Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (17)

Шестнадесета глава

Във въздуха — „Скот еър“ 50 — 6:11, следобед, източно време

Скот Макей връхлетя в пилотската кабина, следван на сантиметри от Линда Макой. Бързо се плъзна в лявото кресло, като междувременно си удари пищяла в централния пулт, тъй като 727 заора отново в турбулентен поток над настъпващия ураган.

— Къде се намираме, момчета?

Док му подаде слушалката на флайтфона.

— Пробиваме си път сред гръмотевични бури на около петдесет и пет мили северно от Голдсбъро, Северна Каролина, курс две-осем-нула. Агент Ди Стефано иска да говори с теб.

Скот закопча колана си и взе слушалката, а с периферното си зрение зърна как Линда заема наблюдателското място.

— Тони, ти ли си? — попита командирът.

— Да, Скот.

Беше задъхан, пулсът му препускаше.

— Трябва да поговорим, Тони.

Кръвта му се смрази, ала думите на Тони ди Стефано му подействаха така, сякаш във вените му се вля втечнен азот. Дори не посмя да погледне към Док, който го наблюдаваше изпитателно. Беше толкова слисан, толкова шокиран да осъзнае колко много бе искал всичко това да беше измама.

— Ох, Тони, господи, определено не исках да чуя това — заекна той.

— Знам, Скот. Аз — също. Но имаме добър план, „Сеймур-Джонсън“ е отворена, вятърът още не е прекалено силен, персоналът се евакуира и ако не можем да обезвредим онова нещо, ще се наложи да го изхвърлим.

Скот занемя и няколко много дълги секунди изминаха в пълна тишина. Док забеляза как чертите му се изостриха от нарасналата тревога и се запита защо всичката кръв от лицето му изведнъж бе поела на юг. Джери също го гледаше, а Линда Макой се мъчеше да се доближи максимално до слушалката и да чуе разговора.

— Имаш предвид — започна с въздишка Скот, — имаш предвид да го взривите ли, Тони?

От другата страна последва пауза и кратък кикот.

— Пред мен е биографията ти, Скот. Знаех, че си пилот от ВМС, тъй че би трябвало да се досетя, че разбираш каква ще е процедурата. Разбира се, можеш да загубиш самолета си.

— Хайде да си говорим направо, Тони, защото и аз наистина си помислих това преди известно време. Имам предвид — помислих си, че може би ще трябва да го взривим — рече Скот, като с една ръка придържаше лявото си слепоочие, а с другата бе отдръпнал слушалката така, че и Линда да чува. — Значи това, което казваш, Тони, е, че ако онези момчета от Пакс ривър не могат да го обезвредят, военните ще докарат мощни експлозиви, с които да „облепят“ бомбата, за да я взривят, преди да бъде активиран ядреният взривател?

— Скот, знаеш ли, не ми се иска да казвам всичко това по една открита линия. Ние смятаме, че истерията на медиите, която нараства с всяка изминала минута, навярно произтича от това, че някой е подслушал разговорите ни по този флайтфон. Но, да — това е планът. Стандартната аварийна процедура за обезвреждане на ядрена бойна глава.

— За бойна глава на военните, Тони.

— Добре де. Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че имаме един голям, много голям проблем, Тони! Това устройство не е като на военните.

— О, няма нищо. Те са общо взето еднакви…

— Чуй ме, Тони. Моля те! Слушай.

— Слушам, Скот.

— Бомбата избълва още едно съобщение. То се появи преди онзи епизод с Вивиан, за който ти разказах.

— Е?

— Съобщението предупреждаваше, че това нещо е специално конструирано така, че да се различава от стандартните ядрени бойни глави.

— Добре де. И какво от това…?

