Робърт Джордан
Господарят на хаоса (23)

Глава 22
На юг

Петте камъчета се въртяха в кръг над ръцете на Мат: едно червено, едно синьо, едно зелено, другите две — пъстри. Той яздеше, направлявайки Пипе с колене, копието с черната дръжка бе затъкнато под ремъците на седлото. Камъчетата му напомняха за Том Мерилин, който го бе научил да жонглира, и той се чудеше дали старецът все още е жив. Навярно не. Ранд беше пратил веселчуна да се мъкне след Елейн и Нинив преди много време, под предлог че трябвало да ги наглежда. И да имаше някъде две жени, които да се нуждаят от наглеждане, Мат не познаваше такива, но тия двете като нищо можеха да доведат един мъж до гибел, още повече че изобщо не се вслушваха в здравия разум. Нинив си вреше носа във всичко и непрекъснато си дърпаше проклетата плитка, когато й говориш, а Елейн, проклетата щерка-наследница, си въобразяваше, че може да ти се наложи, като си вирне носа, и все те поучаваше какво било и що било, не по-малко досадно от Нинив, само че с Елейн беше още по-лошо, защото ако номерчето с кралското й високомерие не минеше, те стрелваше с усмивчица, изкарваше трапчинките на бузките и очакваше всички да паднат в краката й само защото е хубава. Надяваше се, че Том е успял някак да оцелее в тяхната компания. Надяваше се и те да са живи и здрави, макар да нямаше нищо против да се поопарят поне веднъж, като са тръгнали да щъкат Светлината само знае къде. Да видят какво е, като го няма него да ги измъква — и ни една дума на благодарност, когато се оказваше там да го направи.

— А ти какво ще кажеш, Мат? — попита Нейлсийн, който яздеше до него. — Замислял ли си се някога какво ли ще е да си Стражник?

Бандата се беше разтеглила на север зад тях, конница и пехота с развети знамена, но замлъкнали барабани, през ниски хълмове, обрасли с редки храсти и хилави горички. Единадесет дни, откакто бяха напуснали Мероне, а бяха изминали половината път до Тийр, може би малко повече — придвижваха се по-бързо дори отколкото Мат се беше надявал. И само един пълен ден, прекаран в отдих за конете. Той не бързаше особено да заеме мястото на Вейрамон, но не можеше да удържи на любопитството колко разстояние наистина могат да покрият от изгрев до залез, ако им се наложи. Дотук най-доброто им постижение беше четиридесет и пет мили. Разбира се, на фургоните от обоза им трябваше половината нощ, за да ги застигнат, но пехотата наскоро бе показала, че може да се сравнява с конницата на дълго разстояние, ако не на късо.

Малко по-далече назад и откъм изток отряд айилци прехвърлиха обрасло с гора възвишение — тичаха с лекота и бавно съкращаваха разстоянието. Вероятно бяха тичали от изгрев слънце и щяха да продължат до падането на нощта, ако не и до по-късно. Ако подминеха Бандата, докато е все още светло, за да се виждат, това щеше да ги окуражи за утре. Всеки път, когато ги подминеха айилци, хората му изглеждаха готови да се опитат да преодолеят още някоя миля-две в повече на следващия ден.

На няколко мили напред пръснатите горички отново започнаха да се сливат в гъст лес. Щеше да се наложи да се смъкнат по-близо до Еринин, преди да го достигнат. Когато се изкачиха на поредния хълм, Мат видя пред себе си реката и петте тежки кораба, на които се вееше флагът на Червената ръка. Други четири пътуваха назад към Мероне, за да натоварят главно фураж за конете.

— Стражник ли? — каза Мат, улови камъчетата и ги прибра в дисагите си. Навсякъде можеше да си намери други, но цветовете му харесваха. Там си държеше и едно орлово перо, както и един износен от времето снежнобял камък, по който сякаш някога бе имало врязани спирали. Беше се натъкнал и на една канара, приличаща на глава на статуя, но за да я помъкне със себе си, щеше да му трябва цял фургон. — Никога. Всички те са глупци и тъпаци, щом се оставят Айез Седай да ги водят за носа. Откъде пък се сети за това?

