Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (6)

Пета глава

Талахаси, Флорида — 2:10 следобед, източно време

След като влезе в терминала на талахасийското летище, Вивиан Хенри спря: питаше се дали някой — като например представител на „Юнивърсъл форуърдърс“ — щеше да прояви благоприличие и да я очаква, за да я придружи до товарния терминал.

Никой обаче изглежда не се интересуваше от присъствието й.

Полетът от Маями за нея мина като насън. Имаше да мисли за толкова много неща, включително и за осъдителното нехайство на „Юнивърсъл“. Целият този епизод я бе смутил силно, тъй като изгубването на палета й се стори като лична обида — особено след като й казаха, че зад цялата бъркотия стои държавна агенция.

Значи отново я бяха прецакали. Тя стигна до това заключение още в Маями и чувствата й надделяха над логиката. Бушуващият у нея гняв от двегодишната битка за пенсията от мъжа й, напълно я бе погълнал — докато не откри, че агенцията бе НОАА и че тя бе също толкова потърпевша от грешката на „Юнивърсъл“.

Вивиан бързо премина през пункта за проверка към изхода, като пренебрегна напълно мъжа в скъп костюм, който й отвори вратата.

Тя бутна сама съседната врата.

Мъжът се поколеба, сви леко рамене, след това я изгледа, докато преминаваше — висока, елегантна жена с дълга до раменете грива от кестенява коса, дръпната над ушите и оставена да пада свободно надолу. Добре скроеният й тъмносин костюм и обувките на високи токове подчертаваха стройната й женствена фигура и благородното й поведение. Навярно бе на четирийсет и девет — петдесет години, заключи усмихнат той и образът й се запечата в съзнанието му — без да съзнае, че бе спестил над десет години от възрастта й.

Вивиан забеляза опашката от таксита и пое към нея. През последните месеци отново бе започнала да се гордее с външния си вид и знаеше, че често привличаше вниманието на мъжете. Ала по някаква причина при това пътуване нуждата от анонимност бе много важна и тя потрепери от облекчение, когато мъжът до вратата се отдръпна без да я заговори. Срамуваше се, че се наложи да пълзи отново за да изпълнява условието на Роджърс, срамуваше се, че нямаше друг избор, освен да го направи заради парите.

Фактът, че товарният терминал се намираше само на миля разстояние ядоса шофьора на таксито, който през зъби процеди че бил очаквал „дълъг превоз за далеч по-добри пари“. Той включи таксиметъра си с отвращение и с изсвирване на гумите пое от мястото за получаване на багажа и излезе в леката лятна дъждовна буря, като си мърмореше нещо под носа на език, който приличаше на фарси.

Странно, помисли си тя, от самолета не забелязах, че вали.

Вивиан се насили да мисли съсредоточено през следващите няколко часа. Дори самолетът да я очакваше, както бе обещано, сигурно щеше да се сблъска с още проблеми при пристигането във Вашингтон. Беше позвънила от Маями, за да промени разписанието на наетия камион, ала не бе сигурна, че той ще се появи в уречения час, а дори и човекът, на когото позвъни в Пентагона, й прозвуча неубедително. Той не можеше да разбере защо тя продължава да настоява големият сандък да бъде доставен директно на дежурния офицер в складовете на Пентагона в сутерена, вместо да бъде транспортиран до най-близката военновъздушна база или до някой голям склад.

— Това е в интерес на националната безопасност — му беше казала, следвайки точно предписанията на Роджърс.

— Ами… — бе измърморил той, — мога да се срещна с вас не по-късно от шест вечерта. Ще остана дотогава, но не и по-късно.

Те нямат представа какво им нося, помисли си тя. Никой не е допускал дори, че той ще успее.

Разбира се, винаги съществуваше възможността да не бе успял, а оръжието „Медуза“ да не бе нищо друго, освен последния презрителен жест на Роджърс Хенри — безполезен модел, изпратен като последна обида на хората, които го бяха изгонили и принудили да се пенсионира преждевременно. Можеха да изучават прототипа с месеци, дори с години, преди да разберат, че е измама, а Роджърс бе достатъчно способен да измъти подобен план. Не можеше да бъде сигурна, разбира се, но идеята, че наистина бе успял сам да разработи Оръжието, все още й изглеждаше смехотворна. Нямаше да имат друг избор, освен да похарчат безкрайни месеци и астрономически суми долари, за да изследват модела, а може би и да построят истинско устройство и да го изпробват в някое далечно ъгълче на планетата.

