Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (16)

Петнадесета глава

На борда на ВВС Едно — на път за Токио — 6:05 следобед, източно време

Президентът на Съединените щати спусна крака от леглото и посегна към окачените на стената слушалки с микрофон, чрез които се свързваше с пилотската кабина, на стотина метра по-напред. Вече бе невъзможно да спи, макар Първата дама да бе закрила главата си с възглавница и да бе заспала отново, когато обажданията във връзка с кризата започнаха през десетминутни интервали.

Полковникът — командир на Боинг-747 — отговори почти мигновено.

— Джим, ще се наложи да се връщаме обратно. Откарай ни обратно във Вашингтон колкото можеш по-бързо.

— Слушам, сър. Ще ни е необходимо дозареждане във въздуха северно от Джуно.

— Направи всичко, което е необходимо. Колко време ще ни отнеме полетът до дома?

— Над девет часа и половина, сър. Сега се намираме над западния край на Алеутската верига.

— Ураганът ще достигне кулминацията си далеч преди това, Джим. Знаеш за кризата с онзи 727 нали?

— Да, сър.

Президентът постави интерфона на мястото му и вдигна глава към монитора, който показваше настоящото им местоположение. Малкият компютърен символ, който изобразяваше самолета, вече извършваше ляв завой, за да се насочи обратно на изток.

Той вдигна телефонната слушалка и приглади коса назад, преди да набере номера по сателитната връзка.

— Станли, на път сме към дома. Събери всички в Звездния кабинет, ще се срещна с вас там след десет минути. Трябва първо да се облека.

— Добре, сър.

Осем минути по-късно необръснатият петдесет и пет годишен президент влезе в телеконферентната зала: помещение с размери пет на шест метра, облицовано с орехова ламперия на долната палуба на 747, където го очакваха държавният секретар, американският посланик в Япония и неколцина сътрудници. От другата страна на полираната орехова маса, която разсичаше помещението по дължина, се бяха събрали съветникът по националната сигурност, заместникът му, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете и още четирима души. Те се обърнаха и кимнаха при влизането на президента.

Масата изглеждаше като едно цяло. Но всъщност само половината й бе на борда на ВВС Едно. Другата половина — както и другата половина от стаята и хората в нея — бяха холографски изображения, възпроизвеждани от масивен поток от данни, които посредством комуникационен спътник свързваха ВВС Едно с идентично помещение, наскоро обзаведено до Ситуационната зала в сутерена на Белия дом на пет хиляди мили разстояние.

Президентът погледна в очите съветника си по националната сигурност и поклати леко глава.

— Удивителна технология, Станли. Винаги ми се налага да потисна желанието си да се ръкуваме през екрана, стената, или както там го наричат.

Станли кимна.

— Така е, сър. И аз мога почти да се закълна, че се намираме в една и съща зала.

— Дяволски съм доволен, че я имаме в моменти като този. Добре, приятели — започна президентът, огледа всички събрали се и им даде знак да седнат: — Нека да започваме. Какво знаем, какво правим и къде са пресечните точки за решенията?

Всички заеха местата си, освен генералът, който взе купчина листи и обясни накратко теоретичната основа на Вълната на „Медуза“, съобщи за катастрофата на екипа по ядрена безопасност в Пакс ривър, за откритите следи от плутоний в гаража на Роджърс Хенри в Маями, за заключението на ФБР, че престъпникът е Вивиан Хенри и за плана да се залови мисис Хенри, а бомбата да се обезвреди в Северна Каролина. След като генералът приключи, той усети, че президентът го наблюдава много напрегнато.

— Джон — започна президентът, — защо, по дяволите, Северна Каролина? Не можем ли да намерим някое по отдалечено място? Успяхме да ги отдалечим от Вашингтон, но не бива да подлагаме на опасност който и да било населен център.

— Ураганът „Сигрид“ засяга вече и военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“, сър, а по-отдалечените места са или твърде навътре в обсега на бурята, или са твърде на запад, за да бъдат достигнати безопасно в оставащото време. Не забравяйте, че сме много силно ограничени от данните за обратното броене до взрива на бомбата, които екипажът ни докладва.

— С колко време разполагаме?

Генералът погледна часовника си.

— С един час и четирийсет и шест минути.

