Джон Нанс
Проектът „Медуза“ (19)

Осемнадесета глава

„Скот еър“ 50 — 6:26 следобед, източно време

Джери Крисчън бе приключил своята част от проверката преди кацане и завъртя креслото си напред, когато Скот изведнъж се наведе към него.

— Не ми се иска да те карам да го правиш, Джери, но трябва да разбера нещо. Иди отзад и хвърли един поглед на контейнера. Виж дали можеш да откриеш начин ония майстори да проникнат в него без да го пробиват или режат с оксижен. Не видях никакви шевове и други люкове, освен онзи, който отворихме.

— По-голямата част от него е още в сандъка си — отвърна Джери.

— Знам. Побързай. Необходима ми е най-точната ти преценка.

— Защо, Скот?

— Нямам време да обяснявам. Просто го направи, моля те!

Джери метна колана си настрани и изчезна през вратата на пилотската кабина в момента, в който трите двигателя на самолета бяха вече поставени в режим „пет мили до кацане“, вятърът и турбулентните потоци ги клатеха леко, след като скоростта бе намалена до сравнителното спокойните 170 мили в час. Да видим дали и един Ф-16 може да лети със 170 мили без да падне на земята…

Аз просто приех, че те разполагат с всички отговори — упрекна се сам Скот. — Просто приех, че имат експерти. А трябваше да предположа, че ще ме натикат в ъгъла тук и че ще провалят всичко!

— Колесник — спуснат, проверка преди кацане, клапи на 25 — обади се Док.

Скот посегна към лоста за колесниците и едва тогава се сети за индикатора, който показваше небезопасно положение на люковете.

— Док, забравихме за индикатора на колесниците — започна Скот.

Последва изненадващо наклоняване и в кабината отекна приглушеният шум от стържещ метал. И двамата пилоти се вторачиха в индикаторите на колесниците. Носовият и десният светеха със зелени лампички, което означаваше, че са спуснати и заключени.

Левият основен колесник светеше в червено.

— О, господи — изпъшка Док. — Забравих го. Може наистина да сме го повредили в Пакс ривър.

— Защо не го вдигнем и спуснем отново, Док?

— Задръж! — отвърна Док. — Това може да влоши нещата. Какво ще кажеш за онези изтребители там? Биха ли могли да хвърлят едно око?

Скот кимна.

— Добра идея. Къде отидоха онези Ф-16?

— Завиха надясно.

Скот набра честотата за връзка „въздух-въздух“ по военната станция и включи микрофона.

— Ф-16, вика ви „Скот еър“ петдесет. Там ли сте още, момчета?

Гласът на водещия пилот прозвуча почти мигновено.

— Разбрано, „Скот еър“. Казвай.

— Индикаторът на левия ни главен колесник свети червено. Можете ли да се мушнете отдолу и да му хвърлите едно око? Ние ще изравним височината тук и ще слезем на нисък заход към пистата направо от триста метра.

Водещият пилот на двойката Ф-16 се съгласи и започна маневра наляво, Док изравни боинга на триста метра височина, а Скот информира кулата в „Сеймур“ какво предприемат.

Скот видя как двата изтребителя завиха и изчезнаха зад тях. Изминаха трийсет мъчителни секунди, преди да чуят гласа на водещия пилот.

— Окей, „Скот еър“, левият ви колесник изглежда невредим и е в същото положение като десния. Люкът му обаче изглежда тъй, сякаш го е ръфало голямо куче. Долният край е строшен и разкъсан и в момента виси от пантите си.

— Имаме два големи люка на корема. Те затворени ли са?

— Да, сър, изглеждат затворени. Онзи, за който говоря, всъщност е към колесника.

Джери се бе върнал в кабината тъкмо навреме, за да чуе разговора. Със светкавично движение той закопча колана си и се наведе напред над централния пулт.

— Скот, първо опитай повторно спускане на колесника.

Скот кимна, каза на водещия от двойката изтребители какво ще правят и какво да наблюдават.