Шофьорът на таксито с мъка взе поредния завой с висока скорост, колата занесе по мократа настилка, но той бе доволен, че пътничката му се лашна към единия край на задната седалка. Бе натиснал педала на газта докрай, за да не пропусне тази възможност, след това засили по сервизния път към товарния терминал, като крадешком я погледна в огледалото за обратно виждане — беше разочарован, защото тя изглеждаше потънала в мислите си и не забелязваше бясното му каране.

Вивиан се сви, като си помисли как би реагирал Роджърс на поведението на шофьора. Щеше да влезе в словесна битка, щеше да залее таксиджията с вълна от обиди, които човекът нямаше как да разбере. Тези сцени не й липсваха. Бившият й съпруг бе в състояние да упражни заплашително, смразяващо словесно насилие спрямо всекиго, включително и спрямо собствената си съпруга.

Особено спрямо мен, помисли си тя. Носеше достатъчно душевни травми, за да може да ги забрави.

Сепна се, като си помисли, че Роджърс бе починал и отдавна погребан. Ала поради някакво странно психологично изкривяване в мисленето й, тя се улови, че се отнася към палетизираната дървена каса като към неговия ковчег. След като го доставеше на висшите военни в Пентагона, може би щеше, дай боже, да се отърве най-сетне от самия него.

Вивиан осъзна, че таксито е спряло и шофьорът й е отворил вратата, без да има никакво намерение да проявява любезност.

— Шест и петдесет — лаконично избъбри той с грубия си акцент, като явно изгаряше от нетърпение да се върне към терминала и да се сдобие с по-доходоносен курс.

С презрителен жест тя постави точно шест долара и петдесет цента върху дланта на мъжа и, заслонила с ръка глава от дъжда, закрачи към входа на металната сграда. Почти не чу как вратата зад нея се хлопна и таксито потегли от паркинга със свистене на гумите.

Боинг 727 на „Скот еър“ я очакваше, както бе обещано; тримоторният реактивен самолет бе паркиран странично до товарния терминал и една цистерна с гориво тъкмо разкачаше шланга си от долната страна на дясното му крило.

Млад сламенорус мъж с четирите еполета на командир крачеше пред фасадния офис. Бе среден на ръст, широкоплещест, атлетичен, с широка уста и бърза усмивка на симпатичното си лице. Тя имаше чувството, че го е виждала и преди, ала това усещане бе смътно и далечно.

Младият командир се оживи, когато тя влезе. Преди да забележи бръчиците около очите му бе решила, че е на около двайсет и пет години — възраст, която й се струваше твърде малка за командир на самолет.

Не — реши тя миг по-късно, — по-скоро е на трийсет и пет и все пак е достатъчно млад, за да ми бъде син.

Той приближи с бърза крачка и с протегната длан.

— Мисис Хенри?

— Да.

Разтърси здраво ръката й и едновременно с това погледна часовника си.

— Ужасно съжалявам за това объркване на товарите — започна той. — Но в интерес на истината не смятам, че вината е наша; ала както и да се е случило, ако искаме да ви откараме до Вашингтон, ще е най-добре да тръгваме. Предполагам знаете, че огромен ураган заплашва окръг Колумбия и имаме само един ограничен „прозорец“ от време, за да се доберем до там.

— А вие сте…? — попита тя, малко смутена от бързата му реч и от това, че не се представи.

— О, извинете. Аз съм Скот Макей… командирът.

В един миг той възнамеряваше да добави и „собственикът“, ала разговаряше с човек, който го заплашваше със съд, а и следващия вторник титлата „собственик“ най-вероятно щеше да украсява само празната черупка на някогашната авиокомпания. Не, по-добре беше тя да си мисли за него като за обикновен служител.

— Имате ли багаж? — попита той.

— Само този. — Жената показа малката пътна чанта, която носеше през рамо. — Споменахте за урагана, командире. С колко време разполагаме?

Скот прехапа устни, докато преглеждаше листите, изписани с колонки от числа.

— Ами, бих рекъл, че ако излетим в следващите дванайсет минути, това означава да кацнем на Националното летище около час и четирийсет минути по-късно. Смятам, че ще ни трябват около четирийсет и пет минути, за да разтоварим палета ви, да ви изпратим, да дозаредим и да излетим отново. Това прави малко под два часа и половина, а прогнозите сочат вятър със скорост около трийсет мили в час през следващите два часа, ако бурята не се усили още повече. Тъй че времето е критичен фактор.