— А колко време остава до приземяването в „Сеймур-Джонсън“? — попита президентът.

— Около трийсет минути, сър.

— А… колко време е необходимо да се обезвреди онова проклето нещо?

Генералът се поколеба малко по-дълго преди да отговори, което на върховния главнокомандващ се стори цяла вечност.

— Вие не сте сигурни, че ще можете да я обезвредите, нали, Джон?

— Всъщност… разбира се, че не сме, сър. Това очевидно е саморъчно изработено устройство. Докато не го видим, нямаме представа дали може да бъде обезвредено.

— И сте изгубили най-добрите си хора при онази катастрофа в Пакс ривър, нали така?

Генералът сви рамене.

— Ние изгубихме хората, които бяха специално подготвени за такава цел, сър, да. Но открихме неколцина други, които знаят какво трябва да правят.

— Какви са рисковете да го взривят без да искат, докато ровят из него?

— По наше мнение — никакви, сър. Те са инструктирани да действат изключително внимателно. Освен това са информирани за опита на д-р Хенри и на жена му, която очевидно изпълнява желанията му и се представя за жертва.

— И ако не можете да го обезвредите, планът е да го взривите на място, заедно със самолета, така ли?

Генералът кимна.

— Ще монтираме мощни експлозиви в мига, в който завземем самолета. Вие разбирате, сър, че ядрените оръжия не могат да се взривят случайно. Те…

Президентът вдигна ръка, за да прекъсне лекцията му.

— Бил съм пилот от ВВС, командир на С-141 и на активна служба, и в запаса, нали не си забравил, Джон? Превозвал съм ядрени бойни глави напред-назад доста години. Поне петнайсет пъти съм инструктиран за аварийно ликвидиране.

— Извинете, сър.

— Продължавай, моля.

— Базата и живеещите наоколо вече се евакуират, но ако трябва да го взривим, ще се получи същият ефект като от взривяването на петстотинкилограмова конвенционална бомба. Събирането на разпръснатия радиоактивен материал ще отнеме обаче няколко дни.

— Ами мисис Хенри? Казаха ми, че устройството отчитало отдалечаването й на повече от пет метра.

— Във ФБР смятат, че това е номер, сър, за да получи възможност да извърши замисленото. Във всеки случай ние сме готови с друг радиопредавател, който да имитира онзи слаб сигнал, който евентуално би излъчвал пейсмейкърът й, ако нейните твърдения излязат верни.

— Джон, ти наистина ли вярваш, че тази жена е способна на това? Имам предвид дали вярваш, че би могла да построи сама оръжието „Медуза“?

Преди да отговори, председателят на Комитета на началник-щабовете се огледа, после се вторачи за няколко секунди в президента.

— Ние нямаме формирано мнение за мисис Хенри. Просто мислим, че ще е най-добре да се отнесем към бомбата като към истинска.

— Добре казано от играч, който пази терена си, Джон, но аз искам личното ти мнение за мисис Хенри. Не съм попитал „вас“, а попитах теб.

— Нямам мнение, сър — отвърна бързо генералът.

— Ами тогава си състави! Знаеш какво мисля за личната отговорност и как ненавиждам всички бюрократични глупости, нали? Нима всички тук си мислехте, че вдигам само пушилка?

Президентът се огледа във всички посоки, а събралите се около масата поклащаха глави и изглеждаха изпаднали в неудобство. Погледът му се върна върху генерала.

— Добре. А сега, Джон, искам личната ти преценка. Аз одобрих решението да поемете от ФБР управлението на тази криза, тъй че може би ще трябва да решиш съдбата на тази жена, ако не можете да я отделите безопасно от бомбата й. Наистина ли смяташ, че тя би могла да скрои такъв номер с намерението да държи правителството на Съединените щати като заложник? Знам, че е изгубила пенсията си и е заплашвала някого в „Кадри“. Получих по телефона цялата информация от ФБР преди десет минути. Но всичко това…?

Гласът му утихна, ала лицето му изразяваше подчертан скептицизъм.

— Аз наистина го намирам трудно за вярване — отвърна генералът.

Президентът кимна.

— Аз — също. На мен начинът, по който мъртвият съпруг е програмирал това устройство, за да тероризира жена си, ми се вижда много странен. Затова смятам, че зад тази история се крие нещо друго! Не мислите ли?