— На екрана бе изписано, че ако някой се опита да го взриви с мощни експлозиви или да го изгори — точно онова, което бихме направили и д-р Роджърс е бил много наясно с това — специалното му детониращо устройство ще взриви бомбата, преди да сме успели да я унищожим. Иначе казано, най-добре е да помислим за друг вариант. Ако екипът не успее да я обезвреди, няма други възможности да се справят с нея на сушата. Не могат да я взривят. Най-добре е да подготвят бърз самолет, който да я изхвърли в морето.

— Виж сега, Скот…

— Тони, аз ти казах какво бе изписано, нали? И му вярвам на онзи негодник! След като приключим с всичко това, ще намеря гроба на копелето, ще изровя скапания му скелет и ще го стрия на прах, ала точно в този момент, точно тук, съм убеден, че онова, което устройството твърди, е вярно. Не можем да го изгорим или взривим, без да предизвикаме термоядрен взрив и Вълната на „Медуза“!

— Добре, Скот. Ще препредам информацията ти до командващия в „Сеймур-Джонсън“.

Скот съсредоточи всичките си инстинкти върху тона на агента от ФБР. Нещо не беше наред. Той спусна ръка от челото си и се взря през предното стъкло на боинга, сякаш се опитваше да „види“ какво точно имаше предвид Тони ди Стефано.

— Тони? Тони, ти можеш да им въздействаш, нали?

— Какво имаш предвид под това „да им въздействам“, Скот?

— Все още вие ръководите тази операция, така ли е?

— Ние я координираме, Скот. Както можеш и сам да си представиш, участват множество държавни агенции. Дори президентът от борда на ВВС Едно. Ние сме само координаторите, докато не кацнете.

— Добре… добре, кой поема от там нататък?

— В „Сеймур“ ли?

— Да. Това е база на ВВС. Има ли там командващ от страна на военните?

Скот дочу гласовете на съвещаващите се в залата на ФБР агенти, а после — отново гласа на Тони.

— Ами, не мога да ти кажа със сигурност какъв е чинът му, но мисля, че ръководството ще поеме генерал с две или три звезди, а заповедите му ще идват директно от Пентагона.

— Искам личното му обещание, че никой няма да се опитва да унищожава това устройство чрез експлозиви. Самолетът ми изобщо не ме интересува. Той е взет на лизинг, застрахован е, а аз и без друго ще бъда аут от бизнеса следващия понеделник. Но те не бива да се опитват да взривят това нещо.

— Скот…

Пилотът усети как тонът се повишава, как думите се процеждат през стиснатите му устни.

— Повтарям ти: не могат да взривят това нещо, без да предизвикат ядрена катастрофа! Ти сам каза, че бомбата е истинска!

— Истинска е, Скот. Убедени сме в това, поради следите от плутоний в лабораторията. Но засега разполагаме само с твърденията на онзи починал учен, че не можем да я ликвидираме с мощни експлозиви — това са само неговите думи, нали така?

— Искам обещание, Тони! Аз все още съм военноморски офицер и отговорността да не се провали операцията е моя. А аз познавам начина на мислене на военните.

— Скот, ако ти бе програмирал тази бомба, какво би я накарал да каже?

— Нямам бомба.

— Не, но ако имаше, нали не би искал някой да си помисли, че може да я обезвреди, или да я унищожи чрез изгаряне или взривяване? Знам, че всички там, горе, сте изплашени, но не губете самообладание. Позволявате си да повярвате напълно в глупостите на Роджърс Хенри. И това е всичко.

— Не си сигурен в това. Играеш на тъмно.

— Ти — също, Скот, по дяволите! — сопна му се Тони. — Трябва да напънем мозъците си.

Скот въздъхна, разтърка очи и поде отново:

— Роджърс Хенри би програмирал устройството да излъчва тези заплахи, независимо дали има или няма специален взривател. Ето защо тази заплаха не доказва нищо. Може да лъже, но може и да казва истината. И в двата случая е рисковано, тъй че трябва да изберем по-малкия риск — тоест, че казва истината.

— Ще препредам исканията ти, Скот. Това е всичко, което мога да направя.

— Искам личното уверение на командващия, искам думата му, иначе няма да приземя този самолет на „Сеймур-Джонсън“. Ясно?