Той посочи вратата и двамата поеха натам. Когато излязоха навън трябваше да наведе глава под предложения й чадър, огънат от напора на вятъра.

— Никога не съм виждал нещо толкова мощно! — извика Скот.

Тя кимна и той продължи:

— Наричат го урагана „Сигрид“ и диаметърът му е над осемстотин мили! Силата на вятъра в центъра му е…

— Какво? — извика в отговор тя.

— Скоростта на вятъра близо до центъра му е над двеста мили в час!

Изкачиха се по гладката, нестабилна стълбичка, прилепена към предната врата.

След като най-сетне влязоха на сухо, Вивиан Хенри го помоли да повтори думите си.

— Казах, че ветровете в центъра на урагана са ужасяващи, над двеста мили в час. Ако „окото“ му се стовари върху брега на Делауеър, ще издуха целия плаж Рехобот Бийч и половината от бреговата линия на Джърси на север.

— Но ние ще успеем да стигнем до Вашингтон навреме, нали?

Очите й се бяха разширили от тревога. Значи трябваше да се състезават и с времето, и с урагана убиец.

Скот пое дълбоко дъх като видя изражението й.

— Не мога да обещая, че ще успеем, госпожо, но определено ще се опитаме.

— Моля ви… — започна тя, но се поколеба, сякаш премисляше думите си. — Аз… не бих искала да навлизам в подробности, но ви моля да разберете, че е въпрос от първостепенна важност да пристигна с товара си във Вашингтон този следобед.

Как бих могла да му внуша колко много искам всичко това да свърши? — помисли си тя.

Скот Макей усети настойчивостта в думите й, а нейното вълнение и безпокойство сякаш се предадоха и на него. Затова отговорът му далеч не прозвуча уверено:

— Ние ще… ще направим всичко, което е по силите ни, мисис Хенри.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия — 2:25 следобед, източно време

По обяд службите на федералното правителство във Вашингтон започнаха да затварят, предвид прииждането на урагана „Сигрид“. Това спешно затваряне обаче нямаше никакъв облекчителен ефект върху стремглаво растящия обем работа на персонала в Националния съвет по сигурност.

Станли Шапиро, съветникът на президента по въпросите на националната сигурност, реши да отиде пеша от Западното крило^[1] до седалището на НСС в прилежащото Административно здание, веднага щом стана ясно, че във Флорида бе засечен реален опит за терористична заплаха. Тъй като президентът летеше за Япония за международна среща на върха по търговските въпроси, информацията бе предадена до ВВС номер едно^[2].

Шефът на президентската администрация причака д-р Шапиро при излизането му от Западното крило, за да се посъветват на крак.

— Точно сега цари пълна бъркотия — започна Шапиро. — Информиран си за това какво смята, че е открил онзи екип по мониторинга на флота в Маями, нали?

Шефът на администрацията кимна.

— Добре, докато Лангли^[3] работи по въпроса кой, ФБР съвместно с Пентагона и ФАА работи по въпроса къде, а НСС работи по въпроса какъв материал е бил засечен, основният проблем е, че може би сме твърде закъснели. Може би вече сме изгубили следата.

— Увериха ме, че всички самолети са били привикани обратно в Маями.

Бившият професор от Принстън поклати отрицателно глава и характерната му папийонка запърха — гледка, която закопчаният до последното копче шеф на администрацията винаги намираше за дразнеща.

— Не са го открили навреме. Някои самолети вече са кацнали на местоназначението си, други е трябвало първо да презаредят гориво, а така би могло материалът да бъде разтоварен. Мисля, че осем полета са били върнати и са минали през проверка с детектора, но резултати няма. Но радиоактивният товар би могъл да е на камион, или в кола, а ние дори не сме сигурни, че сме установили всички излетели самолети. Все едно търсим игла в купа сено.

Шефът на администрацията се облегна на стената и заби за няколко секунди поглед в пода, преди да вдигне отново глава.

— Някой обмислял ли е въпроса този засичащ апарат да се качи на самолет и да полети над страната?

— Съобщено ми беше, че апаратът не би могъл да функционира от въздуха без допълнително оборудване, което никой не може да изработи за нула време. Казаха ми освен това, че въздушнопреносим вариант на апарата не е бил произведен, поради съкращения на бюджета на Пентагона преди няколко години, тъй че не можем да вдигнем детектор в орбита.