Генералът леко вирна глава.

— Господин президент, мисля, че не ви разбрах.

Президентът изведнъж се изправи и започна да се разхожда зад другите столове на масата откъм страната на ВВС Едно.

— Опитвам се да предвидя какви удари би трябвало да очакваме през следващите два часа. Съществуват два безкрайно различни портрета на тази мисис Хенри. Единият е на гневна, отмъстителна личност, решена на крайни и безразсъдни действия, които заплашват нацията и правителството на Съединените щати; портрет, който би могъл евентуално да включва и чудовищен самоубийствен план. Другият портрет обаче е на тормозена бивша съпруга, подучена от умиращия си съпруг, без да подозира нищо, да откара след смъртта му ядрено оръжие в Пентагона, оръжие, програмирано най-малкото да я тероризира, ако не в крайна сметка и да я убие.

Бюрото смята, че жената от първия сценарий се прикрива под маската на жената от втория. Престъпничка, която играе ролята на жертва. Ако това е вярно, трябва да подходим много внимателно в „Сеймур-Джонсън“. Тя би могла, например, да смъкне маската и да твърди, че държи пръста си на спусъка, и ако нашите хора не се оттеглят или не направят нещо друго, тя да натисне копчето далеч преди да можем да неутрализираме устройството. Но ако това не е вярно и ние правим грешка в предположенията си, можем да изгубим безценно време, опитвайки се да я арестуваме, след като е било възможно просто да помолим екипажа да отвори вратите. Тук си имаме работа с огромна, безпрецедентна заплаха. Не искам да губим никакво време заради предположения. Ето защо обсъждаме толкова нашироко това. Мисля, че сме стигнали до прибързано заключение.

Той се тръшна на стола си.

Съветникът по националната сигурност обсъждаше нещо с прессекретаря на заден план. После се изправи неочаквано.

— Господин президент…

Президентът му даде знак да изчака.

— Искам да узная от теб едно нещо, генерале. Доколкото съм информиран, първоначално е съществувал план да свалим екипажа, да качим на борда двама наши пилоти с парашути, които да насочат самолета към океана, да го включат на автопилот и да скочат, а той да продължи полета си докато се взриви. Сега обаче разбирам, че ще се опитват да обезвреждат устройството. Тази технология наистина ли ни е толкова необходима, та да рискуваме експлозия? Съзнавате ли, че тя ще изпепели близо милион души, ако се случи в „Сеймур“? Оправдан ли е такъв чудовищен риск, за бога?

Генералът клатеше глава.

— Ние изобщо не смятаме, че рискуваме случайна експлозия, като се опитваме да го обезвредим, но това е своего рода Параграф 22, господин президент. Ако това оръжие наистина е „Медуза“, ние трябва да се сдобием първи с технологията. Ако не е „Медуза“, можем просто да го изхвърлим в морето без никаква опасност за националната сигурност.

Сега президентът поклати глава.

— Генерале, ти говориш за Вълната, а аз говоря за убийството на американски мъже, жени и деца, за опустошаването на икономиката на Северна Каролина, за ослепяването на хора, за заболяването им от рак, за травматизирането на цялата нация, най-сетне и за грандиозен политически и международен скандал! Съзнавам, че Вълната на „Медуза“ е далеч по-тежка социална заплаха, но се надявам, че не си забравил за човешката цена, ако грешите и това проклето нещо се взриви.

— Сър, не исках да внушавам, че…

Президентът вдигна ръка.

— Ти казваш, че нашите национални интереси изискват да се опитаме да се сдобием с технологията. Аз много се надявам, че си прав, но искам и другата възможност да остане открита. Искам да имате там под ръка самолет С-141 или С-17 с готовност да излети. Вместо да го взривявате в „Сеймур“, ако не можете да го обезвредите, натоварете го и го изхвърлете в морето.

Президентът погледна изпитателно цивилните в Ситуационната зала на пет хиляди мили разстояние от него.