— Добре, Скот. Ще видя какво мога да направя.

— Екипът от Пакс ривър отлетя ли вече? — попита Скот.

Тони ди Стефано бе предварително решил, че не бива да проявява колебание или тонът му да прозвучи по-различно, за да не се досети Скот Макей, че нещо се е случило с екипа за борба с ядрения тероризъм в Пакс ривър. Сдържа се да не поеме дълбоко дъх, преди да отговори.

— Да, отлетели са от Пакс ривър, а и друг екип ще пристигне в „Сеймур“ от другаде. Ще се погрижат за вас.

— Изчакай една секунда — отвърна Скот. Обърна се към бордовия инженер. — Джери, провери, моля те, това.

След което изложи теорията си защо устройството на Роджърс Хенри не бе в състояние да засече факта, че бяха напуснали координатите на Пентагона преди почти час.

Джери кимна въодушевено:

— И аз си мислех същото. Той е вкарал цифровите данни за географската дължина и ширина в централния процесор, но навярно изобщо не е допускал, че бомбата няма да кацне във Вашингтон. Ето защо е използвал погрешни команди, които са накарали програмата да спре да приема данни за местоположението, след като е засякла координатите на Пентагона. Обзалагам се на всичко, че онзи детектор си е там, на място, функционира перфектно и предава безсмислени нули и единици за местоположението и скоростта ни на компютърен процесор, който просто не се интересува от тях. Единственото, което е искал да узнае, имам предвид по електронен път, е дали е пристигнал в Пентагона и сега продължава да мисли, че е там. Можем да го откараме и на луната без изобщо да разбере.

Скот препредаде този анализ в опростен откъм технически термини вид.

— И тъй, Тони, аз смятам, че ще можем безопасно да го разтоварим от този самолет, ако това се наложи.

— Добре — отвърна Тони. — Казаха ми, че ще разполагат с необходимата претоварна техника, автоповдигачи и прочее.

— Тони, още нещо. Първите два палета съдържат важна техника, превозвана от доктор Макой, която е при нас. Екипът може да започне работа по обезвреждането, докато бъдат разтоварени първите два палета. Те блокират пътя до устройството. Ще ги накараш ли да го направят?

— Иска ли питане?

— Освен това искам д-р Макой, вторият ми пилот и бордовият инженер да бъдат отведени веднага на възможно най-голямо разстояние — в безопасен район. Аз ще остана тук, докато не успеем да отстраним мисис Хенри от оръжието.

От Вашингтон последва дълга пауза.

— Чу ли онова, което казах, Тони? — попита отново Скот.

— Да, Скот. Между другото, казваш, че мисис Хенри е още отзад, в товарния отсек?

— Да, там е.

— Да не би тя… да диктува тези условия? Да не би да ти прави предложения или нещо подобно?

Скот огледа останалите в пилотската кабина.

— Той иска да разбере дали Вивиан ни казва какво да правим.

По лицето на Док се изписа силна тревога. Линда чу въпроса в слушалките и изглеждаше също толкова разтревожена.

— За какво, по дяволите, става дума? — попита тя.

Скот приближи отново слушалката към лицето си.

— Разбира се, че не е така, Тони. Какво намекваш?

— Имам предвид само предохранителни мерки, Скот. Освен това трябва да те попитам… дали тя разполага с някакво оръжие?

— Оръжие ли? — смути се той. — Оръжие? Имаш предвид нещо друго, освен милата малка, сглобена в градината термоядрена бомбичка? Какво друго, Тони — нож за рязане на пликове или може би някой боздуган? Какво ви става бе, хора?! Да не би скапаняците от ФАА да питат дали съм пребърквал пътниците си?

— Успокой се, Скот. При терористична ситуация съм длъжен да задам определени въпроси.

— Добре, но терористът е умрял преди две години! А ние си имаме работа с механичното отроче на негодника.