— Колесниците — прибрани, Док.

Той дръпна ръчката и отново червената лампичка на десния светна, за да сигнализира небезопасно положение.

— Колесниците — спуснати.

Док дръпна лоста, самолетът пак се наклони и отново чуха приглушеното стържене.

— В същото положение сте, командире — съобщи пилотът на Ф-16. — Изглежда спуснат и заключен в същото положение като десния колесник.

— Но продължава да показва небезопасно положение — обади се Док и посочи сигналната лампичка.

Скот се обърна към Джери.

— Най-лошият сценарий?

— Строшава се при кацането и възникват проблеми с управлението. Но той навярно е безопасен, Скот. Стори ми се, че почувствах как се заключи, тъй че може микро ключето на индикатора нещо да се е повредило.

— Да опитаме ли?

Джери кимна.

— Да, само гледай да се опираш повече на дясната страна и бъди готов за строшаването на левия.

— Разбрано.

— Скот, за бомбата.

— Една секунда. Док, съобщи на кулата, че ще направим кръг в тяхната видимост, след това ще подходим от дясно и ще застанем върху пистата.

Док кимна и посегна към радиостанцията.

— Добре, Джери. Кажи ми сега какво видя.

— Скот, онова проклето нещо е заварено изцяло до последния инч, с изключение на люка, където се намират екранът и клавиатурата. Единственият начин да се проникне, е да се пробива или да се реже с горелка, но обвивката му изглежда да е от много яка неръждаема стомана. Може да се среже, разбира се, но топлината от пламъка на горелката би бил лесно засечен, а аз се обзалагам на каквото пожелаеш, че онзи сатанински изобретател го е натъпкал с топлинни сензори. Би трябвало да е очаквал подобен опит.

Скот кимна.

— Няма начин един-единствен техник да проникне в това нещо, без то да реагира. — Скот погледна назад и потърси погледа на Джери. — Съгласен ли си?

— Да. Освен това то продължава да излъчва същите предупреждения да не се правят опити за взривяване или изгаряне. Забравих точните думи, но ставаше дума за някакъв електронен ядрен взривател.

Скот забеляза, че Док бе влязъл в десния завой над летището. Бе прехапал долната си устна за миг, преди да погледне отново назад.

— Мисля да приемем, че това е истината: всеки опит да бъде изгорено или взривено ще бъде фатален за нас и за милиони други. Остава ни една възможност: да го изхвърлим в морето.

— Точно това каза и Вивиан — намеси се Линда.

— А ако не се съгласят? — попита Джери.

— Тогава, стари приятелю, всички ние ще бъдем изпържени.

 

 

Главна квартира на ФБР, Вашингтон — 6:26 следобед, източно време

Тони ди Стефано закри микрофона на слушалката с ръка, погледна Дона и извъртя очи. Шепотът му можеше да се чуе в цялата зала, но не и по телефона.

— Господ да ни е на помощ, изпратили сме хунът Атила, Бичът Божи, като наш старши агент в „Сеймур“.

— Кой? — попита Дона, спогледа се с друг агент и пак погледна Тони.

— Харолд Ханкс, специален агент, ама супер специален — обясни й агент Бил Уотсън. — Не го ли познаваш?

Дона поклати глава.

— Не, не си спомням.

— Ще си спомниш. Събери на едно място самомнението на Дъглас Макартър, параноята на Дж. Едгар Хувър и лингвистичната арогантност на Уилям Бъкли, а после му връчи полицейска значка.

— Господи! — измърмори тихо младата жена.

— О, да — и него също.

— С други думи — съвършеният старши бюрократ.

Бил кимна:

— Точно така, и тъкмо той е на най-важното място в най-важния момент, без да има и хабер от нещата. Разкош.

Останалите видяха как мускулите по лицето на Тони заиграха в опита му да запази самообладание, а в тона му се прокрадна фалшива любезност:

— Харолд, ти ли си?

Последва пауза и отново отвращението премина по лицето на Тони като бърз облак.

