Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (23)

Двадесет и втора глава

„Скот еър“ 50 — 7:10 вечерта, източно време

— Джери — рече неочаквано Скот. — Бъди готов да ми кажеш отново как можем да се справим с товарния люк.

— Когато пожелаеш, аз тук съм отворил наръчниците и справочниците по поддръжка на системите.

— След още няколко минути.

Скот зави рязко наляво и летя точно две минути на североизток, след което зави пак надясно с курс югоизток, като едновременно снижи 727 до сто и петдесет метра височина.

— Скот, горивото ни не е неограничено — намеси се Док.

Джери се надвеси над централния пулт с наръчника в ръка.

— Трябва да се издигнем много по-високо, ако искаме да се отдалечим достатъчно. Остават ни шест тона и половина гориво. Това е достатъчно за деветдесет минути крейсерски полет, Скот, но ако останем толкова ниско, горивото навярно ще свърши до час.

— Отзад има изтребители — рече Скот с твърд глас. — Те бяха докарани, за да ни задържат на земята, въоръжени и опасни са, и се обзалагам, че ще се втурнат да ни преследват след броени минути. Ако ни открият сега, след като не остана много време до експлозията, може би ще получат безумната заповед да ни ликвидират във въздуха, ако откажем да се върнем. Кой, по дяволите, може да знае какво мислят онези тъпанари в Пентагона? Трябва да летим ниско над водата поне още двайсет минути.

— Това са около осемдесет мили — мигновено пресметна Джери, — а навлизаме и все по-навътре в зоната на урагана. Ще стане доста тежко на толкова малка височина.

Скот кимна.

— Знам. Товарният люк. Как ще го направим?

Джери пое дълбоко дъх и бавно издиша преди да отговори.

— Окей. При нормални обстоятелства трябва да сме на земята, за да получим захранване за люка. Докато сме във въздуха превключвателят „Отвори люка“ няма да работи. Аз обаче обмислих две възможности. Товарният люк има собствена хидравлична система. Трябва просто да намеря начин да захраня електромоторите и помпите и мисля, че мога да шунтирам сензорите, които отчитат наземното захранване. Няма да е много красиво, но мисля, че ще проработи. Другият начин е просто да отворим вратата под опашката. Ръчната помпа и селекторният клапан са там и ще мога ръчно да вдигна налягането в хидравликата и да отворя люка.

Скот се замисли за няколко секунди.

— Отварянето на задната врата означава да се разхерметизираме и бих искал да отложим това колкото е възможно повече. Колко време ти трябва за шунтирането?

— Най-много десет минути. Но не това е големият проблем.

— Давай по-нататък.

— След като захраним електроверигата, трябва да преценим при каква скорост да отворим люка, защото ще ни е необходима достатъчно висока скорост, за да се откъсне вратата, но не и толкова висока, че тя да отнесе и част от фюзелажа.

— Какво имаш предвид, Джери? — попита Док през рамо. — Да не би да говориш за онзи Боинг-747 на „Юнайтед еърлайнс“, който изгуби товарния си люк и единайсет пътници южно от Хонолулу през 1989-а?

Джери кимна енергично.

— Да, точно така. Но ние имаме съществени предимства при подобна ситуация. Така например, те са били херметизирани, когато товарният им люк се е откъснал. Ние няма да бъдем. Това дава съществена разлика в силите, прилагани при отварянето. Второ, техният товарен люк е бил много по-голям по площ и се е откъснал в условията на силен въздушен поток. Те са летели със скорост двеста и осемдесет мили в час на височина седем хиляди и триста метра. Ние ще бъдем по-ниско, да речем на хиляда и петстотин метра, а и люкът ни е по-малък. Когато техният люк се е отворил, това е станало с такава сила, че вместо да се откъсне от пантите си, той е разрязал корпуса на самолета като консервена кутия. Ако това се случи с нас, конструкцията на фюзелажа може да се смачка и, теоретично погледнато, самолетът да се прекърши във въздуха.