— Тя разказа ли ти нещо за битката, която е водила за пенсията си? — попита изненадващо Тони.

Скот погледна към Линда, която се облегна назад и вдигна озадачена вежди. Скот бавно върна слушалката към ухото си.

— Да, Тони, спомена, но какво общо би могло да има това със сегашната ситуация?

— Каза ли нещо от сорта, че ще им даде да се разберат?

— Нищо подобно. Накъде биеш?

Неочаквано в кабината прозвуча гласът на Джери:

— Изтребители! Около десет градуса вляво, Скот. Два Ф-16.

Док подскочи, а Скот веднага погледна наляво.

Двата сиви Ф-16 от ВВС летяха с носове надолу в десен завой и подхождаха откъм левия борд на 727 в добре изпълнена маневра за сближаване. След малко те заеха позиция малко вляво и пред боинга. Скот помоли Тони ди Стефано да изчака. Вгледа се в бойните машини, а след това приближи слушалката към устните си.

— Тони, да не би вие да сте ни изпратили ескорт?

Отговорът бе отрицателен. Скот обясни какво бе видял току-що.

— Имаме. Най-случайно съм монтирал на борда си УКВ станция, която лови честотите на военните. Ще им се обадим. Но повече би ми харесало, ако някой ни бе предупредил, че се канят да наминат насам.

— Съжалявам. Не бях видял съобщението.

— Тони, какво целяха въпросите относно Вивиан Хенри?

— Бяха рутинни въпроси, Скот. Работя по стандартен въпросник.

Как ли не, помисли си Скот. Ти току-що се разкри като лъжец.

 

 

Главна квартира на ФБР, Вашингтон — 6:19 следобед, източно време

Пет минути след края на разговора си със Скот Макей Тони ди Стефано пое друга слушалка — този път, за да разговаря с полковника от ВВС в командния пункт в Пентагона, който докладва, че от неговите изтребители не били забелязали сериозни повреди по крилете и по „корема“ на „Скот еър“ петдесет.

— В кабината се виждат трима мъже и една жена. Друга жена не се вижда. Нашите момчета се смаяли, когато командирът на боинга ги потърсил на тяхната честота. Гражданските самолети обикновено не са снабдени с такива станции. Ще поддържат връзка с него.

 

 

На борда на „Скот еър“ 50 — 6:19 следобед, източно време

Скот Макей остави микрофона и погледът му се плъзна по фюзелажа на водещия Ф-16. Тонът на пилота бе окуражетелен. Може би беше по-млад от самия него, заключи Скот, но усети същата атмосфера на увереност и владеене на машината, която бе изпитвал сам като пилот от ВМС.

Въпросите на Тони за Вивиан още го тормозеха, отвличаха вниманието му от двата Ф-16. Но скоро се върна отново към мисълта за тяхното присъствие, защото се опитваше да разбере каква е задачата им.

Двата изтребителя несъмнено щяха да придружават отблизо боинга до кацането му, макар той да очакваше все пак да стоят малко по-настрани по време на подхождането. Твърде жалко, че не можеше да насочи стария боинг към Бермуда и да прехвърли всички на лъскавите изтребители, помисли си той. Толкова могъщи самолети, толкова близки и… толкова смъртоносни.

Скот леко обърна глава към лявото прозорче, за да огледа крилата на водещия Ф-16. Беше го попитал на шега дали е въоръжен и опасен и бе получил отговор с прибавка от смях — „Не“.

Ала двете ракети „въздух-въздух“ тип „Сайдуиндър“ си бяха окачени под дясното крило на водещия, а още две — под другото му крило. Скот знаеше как изглеждат учебните ракети и тези никак не му приличаха на учебни.

Бяха съвсем истински.

И отново усети как в кръвта му плъзва втечнен азот.