— Окей, разбирам, че агент Ханкс е зает, но би ли му казал, че главната квартира иска да говори с него, ако това не те затруднява особено? Нали разбираш, тъкмо за това сме ви ги зачислили тези клетъчни телефони.

Тони изведнъж разтърси отвратен глава.

— Тук е главната квартира на ФБР! Твоят шибан шеф! Нали разбираш, това може да ти дойде малко като шок, но мисля, че на служебната ти карта пише ФБР, а не Агенция „Харолд Ханкс“, а след като искам да говоря с агент Ханкс с цел… де да знам, може би координиране, навярно ще е добър ход за кариерата ти да дадеш този проклет телефон на Ханкс и то веднага!!!

Лицето на Тони бе придобило лилаво-червеникав оттенък.

— Исусе Христе! — изръмжа той на малката групичка, която го бе наобиколила, като отново закри за миг слушалката, а после дръпна ръката си.

— Дяволски си прав, говоря язвително!

Тони дръпна един въртящ се стол и се тръшна в него, а в този момент в слушалката му се чу глас.

— Харолд? Тук е Тони ди Стефано. Много съжалявам, че те откъснах от работа. Искам да се убедя, че ще пееш от същата песнопойка, от която пеем всички, ясно? Първо, къде се намира… добре, значи каца. Харолд, ще трябва да изиграеш всичко това много, ама много деликатно. Не смятаме, че мисис Хенри е в кабината и… Харолд, знам, че си инструктиран, но сега аз те инструктирам лично, ясно ли е? Ние смятаме, че можеш да говориш открито с командира на самолета или по военните честоти, или по флайтфона му. Не, казах ти, че можеш. Имаш ли номера на флайтфона му? Добре, ако ти потрябва, можеш да го използваш. Ето нещото, за което се безпокоя най-много. Боя се, че екипажът може да е на страната на мисис Хенри. Мисля, че не са наясно какъв скандал е имала с властите и имам чувството, че са убедени в нейната невинност. Това може да доведе до истински проблеми. Ти… да, Харолд, наясно съм с това. Нашата задача е да помогнем на командващия от страна на ВВС хората му да се доберат до бомбата по най-бързия начин. Направи каквото трябва да се направи, но гледай процедурата да не препречи пътя им към бомбата.

Тони затвори очи, удари чело в масата и започна да го разтрива.

— Харолд, не ти внушавам нищо. Виж какво, този спор вече го водихме тук преди време. Аз не те харесвам никак и ти не ме харесваш. Това е даденост. Но от професионална гледна точка ти казвам да направиш всичко възможно, без да допускаш стандартната процедура да попречи на хората от ВВС да се докопат до тази бомба. Ние ще стоим на подслушване. Да, пожелавам ти успех.

Тони се изправи, вдигна слушалката високо над главата си с пламнали очи, сякаш щеше да я стовари всеки миг върху бюрото. Застина в тази поза и погледът му се отмести към останалите, които го гледаха затаили дъх. Лицето му се разтегна бавно в нарочно маниакална усмивка и той повдигна вежди.

— Само се пошегувах. — Остави слушалката върху вилката и поклати глава. — Досега си мислех, че образът на д-р Франк Бърн от M. A. S. H^[1] е смехотворна карикатура. Никой не би могъл да е толкова предвзет и толкова тъп. Но ето че има такъв, от плът и кръв, който е на път да се заеме с най-деликатната задача в историята на ФБР от… близкото минало!

— Онова, което искаш да кажеш, е, че… — започна Дона.

— Че навярно вече сме се провалили — довърши Тони.

 

 

Военновъздушна база „Сеймур-Джонсън“, Северна Каролина — 6:31 следобед, източно време

Скот изравни боинга и отне газта, след като самолетът се насочи към пистата. Докосна я първо с десния колесник, после — с носовия и накрая леко опря и левия колесник о бетона, като същевременно натисна спирачките и даде реверс на двигателите. След като стана ясно, че левият колесник държеше, погледът на Скот огледа пистата и от двете й страни — забеляза в далечината и очевидните приготовления, които бяха в ход за посрещането им.