— Което, преведено на по-прост език, означава, че сме теоретично мъртви — завърши Линда. — Чудесна перспектива.

— Най-вероятният ни проблем не е този — добави бързо Джери. — Възможностите са две: или люкът ще ни нанесе някакви поражения, когато се откъсне, или ще остане прикачен към самолета.

— Не разбирам — въздъхна Линда. — Не че е важно аз да разбирам, но…

— Важно е, Линда — увери я Джери, — трябва да знаеш с какво сме се заели, защото ще се нуждаем от помощта ти при всяка стъпка в тази операция.

— Определено ще я получите — отвърна тя с горчива усмивка.

— Окей — продължи Джери. — Ако люкът се отвори, но не се откъсне, той ще се превърне в голяма плоскост, която ще окаже влияние върху управлението на самолета. Елероните и кормилата са с далеч по-малка площ от вратата на люка. Ако се отвори и частично бъде откъсната от пантите си, тъй че вече да не е свързана с фюзелажа и ако, да речем, се насочи под ъгъл от петдесет градуса спрямо относителния вятър… въздушният поток, който ни обтича… Скот и Док може би няма да са в състояние да запазят управление.

— А ако се откъсне? — попита Линда.

— Може да удари Т-образната опашка и да я повреди, да я унищожи, или да създаде някакъв огромен проблем с управлението, който да не можем да преодолеем. Освен това е възможно отломки да попаднат в разположените в опашната част двигатели и да предизвикат повреди или пожар.

— О, само това ли било? — ухили се Док и поклати глава. — Фасулска работа!

 

 

Летище Гранд странд, Норт Мъртъл бийч, Южна Каролина — 7:10 вечерта, източно време

Двойката Ф-16 стоеше на пистата с работещи двигатели и чакаше в готовност.

Пилотът на водещия самолет следеше радиостанцията си; воденият, паркиран съвсем близо, вдясно от него, също като партньора си се чудеше какво ще последва. Късият полет със свръхзвукова скорост от военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“ бе заповядан секунди след като Боинг-727 излетя без разрешение и те бяха използвали голяма част от горивото си — факт, който безпокоеше и двамата пилоти.

Единият от танкерите КС-10 вече бе кацнал и рулираше, но нямаше и помен както от С-141, така и от гражданския 727, а това бе странно.

Майорът погледна часовника си. Другият транспортен самолет вече бе кацнал.

Той погледна към водения си и му даде знак, че е озадачен с вдигнати нагоре длани. През последните няколко минути вятърът се бе усилил, от време на време връхлитаха вихрушки дъжд и дребна градушка, което също го безпокоеше. Погледна отново датчиците на резервоарите и пресметна колко гориво изразходваха. Не биваше да гасят двигателите, тъй като на това гражданско летище липсваше необходимото оборудване да ги стартират отново, а от друга страна моторите гълтаха гориво всяка минута.

— „Акула“ — водещ, тук е твоят номер втори, на трети бутон.

— Слушам, втори.

— Какво точно трябва да правим? Няма да ни стигне горивото за да летим достатъчно навътре над морето, освен ако не вземем с нас и танкер. Да не би да очакват от нас да ескортираме онзи С-141 над морето?

— Нямам представа, втори. Може би сме тук само за морална подкрепа.

 

 

Команден център на ВВС, Пентагона — 7:12 вечерта, източно време

— Не можем да се свържем с двата Ф-16, сър — обясни старши сержантът по връзките. — Те са изгубили радиовръзка с командния си пункт, когато са кацнали на онова летище. Сега викаме един от танкерите, за да препредаде заповедите.

Двузвездният генерал запокити молива си в залата, изруга през зъби и отново се обърна към слисания сержант.

— Ами… направете всичко възможно.

— Слушам, сър.

Сержантът взе телефонната слушалка, натисна един от бутоните на пулта пред себе си и едва се въздържа да поклати глава или да реагира по някакъв друг начин на избухването на началството.

