Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Meduza’s Child, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джон Дж. Нанс. Проектът „Медуза“

Американска. Първо издание

ИК „Коала“, София

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-070-1

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Сентръл сити, Колорадо — 12 септември, две години по-късно

Скот Макей остави телефонната слушалка и поседя мълчаливо няколко секунди, а широкото му, почти квадратно лице се озари от спонтанна усмивка. Обаждането бе от Бога пратено и той усети как го обля могъща вълна на облекчение — досущ като искрящ водопад, който погълна чудовищата напрегнатост, която се бе наслагвала седмици наред, в които малката му фирма се спускаше бясно към фалита.

Ала сега, „въоръжена“ с новия договор с държавата, „Скот еър“ — компания за товарни превози с един-единствен самолет — можеше да се удържи на повърхността.

Скот скочи и грабна якето си. Време бе да се празнува, а къде точно — нямаше никакво значение. В планинския град имаше повече от достатъчно барове, а на него му бе омръзнало да седи сам и да се чувства потиснат.

Слънцето отново се бе показало, сякаш в тон с неговия бързо възвръщащ се оптимизъм. Той спря до вратата на втория етаж на стогодишната къща, бегло си припомни, че слънчевите лъчи пробиха савана от буреносни облаци точно когато научи добрата новина. Погледът му се фокусира върху главната улица на Сентръл сити, Колорадо. И в края на сезона тя още бе залята от вълна туристи, понесени като сноп ярки есенни листа от магазин към магазин в безкраен поток из търговското ждрело на тази долина, в която почти липсваха дървета — картина, която той винаги бе намирал за тъжна.

Но сега тя не му се виждаше толкова мрачна. Сякаш изведнъж бе осъзнал защо баща му бе обичал толкова много старата къща и града.

Позната вълна на тъга го заля, когато си помисли за баща си и за масивния, внезапен инфаркт, който бе убил преди две години ветерана — корпоративен ръководител. Скот тогава бе в морето, летеше на изтребител Ф-14 и му оставаха още две седмици преди да се уволни от флота и да се прибере в Колорадо. Трябваше да отложат погребението с почти цяла седмица, за да може да се завърне от Средиземно море.

За него обаче всичко това като че се бе случило миналата седмица. Болката на единственото дете, изгубило майка си при автомобилна катастрофа преди десет години, когато още живееха в Уичита, Канзас, бе опустошителна, ала смъртта на баща му бе още по-болезнена. Изведнъж се бе оказал съвсем сам на този свят.

Погледна портрета на баща си над камината. Макей старши бе спестил стотици хиляди долари с надеждата да основе със своя син фирма и да навлязат в бизнеса, след като Скот се уволни от флота. Беше много забавно да поддържа вихрушката от кореспонденция с баща си, да обмисля внимателно хиляди идеи за всякакъв вид предприемачество, като винаги прикриваше истинското си желание да стане пилот от гражданската авиация, вместо да се превръща в създател на бизнес империя.

Скот излезе от кабинета на втория етаж и като вземаше стъпалата по две, се спусна до входната врата, спря за секунда, за да подложи лицето си на нежния полъх на хладния въздух, който разроши сламенорусата му коса. До ноздрите му долетя приятният аромат от старата пондероза в предния двор; той се съревноваваше с аромата на подправените с чесън италиански блюда на ресторанта през една пряка от къщата.

Пропускаше нещо и сега се опитваше да си спомни какво го задържа в размисъл пред вратата. Нужно бе да приключи забавените данъчни декларации за Министерството на транспорта и може би трябваше да затвори вратата и да се върне към работата си. Предишната седмица бе твърде потиснат, за да свърши каквото и да е.

По тротоара премина малко момиченце, което подскачаше весело, следвано от ярък сребрист балон с изписани върху него пожелания за честит рожден ден. Това го накара да се замисли за своя рожден ден, който бързо приближаваше — щеше да бъде тридесет и първият.

И какво — помисли си той — съм постигнал?

Не искаше да си признае, че бе основал „Скот еър“, защото бумът в търсенето на пилоти за пътнически самолети бе отминал тъкмо когато напусна флота.

Можеше, разбира се, да изчака. Можеше да издържи, като лети за малки свързващи или регионални линии, докато компаниите като „Юнайтед“ и „Американ“ започнат отново да наемат пилоти.

Но вместо това той инвестира по-голямата част от състоянието на баща си, за да основе малка компания за товарни превози, без да има сключен и един договор — ход, който сега, под ослепителната светлина на погледа му назад, към миналото, в никой случай не изглеждаше мъдър. Особено след като от него зависеха и двама лоялни служители.

О, господи, и Джери, и Док чакат на телефона!

Скот се втурна в къщата и грабна слушалката от телефона в антрето, за да позвъни на втория си пилот и бордовия инженер и да им съобщи добрата новина. Натисна бутона за автоматично избиране на запаметения номер на Док Хазърд в Колорадо Спрингс, след това включи втората линия и набра номера на Джери Крисчън в Далас. Още един бутон и двете линии бяха свързани, а след секунда чу и двата гласа.