— Ще се пуснем до края на пистата, Док.

— Разбрано.

Буреносни облаци се носеха над тях, от време на време се изсипваше дъжд, ала ураганът „Сигрид“ едва започваше да се усеща, видимостта бе добра и все още можеше да се вижда ясно от единия край на базата до другия. Скот намали скоростта на тримоторния реактивен самолет до пет мили — скорост за рулиране и продължи така, докато под носа на машината не се появиха червените светлинки, които маркираха края на пистата.

Диспечерът от кулата му посочи тъмносиния пикап с осветен надпис „Следвай ме“, който чакаше на рульожката досами края на пистата. Скот премести ръката си върху лоста за управление на носовия колесник, изрулира до края и плавно спря.

Хората в пикапа „Следвай ме“ потеглиха, но след това спряха, очевидно объркани. След няколко секунди един от тях излезе от колата и махна на 727 да продължи пътя си.

Ала Скот все още нямаше никакви намерения да тръгва.

— „Сеймур“, наземен контрол, тук „Скот еър“. Ще останем тук за минута, докато не проверя нещо. Дръжте настрани всички превозни средства и хора.

— Разбрано — бе единственият отговор.

Скот настрои радиостанцията си на военните честоти и включи микрофона на същите вълни, които бе използвал и във въздуха.

— Полковник Питърс, там ли сте още?

Последва миг колебание, после сух отговор:

— Тук Питърс.

— Полковник, къде точно планирате да ни паркирате?

— „Скот еър“, насочващата кола ще ви отведе. Подготвили сме изолирано място в западната част на летището. Там е зоната за специални задачи в тази база.

Скот виждаше добре района от кабината си. Мястото бе избрано само поради една причина и тъкмо тя го плашеше.

— Полковник, тук ще се опитваме да обезвредим ядрена глава, нали?

— Точно така, командире.

— Вие гарантирахте, че няма да се прави опит това оръжие да се взривява.

— Казах, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да го обезвредим.

— Как ли не! Казахте, че мога да разчитам на гаранцията ви, че няма да има, цитирам: „никакъв опит да се изгаря или взривява“ устройството, а сега искате да докарам самолета си в район, специално пригоден за взривяване. Ако бомбата, която е на борда, се окаже ядрена, няма никакво значение къде точно ще се паркираме, тъй като целият район ще се изпари. Това означава, че има само една причина да се опитвате да ни откарате в онзи район: вие сте решили да пренебрегнете предупрежденията ми и въпреки всичко да я взривите.

Последва кратко колебание преди отговора:

— Това са стандартни процедури при работа с опасни материали, командире. Разбрах, че сте военен. Би трябвало да разбирате от тези неща. Освен това би трябвало досега да сте се досетили, че ние трябва да обезвредим това проклето нещо, което превозвате, защото е необходимо да разберем какво има вътре в него!

— Искате да разберете какво има вътре ли? Аз ще ви кажа какво има, полковник. Вътре има една шибана термоядрена бомба! Ясно ли е?

— Нямаме време за пререкания! Трябва да разберете, че е в интерес на страната да проучим как действа това оръжие.

— Полковник, вие няма да успеете да обезвредите или да изследвате това нещо. Времето едва ще ни стигне да го изхвърлим в морето!

— Това не го решавате вие, „Скот еър“! Това го решаваме ние. Ако по някаква причина не успеем да го обезвредим, тогава е възможно да го изхвърлим.

— Полковник, а къде е самолетът С-141? — попита гневно Скот. — Знам как изглежда един С-141 и не виждам нищо подобно в тази база.

— Лети насам, командире. Ще пристигне до няколко минути.

— Вие ми казахте, че вече е кацнал и е на разположение — напомни му Скот.

— А, съжалявам за това, командире. Толкова много неща трябваше да се свършат преди да кацнете, че съм се объркал. Вижте, времето ни е кратко. Моля, последвайте пикапа и елате тук, за да започваме.