Един подполковник очакваше с нетърпение да докладва на генерала:

— Сър, в Мъртъл бийч има магнитен кран, на около двайсет мили от онова летище. Той е със собствено захранване и е самоходен, но…

— Чудесно! Едно нещо като хората!

— Но… сър. Кранът може да се движи само с десет мили в час. По моите сметки буквално няма никаква надежда той да пристигне там навреме. Това е просто невъзможност, основаваща се на факторите време и дистанция.

 

 

Център на ръководство „Въздушно движение“ — 7:12 вечерта, източно време

Репортерският инстинкт на Пийт Кук му подсказваше да не напуска центъра на ФАА, макар да бе изкушен да го стори. Извън тази зала цареше трескава активност в цялата страна. Първо, жителите на коридора Вашингтон — Ню Йорк бяха шокирани и се чудеха накъде да бягат, изправени пред евентуална ядрена експлозия над главите си, без да бъдат сигурни, че заплахата е истинска. Ала когато бе съобщено, че „Скот еър“ 50 и смъртоносният му товар са отклонени на юг, общественото внимание се съсредоточи върху Вълната на „Медуза“, която медиите продължаваха да обясняват. Хората в цялата страна панически записваха и прехвърляха данни, изключваха компютрите си — за да се запази записаната информация и монетарната система. В същото време ударите на урагана „Сигрид“ започнаха да нанасят вече реални щети върху Източното крайбрежие.

Ала инстинктът на Пийт Кук го караше да остане в центъра. Същинската тема бе „Скот еър“ 50 и как Скот Макей се справяше с кошмара, който бе обхванал самолета му само преди два часа.

Пийт бе изгубил следите на полета, след като той бе насочен на юг и излезе извън обсега на радиоскенера му. Оттогава насам бе подочул това-онова, разбира се, но повечето от откъслечните информации достигаха до него по телефона от Айра, който бе в редакцията в Ню Йорк. Ала като остана в центъра за управление на полетите Пийт напипа най-ценната поверителна информация, откакто „Скот еър“ се насочи на юг. Неколцина от служителите в диспечерската зала му подхвърлиха части от стратегически важна информация, получена с развоя на драмата. Той бе свидетел на усилията им да прекратят целия въздушен трафик над Съединените щати в рамките на деветдесет минути.

Каква тема! — помисли си Пийт. — Намирам се в епицентъра на страхотно събитие — безпрецедентното затваряне на американското въздушно пространство, за пръв път в най-новата ни история.

Малко преди това някой му бе казал, че „Скот еър“ 50 наистина е бил насочен към военновъздушната база „Сеймур-Джонсън“, както се говореше. Ала се носеше и слух, че той неочаквано излетял и един отчаян телефонен разговор от Вашингтонския център до Ръководство въздушно движение на ФАА потвърди, че ВВС сега упорито търсели 727.

Пийт погледна часовника си, може би за стотен път през последния половин час. Беше го програмирал да отчита обратното броене до експлозията, обявено от оръжието на Роджърс Хенри.

Числата сега показваха 0:49:00 до взрива.

Той се облегна назад на въртящия се стол и се опита да се съсредоточи. Гласът на Скот Макей още звучеше в ушите му и той се запита какво ли се бе случило? Дали се бе приземил? Дали бягаше и ако бе така, то — накъде?

— Пийт?

До него застана един от директорите на центъра. Пийт не го бе чул да приближава.

— Да?

— Току-що получихме информация от Пентагона, че се нуждаят от помощ, за да открият „Скот еър“.

— Къде мислят, че се намира той?

— Насочил се е към Атлантика. Военните смятат, че ще се опита да изхвърли сам бомбата, което означава, че би могъл да я изнесе на двеста мили от брега, преди тя да експлодира.

— Може ли да го направи? Може ли да изхвърля товар по време на полет?

— Имаш предвид от Боинг-727 ли? — попита директорът.

— Именно.