— И двата типа самолети, както знаеш, могат да отворят опашните си товарни люкове и да изхвърлят товара по време на полет. Ако нашите експерти решат, че не могат да го обезвредят, или обезвреждането е малко вероятно, веднага прекратете всичко и го откарайте далеч в морето. Ако има обещаващи признаци, добре, работете, като се подсигурите със силните експлозиви. Но аз по-скоро бих го изхвърлил, отколкото да поема риска да се взриви на американска земя. — Погледът му се отмести от съветника по национална сигурност отново към генерала. — Джон, можем ли да прехвърлим там С-141 навреме?

Генералът кимна.

— Да, сър. Ще изпратим веднага един от Чарлстън. Не е далеч. Но има и друг проблем.

— Да?

— Ако го взривим в „Сеймур“, ще елиминираме Ефекта „Медуза“. Ако го детонираме в морето като го изхвърлим, е напълно възможно да се получи Вълната, която то е проектирано да генерира.

Президентът замълча няколко минути, взрян в лицето на генерала, след което се обърна към Шапиро:

— Окей, Станли, какво още?

— Сър, изправени сме пред засилваща се паника в обществото. Медиите съобщават за заредена ядрена бомба, която лети над градовете ни. Ще се наложи да излезем с официално изявление.

— Доколкото разбирам, дотук сме отричали всичко, нали? — попита президентът и се обърна към прессекретаря, който кимна.

— Да, но медиите са наясно с Ефекта „Медуза“, както и с последствията от ядрен взрив над гъсто населен район. И тъкмо поради това е паниката. Естествено, фактите стават все по-объркани. Но телефоните ни загряха от обажданията на редица влиятелни индустриалци, които настояват да бъдат защитени електронните им системи за обработка на данни.

— И какво им отговаряме?

— Аз… ами, не е кой знае какво. Все още не сме признали официално, че съществува проблем.

— Добре, от тук нататък това се променя. Разполагаме ли с достатъчно опитен човек, който да ни информира как да се защитят компютърните системи? — Президентът огледа всички безизразни лица. — Значи тук сме най-уязвими, нали?

Един млад мъж с папийонка се прокашля, след като съветникът по националната безопасност го посочи.

— Господин президент, поканих тук д-р Ралф Йенсен от Службата за оценка на технологиите. Той е експерт по ЕМИ. — Обърна се към Йенсен, който изглеждаше почти ужасен. — Докторе?

— Добре дошъл, д-р Йенсен. Моля ви да ни помогнете — насърчи го президентът. — Ако бъде причинена Вълната на „Медуза“, какви ще са пораженията и какво можем да посъветваме хората да направят, за да изпреварят времето.

Д-р Йенсен огледа лицата на хората и от двете страни на екрана, прокашля се още няколко пъти преди да заговори с изненадващо силен глас:

— Сър, казано накратко, няма нищо, което можем да сторим, ако ни връхлети истинска, с континентални размери Вълна на „Медуза“. Ще са необходими екрани от тежки метали около всяко компютърно устройство, а никой няма време да ги осигури. В самите силициеви чипове на повечето системи ще се стопят вътрешните превключватели. Ако системите бъдат изключени обаче и не се обработват потоци от данни, записите в голямата си част няма да бъдат поразени. Би трябвало да се посъветва всеки, който оперира критично важна или голяма система — като банка или стокова борса например — да затвори веднага и да прибере всички носители с данни колкото се може по-надълбоко. Всички дискове, ленти и други носители на информация навярно ще оцелеят, ако не бъдат използвани в момента, когато това се случи. Но ще се наложи да бъде подменен целият компютърен хардуер.

— Когато казвате „целия“, докторе, какво точно имате предвид?

Младият учен поклати глава.

— Имам предвид, че буквално всеки силициев процесор, изложен на Вълната на „Медуза“, ще бъде безвъзвратно разрушен. Говоря за всяка базирана на силициеви чипове верига. Вие… би трябвало също така да знаете, че последните модели самолети могат да изгубят мощност и да им се наложи принудително кацане. Препоръчвам целият трафик, в който участват самолети с компютърно управлявани двигатели, да бъде прекратен веднага в национален мащаб, включително и ВВС Едно, тъй като доколкото знам, неговите двигатели също се управляват от компютри.

Той млъкна. Главнокомандващият се наведе веднага напред.

— Продължете, моля, с целия си наличен списък. Имате думата.