Линда видя как Скот поклати глава преди да се сети да натисне отново бутона за предаване.

— Искам да говоря с човека, който ще се опита да обезвреди онова чудо.

Последва кратко мълчание, след това по радиостанцията заговори друг глас. Чуваха се протестите на полковника наблизо.

— Командире? Говори специален агент Харолд Ханкс от ФБР. Вашия самолет и всички хора на борда от този момент са под юрисдикцията на федералното правителство. Притежавам съответните заповеди. Вие ще изпълнявате стриктно инструкциите на полковника и ще го направите веднага.

Скот облиза устни и погледна към Док, който пое дълбоко дъх.

— Започва се, Скот — рече Док.

— Какво?

— Изгубихме контрол и господ да ни е на помощ, ако не са ни слушали внимателно.

Скот натисна отново бутона на микрофона.

— Агент Ханкс, искам да разбера какво точно ще направите, когато наближим мястото за паркиране.

— Разбрах, че жената не е в кабината при вас — рече сопнато Ханкс. — Ако това не е вярно, ако е при вас, но не може да чува, светнете с прожекторите си за кацане и спуснете клапите до долу.

— О, боже мой, знаех си аз — рече Линда от наблюдателското си място. — Те са се спрели на тази версия — че Вивиан е терористка.

Скот вдигна ръка за внимание.

— Не, тя не е в кабината и не може да ни чуе, агент Ханкс.

— Добре. Разбрано. Не я предупреждавайте. Ако можете да отворите лявата предна врата веднага щом паркирате, нашият екип ще се качи и ще я арестува.

— Ханкс, говори командирът на самолета. Мисис Хенри не е, повтарям, не е инициаторката на всичко това. Тя е жертва. Няма абсолютно никаква необходимост да я арестувате, или да я третирате като враг.

Джери рязко се наведе напред.

— Кажи му, че разполагаме само с един час и двайсет и седем минути.

— Окей — кимна Скот и включи отново микрофона. — Ханкс, искам да говоря с човека, който е дошъл да обезвреди устройството. Разполагаме с по-малко от час и двайсет и седем минути до ядрения взрив.

— Командире, говори полковник Питърс. Можем да ти позволим да говориш с него след като дойдете на мястото за паркиране. Точно сега нямаме време.

Видяха два щабни автомобила, които поеха по рульожката към изчакващия 727. Трети автомобил, военен транспорт, ги следваше от разстояние.

Скот отново натисна бутона.

— Не, полковник, докато вратите са затворени и двигателите работят, аз съм командир на този самолет и вие ще слушате мен. Свържете ме с ядрения техник. Веднага!

Гласът от другата страна ставаше все по-нетърпелив.

— По дяволите, командире, нареждам ви да започнете рулиране и да докарате тази стара бракма тук!

— Първо — да чуя техника, полковник.

— Или какво, командире? Заплашвате ли ни?

Скот държа микрофона в ръка сякаш цяла вечност — така им се стори на Линда, Док и Джери, които го гледаха, стаили дъх. Най-сетне той го вдигна отново към устните си и натисна бутона за предаване.

— На борда ми е задействано термоядрено оръжие, което може да създаде електромагнитна вълна с такава разрушителна сила, че да затвори цялата страна за месеци, като в добавка ще убие може би милион души в района наоколо, а Северна Каролина ще засвети в тъмното без помощта на електричество. Доколкото ми е известно, дори президентът е информиран за тази ситуация, а вие тук искате да си играете игрички с мен? Ще ме свържете веднага с техника! Докато този самолет не е паркиран, всички карти са в моите ръце, ясно? Това е моят самолет. Дори Федералните правила за въздухоплаване го потвърждават. А вие там, отсреща, сте само неидентифицирани гласове, докато не взема друго решение. А сега бихте ли обяснили на началниците си как сте провалили всичко, заради тази глупава мачо игра кой да командва парада? Обзалагам се, че всички реплики, които си разменяме, се слушат и на по-високи места и те преценяват всяко ваше решение. Тъй че… престанете да спорите с мен и изпълнявайте. Веднага!