— Няма никакъв шанс. И което е по-лошото, това разстояние от двеста мили няма да окаже голям ефект върху Вълната на „Медуза“.

— Значи продължавате да изключвате системата?

— Нямаме друг избор. Когато онова нещо избухне, всеки самолет, който има на борда си и една компютърна верига, ще изпадне в беда.

— Ще успеете обаче, нали?

Директорът кимна.

— Да. Но бог да ни е на помощ, ако не разполагаме с необходимите компютри, за да рестартираме системата утре.

 

 

Летище Гранд странд, Южна Каролина — 7:13 вечерта, източно време

Две минути след заповедта да излетят, двата Ф-16 се издигнаха към бурята от пета писта и се свързаха директно с командния си пункт.

Заповедта бе проста: открийте „Скот еър“ 50, опитайте да установите радиовръзка и направете всичко възможно да го върнете назад.

— Горивото ни е ограничено, сър, до около двайсет минути полет в едната посока.

— Това не е проблем — прекъсна го водещият двойката, — и без това разполагате само с петнайсет минути. Ако в този срок не успеете да го засечете и върнете, единствената оставаща задача може да се окаже… да направим така, че изобщо да не се връща.

 

 

„Скот еър“ 50 — 7:14 вечерта, източно време

Линда Макой се чувстваше като развалена грамофонна плоча, която повтаря все едно и също, но мъжете около нея в кабината на Боинг-727 явно пак бяха забравили страховитата истина за онова, което превръщаше Вивиан Хенри в заложница.

— Дори устройството да не може да засича движение — напомни им Линда, — ако го хвърлим зад борда, то ще установи, че Вивиан не е до него. Не съм ядрена специалистка, но знам, че за да оцелеем, трябва да сме на трийсет до петдесет мили разстояние от експлозията. Без Вивиан бомбата може да се взриви по-скоро.

Ставаше все по-трудно да се справя с подскачането на самолета, затова Линда се бе вкопчила за облегалката на креслото и се бе навела над централния пулт.

— Аз се надявах — започна Скот, — че можем да разчитаме то да блъфира и да плаши известно време, преди да експлодира. Но ти си права. Може да се окаже, че ще се справим с всичко останало, само за да бъдем изпържени поради този малък проблем.

Тракането на метал о метал накара Линда да се обърне към таблото на бордовия инженер. Джери се бе напъхал откъм дясната му страна и лежеше на пода, а дългото му тяло едва се сбираше в ограниченото пространство на кабината. Държеше фенерче и работеше по електрическата верига, като използваше тежки ръкавици за изолация срещу токов удар.

— Не ме докосвай — предупреди той Линда, — а ако случайно се допра до кабел с висок волтаж, се отдръпни.

Младата жена погледна отново към двамата пилоти.

— Има ли начин да приспособим някакъв приемник, за да разберем на каква честота излъчва тя?

— Имаш предвид предавателчето в пейсмейкъра ли? — попита Скот.

Линда кимна.

Гласът на Джери долетя от пода:

— Ако разполагах със скенер и достатъчно време — може би да. Но не тук и не сега.

Скот въздъхна достатъчно силно, за да усети Линда отново студената буца в стомаха си.

— Линда, боя се, че тук действаме в доста ограничени условия. Със или без сигнала от нейния предавател, бомбата може да се взриви при удара си във водата. Ако стане така, не можем да направим нищо. Ще последват няколко секунди много интензивна светлина — и толкоз.

Замълчаха. Док продължи да води самолета на зигзаг — наляво и надясно — през засилващата се турбуленция на височина от сто и петдесет метра над обвития в облаци Атлантик, който проблясваше само от време на време под тях.

Линда откопча колана си.

— Ще отида да видя дали Вивиан няма някакви идеи за честотата на пейсмейкъра си. Всичко би било от полза.

Тя прекрачи Джери и отвори вратата на кабината, като усети по-скоро с тила си, че Скот гледа подире й. Спря се на вратата и се обърна да го види, изненадана от внезапната му усмивка и вдигнатия палец — знак за успех. Тя отвърна на усмивката му, влезе в товарния отсек, почувствала изведнъж някакво странно вътрешно спокойствие.