 

 

Национално летище, Вашингтон — 6:19 следобед, източно време

Пийт Кук притисна клетъчния телефон към ухото си, докато шофьорът на таксито му, без да обръща внимание на силния дъжд, препускаше по булевард „Джордж Вашингтон“ към центъра за управление на въздушното движение на ФАА в Рослин. Сега вече, след като „Скот еър“ 50 бе извън обсега му, ръчният скенер бе изключен и прибран в куфарчето.

Разследващият му екип в Ню Йорк бе засякъл масови изключвания на бизнес и промишлени корпорации по цялото Източно крайбрежие, точно когато на Скот Макей бе наредено да се отправи към базата на ВВС „Макгуайър“ в Ню Джърси — район, който определено бе вече връхлетян от урагана „Сигрид“.

— Пийт, в „Макгуайър“ не се случва нищо, освен дето духа — рече Айра.

— Знам. Изпуснах да чуя разговорите им, когато променяха дестинацията. Трябваше да бъде от база „Макгуайър“ нанякъде, но не можах да установя къде. Не знам накъде са се запътили сега. Вие следите радио, телевизионните и телекомуникационните връзки, нали?

— Новината бе подета твърде бързо, Пийт. Ей Би Си я обявиха първи и сега предават на живо. Ен Би Си и Си Би Ес ги последваха, а също и Си Ен Ен. Всички имат затруднения с намирането на подходящ изобразителен материал, но новината се развива бързо.

— И каква е посоката?

— Три са: кои райони заплашва онзи самолет, какво ще се случи ако бомбата избухне над този район, а след това какво би станало, ако се възпроизведе Вълната на „Медуза“. Издирват специалисти под дърво и камък. Поразително е колко много учени са привикани и колко единодушни са по въпроса за единоборството между човека и ядрения взрив. Досега показаха всеки възможен кадър от Хирошима, както и отвратителни снимки на изгорени хора, които се опитват да се измъкнат минути след взрива. Освен това се изтъква и възможността Вълната на „Медуза“ да ни върне няколко века назад, дори и голяма част от информацията да излезе невярна.

— Почакай… чакай малко, Айра — прекъсна го Пийт и се наведе към предната седалка. — Обратно, наляво! Не направо! Трябва да завием наляво, веднага!

Шофьорът на таксито стреснато завъртя волана и колата с бясно свирене на гумите профуча през четирите ленти на обляната в дъжд магистрала, за да заеме позиция към съответния изход. Точно в този момент голяма пластмасова кофа за боклук се затъркаля към тях, понесена от вятъра. Ужасеният шофьор направи отчаян зигзаг и едва избегна кофата. Пийт можеше само да си представя как ченгетата от пътната полиция вече клатят глави и насъскват по петите им патрулните коли от целия град да ги гонят за опасно превишена скорост.

— Боже мой!…

— Жив ли си още? — попита Айра.

— Комай. Та какво казваше?

— Казвах, че е удивително колко много учени познават теоретичните основи на Ефекта на „Медуза“, но всички те очевидно са го смятали за непостижим. Е, сега вече вярват и драпат да се защитят от предстоящото.

— Имаш предвид, че изключват системите си, така ли?

— Не чу ли обръщението на президента?

— Не. Кога беше?

— Преди около пет минути от борда на ВВС Едно. Той гарантира, че военните безпроблемно ще обезвредят бомбата. Но по-важното е онова, което премълча.

— И какво е то?

— Той не каза изрично, че теорията за „Медуза“ е погрешна, не каза, че няма нужда хората да изключват компютрите си, да изключат промишлените командни и контролни системи, както и не отхвърли онова, което вие търсите — приземяването на всички самолети. Впрочем, Пийт, чул ли си за тези приземявания, или просто го подозираш?

— Аз самият съм пилот, Айра, не го забравяй. Има логика, но не съм сигурен, че ФАА ще ме допусне до такава информация. Командният център навярно е луднал, ако това е вярно.

— Пийт, влаковете също спират. Говорих с един приятел от метрото тук, в Ню Йорк. Всички линии трябвало да спрат. Нещата в „Гранд сентръл“ изглеждат зле, а от „Амтрак“ не отговарят. Получаваме съобщения и от кораби, на които е наредено да спрат и да хвърлят котва, но това може да се дължи и на урагана.