— Ами заради Айез Седай — каза тайренецът. — Душата ми да изгори, ама не може човек да не се замисли, нали? Искам да кажа, какво ли са намислили? — Имаше предвид Айез Седай от другата страна на Еринин.

— Най-добре да не мислим за тях. — Мат докосна сребърната лисича глава през ризата си; въпреки нея се радваше, че Айез Седай са отвъд реката.

— И как да не мислим за тях? — попита Талманес. — Смяташ ли, че Кулата наистина е дърпала конците на Логаин?

Мат избута шапката си назад и отри челото си. Паднеше ли нощта, щеше да стане малко по-хладно. Но никакво вино, никакъв ейл, никакви жени, никакъв комар. Кой би избрал драговолно съдбата на войника?

— Мен ако питате, от Айез Седай може да се очаква почти всичко. — Той прокара пръст по шала, прикриващ белега на врата му, и го разхлаби. Едно от нещата при Стражниците, доколкото го беше забелязал при Лан, беше, че тези типове изобщо не се потяха. — Но чак това? Талманес, по-скоро бих повярвал, че ти си Айез Седай. Не си, нали?

Дерид се запревива от смях, а Нейлсийн едва не падна от коня. Талманес отначало се вкочани, но после и той се ухили. Нямаше особено чувство за хумор, но не беше съвсем лишен от него.

Сериозността му обаче се възвърна много бързо.

— А какво ще кажеш за Заклетите в Дракона? Ако е вярно, ще е доста неприятно.

Мат се намръщи. Това беше най-новата вест, или слух — наречи го както щеш — за село, опожарено някъде в Муранди. И по-лошо — там уж били избили всички, които не пожелали да се закълнат в Преродения Дракон, заедно със семействата им.

— Ранд ще се оправя с тях. Ако е вярно. Айез Седай, Заклетите в Дракона — всичко това си е негова работа, ние не играем. Ние си имаме своите грижи.

От това, разбира се, ничие лице не стана по-малко мрачно. Твърде много опожарени села бяха видели досега по пътя си, а до Тийр сигурно щяха да видят още повече. Кой би избрал сам съдбата войнишка?

На възвишението пред тях се появи конник — препускаше в галоп към колоната, като прескачаше храстите, вместо да ги заобикаля. Мат даде знак да спрат, взря се и каза:

— Това е Чел Ванин.

След малко Чел Ванин дръпна юздите пред Мат. Облечен в грубо сиво палто, стоящо на туловището му като чувал, той сам седеше на седлото като чувал. Ванин беше дебелак и това не можеше да се избегне, но колкото и да изглеждаше невероятно, той можеше да язди всичко, което бе родено за езда, и го правеше доста добре.

Дълго преди да стигнат Мероне, Мат беше изненадал Нейлсийн, Дерид и Талманес, като ги бе попитал за имената на най-добрите крадци на кесии и коне сред хората им, онези, за които се знаеше, че са виновни, но нямаше доказателства. Двамата благородници не бяха пожелали да признаят, че сред хората под тяхна команда се срещат подобни личности, но след като ги поскастри, му дадоха имената на трима кайриенци, двама тайренци и двама андорци.

На тези седем мъже той каза, че му трябват съгледвачи и че добрият съгледвач използва почти същите умения като джебчията и конекрадеца. И без да обръща внимание на разпалените им протести, че никога в живота си не са вършили такова нещо, им предложи опрощение за всички кражби, които са извършили до този ден, тройна заплата и освобождаване от трудова повинност, стига да му донасят голата истина. Както и бесило за първата лъжа — мнозина мъже можеха да загинат от лъжата на един съгледвач. Въпреки тази заплаха те приеха предложението му с огромна охота, навярно повече заради освобождаването от труд, отколкото заради парите.

Но седем души не бяха достатъчно, затова той ги помоли да му предложат други, като не забравят онова, което им е казал за уменията, както и факта, че дали ще доживеят да си получат тройната плата ще зависи до голяма степен от способностите им. Това предизвика голямо чесане на брадички и нервни погледи, но успяха да измислят още единадесет имена, изтъквайки, че не искат да кажат нищо лошо по адрес на своите другари. Единадесет мъже, достатъчно добри в занаята, за да не ги заподозрат нито Дерид, нито Талманес или Нейлсийн, но не толкова, че да не ги забележат първите седмина. На тях Мат направи същото предложение и отново помоли за имена. Докато стигна момента, от който нататък повече имена не можеше да се намерят, той вече разполагаше с четиридесет и седем съгледвачи.