— Пентагонът, естествено, ще се възползва от ситуацията да изтъкне тези пропуски. И тъй, къде се намираме? — попита шефът на администрацията. — Какво ще правим?

Шапиро поклати глава и сви устни, преди да отговори.

— Мисля, че никой не знае точно какво трябва да правим. Ужасяващо е. Вдигнали сме на крак всички, включително и Министерството на правосъдието. Не че има кой знае какво дърлене между службите, но и не може да се похвалим с бляскава координация. Всички са абсолютно изумени и стреснати, че може би сме изправени пред най-тежкия случай на заплаха до сега. И ако е така, това е пълен кошмар, защото ми съобщиха, че онези записани данни са достатъчни, за да потвърдят едно нещо със сигурност: някой някъде е разполагал с достатъчно ядрен материал, нерегистриран и незаконен, затова пък годен за направата на термоядрена бомба. Трябва да приемем, че този някой разполага и с хардуера, и с технологичния опит да построи устройство, чрез което да я използва.

Шефът на администрацията изсумтя:

— По дяволите, че той даже и Том Кланси^[4] обясни как да се направи подобно устройство в една от предишните си книги! Не че му чета нещата де…

— Изводът? Трябва да приемем, че някой планира да взриви ядрено оръжие някъде в Съединените щати. От ЦРУ твърдят, че подкрепят подобно заключение.

— Мили боже! — подсвирна тихичко той. — За каква мощност би могло да става въпрос?

Съветникът сви рамене.

— Един господ знае. Казаха ми, че може да варира от килотон до мегатонове. Достатъчно, за да изтрие от земята един от големите ни градове. Досега не е имало подобен прецедент. Е… — поколеба се той, — поне в най-общи линии. Знаеш за иранеца, когото ФБР спипа в Далас в средата на осемдесетте години с куфарче, пълно с радиоактивни капсули, нали?

Той кимна.

— Да. Знам поне, че притежаваха достатъчно „делим материал“, както го наричат, за да направят бомба и са разполагали с работещ взривяващ механизъм. Но така и не узнахме коя е била целта им.

Шефът на администрацията на Белия дом въздъхна и поклати мрачно глава.

— Спомням си, че предупреждавах още преди това да се случи. Преди години държах реч — беше дори преди инцидента в Далас, докато още бях в Сената. Говорих за разпространението на ядрените оръжия, което неминуемо ще стигне до разрушаването на някой от американските градове от ядрен взрив, ако необходимият минимум материали попаднат в ръцете на някой маниак. Беше ужасяващо предупреждение, специално предназначено да разтърси публиката, да я разгневи достатъчно, за да окаже натиск върху неколцина мои колеги, които се опитваха да орежат бюджета на ФБР. Но знаеш ли какво, Станли?

В отговор Шапиро вдигна вежди.

— Истината е, че аз сам не си вярвах! Не вярвах, че някога наистина ще се изправим пред такава възможност.

 

 

Международно летище Маями — 2:30 следобед, източно време

Още една кола изсвири с гуми и спря пред трейлъра на флота. Агентът от ФБР зад волана изрече още няколко думи по клетъчния си телефон и натисна бутона за край на връзката. Изскочи от колата и се втурна през вратата на трейлъра.

— Добре, народе, боя се, че вече проверихме всички самолети, които можехме да проверим — обяви той. — Не остана нито един за прехващане, а сме на нулата. Високо ще оценим всяка плодотворна идея.

Един от мъжете се обърна:

— Провериха ли и полета до Солт лейк сити?

Агентът кимна.

— Още при кацането. Не са намерили нищо, но при условие, разбира се, че нашите хора са знаели какво търсят.

Флотският офицер, под чието командване бе първоначално трейлърът, седеше зад малко писалище в единия край. Той се обърна към поелия вече ръководството агент и му кимна за поздрав, след което отново се зарови в книжата пред себе си. Очевидно търсеше нещо, досети се старшият агент от ФБР, и бе явно разочарован, че не го намира.

Той бързо отиде до писалището и хвърли поглед на документите. Най-отгоре на купчинката лежеше спешно изготвеният списък на полетите от Международното летище в Маями по времето, когато показанията за радиацията бяха спаднали до нула. А до списъка се мъдреше купчина товарни манифести от различни спедитори на летището, от които бе видно какви товари са били обработени през същия период.

— Да не би нещо да ви озадачава, капитане? — попита агентът.

Флотският офицер вдигна глава, почеса се по бузата, намръщи се леко и кимна към товарителниците.

