Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (27)

Двадесет и шеста глава

„Кондор“ 10 — на 210 мили източно от Мъртъл бийч, Южна Каролина — 7:28 вечерта, източно време

Без да изпуска от поглед данните за разхода и оставащото в резервоарите гориво, командирът на един от последните в света останали в експлоатация SR-71, завъртя глава в шлема на специалния костюм под налягане и започна вираж на сто и осемдесет градуса в северна посока, за да остане в зоната на радиопоиска. Вече бе информирал втория пилот, който седеше на няколко стъпки зад него в общата кабина. Винаги бе трудно да се следят всички уреди и да се наблюдава околния свят през визьора на шлема и малките прозорчета на „Блекбърд“-а, но той бе пилот ветеран на SR-71 и да пренебрегва неудобствата, които му създаваше практически аеронавтският костюм, се бе превърнало в негова втора природа.

Лек проблясък на гордост, примесен с гняв, премина в съзнанието му, като си помисли за глупостта да бъдат консервирани всичките (с изключение на два) Локхийд SR-71 — „Черната птица“ си оставаше все още най-бързият и най високолетящ реактивен разузнавач в света. В Невада вече се изпитваше нов разузнавателен самолет — свърсекретна хиперзвукова машина. Онези, които бяха зървали уникалната му димна струя по време на пробните полети късно вечерта или рано сутрин, го бяха кръстили „Поничка на конци“. Ала проектът показа много сериозни недостатъци и когато САЩ се нуждаеха от по-точни разузнавателни данни, отколкото можеха да получат чрез спътниците, отново изтупваха от праха и оседлаваха стария „Блекбърд“.

Този път спешната му задача обаче бе уникална.

На повече от десет хиляди метра под него фронтът на урагана „Сигрид“ се носеше със скорост на вятъра около сто и шейсет мили в час, ала полетът на „Блекбърд“ бе плавен и стабилен; машината се носеше в разредената атмосфера със скорост, три пъти по-висока от тази на звука.

— Няма нищо на три-четирийсет-три-нула, Джим — съобщи му вторият пилот по интерфона.

— Окей. Да опитаме сега „Часовоя“ по УКВ, а?

— Разбрано.

Пилотът завъртя леко глава в шлема на космическия си костюм, опита се да отпусне шийните си мускули, които бяха напрегнати и го боляха. Погледна отново часовника си. Минутите до експлозията течаха тревожно бързо, въпреки че можеха да изминат двестате мили до брега за десет минути, ако не успееха да установят контакт или ако след като предадат съобщението, бомбата не бъдеше обезвредена.

Командирът чу как вторият пилот викаше лайнера непрекъснато.

Онзи Боинг-727 бе някъде под тях, но или не чуваше, или не искаше да отговори.

— Ще летя още няколко минути на север, сетне ще обърна на юг — каза командирът.

И отново погледна часовника на SR-71. ВВС Едно и Пентагонът очакваха да им докладват по спътниковия канал. Можеше да продължи търсенето още около петнайсет минути, след което бързото оттегляне на запад бе задължително. Горивото едва щеше да им стигне до срещата с танкера.

— Улових нещо! — чу се гласът на втория пилот.

Командирът увеличи звука на УКВ-то и зачака вторият отново да потърси връзка. Няколко секунди не се чу нищо. След това се чу изщракването на микрофона и — отново тишина.

Вторият пилот повика още веднъж и този път отговорът дойде мигновено.

— Давай, преминавам.

Адреналинът, предизвикан от вълнението и опасенията, се вля във вените му; невидимият му другар отзад бързо включи отново на предаване и заговори по микрофона в шлема си.

— „Скот еър“ петдесет, ти ли си? Тук е „Кондор“ десет, викам те, за да предам спешно съобщение.

Гласът отсреща отново се чу:

— А-а… викате „Скот еър“ петдесет, така ли?

— Да. Ти ли си, „Скот еър“?

Ново колебание.

— Не, тук е самолетоносач „Айзенхауер“. Ние също търсим по „часовоя“ „Скот еър“ петдесет, „Кондор“ десет. Съжалявам.

Пилотът въздъхна и поклати разочарован глава, а призивите по радиото се възобновиха. Той понечи да включи спътниковата връзка, но отдръпна пръста си. Още няколко минути, реши той. Не беше още готов да приеме поражението.

 

 

„Скот еър“ 50 — 7:30 вечерта, източно време

Болката се изписа по лицето на Вивиан, ала тя не каза нищо, докато Линда се бореше ръката й със скалпела да не трепне при тази постоянна турбуленция. Завърза разреза около пейсмейкъра и започна да го измъква. Разкачването на жичките се оказа по-трудно, отколкото бе очаквала, а и кървенето бе по-обилно, но можеше да се овладее. С леко треперещи ръце тя успя да откачи първо едната, а после и другата жичка от малкото апаратче, което постави върху гърдите на Вивиан. След това внимателно напъха обратно жичките под разрязаната кожа, а после бинтова раната с превръзка тип „пеперуда“.