Последният, упоменат от тримата преди него, се беше оказал Чел Ванин, андорец. Бе живял в Мероне, но беше кръстосвал от двете страни на Еринин. Ванин можеше да открадне яйцата от гнездото на женски фазан, без да го подплаши, макар че най-вероятно нямаше да пропусне да напъха в торбата и фазана. Можеше да отмъкне кон изпод седлото на някой благородник, без благородникът да разбере през следващите два дни. Поне така го препоръчаха, с нотки на искрена възхита. С почти беззъба усмивка и израз на пълна невинност, Ванин беше казал, че бил най-обикновен коняр и салджия преди време, когато можел да си намери работа. Но че бил готов да поеме службата срещу четворна обикновена заплата в Бандата. Дотук поне си я заслужаваше, че и оттатък.

Сега обаче Ванин изглеждаше разтревожен. Той напълно одобряваше настояването на Мат да не го наричат „лорд“, тъй като не обичаше много-много да се кланя, но все пак небрежно попипа челото си в някаква груба форма на поздрав.

— Мисля, че трябва да видиш това. Аз не знам какво да реша. По-добре ще е да го видиш сам.

— Изчакайте тук — каза Мат на останалите и тръгна с Ванин.

Не беше далече — само през два хълма и после нагоре, покрай един виещ се поток с широки ивици засъхнала глина. Миризмата го предупреди за онова, което Ванин се канеше да му покаже, още преди да види накацалите лешояди.

Преобърнати потрошени и изгорени фургони. Калайджийски керван. Навсякъде лежаха проснати тела, облечени в ярки дрехи, разкъсани и потъмнели от засъхнала кръв, тела на мъже, жени и деца. Част от Мат изгледа всичко това хладно; останалата искаше да заповръща или да побегне, каквото и да е, но не и да гледа това. Нападателите се бяха появили най-напред от запад. Повечето от мъжете и по-големите момчета бяха изпопадали там, плюс десетина едри псета, сякаш се бяха опитали да оформят редица, да задържат убийците с телата си, докато жените и децата избягат. Напразно бягство. Купищата трупове показваха накъде са побегнали — право към втората група нападатели. Сега се движеха само лешоядите.

Ванин се изхрачи отвратен през редките си зъби.

— Гониш ги, преди да са окрали твърде много — ще ти отмъкнат дечицата, ако не си отваряш очите; ще ги отгледат като свои — може би ще ги сриташ, за да се махат по-бързо, но такова нещо — никога. Кой го е сторил?

— Не знам. Разбойници. — Конете ги нямаше. Но разбойниците обираха, а не убиваха, а никой Калайджии не се съпротивляваше, дори да му обереш последния петак, палтото и обущата. Мат бавно обиколи мястото, без да обръща внимание на лешоядите, които съскаха злобно и плющяха с криле — земята беше твърде суха, за да запази добре следите, макар да му се стори, че конете са връхлетели от няколко посоки — и се върна при Ванин. — Можеше да ми кажеш за това. Не беше нужно да го виждам. — „Светлина, колко не бих искал!“

— Можех да ти кажа само, че няма добри следи — отвърна Ванин и извърна коня си, за да преброди тесния поток. — Ела обаче да видиш това.

Огънят беше погълнал голяма част от фургона, килнал се на една страна, но фургонът все пак беше оцелял, изправен върху жълтите си колелета с червени спици. Някакъв мъж лежеше зад него, изпружената му ръка бе почерняла от кръв. И пак на задницата на фургона бе написано:

КАЖИ НА ПРЕРОДЕНИЯ ДРАКОН

„Какво да му кажа?“ — помисли си Мат. Че някой е избил цял керван Калайджии? Нямаше да е първият път, в който Калайджиите се натъкваха на някаква важна информация. В някое сказание този нещастник щеше да доживее достатъчно, за да може да надраска с кървавата си ръка жизненоважното късче, означаващо победа. Е, каквото и да бе посланието, никой нямаше да разбере и думичка повече от него.