— Съмнявам се.

— Аз — също. Нюйоркската борса и Американската борса вече са затворили, но дочуваме, че клиринговите сделки се забавят, че дори вече се изключват компютърните терминали.

— Вече пристигаме пред сградата, Айра. Най-добре е да приключваме, трябва да вървя.

— Знам, Пийт, но напоследък ние също разчитаме на сателитни комуникации за изданията с общонационален тираж. Ако онова нещо се случи в следващите два часа, утре няма да можем да пуснем вестника. Няма да ги има и лаптопите ни, нали?

— Аз още си имам тетрадки, Айра. Предлагам ви да почнете да си острите моливите.

— Моливи ли? Какво беше това „моливи“?

 

 

Борбата му да проникне през параноичните пластове на администрацията във ФАА отне по-малко от очакваното време. Умерените му репортажи и годините, през които завърза приятелства в агенцията — плюс списъка от лични телефонни номера на хора на възлови постове във ФАА и други правителствени учреждения — свършиха работа. Щом става въпрос за Пийт Кук, всичко е наред. Петнайсет минути по-късно той бе допуснат в главната диспечерска зала, пред чиято врата го посрещна един от спешените координатори.

— Само самолетите с компютърно управление на двигателите ли приземявате? — попита Пийт.

— Сваляме на земята цялата система. Заповедта току-що дойде от Министерството на транспорта. Там, горе, в небето, има твърде много компютри, за да се прави някаква диференциация. Дори пилотските кабини на бизнес самолетите, частните самолети, вертолетите и по-старите пътнически лайнери са тъпкани с компютри. И ураганът също, разбира се, вече стана причина за принудителни приземявания и за затваряне на някои летища.

— Това за цялата страна ли се отнася?

Диспечерът кимна.

— И за Канада. Не знам още за Мексико. Трябва да се заемем и с презокеанските полети в Атлантика и Пасифика. Приземяваме ги навсякъде, където можем: Гандър, Нюфаундленд, Анкъридж, дори Исландия.

— Колко време още ще отнеме?

Мъжът сложи ръце на кръста си и огледа залата. Яката му бе разкопчана, вратовръзката му бе килната на една страна.

— Може би още час. Ще успеем до крайния срок, ала по-голямата борба ще бъде да възстановим по-късно системата.

— Ами…

— Добре сте дошъл да наблюдавате, мистър Кук. Знам, че сте пилот. Но аз ще трябва да се гмурна в този хаос. А, и още нещо, което не е за писане.

— Знаете, че можете да разчитате на мен.

— Страшно се надявам, че президентът знае какво прави. Ще има около милиард бесни пътници и членове на екипажи, които ще останат на земята поне седмица преди да успеем да оправим тази бъркотия. Но, разбира се, това изобщо не съм го казал.

— А и аз не съм го чул. Благодаря. Само ще наблюдавам.

Диспечерът се отдалечи веднага, вдигна телефонна слушалка и остави Пийт в един ъгъл, където той извади отново клетъчния си телефон и набра номератора на „Джърнъл“ в Ню Йорк.

 

 

Военновъздушна база „Сеймур-Джонсън“, Северна Каролина — 6:19 следобед, източно време

Командващият военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“ се опитваше да запази стоическото си изражение, откакто агентите на ФБР и ядрените експерти започнаха да пристигат в базата му през последните двайсет минути. По негово мнение той би трябвало да ръководи операцията, но за адютантката му майор Дилингъм бригадният генерал Уоли Уолч имаше вида на елен, попаднал пред фаровете на автомобил, докато гледаше граничещата с паника подготовка за посрещането на „Скот еър“ 50; излинялата му коса се ветрееше на вятъра със скорост двайсет мили в час, който предхождаше идването на урагана „Сигрид“.