Най-накрая, след като кървенето бе овладяно и раната бе третирана с антисептик, накара Вивиан да притиска превръзката и й помогна да се облече.

И край. Това беше!

Удивително! — помисли си Линда.

— Благодаря ти, Линда. Безкрайно съм ти благодарна — усмихна се Вивиан.

— Ей! — поклати глава Линда. — Това бе проява на висш егоизъм. Не искам онази проклета бомба да избухне, когато я изхвърлим навън.

За първи път от часове насам Вивиан се изправи, отначало малко неуверено, и се взря в устройството.

— Върви в кабината, Вив. Аз идвам веднага.

Вивиан се усмихна и кимна, протегна ръка към борда, за опора. Но след като направи една крачка, се обърна назад:

— Линда, моля те не възприемай това като обида, но ако нямаш нищо против, бих предпочела да използваш цялото ми име — Вивиан, вместо Вив.

— Няма обида, Вивиан. Разбрано.

Линда подсуши миниатюрния пейсмейкър и внимателно го прикрепи със скоч вътре в люка на „Медуза“. Ще се наложи да затворят люка, преди да избутат устройството зад борда, реши тя, за да не може въздушния поток да откъсне пейсмейкъра.

— Окей — рече си тя сама. — Тази работа е свършена.

Погледна ръцете си и с изненада установи, че вече не трепереха. Погледна още веднъж и екрана на „Медуза“. Оставащото време цъкаше бавно и неумолимо, секунда подир секунда. Тя усети как ушите й изпукаха, след като налягането в товарния отсек се промени. Смътно дочу и глухия рев на двигателите в опашната част.

Нима това бе всичко, което Роджърс Хенри бе планирал, запита се тя? Чисто и просто: обратно броене и историческа експлозия? Без повече номера? Той сигурно е очаквал военните да се опитат да обезвредят оръжието му, но това не се беше случило. Нима старческото мислене на Хенри бе станало причина да повярва, че Вивиан наистина би успяла да достави устройството в Пентагона, където да се взриви заедно с него? Нима бе заключил, че военните просто така, без борба, щяха да напуснат Пентагона и Вашингтон, и да оставят „Медуза“ да експлодира?

Отговорите на тези въпроси, с все по-засилваща се увереност мислеше тя, трябваше да бъдат „Да“.

Запита се все пак дали някаква последна тероризираща кампания нямаше да започне, след като отброяването на часовника приближи до нулата.

Линда отстъпи назад, сякаш „Медуза“ бе оживяла, и се опита да се пребори с усещането, че тази проклета машина някак си чете мислите й.

Стори й се, че не може да стигне достатъчно бързо до кабината.

 

 

Облекчението, изписано по лицата на тримата мъже в кабината бе осезаемо, когато Вивиан пристъпи с несигурни крачки, седна на наблюдателското място и посегна към колана си, докато 727 с подскачане си пробиваше път през бурната периферия на урагана.

— Вивиан! Слава богу, че се върна — посрещна я въодушевен Док.

— Амин — шеговито добави Джери.

— Добре ли си, Вивиан? — попита Скот.

Тя кимна, а Скот продължи:

— Трябва да решим вече как ще приключим всичко това.

Тя махна с ръка.

— Къде е Линда? — попита Скот.

— Прибира комплекта за първа помощ — отвърна Вивиан. — Ще дойде всеки момент.

— Изравнявам на три хиляди и триста, Скот — докладва Док. — Джери, как е налягането в кабината?

— Почти отговаря на височината. Кабината е на три хиляди и двеста. Ще се разхерметизираме, когато стигнем до точката на хвърляне.

— Значи тогава ще отвориш изходния клапан? — попита Док.

Джери кимна.

— Липсата на остатъчно налягане в кабината означава, че няма да има експлозивна сила, когато отворим люка.

Док се наведе към радара, за да изчисти картината.

— Множество червени петна пред нас, Скот. Ще трябва да лавираме през най-тежки щормови ядра. — Погледна към Скот. — Готов ли си да поемеш управлението?

Скот поклати отрицателно глава.

— Док, аз летя на този самолет по-малко от година и никога преди това не съм управлявал голяма транспортна машина като тази. А ти си летял на 727 и на транспортни самолети през цялата си кариера. Колко време си управлявал 727 — петнайсет години?

— Да, най-малко — съгласи се Док.

— Окей, не е ли по-разумно ти да продължиш да управляваш? Особено пък след като съществува възможността да повлияем на летателните характеристики на тази птица или да откъснем опашката й?

— Вижда ми се разумно — съгласи се Джери.

Док погледна Скот и повдигна вежди.

— Все пак ще ми е необходима опашка, за да летя, Скот, но останалото е логично.

Скот кимна:

— Решено. Ти караш. Сега за отварянето на люка: според мен се налага да забавим скоростта до двеста и двайсет мили, чисто — без клапи. Съгласни ли сме всички?