— Ти беше прав, Ванин — каза Мат. Какво да каже на Преродения Дракон? Не беше нужно да поставят началото на нови слухове — слухове вече имаше предостатъчно. — Погрижи се преди да си тръгнал остатъкът от този фургон да изгори. И ако някой попита, тук не е имало нищо освен много мъртви. — Не само мъже. Жени и деца.

Ванин кимна.

Айилската чета ги застигна — триста-четиристотин воини. Изтичаха надолу по склона и прекосиха потока на не повече от петдесетина крачки от фургоните. Мнозина от тях вдигнаха ръка за поздрав; Мат не ги познаваше, но много айилци бяха чували за приятеля на Ранд ал-Тор, онзи с шапката, срещу когото не бива да залагаш. Прецапаха потока и продължиха нагоре по следващия склон, сякаш всички тези трупове все едно не съществуваха.

„Проклети айилци“ — помисли си Мат. Знаеше, че айилците отбягват Калайджиите, че се стараят да не им обръщат внимание, макар и да не знаеше защо, но това…

Талманес и останалите бяха точно там, където ги беше оставил, разбира се. Когато Мат им каза какво ги чака напред и че трябва да изпратят гробари, те закимаха мрачно, а Дерид промърмори невярващо:

— Калайджии?

— Ще лагеруваме тук — добави Мат.

Очакваше някакъв коментар — все още беше светло за още няколко мили, а тези тримата бяха настървени от това колко мили може да покрие Бандата за един ден до такава степен, че вече правеха облози — но Нейлсийн каза само:

— Ще изпратя човек да даде сигнал на корабите, за да не се отдалечат много.

Може би изпитваха същото като него. Освен ако не възвиеха чак до реката, нямаше да могат да избегнат най-малкото гледката с лешоядите. Само защото човек бе виждал смърт, не означаваше, че трябва да му харесва. Колкото до Мат, той смяташе, че ако види отново труповете, веднага ще повърне. На заранта щеше да има само гробове, далеч от погледите им.

 

 

Мат лежеше и пушеше. Сънят не идваше заради спомена за мъртвите Калайджии, и по-стари спомени за по-стари мъртви. Твърде много битки и твърде много мъртви. Той опипа копието си и проследи с пръсти надписа на Древния език по черната дръжка.

„Тъй спогодбата ни е записана; така е сключен договорът.

Мисълта е стрелата на времето; паметта не заглъхва никога.

Каквото бе поискано, се даде. Платена е цената.“

Без да пуска копието, той взе едно одеяло и излезе навън. Сребърната лисича глава на голата му гръд улови светлината на лунния сърп. Полъхваше лек ветрец, съвсем нищожен порив на въздуха, носещ прохлада, който леко люлееше знамето на Червената ръка пред шатрата му, но все пак беше по-добре, отколкото вътре.

Той метна одеялото на земята сред сухия шубрак и се изтегна по гръб. Като момче понякога се приспиваше, изброявайки съзвездията. Ето го и сега Коларя, високо над главата му, и Петте сестри, и Трите гъски, сочещи пътя на север. Стрелеца, Орача, Ковача, Змията. Това айилците го наричаха Дракона. Щита, който някои наричаха „Щита на Ястребово крило“ — в някои от спомените си той изобщо не обичаше Артур Ястребовото крило, — Елена и Овена. Чашата, както и Пътничката, с ярко изпъкващата й тояга.

Нещо привлече слуха му, но не беше сигурен какво. Кой ли можеше да се промъква наоколо? Той се надигна на лакът… и замръзна.

Около шатрата му се движеха силуети. Лунният лъч докосна един от тях достатъчно, за да различи забулено лице. Айилци? Какво ставаше, в името на Светлината? Те безмълвно обкръжиха палатката му, сгъстиха пръстена; в нощта проблесна метал, чу се шепот на срязан плат и те изчезнаха вътре. Само миг, и излязоха навън. И се заоглеждаха; светлината беше достатъчно, за да се види и това.

Мат прибра крака под себе си. Ако се задържеше приведен, сигурно щеше да може да се изплъзне и да избяга, без да го чуят.

— Мат? — извика Талманес горе по склона; изглеждаше пиян.