— Добре, сър. Ами, тук съм приготвил списък на всичко, което трябва да бъде спряно, просто за всеки случай. Доста е… смайващо колко много нашето общество зависи от компютърните чипове. Например, всички железопътни превози и метрополитени… — той вдигна отново глава, — ъ-ъ-ъ — нека обясня, че ако дадено превозно средство, управлявано от компютърен микропроцесор, тоест чипове, бъде атакувано от ЕМИ, в една милисекунда загиващият компютър ще подаде грешна команда, която ще причини преместване на железопътните стрелки, светофарите ще светват погрешно, пристанищата ще изпаднат в паника, крановете ще тръгнат накъдето си поискат или ще пускат товарите си, и тъй нататък. Всичко, което включва едновременно компютри и тежка техника, трябва да бъде спряно. Кораби и фериботи с компютърно управлявани машини могат да бъдат заварени на максимална скорост, която няма да може да бъде намалена, тъй като няма да има връзка с машинното. Мостове, шлюзове, големите язовири в национален мащаб и техните електропреносни мрежи; ядрените електроцентрали са особено уязвими, тъй като охладителните им системи могат да блокират. Асансьорите в сградите ще спрат, повечето — между етажите. Пречиствателните станции ще създадат огромни здравословни проблеми на обществото чрез вонящите си разливи, помпите или ще спрат, или ще задействат в обратен режим, като клапаните им ще се отварят и затварят в непредвидима последователност. Изключение правят корабите с ядрени енергетични установки, тъй като смятам, че там всичко е добре подсигурено.

— И това е единствената ни светлинка? — попита изумен президентът.

— Да, сър. Всички дейности от критично естество в болниците в национален мащаб ще трябва да бъдат превключени на ръчно управление. Нито една медицинска процедура не би трябвало да бъде провеждана, освен ако не е неизбежно спешна. Възможен е пълен срив в националната електропреносна мрежа, не поради изключване, а поради зависимостта й от управлявани чрез компютри превключватели и релейни станции. — Той обърна нова страница от дебелия сноп листи върху подложката си за писане. — Да, бих препоръчал част от промишлените предприятия тук и в Канада да бъдат затворени, особено такива, които боравят с компютърен контрол върху опасни материали — като рафинерии или заводи, произвеждащи опасни газове и течни продукти. Определено трябва да бъдат затворени веднага всички заводи от тежката промишленост, тъй като голяма част от системите им за безопасност и за предотвратяване на замърсяването са зависими от компютрите. Стоманодобивът, автомобилостроенето и хранителната промишленост… е, списъкът може да бъде почти безкраен. Всичко, което включва използването на промишлени роботи — също. Те могат да причинят големи щети на работещите, след като компютрите им загинат. Дори и тръбопроводите трябва да прекратят дейността си, особено онези за природен газ.

Президентът бавно се облегна назад в креслото си.

— Боже мой!… Докторе… та тук става дума да затворим цялата страна и то в рамките само на два часа?

— Дори по-скоро, сър. Бих препоръчал всички информационни системи да бъдат изключени веднага, особено компютрите на финансовите пазари. А трябва да спомена и комуникациите.

— И след като всичко това бъде изключено, колко време ще е необходимо, за да стартира отново?

— Някои ръчно управлявани производства могат да започнат броени часове след събитието. На всичко, което зависи от компютри обаче, ще са необходими седмици, месеци, дори до половин година, защото всички компютри ще трябва да бъдат възстановени и проверени, а никой не би могъл да рискува. Господин президент, ако наистина бъде възпроизведена Вълната на „Медуза“, става дума за мигновено разрушаване на всички силициеви процесори в Северна Америка. Дори да е само ЕМИ, предизвикано от обичаен ядрен взрив, всичко в северната половина на Източното крайбрежие ще бъде засегнато по същия начин, ако не е предварително защитено. Не можете да смените чиповете за един ден. Съмнявам се, че в света има на склад толкова чипове, че в рамките на шест месеца да сменим всичките, които бихме могли да изгубим. А при това изобщо не става дума за цената.

— Имате да кажете и още нещо, доколкото разбирам? — попита напълно потресен президентът.