— Съгласни — кимна Док.

— Да — добави Джери. — По този начин обтичащият въздушен поток ще е достатъчно динамичен, за да откъсне люка от пантите му, но е вероятно при подходящ ъгъл на издигане вратата просто да мине безопасно покрай опашката. Най-малкото се надявам да стане така.

— Откъдето и да го погледнем, нищо не може да бъде сигурно — добави Док, — но ми звучи много логично.

727 се сблъска с малък градоносен облак, което ги накара да извъртят мигновено глави напред. Ала ударите като от пневматичен чук престанаха тъй бързо, както и бяха започнали.

— Готови? — Скот погледна часовника, а после и двамата си помощници.

Джери кимна, избута креслото си от пътя и отвори вратата. Линда, която тъкмо бе хванала дръжката и се готвеше да влезе, сепнато отскочи настрана.

— Най-добре ще е да си сложиш колана, Линда. Отиваме да отворим люка.

Тя мина покрай него и даде път на Скот. В това време Док изключи автопилота и дръпна ръчките на газта, за да забави самолета. Той погледна назад, тъкмо когато Скот минаваше през вратата, уловил се за опора за рамката й.

— Скот — извика Док подире му. — Почакай малко.

Скот се извърна и мушна глава през вратата.

— Да?

— Джери може да отвори люка сам. Не бива да подлагаме на опасност и двама ви. Може да изглежда много мъжествено, но не е разумно.

Скот го изгледа в продължение на няколко секунди преди да кимне.

— Прав си, Док. Ще кажа на Джери.

Той изчезна в товарния отсек и се върна след няколко секунди.

— Казах на Джери, че ще му съобщим по парлангото, когато сме намалили до подходящата скорост.

Обърна се към Линда и кимна одобрително — тя се наместваше на второто наблюдателско място и затягаше колана си.

Скот също пристегна колана и хвърли тревожен поглед към Док, който леко бутна ръчките на газта напред, за да набере височина. Диферентът на самолета бе над осем градуса към носа.

— Сега, Скот. Мисля, че сме готови.

— Ще му кажа.

Скот взе микрофона и включи парлангото. Погледна към пулта на бордовия инженер и видя, че налягането в отсека бе спаднало до нула. Вече почти бяха привикнали с постоянната умерена турбулентност. Подхвърлянето и наклоняванията на 727 не секваха.

— Окей, Джери, напълно сме разхерметизирани. Давай.

И Господи, бъди ни на помощ, моля те! — помисли си Скот.

Погледна към Док.

— Готов?

Док кимна и хвана по-здраво щурвала.

На пет метра зад тях, зад преградата на кабината, Джери провери ремъка, с който се бе привързал през кръста, разстъпи се на широко за по-добра опора и завъртя лоста на люка в положение „Отворен“.

 

 

ВВС Едно — 7:30 вечерта, източно време

Пилотът на „Кондор“ 10 се смути като чу гласа на президента по спътниковия канал.

— „Кондор“, чуваш ли ме?

— Да, господин президент.

— Успя ли да се свържеш?

Съществуваше леко забавяне при препредаването на сигнала между наземните станции и геостационарните спътници на двайсет и три хиляди мили над Екватора, за да свърже ВВС Едно, който летеше с петстотин мили в час, с кабината на SR-71, летящ с над две хиляди мили в час.

— Не, господин президент, съжалявам, но трябва да докладвам, че не успяхме да се свържем на нито една честота. Той трябва да е някъде тук, долу; опитахме всичко, което ни е известно, включително и на аварийните честоти, но отговор няма.

— Боже в небесата!…

— Какво бе това, сър?

— Форма на молитва, приятелю. Боя се, че през следващите двайсет минути ще ни е необходима всичката възможна божия подкрепа, която можем да привлечем. Как се казваш, „Кондор“?

— Джим Дейвидсън, сър.

— Е, Джим, благодаря ти, че направи всичко, което бе по силите ти. Най-добре е веднага да се махаш от там.

— Сър…

— Да?

— Имаме още няколко минути. Ще продължим да опитваме. Ще предадем „на сляпо“ инструкциите как да вкарат онзи дезактивиращ код.

— Изборът е ваш, но си осигурете достатъчно време за изтегляне. Ако онова нещо избухне, не допускайте да ви завари наблизо.

— Толкова ли е зле?

— Толкова. Сигурно не знаете, но ще има адска електромагнитна вълна. Между другото, можете ли да управлявате този „Блекбърд“ без компютри?

— Да, сър. Не го предпочитам, но мога.

— Дано не ви се налага, „Кондор“. Късмет.

Президентът прекъсна връзката и посочи друга активирана линия.

— Това Москва ли е? — попита той.

— На линията е президентът на Русия — потвърди държавният секретар.

Президентът вдигна слушалката към ухото си.

— Господин президент? Безпокоя ви по това време на денонощието, защото тук имаме много сериозна ситуация, за която искаме да ви информираме в подробности.