Мат остана неподвижен и безмълвен; може би Талманес щеше да се махне, ако решеше, че е заспал. Айлците сякаш се стопиха, но той беше сигурен, че просто са залегнали.

Ботушите на Талманес заскърцаха по-наблизо.

— Имам малко ракия, Мат. Мисля, че трябва да пийнеш. Много добра работа върши срещу сънищата, Мат. Забравяш ги.

Мат се зачуди дали айилците ще го чуят, ако започне да се измъква сега, докато Талманес говори. Само десетина крачки до най-близките — и по-малко от десет до неговата шатра и айилците. Бързи бяха, но нямаше да го хванат преди да си е осигурил петдесетина войници на една ръка разстояние.

— Мат? Не вярвам да си заспал. Мат. Видях ти лицето. По-добре е да убиеш сънищата си. Повярвай ми, знам го.

Мат се преви, стиснал копието, и си пое дълбоко дъх. Два разкрача.

— Мат? — Талманес се приближи още повече. Идиотът му с идиот всеки момент щеше да настъпи някой айилец. Щяха да му срежат гръцмуля, без да може да гъкне.

„Да те изгори дано — помисли си Мат. — Само два разкрача ми трябват.“

— Вади мечовете! — изрева той и скочи. — Айилци в лагера! — Спринтира надолу по склона. — Сбор при знамето! Сбор при Червената ръка! Сбор, псета такива, жалки мародери!

Това, разбира се, разбуди всички, и как иначе, след като се беше разревал като бик. Отвсякъде се разнесоха викове; барабани забиха сбор, тревожно закънтяха тромпети.

Тъй или иначе, истината си беше, че айилците имаха да пробягат по-малко разстояние от войниците. И освен това знаеха какво гонят. Нещо — инстинкт, късметът му или това, че беше тавирен — го накара да се обърне, когато първият забулен силует се появи зад него сякаш от въздуха. Време за мислене нямаше. Той блокира мушкащото копие с дръжката на своето, но айилецът успя да го изрита в корема. Отчаянието даде сили на Мат да се задържи прав, да удари айилеца в краката с дръжката на копието и да го прободе в сърцето.

Измъкна копието си тъкмо навреме, за да посрещне втория нападател. „Трябваше да побегна още първия път, когато ми се отвори проклетият шанс!“ Завъртя копието като тояга, по-бързо от всякога, извъртайки се, блокирайки и избягвайки върховете на мушкащите айилски копия, без да му остане време сам да удари. Твърде много бяха. „Трябваше да си държа проклетата уста затворена и да бягам!“

— Насам, крадци на овци с пилешки мозъци! Оглушахте ли всички? Насам!

Зачуди се защо все още не е мъртъв — срещу толкова нападатели никой не можеше да извади достатъчно късмет — и изведнъж осъзна, че не е сам. Някакъв кльощав кайриенец падна почти в краката му с пронизителен рев, заместен мигом от тайренец, чиято долна риза плющеше, докато размахваше меча си. Струпаха се още: крещяха какво ли не, от „Лорд Матрим и победа!“ през „Червената ръка!“, до „Убий чернооката гад!“

Мат се измъкна заднишком и ги остави да продължат сами. „Пълководецът, който предвожда в челото на битката, е глупак.“ Това дойде от един от онези древни спомени, цитат от някого, чието име не беше част от паметта му. „Тук човек могат да го убият.“ Това си беше самият Мат Каутон.

Накрая всичко се сведе до броя. Дузина айилци срещу ако не цялата Банда, то поне неколкостотин бойци, успели да се доберат до хълма преди да е свършило. Дванадесет айилци мъртви и понеже бяха айилци — веднъж и половина по толкова от Бандата, с два пъти по толкова или малко повече тежко ранени. Самият Мат беше с пет-шест рани, за три от които много подозираше, че ще трябва да се зашият.

Копието му свърши добра работа като тояга, за да докуцука до мястото, където Талманес се беше проснал върху каменистата земя, а Дерид се мъчеше да овърже турникет около левия му крак.

Бялата риза на Талманес, провиснала по тялото му, беше подгизнала и потъмняла на две места.