— Да, сър. Критичният момент е с комуникациите. Повечето от комуникациите на военните са защитени, но буквално всички геостационарни комуникационни спътници са уязвими, както и всички електронни предаватели, всички връзки до и от спътниците, повечето телефонни системи, базирани на спътникови връзки за далекосъобщения и на високоскоростни мултиплексни превключватели, излъчвателите на радио- и телевизионни програми и…

Президентът вдигна ръка, за да го възпре.

— Достатъчно, докторе. Кажете ми какъв ще е крайният резултат.

— Добре, сър. Почти всички телефонни услуги, включително клетъчните, бизнес радиовръзките, телеметричните радиосистеми, охранителните наблюдателни системи и всички останали комуникационни системи ще излязат от строя. Изводът? Ще изпаднем в пълна немота за много седмици, с изключение на военното командване и управленските канали.

— Господи, боже мой! — прошепна президентът.

Той се поколеба за няколко секунди, потупа се с показалец по брадичката, после отново се наведе бързо напред.

— Добре, нека обобщим възможностите. Станли, ти си пръв.

Станли Шапиро се прокашля и вдигна ръка с длан напред.

— Първо, мисля, ще трябва да приемем, че това нещо е истинско. Ако е така, съгласен съм с генерала, че тази технология ни е необходима, защото щом е постижима, то някой друг сигурно работи върху нея и в крайна сметка ще успее. Тъй че ако изходим от предположението, че това съществува и ни е необходимо, то трябва да се запитаме дали си струва риска да обезвредим онази бомба и да се сдобием с технологията. Генералът ни казва, че няма никакъв риск. Ако неговите хора не могат да я обезвредят, тогава или ще я взривят като конвенционално оръжие, или ще я изхвърлят да избухне в морето. Доколкото разбирам има достатъчно време и за двете опции. Проблемът е, че ако я взривим в „Сеймур“, вероятно няма да има Вълна на „Медуза“, а ако я хвърлим в морето, опасността от възпроизвеждане на Вълната е много голяма. В добавка, трябва да си отговорим на въпроса дали ще съобщим на обществото какво наистина става и да поискаме помощ в опита си да изключим колкото е възможно повече компютри в критични точки, или да лъжем и да излъчваме успокоителни съобщения, че всичко това е фалшива тревога — а в същото време отчаяно да се опитваме да намерим начин да я обезвредим?

— Това е много добро обобщение на проблема, Станли, но какво препоръчваш?

— Аз бих се опитал да я обезвредя и ако не успея, да я взривя по конвенционален начин в „Сеймур“. Наистина рискуваме много, ако я изхвърлим в морето.

— Трябва ли тогава да наредим затваряне на всички електронни средства?

— Не, сър. Мисля, че това ще причини повече проблеми, отколкото ще реши, а и всъщност изобщо не сме наясно дали ще има полза, ако се разиграе най-лошият сценарий на експлозията.

— Генерале? Мнението на Пентагона? — попита президентът.

— Сър, ние сме уверени, че онова нещо може да бъде обезвредено или изхвърлено без да се възпроизведе Вълната на „Медуза“, както казва и мистър Шапиро. При тази наша увереност ми се струва неблагоразумно да предизвикваме паника в национален мащаб, като затваряме институциите, зависими от електрониката.

— Има ли някой друг от присъстващите, освен доктор Йенсен — попита президентът, — който да смята, че е разумно да обявим затваряне?

Президентът на Съединените щати огледа залата, взря се в очите на всеки от присъстващите, след това се замисли за няколко секунди и продължи:

— Добре, господа. Ще приема оценката на Пентагона, че планът е с нулев риск от случайна детонация и че можем да опитаме да обезвредим устройството, или да го взривим без да предизвикаме Вълната на „Медуза“. Ето защо ще се въздържа да вдигаме всеобща тревога чрез медиите. Но ако нещо се промени, аз също ще променя решението си. — Той посочи с пръст прессекретаря си. — Добре, Джо, поработете тук с доктора върху въпроса какво да кажем на медиите.

Столовете се изместиха назад, хората се заизправяха. Президентът вдигна показалец.

— А, още нещо, Джон.

— Сър?

— Ако възникне и най-малкото подозрение, че планът ви за обезвреждане става несигурен, че не можете да гарантирате стопроцентова безопасност, тогава искам оръжието да бъде изхвърлено в морето. Колкото по-скоро вземете такова решение, толкова по-далеч ще можете да го отнесете.