Уолч виждаше щабната си кола в края на главната писта. Офицерът от ВВС, който бе назначен да командва операцията — полковник Питърс — я бе реквизирал преди десет минути, след пристигането си от военновъздушната база „Шоу“, разположена южно от „Сеймур“. Полковник Питърс, все още облечен в зелен летателен костюм, бе долетял със свръхзвукова скорост на задната седалка на двуместен Ф-15. Друг двуместен свръхзвуков изтребител трябваше да пристигне всеки момент; той превозваше ядрен техник от „Райт-Патърсън“, Охайо.

Генерал Уолч посочи полковник Питърс.

— Той трябва да ме информира за плана. Не разполагаме с никакви подробности, а само с основните параметри.

Майор Дилингъм кимна, късата й руса коса бе прилепнала към главата от силния вятър. Около тях от време на време тупаха тежки дъждовни капки, но по-голямата част от пистата все още оставаше суха, макар че буреносните облаци се носеха над главите им и се събираха в далечината.

— Ще го помоля да дойде тук — рече Дилингъм и се насочи към малката група от агенти на ФБР и военни от ВВС.

Генерал Уолч забеляза оживените жестикулации, преди тя и полковникът да се отправят бързо към него.

— Господин генерал, извинете, имаме малко време. Прощавайте, че завзех базата ви. Командващият агент от ФБР ще се присъедини към нас след секунда. Проблемният самолет се намира на около петдесет мили оттук. Ще започне подхода си след десет минути. Ако е възможно това да се избегне, не бихме искали да го поставяме в зона за изчакване. Другият ни пътник — полковник Питърс се обърна и погледна към изтребителя Ф-16, с който бе долетял по спешност от Охайо — … би трябвало да се появи всеки момент. Той е единственият ни ядрен експерт, когото можехме да осигурим навреме.

Командирът на базата кимна.

— Полковник, информираха ме, че от военновъздушната база в Чарлстън трябва да пристигне С-141, който да бъде на ваше разположение.

Полковникът кимна.

— Тъй вярно, сър.

Той погледна към екипа от ФБР, който още се съвещаваше недалеч от тях. Доволен, че никой не ги чуваше, той се обърна към командира на базата.

— Наредено ми бе да докарам тук един С-141, който да е на разположение, генерале. Това е за в случай, че решим да изхвърлим бомбата в морето, вместо да я обезвреждаме. Теоретично погледнато, можем да натоварим бомбата на С-141 и да наредим на екипажа й да я изхвърли в морето. Но поради някакви странни причини С-141 ще остане на разположение в Чарлстън. — Той намигна на генерала, който не му отговори. — Мога да ви уверя, генерале, че бомбата няма да напусне тази база. Ние ще се заемем с оръжието и ще се справим — по един или друг начин.

Генерал Уолч бе смаян.

— Мислех си, че директивата на президента бе да я изхвърлите в морето, ако не можете да я обезвредите?

— Сър, Пентагонът ме инструктира веднага, след като началник-щаба се завърна от телеконференция с президента. Имам изрична заповед да запазя бомбата на всяка цена. Което означава, че ще използваме всяка секунда, за да я обезвредим, а ако поради някаква причина нашият човек не успее, и без това няма да има достатъчно време, за да я транспортираме някъде. В този случай сме готови просто да я взривим тук.

— Колко успокояващо, полковник — процеди язвително генерал Уолч. — Аз също разговарях с Пентагона и доколкото разбрах, самолетът С-141 трябваше да е тук, очевидно за транспортиране на устройството. Вие съзнавате, разбира се, че вашата интерпретация, която току-що ми дадохте, може да се смята за нарушение на заповедите на президента, нали?

Полковник Питърс се намръщи на по-старшия офицер.