— Май Нерим — изпъшка той — ще трябва отново да се пробва като шивачка на мен, да го изгори дано говедото скапано с тия негови дървеняшки ръце. — Нерим беше личният му слуга и кърпеше господаря си толкова често, колкото и дрехите му.

— Ще се оправи ли? — попита тихо Мат.

Дерид сви рамене. Беше успял да навлече само брича си.

— Струва ми се, че кърви по-малко от теб. — Той вдигна глава и се разбра, че е прибавил нов белег към колекцията си по лицето. — Добре че успя да им се измъкнеш, Мат. Ясно е, че търсеха теб.

— Добре че те не успяха. — Талманес изохка и се надигна с помощта на Дерид. — Щеше да е пълен срам да изгубим късмета на Бандата от шепа диваци.

Мат се окашля.

— И на мен май така ми се струва. — Сцената с айилците, нахълтващи в палатката му, се върна в ума му и той потръпна. Защо, в името на Светлината ще искат айилците да го убият? Това си имаше обяснение — сигурно бяха Шайдо. Но как бяха минали през целия лагер?

Той се върна при шатрата си. Дългите прорези по стените, през които бяха нахълтали айилците, трептяха под лекия ветрец. Той въздъхна и понечи да се върне при одеялото си в шубрака, но се поколеба. Онзи шум, който го бе предупредил… Друг айилците не бяха предизвикали. Ни звук, ни шепот. Една безплътна сянка щеше да вдигне повече шум от един айилец. Какво беше тогава?

Подпирайки се на копието, той закуцука около шатрата и заоглежда земята. Не беше сигурен какво точно търси. Меките айилски чизми не бяха оставили следи, които да може да различи на светлината на фенера. Две от въжетата, крепящи палатката, висяха прерязани, но… Той остави фенера на земята и заопипва въжетата. Онзи звук можеше да е срязването на изпънатите въжета, но нямаше никаква причина да се срязват, за да се проникне вътре. Нещо в ъгъла на срезовете, в начина, по който се свързваха в права линия, привлече вниманието му. Вдигна отново фенера и се огледа. Един жилав храст недалече от шатрата беше подрязан от едната страна, тънките клонки с малки листенца лежаха по земята. Много изрядно подрязани, съвършено гладко, отсечените краища на клоните бяха сякаш рендосани от дърводелец.

Мат настръхна. Една от онези дупки във въздуха, които използваше Ранд, беше отворена тук. Не стига че айилците се бяха опитали да го убият, но бяха изпратени от някой, който може да отваря един от тези… Прагове, както ги наричаше Ранд. Светлина, щом не беше в безопасност от Отстъпниците с цялата Банда около него, къде тогава щеше да е в безопасност? Да не говорим, че следващия път можеше да се окажат сто тролока, или хиляда, вместо шепа айилци. Дали беше толкова важен за такова усилие? Ако вземеха да решат, че е твърде важен, следващия път можеше да му дойде и някой от Отстъпниците. Кръв и пепел! Той никога не беше молил да става тавирен, никога не беше искал да се връзва за проклетия Прероден Дракон.

Шумът зад гърба му го сепна и той се извърна и замахна с копието. Успя да спре едва в последния момент. Олвер изрева и падна на гръб, облещил очи в острието.

— Какво, в името на проклетото Гърне на ориста, търсиш тук? — сопна му се Мат.

— Аз… аз… — Момчето млъкна и преглътна. — Казват, че петдесет айилци са се опитали да ви убият докато сте спали, лорд Мат, но вие сте ги изпреварили и сам сте ги убили, и аз исках да видя дали сте добре и… Лорд Едорион ми купи нови обувки. Вижте. — И той вдигна обутия си крак.

Мат изсумтя и дръпна Олвер за мишницата, за да го изправи.

— Не това имах предвид. Защо не си в Мероне? Едорион не намери ли някой, който да се грижи за теб?

— Тя искаше само парите на лорд Едорион, не мен. Имаше си шест свои деца. Господин Бурдин ми дава много да ям и единственото, което трябва да правя, е да храня и поя конете му, и да ги чистя. Това го обичам, лорд Мат. Само че не ми дава да ги яздя.

Окашляне.