— Слушам, сър. Вие наредихте да имаме самолет в готовност. Ще бъде изпълнено.

— И още нещо: в мига, в който възникне подобна заплаха, бих искал тихомълком да наредим някои системи да бъдат затворени като предохранителна мярка. Спрете влаковете малко преди да изтече поставеният срок, приземете всички самолети по Източното крайбрежие двайсет минути преди това. Намерете подходящ начин да предупредите компаниите, които работят с опасни материали, електрическите и комуникационните фирми. Няма да имаме много време, тъй че мобилизирайте всички хора, необходими за изпълнението на силен план за действие при непредвидени обстоятелства, който може да бъде задействан с едно обаждане.

Прессекретарят скочи на крака.

— Сър, взехте ли предвид законността на тези действия?

Всички приглушени разговори изведнъж секнаха. Президентът погледна прессекретаря си през почти невъобразимата електронна пропаст между ВВС Едно и Ситуационната зала.

— Какво попита, Джо?

— Поставих под въпрос юридическата отговорност, която правителството поема, в случай, че приеме подобни искания или директиви, особено ако предупредим някого, а пропуснем другиго. Не можем да бъдем държани отговорни, че сме направили нещо незаконно като сме поели дълга си, освен, разбира се, ако не съществуват законови ограничения. Но ако започнем да издаваме подобни препоръки и възникнат щети, а онова нещо не гръмне или не сработи…

— Джо, ние тук да не сме някаква частна корпорация?

Секретарят изглеждаше шокиран.

— Е, разбира се, че не, но…

— Ние сме правителството, ясно?

— Да.

— Не мога да повярвам, че изобщо повдигна този въпрос. На правителството не му е работа да се занимава с потенциална юридическа отговорност. Ние правим всичко, което можем, съобразно законите, а ако някой иска да постави под въпрос коректността на нашите действия в съда, то съдилищата са точно за това. Джо, извинявай за острите думи, но искам всички да разберат, че този въпрос никога няма да бъде толериран в тази администрация като пречка за предприемане на каквито и да е действия от която и да е държавна агенция. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре, свържете се с канадския премиер, с неговия министър на транспорта и с тяхната Агенция за гражданска авиация, предупредете ги, информирайте ги, а аз ще разговарям с тях по-късно. Необходимо е да ни подкрепят във всичко това. Споделете всичко, което знаем. Същото се отнася и за мексиканското правителство. А сега…

Президентът се огледа за миг.

— Знаят ли медиите накъде сме насочили онзи самолет?

— Мислим, че не, сър. Но са разкрили почти всичко друго.

— Добре. Подгответе ми кратко изявление, което да дам до десет минути пред медиите и съобщете на телевизионните мрежи. Ще направя включване на живо оттук, от ВВС Едно. Искам да уверя всички, че ще обезвредим онова проклето устройство, но не искам да подвеждам никого. Искам всички да са наясно, че не подценяваме реалната опасност. И задвижете Министерството на транспорта да действа по авариен план. Ако поискат първо да забавят системата като предохранителна мярка, кажете им да го направят.

— Въздушният трафик, магистралите, влаковете?

— Всичко онова, което изисква най-много време, за да спре. Ако изведнъж се окаже, че ще трябва да изхвърляме устройството в морето, не искам самолетите и влаковете да бъдат уязвими.

Президентът погледна генерала.

— Джон, къде се намира самолетът в този момент?

— Сега са южно от Ричмънд, сър. — Генералът натисна един бутон пред себе си и на екрана се появи карта, която сякаш плаваше пред очите им. — Започват снижаване за кацане в „Сеймур-Джонсън“. Кръгчето с двайсет и две мили диаметър около символа на 727 е пряко уязвимата зона за какъвто и да е взрив. Той още представлява заплаха за населените райони, но отнася тази заплаха със себе си на юг.

Президентът възкликна смаян:

— Но, Джон, ти току-що успя да ме убедиш, че няма никакъв риск за случаен взрив!

— Да, сър, но като последица от нашия опит да го обезвредим. Все още обаче се налага да го смятаме за ядрено оръжие, което може да експлодира по ред други причини.