 

 

Ф-16 „Акула“ — 7:18 вечерта, източно време

Нямаха друг избор, освен да използват ускорителите през първите няколко минути, за да настигнат 727. Логично бе, реши водещият пилот, един граждански екипаж, който се опитва да се отдалечи на максимално разстояние от брега, да се насочи право на изток. И той пое по същия курс.

Радарът на изтребителя бе с обхват над двеста мили, ала екранът бе „зацапан“ от отметките на масивните вълни на бурния Атлантик на стотина мили от брега на Каролина. Появиха се отметките на два самолета на Бреговата охрана, малко по на юг, ала от боинга нямаше и следа. Двата изтребителя върнаха двигателите си в нормален режим и точно тогава на екраните им се появи самотна ехо отметка, която се движеше първо на североизток, сетне на югоизток и летеше твърде ниско над водата.

— Това трябва да е той — рече майорът по честотата за връзка между двамата. — Изглежда се опитва да избегне засичане.

Той вкара данните за прехващане: избра да прелети точно над лайнера на три хиляди метра височина, след което да се спусне и да застане в строй с него.

Майорът отново погледна часовника си. Бяха му дали десет минути. Оставаха му по-малко от пет.

Целта смени отново курса си в мига, в който майорът започна да се снижава; летеше само по уреди, а воденият го следваше на метър и половина вдясно от края на крилото му. Едномоторните изтребители се тресяха доста, но по-лоша бе налитащата от време на време градушка. Трополенето на ледените топчета по плексигласовите куполи ечеше като картечна стрелба.

Двата Ф-16 се плъзнаха под триста метра височина и пилотите започнаха да мярват от време на време водата. На сто и петдесет метра пред тях видимостта се подобряваше леко и те приближиха внимателно на три мили до целта, като летяха само по радар, докато най-сетне забелязаха боинга.

Водещият вдигна ръка, за да предупреди втория, след това бутна леко ръчката на газта и даде знак, че ще подходят отдясно и малко отдолу.

 

 

„Скот еър“ 50 — 7:18 вечерта, източно време

Когато стигна до задната част при съоръжението на Роджърс Хенри, Линда очакваше да намери Вивиан заспала.

Ала вместо това я завари трескаво да пише нещо.

— Нека се сетя сама. Това е оплакване до авиокомпанията за безобразното друсане по време на полета и за скапаната вечеря? — закачи я Линда.

— Особено за вечерята. — Усмивката на Вивиан бе по-широка от преди. — Не — посочи тя листите в скута си, — настроена съм позитивно. Записвам си всичко, което се случи, за да мога после да си го припомня по-добре.

Линда й преразказа плана за товарния люк и сподели тревогите си за пейсмейкъра.

— Вивиан, имаше ли някаква представа, че той е правил нещо по пейсмейкъра ти?

Тя поклати глава.

— Не, но си спомних нещо, което бях забравила. Повечето пейсмейкъри не влияят на телевизорите, докато моят винаги побъркваше апарата.

— Телевизора ли? Имаш предвид сигнала?

Тя кимна.

— Невинаги, но често се случваше когато приближа до телевизор, по екрана да се появят снежинки, пулсиращи през няколко секунди. А освен това се сещам и за неговите заплашителни телефонни обаждания. Той сякаш винаги знаеше кога съм се прибрала в апартамента си или къде се намирам. Започнах да си мисля, че ме следи двайсет и четири часа в денонощието, или че е наел детективи.

— Дали това се е дължало на радиопредавателя в пейсмейкъра?

— Очевидно — кимна тя. — Това обяснява нещата. Това също би трябвало да обясни защо се налагаше да сменям батерията му толкова често.

— Аз… не знам много за радио…

Линда клекна до Вивиан, ала рязко наклоняване я отхвърли назад и тя се изтърколи на пода. Изправи се, седна и енергично започна да търка удареното си бедро, където щеше да се появи противна синина.

