, който едва сега се качи на коня си край дърветата. „Талманес“ — помисли си Егвийн, Мат така го беше нарекъл като че ли. Не бе посмяла да задава твърде много въпроси. Той ги изгледа за миг и поклати глава, след което подкара навътре в леса.

— Този мъж ще ни създава грижи, освен ако не съм виждала мъж в живота си — каза Романда.

Лелейн кимна.

— Мен ако питате, на мили бих стояла от такъв като него.

Егвийн не си позволи да се усмихне. Бандата на Мат й бе послужила за първата й цел, но сега много зависеше какви заповеди е оставил на този Талманес. Реши, че за това ще трябва да разчита на Мат. Сюан й беше казала, че онзи Ванин бил изровил доста неща преди тя самата да е успяла да му ги подхвърли под носа. И че ако й дойдел „умът в главата“ и прибегнела до Бандата за закрила, Бандата трябвало да е близо до нея.

— Не е ли време да яхнем конете? — каза тя. — Ако тръгнем веднага, ще можем да догоним лорд Брин преди залез.