Президентът на Съединените щати закова поглед в председателя на Обединения комитет на началник-щабовете и потропа с молива си по половинката от масата във ВВС Едно. Минаха няколко напрегнати секунди преди той да се прокашля и да заговори отново:

— А какво ще правим с радиоактивното замърсяване, ако невъзможното се случи в „Сеймур“, генерале?

— Благодарение на бурята то бързо ще бъде отнесено на югоизток и към морето. Чарлстън и част Североизточна Флорида ще бъдат засегнати, но само от първичната вълна.

— Добре — кимна президентът и отново се изправи. — Поддържайте връзка с тази зала, установете комуникации със „Сеймур“, включително и видео от кулата, стига да е възможно, и ме дръжте в течение. Генерале? Вие поемате командването в „Сеймур“, но използвайте за преговори хора от ФБР. Информирайте ги за моето безпокойство относно мисис Хенри.

— Слушам, сър.

— А, и още нещо, Джон: дано твоите хора знаят как да обезвредят онова нещо, без да го задействат. Разпореди на командирите си да не преминат и с един инч чертата на безопасността, ясно?

— Да, сър.

Президентът седна отново и се опита да си представи бомбата, летяща над Вашингтон и какво би станало, ако се бе взривила. Не бе споделял с никого, но изпита голямо облекчение, че жена му и двете им дъщери бяха в безопасност, далеч от Вашингтон, на борда ВВС Едно.

 

 

Главна квартира на ФБР — 6:07 следобед, източно време

Дона отново се появи пред Тони с още сведения в ръце.

— Останалата част от екипажа ли?

Тя кимна:

— Командирът и изследователката.

Тони се облегна на касата на вратата.

— Давай.

— Добре. Името на научната работничка е Линда Ан Макой, трийсет и три годишна, родена в Остин, Тексас, баща й е лекар, майка й — професор в университета, самата Линда е признат експерт от световна величина в изучаването на атмосферата и глобалното затопляне с предълъг списък от публикации, доктор на науките от Калифорнийския университет в Ървайн, в момента старши изследовател в Националния център за атмосферни проучвания в Боулдър, Колорадо, който работи за изследователския център на НОАА, също в Боулдър. Не е омъжена, живее в Боулдър и ръководи тазгодишната експедиция на НОАА за изучаване на озоновия слой в залива Макмърдо. Връщала се е от там, когато се е качила на този самолет в Маями преди няколко часа.

— Надявам се да даде под съд агенцията, която я е снабдила с билет — изсумтя Тони.

Дона погледна надолу и завъртя очи.

— Мисля, че не им мърда обвинение в предумишлено убийство. — Тя отново зачете: — Д-р Макой няма криминално досие, каква изненада… няма искове, никакви позорни петна, освен че изпитва влечение към високите скорости.

— О, така ли?

— Четири глоби за превишена скорост в Колорадо само за последните няколко години. Добра познайничка на щатската пътна полиция в Колорадо.

— А командирът?

— Казва се Скот Дейвид Макей. Трийсет и една годишен, единствен син на фермерско семейство от Хътчинсън, Канзас, роден и израсъл там, военноморски офицер, завършил Академията на ВМС в Анаполис трети по успех във випуска си, най-високият чин, до който е стигнал, е капитан трети ранг, девет години служба, последно назначение — пилот на Ф-14 на борда на самолетоносача „Айзенхауер“. Уволнил се е в запаса преди две години. Майка му е починала, баща му — също. Няма нищо особено за семейството му. Не се е женил. Защитил е магистърска степен, докато е служил във флота. Основал е авиокомпанията си с един самолет преди година с пари, наследени от баща му. Живее в Сентръл сити, Колорадо. Няма досие във ФБР. Досието му от ФАА е безупречно. Няма криминални прояви, не е обявявал фалит, няма искове, няма нищо. Солиден гражданин с добра репутация от военната си служба, допускът му при военните до свръхсекретни материали е още валиден.

— Вече имаме и историята на Вивиан Хенри. Някакви заключения, Дона?

Тя поклати глава и направи гримаса.

— Добри хора, попаднали в неподходящ момент на неподходящо място, с изключение на мисис Хенри.

— Но, за бога, Дона…

— Отнася се и за всички нас — отвърна тя.