— Прати ме лорд Талманес, милорд. — Нерим беше нисък дори за кайриенец, мършав сивокос мъж с дълго лице, чието изражение сякаш говореше, че в момента всичко е много лошо и че в бъдеще този ден може да се окаже един от най-добрите. — Да ме прости милорд, че го казвам, ама тия кървави петна по долните дрехи на милорд никога няма да се махнат, но ако милорд ми позволи, мога да позашия малко разкъсаното по милорд. — Носеше под мишница кутия с шивашки принадлежности. — А ти, момче, донеси вода. И не ми отвръщай. Бягай да донесеш вода за милорд, бързо! — Нерим съчета вдигането на фенера с поклон. — Ако благоволи милорд да влезем вътре? Нощният въздух е лош за раните.

Много скоро Мат се озова проснат до постелята си — „Милорд едва ли иска да си окървави одеялата“ — и се остави на Нерим да му подсуши раните и да го кърпи. Талманес беше прав — изобщо не ставаше за шивачка. Но в присъствието на Олвер не му оставаше нищо друго освен да стисне зъби и да търпи.

За да разсее ума си от иглата на Нерим, Мат посочи оръфаната торбичка, провиснала на рамото на Олвер и изпъшка:

— Какво имаш в нея?

Олвер притисна парцалената торба до гърдите си. Сега определено беше по-чист от преди, макар и не по-хубав. Обущата му изглеждаха здрави, а вълнената му риза и гащи — нови.

— Моя си е — заоправдава се момчето. — Нищо не съм откраднал. — После Олвер отвори торбичката и заизважда нещата от нея. Резервният чифт панталони, другите две ризи и малкото чорапи не представляваха интерес за него, но останалите неща заизрежда: — Това ми е перото от червен ястреб, лорд Мат, а това камъче е досущ с цвета на слънцето. Вижте! — Добави и една кесийка. — Имам няколко медника и един сребърен петак. — Навито парче плат, завързано с канап и дървена кутийка. — Играта ми на „Змии и лисици“: баща ми ми я направи; сам начерта дъската. — За миг лицето му се сгърчи, после той продължи. — А вижте, в този камък има рибешка глава. Не знам как се е озовала там. А това ми е корубата от костенурка. Синьо-черна костенурка. Виждате ли шарките?

Мат трепна от особено грубия бод на иглата и протегна ръка да опипа с пръсти увития плат. Май щеше да е по-добре да диша през носа. Странно се държаха тези дупки в собствената му памет; спомняше си как се играе на „Змии и лисици“, но не помнеше да е играл някога.

— Много хубава коруба от костенурка, Олвер. И аз си имах навремето. Само че от зелена костенурка. — Посегна за кесията си и измъкна две златни кайриенски крони. — Добави тия в кесията си, Олвер. На един мъж винаги му трябва малко злато в джоба.

Олвер започна да прибира вещите си в торбата.

— Аз не прося, лорд Мат. Сам мога да си заработя вечерята. Не съм просяк.

— Не съм казал, че си. — Мат бързо затърси някакъв повод да плати на момчето двете крони. — Аз… трябва ми някой, който да ми носи съобщенията. Не мога да помоля някой от Бандата — всички са много заети с войниклъка. Разбира се, ще трябва да се грижиш сам за коня си. Не мога да кажа на някой друг да го прави вместо теб.

— Ще си имам мой собствен кон? — възкликна невярващо момчето.

— Как иначе. И още нещо. Казвам се Мат. Ако още веднъж ме наречеш лорд Мат, ще ти вържа носа на фльонга. — След което изрева и подскочи. — Да те изгори дано, Нерим, това е крак, да му се не види, не говежди бут!

— Щом милорд казва — измърмори Нерим, — значи кракът на милорд не е говежди бут. Благодаря ви, милорд, че ме уведомихте.

Олвер заопипва колебливо носа си, сякаш обмисляше дали наистина може да се завърже на фльонга.

Мат отново се отпусна със стон. Сега се беше нагърбил и с грижите за едно хлапе, без при това да му направи никаква услуга — не и ако се окажеше наблизо следващия път, когато Отстъпниците се опитат да понамалят броя на тавирен по света. Ако питаха него, той смяташе да стои настрана от белята и по-надалечко от опасността, докато не остане ни един Отстъпник.