— Имаме договор, момчета. Ще успеем!

— Чудесно! — възкликна Док.

Скот чу шума от прелитащ реактивен лайнер над апартамента на бившия пилот на „Пан Ам“ южно от летището на Колорадо Спрингс, който почти удави класическата музика, която звучеше като фон: концерт за цигулка — може би бе един от записите на Док с местния симфоничен оркестър. Док бе цигулар от висока класа. Музиката отдавна бе негова дълбока страст, но никога не стана негова истинска професия.

— Слава богу, Скот! — рече Джери от Далас с очевидно облекчение. — Кога започваме изпълнението на този нов договор?

— В четвъртък — съобщи им Скот. — В четвъртък отлитаме празни за Маями. В петък сутринта летим с първия товар. Това е някаква научна пратка с висок приоритет, пристигнала в Маями от юг… някъде от Южна Америка.

— Това е страшно подробно — бодна го Док, като продължаваше тихичко да се смее, успокоен, че след цяла година усилен труд шефът му, с трийсет години по-млад от самия него, щеше да получи възможността да изплува.

— Добре де, от Южно Чили — отвърна Скот и долови, че музиката на соло виолончело бе заменила цигулковия концерт, което го накара да се запита дали Док бе сам.

— Във всеки случай товарът идва от преждевременно прекратена антарктическа експедиция. През следващите два месеца ще превозваме тези товари до Денвър, а през ноември…

— През ноември започваме работа за „Нисан“, нали? — попита Джери. — Договорът още е читав, нали?

— И още как! — отвърна Скот.

От седмици наред борбата бе да си плащат сметките до ноември, когато щеше да започне тригодишен договор за превоз на скъпи автомобилни части за монтажните заводи по схемата „джъст ин тайм“. През декември щяха да разполагат с достатъчно пари, за да вземат на лизинг втори самолет и да наемат още един екипаж.

Гласът на Джери долетя в слушалката с тих, почти потиснат тембър:

— Колко близко бяхме, Скот?

— Какво имаш предвид?

— Колко близко бяхме до забравата? До свършването на парите.

Последва мълчание, в което Скот помисли какво да каже на мъжа, чиито финанси бяха толкова рисковани, колкото и на работодателя му. Три деца и „скромна“ съпруга, която настояваше за скъпата къща в Северен Далас, независимо дали времената бяха добри или лоши — всичко това се бе отразило тежко на бордовия инженер. Джери не можеше да си позволи да изгуби и пени, а от финансова гледна точка не би могъл да си позволи да изгуби отново работата си.

— Бяхме съвсем близо, Джери. До десет дни трябваше да внесем трийсет хиляди долара по лизинга, а аз ги нямах.

— Не си ми казвал — рече тихо Джери.

— Защото очаквах да вземем този договор и ето че това стана. Всичко ще се оправи, момчета. През януари вие ще сте по-старшият екипаж от двата.

 

 

След като разговорът приключи Джон Т. „Док“ Хазърд, остави слушалката широко усмихнат и разсеяно се почеса по могъщите гърди, изправен пред прозореца, който гледаше съм летището на Колорадо Спрингс. Там бе базиран самолетът на „Скот еър“ Боинг-727[1].

Хубав е животът — заключи той, — може би дори по-хубав, след рухването на „Пан Ам“. На шейсет и три годишна възраст той и без друго не би могъл повече да лети като командир на пътнически лайнер.

— Винаги ли маршируваш с гол задник пред прозореца, Док?

Женският глас долетя до ушите му откъм дивана и Док се обърна, за да дари с още по-широка усмивка красивата блондинка, която бе „облечена“ само с малка перлена огърлица. Тя бе облегнала виолончелото си на стената, а той погледна към масата, за да се увери, че цигулката му не бе заплашена от падане. Докато отиваше при нея, бутна пюпитъра и от него се разлетяха нотни листи, ала той не им обърна внимание.

— Винаги. — Той изобрази поза на щангист. — Това тяло е твърде страхотно, за да бъде крито. Ти самата го каза!

Тя поклати глава, когато той дойде при нея.

— Ще игнорирам маниакалното ти его. Освен това тези твои пръсти са по-примамливи от тялото ти, сладострастнико.

Той се усмихна.

— Имаш предвид какво правят с цигулката, нали?

Тя кимна бавно.

— И това. — На лицето й се изписа знойна усмивка. — Доколкото разбирам, по телефона ти съобщиха добра новина?

Той й разказа за облекчението, което бе дошло.

— И кога най-сетне ще се спреш, Док?

— Какво да спра? Да обучавам пламенни млади жени в изкуството на любовта ли?

— Кога ще спреш да летиш? Кога ще престанеш да си непрекъснато в движение? Освен другите ти таланти… — намигна му тя, — и физически атрибути, ти си страхотен цигулар, далеч над любителското равнище.

— А ти си страхотна челистка. Доколкото си спомням, така се запознахме. Страст в шахтата на оркестъра.