— Генерале, става въпрос за свръхсекретна операция на ВВС, нали? Ние тук сме от един и същи екип. И двамата сме старши офицери от ВВС, и аз като вас получавам заповедите си от началниците ни в Пентагона. Моите заповеди са да обезвредя и да запазя бомбата. Не съм длъжен да предвиждам какво ще си помисли някой политически наемник, независимо дали е в Белия дом, или където и да е другаде. За това, извинете ме, сър, но за тази операция изпълнявам само разпоредбите на прекия ми шеф, генерал Билингс от щаба на ВВС.

Командирът на базата мълчаливо гледа полковник Питърс известно време. После хладно каза:

— Мога ли да направя нещо за вас, полковник Питърс?

Онзи сви рамене.

— Не кой знае колко много засега, освен да евакуирате базата си и да оставите на разположение самолет, с който вие и хората ви да се изнесете от тук, когато останат двайсет минути до детонацията, ако дотогава не сме обезвредили бомбата.

— Онзи КС-10 там е готов — рече генерал Уолч и показа летящия танкер — военната версия на гражданския самолет DC-10, който бе пред контролната кула. По-нататък бяха паркирани още три КС-10 — последната вълна от масовата евакуация, която се осъществяваше в базата.

Полковникът тъкмо се канеше да се обърне и да си тръгне, когато му хрумна нещо друго и се обърна отново към генерала.

— Между другото, сър, ето всичко, което ми е известно засега. Терористката е бяла американка. ФБР се надяват да я арестуват без инциденти и това е първата ни задача. Има разрешение за прилагането на най-крайни мерки спрямо нея, ако не можем да я накараме да изостави устройството, след като сме анализирали и дублирали сигналите, излъчвани от пейсмейкъра й. Щом я поставим под контрол и сме убедени, че не разполага с детонатор от разстояние, ще започнем работа по бомбата. Докато се опитваме да я обезвредим, друг екип ще зареди устройството отвън с мощни експлозиви. Ако не можем по някакви причини да го извадим от 727 или не успеем да го обезвредим, тогава като последна мярка ще го взривим заедно със самолета.

— Ами ако жената окаже съпротива, полковник?

— Точно затова ми е необходима вашата военна полиция, сър. Федералните ще направят всичко, за да я уговорят. Обаче не знаем със сигурност дали някой от екипажа не й сътрудничи, тъй че ще трябва да спечелим доверието им, докато не ги поставим под наш контрол. Но целта е всички да бъдат задържани и да обезвредим проклетата бомба.

— Ами ако се взриви преждевременно и стане ядрена експлозия?

Полковник Питърс погледна генерал Уолч, след това майор Дилингъм, после пак генерала.

— Ами — започна той — да ви кажа истината, ако избухне без предупреждение, ние няма да разберем това, поне в този живот, освен ако между нея и нас няма трийсет мили разстояние.

Майорът пое дълбоко дъх, но бързо възвърна самообладанието си. Очите на генерала се разшириха, но чертите му си останаха непроменени. Той каза на полковника:

— Разбирам, че трябва да се върнете при групата от ФБР — и посочи тримата мъже в тъмни костюми, които стояха на няколко метра встрани.

— Да, сър, така е. Пожелайте ни късмет и кажете няколко молитви.

Полковникът заби поглед в краката си, пое дълбоко въздух, сякаш решаваше дали да изрече още нещо. След това изведнъж вдигна глава и срещна погледа на майор Дилингъм.

— Казаха ми, че ако оставим онова нещо да гръмне, не само ще изпари Голдсбъро, но и ще парализира цялата страна. Мога да ви уверя, че няма да допусна това стане.

Погледът му се отмести към генерала, който се усмихна напрегнато и посочи към рамото си.

— И ще ви дадат още една звезда за това, а, полковник?

— Сър?

— Учудващо е как бързо в наше време човек може да стане генерал. Късмет, полковник Питърс.

Генералът се обърна, последван от адютанта си, и двамата поеха през пистата към сградата на базата. Полковник Питърс осъзна, че току-що бе понесъл обида, но вече бе късно да измисли нещо подходящо в отговор, тъй като те си бяха тръгнали.