— Ох!

— Хвани се за моето въже, Линда. Щеше да ме попиташ нещо?

— Да. Надявах се много… нали разбираш, че ще намерим начин да направим онова, което военните обещаваха — да включим някакъв радиопредавател, който да излъчва същия сигнал като твоя пейсмейкър.

— За да има време да се измъкнем, след като изхвърлим бомбата?

— Точно така.

— Няма нужда да се безпокоиш за това — рече тихо Вивиан.

— Има, Вивиан, защото втори път не можем да разчитаме на блъф, когато устройството разбере, че не си до него. То би могло да…

Тя замлъкна, вгледа се в лицето на възрастната жена и внезапно долови намеренията й.

Вивиан бе забила поглед в пода, свила устни. Рязко вдигна глава с изражение на мрачна решителност.

— Има… и по-добър начин.

Силният потрес изкриви чертите на Линда и тя вдигна ръка да възрази.

— Вивиан! Изобщо не си го помисляй! На никой от нас дори и през ум не минава да те пусне да скочиш зад борда, само за да…

Вивиан поклати глава.

— Не, не, не! Не възнамерявам да се самоубивам. Но този път няма да позволя Роджърс да ме победи толкова лесно. Не, Линда, изобщо нямах това предвид.

— Е… добре… защото аз… нямаше да ти позволя да го сториш.

Вивиан протегна ръка, улови китката на Линда и я приближи към гърдите си. Линда се отдръпна леко, по лицето й пробяга смутено изражение, ала Вивиан я дръпна по-силно, а с другата си ръка заразкопчава блузата си.

— Пейсмейкърът, Линда. Искам да го усетиш къде е. Виждала ли си преди такова нещо?

Линда поклати глава.

— Не.

— Ето тук. Не се стеснявай. Сложи ръката си тук и опипай краищата му. Виждаш ли колко плитко под кожата ми е?

Линда се подчини, а след това отдръпна ръка с неудобство.

— Да.

— Сетих за това преди малко. Мислиш ли, че на борда на този самолет имат комплект за първа помощ?

— Ами… да. Сигурна съм, че би трябвало да имат. Защо?

— Защото ти ще ми направиш една малка хирургическа операция и ще отстраниш това нещо.

— Аз… какво!?

— Чуй ме добре. Ще го извадим, след това ще го залепим за бомбата на Роджърс и след това глупавият й силициев мозък ще реши, че и аз излитам зад борда заедно с нея.

Линда погледна устройството, после — отново Вивиан.

— Можем ли да го направим? — попита Линда. — Няма ли да имаш сърдечни проблеми?

Вивиан се разсмя.

— Смея да твърдя, че ако попадна в средата на термоядрена експлозия, ще бъда подложена на далеч по-голям риск. Не. Ще бъда добре, мила, а това е само един малък разрез. Пейсмейкърът ще излезе лесно. Аз ще те насочвам, просто не мога да го направя сама.

— Вивиан, не съм минавала медицинско обучение.

— Никога ли не си била обучавана да оказваш първа помощ?

— Е, да, но хирургията е малко по-различно нещо.

— Никога ли не ти се е налагало да се справяш с дълбоко порязване или кървяща рана, която да изисква бързо и решително действие?

— Да. Брат ми веднъж едва не си отряза пръста, а у дома бях само аз.

— И какво, издържа ли?

— Да, издържах известно време… После ми прилоша.

— Добре тогава, това ще е лесно.

Слисаното изражение на Линда постепенно се промени и върху лицето й се появи лека усмивка. Тя протегна ръка и положи длан върху рамото на Вивиан.

— Знаеш ли, ти си невероятна жена!

Вивиан погледна бомбата, после — Линда, и се усмихна.

— Започвам да мисля, че наистина съм. И то — след всичките тези години, в които се смятах за безпомощна. Какво ще кажеш за това?