— Не, сериозно — бутна го леко тя. — Кога ще се установиш и ще се заемеш с музиката? Би могъл да се включиш в симфоничния оркестър за постоянно? И да прекарваш повече време с мен?

Той я целуна и я погали по русата коса.

— Не мога да си позволя да се установя, Карен. Аз съм щастливо разведен три пъти и трите ми бивши съпруги се нуждаят от парите си.

— Знаеш ли, ти си най-странният разведен, когото съм срещала. Изглежда ти харесва.

— Аз още ги обичам — и трите.

— Но някой ден, Док, ще се наложи да намалиш темпото.

Той я улови нежно за раменете и я наклони назад, за да я погледне в очите.

— Скъпа, възнамерявам да умра в движение. Винаги съм мислил по този начин. А точно сега аз наистина се наслаждавам да летя с един симпатичен младеж, който отчаяно се стреми да успее, ала няма достатъчно опит в летенето с големи реактивни самолети. Той се нуждае от опита ми повече, отколкото съзнава това. Въпросът не е само в парите, а и в предизвикателството — и, ще си го призная, също тъй в подтика да си яхна коня и да препусна накъде ми очи видят, както се казва в старата поговорка.

— Ти си цяла енциклопедия от поговорки, Хазърд.

— Е, добре, ето още една. — Той се усмихна, вирна глава, без да сваля поглед от нея. — Когато падна по пътя си, бих искал тялото ми да се търкаля цяла седмица.

 

 

Маями — 12 септември

Когато Вивиан Хенри опразни пощенската кутия, обикновеният бял плик я очакваше под купчината пресрочени сметки; думите „Апелативен съд на САЩ“ мигновено причиниха свиването на стомаха й на топка.

Това трябваше да е присъдата — последната възможност да възстанови издръжката, която правителството отказваше да плаща след самоубийството на Роджърс Хенри — ежемесечните плащания, от които зависеше как ще преживява до края на живота си.

Ако това парче хартия в плика ревизираше предишните откази, сметките можеха да бъдат платени и навярно би могла да си намери и по-добро жилище.

Но ако загубеше…

Почувствала се слаба — краката й трепереха, главата й се въртеше — Вивиан се изкачи по стъпалата към малкото си апартаментче на втория етаж; в съзнанието й изплуваха мрачните спомени от съдебното заседание във Вашингтон, окръг Колумбия. Беше кошмар, седеше мълчалива в съдебната зала, докато младият й адвокат направо рухваше, неспособен да отговори на въпросите на трима строги федерални съдии, които искаха да узнаят защо правителството би трябвало да поправя грешката, допусната от нейния адвокат при развода преди години. Едно неправилно съставено изречение стоеше между нея и бедността — една калпава присъда, която ясно й присъждаше половината от пенсията на Роджърс Хенри, докато е жив, но не постановяваше недвусмислено правителството да плаща същата сума и след смъртта му.

Един месец след погребението пенсията й бе спряна и последваха две години на отхвърлени жалби и бързо намаляващи банкови сметки. Останал й бе един малък спестовен влог, плюс ежемесечния чек от „Социални помощи“ за триста долара. И толкоз.

Вивиан влезе в безрадостния си апартамент, включи осветлението и седна до кухненската маса. Подреди сметките на една страна, а остави плика от Апелативния съд — на друга, не смееше да се надява.

Какво ще правя, ако изгубя? — запита се тя. След още две години щеше да получи нотариалния акт на къщата, ала изобщо не би могла да издържи толкова дълго. А мисълта да отстъпи и да приеме предложението на Роджърс за тристате хиляди долара бе още по-противна, отколкото вариантът да се премести в по-малък апартамент и да се осланя на спестяванията си. Дори когато инфарктът покоси приятелката й — нейна работодателка, и цветарският магазин бе затворен, Вивиан си бе казала, че просто трябва да преживее тежките времена, докато пенсията й бъде възстановена.

Думите на малоумния й адвокат още отекваха в съзнанието й: „Този път няма да има повече обжалване, Вивиан. Онова, което реши Федералният апелативен съд ще сложи край на всичко“.

Пликът лежеше пред нея като стъпало към ешафода, ала тъй като нямаше смисъл да отлага повече, тя го дръпна, разкъса го, разтвори листа и погледът й се прикова в думата, която се бе надявала отчаяно никога да не види: „Присъдата се потвърждава“.

Вивиан бавно остави листа на масата. Двете хиляди и петстотин долара на месец до края на живота й бяха изчезнали завинаги, а имаше и други истини, които трябваше да погледне в очите: беше без работа, без повече спестявания. Нямаше друг избор.

Вивиан се изправи, отиде до малкото кухненско барче и разлисти бележника си с адреси. Набра номера, който бе намерила, и седна отново до масата, положила едната си длан върху челото, стиснала слушалката с другата. По линията до нея долетя гласът на адвоката на бившия й съпруг.

Бележки

[1] По-нататък самолетът Боинг-727 е наричан, в съзвучие с авиационния жаргон, само 727. — Б.пр.