— Нещо не се връзва.

Той се изправи и взе документите, после посочи най-горния от тях, за да може старши агентът да го види.

— Имало е пратка от високо приоритетни палети за НОАА, която е трябвало да отлети за Денвър със 727, но, според данните на онзи, който е говорил със спедитора, става ясно, че товарен самолет на ВВС — С-141 — е кацнал и е взел товара на НОАА. Знам, че сте проверили този полет.

Агентът от ФБР кимна.

— Накарахме го да кацне във военновъздушната база „Ричардс-Габойър“ близо до Канзас сити. Не намерихме нищо, разбира се. Само един палет, собственост на НОАА. Екипажът от ВВС потвърди, че го накарали да вземе товара, след като чартираният самолет не се появил. Не бяха много доволни.

Докато сядаше, капитанът закима отново и почти ритмично и придърпа към себе си още документи.

— Така. Така.

Агентът придърпа сгъваем стол и го възседна наопаки.

— И какво те безпокои? — попита той.

Капитанът го погледна преди да отговори.

— Аз… може и да греша тук, сър, но мисля, че има още един полет, който не фигурира в списъка на контролната кула.

— Това не би трябвало да е възможно — присви очи агентът от ФБР, докато проследяваше показалеца на капитана по листа.

— Съгласен съм, но спедиторът посочва в списъка си от този предобед още една пратка за НОАА. За разлика от единия палет, който е отлетял със С-141, тази пратка е от два палета, също с дестинация Колорадо. Сега ние знаем къде е отишъл единият палет. Отлетял е със самолета на ВВС. Обаче пратката от двата палета най-мистериозно изчезва от списъка. И тъй… накъде са заминали двата палета и преди всичко дали изобщо е имало две пратки? И в тази връзка, ако е имало втора пратка, наистина ли са били два палета на НОАА, или някой се е възползвал от присъствието на товара й, за да качи на борда нещо друго под фалшиво име?

Агентът се наведе, за да погледне документите по-отблизо, докато капитанът продължи:

— Виждате ли дневника на кулата тук? Струва ми се, че два пъти е вписан полетът на „Нортуест“ девет-девет-четири? Вижте как единият е зачеркнат, сякаш диспечерът от кулата е осъзнал, че е записал този полет два пъти? Времето на излитане съвпада почти напълно с времето, когато радиацията спада до нула. А сега да предположим, че този зачеркнат полет е бил на някой друг товарен самолет с двата мистериозни палета и диспечерът просто е сбъркал позивните му. И диспечерите са хора, правят грешки, а очевидно някой е записал един и същи полет два пъти.

Старшият агент от ФБР се обърна веднага към един инспектор от ФАА, който се намираше на няколко крачки.

— Чарли, можеш ли да провериш дали има регистриран план на полет за времето, което ни интересува, чиито позивни не фигурират в дневника на отлетелите самолети?

Човекът от ФАА кимна утвърдително.

— Компютърът на Центъра в Маями би трябвало да съдържа всички планове за полети, които са били задействани. Ще отнеме няколко минути да вземем данните и да ги сравним. Ако не успеем, винаги можем да вземем магнетофонните записи от кулата и да ги прослушаме.

Агентът от ФБР посочи документите върху масата.

— Обади се в Центъра, моля те. Ако е имало полет, който не е отбелязан в дневника на кулата, трябва да разберем кой е бил самолетът и къде се намира в момента.

Капитанът се изправи и застана до старшия агент.

— Знаете ли, двата товарни палета биха могли доста лесно… — започна той.

— … да поберат и пратка плутоний? — довърши вместо него агентът. — Капитане, дори едно дипломатическо куфарче е достатъчно.

След по-малко от пет минути инспекторът от ФАА затвори телефона и се завъртя със стола си, за да улови погледа на старшия агент от ФБР.

— Оказахте се прави!

Капитанът се надигна от стола си.

— Открихте ли нещо?

— Един от полетите наистина се е изплъзнал. Боинг 727, собственост на малка фирма от Колорадо Спрингс — „Скот еър“. Отлетял е точно по същото време, когато полетът на „Нортуест“ е записан два пъти.

Агентът от ФБР се обърна бързо към своя помощник:

— Обади се на спедитора, който е обработил товара на НОАА, и разбери дали са качили нещо на онзи 727. — После се обърна отново към инспектора от ФАА. — Знаем ли накъде лети?

— Аха. Планът на полета му е до Денвър, Колорадо.

— Бинго!