Преди радиото да оживее, настана моментно суетене. Онзи, който щеше да говори, очевидно имаше проблеми с радиостанцията. Чу се шумът от ръката му, която опипваше ръчния приемо-предавател, а после гласът му прозвуча силно и ясно.

— А-а, говори сержант от технически служби Бил Клевинджър, сър. Искали сте да разговаряте с мен.

— Какво обучение имате по обезвреждането на невоенни, терористични ядрени оръжия, сержант? — попита Скот.

Чу се кратко заекване, после и то престана.

Радиостанцията замлъкна. Скот си представи как и полковникът, и агентът от ФБР го засипват с указания какво да каже. Най-сетне предавателят отново се включи.

— Сър, обучен съм да обезвреждам всички видове военни ядрени оръжия. Не съм минал специално обучение по обезвреждане на невоенни, но познавам всички видове основно оборудване и съм квалифициран да обезвреждам всякакви взривни устройства.

Скот включи своя микрофон.

— Добър отговор, момчета. Но ето какъв е проблемът. Това нещо тук е в херметически заварен контейнер от неръждаема стомана и имам всички основания да вярвам, че вътре е оборудвано с топлинни и всякакви други сензори, които ще засекат проникване. С други думи, няма начин да се влезе в него и да се обезвреди. Не можете да го взривите или изгорите, защото това ще предизвика ядрена експлозия, а това ни оставя само една възможност: да го свалим от тази наша птичка, да го натоварим на С-141 и да го изхвърлим в морето. Точно това се опитвах да ви обясня преди известно време. Но възниква един проблем: вие излъгахте за С-141 и нямаме време да си произведем такъв.

— Ето какво ще ви кажа, командире — чу се отново гласът на полковника, този път сякаш по-замислен, по-сговорчив и с желание да помогне. — Тук имаме няколко КС-10, които се евакуират от базата, просто ще задържим един от тях и ще го използваме.

Док и Скот изсумтяха едновременно, а Линда ги погледна озадачена.

Скот пак натисна бутона си.

— Полковник, ние не сме глупаци. Колкото вие можете да изхвърлите нещо от КС-10 по време на полет, толкова мога и аз с този самолет. Ако не сте забелязали, товарният люк е отстрани, а не отзад.

— Съжалявам, прави сте. Просто се опитвах да намеря решение. Но С-141 е на път за насам, командире, давам ви думата си.

— В момента вашата дума предизвиква само подозрения, полковник. Между другото, наредете на онези коли да не приближават повече към мен. Веднага!

Последваха няколко секунди мълчание, ала колите все пак спряха на неколкостостин метра от тях.

— Какво мислиш, Скот? — Думите на Док Хазърд прозвучаха напрегнато.

Скот дишаше тежко. По челото му бяха избили капки пот.

— Аз… не знам, Док. Но знам какво ще се случи. Дяволски добре знам, че няма да ни послушат. Ще ми обещаят всичко, но когато ни измъкнат от тук, ще оковат Вивиан, ще се помотаят известно време да потърсят люк в кожуха на бомбата, след това ще взривят самолета и ще задействат и ядрената експлозия, и Вълната на „Медуза“. В най-добрия случай ще се взривят сами, ще взривят нас и ще изтрият Голдсбъро от картата.

— Каквото и да решиш, Скот, аз съм с теб — наведе се Джери към него.

— Аз — също — кимна Док.

Скот облиза отново устните си, огледа ги двамата и сетне се обърна към Линда.

— Окей. Ето какво ще направим. Линда?

— Да?

— Ще спуснем стълбичката под опашката. Искам ти и Джери да излезете от там. Док — ти също.

— Няма никакъв шибан начин това да стане, да ме прощавате за езика — сопна се Док.

— Същото се отнася и за мен — поклати глава Джери.

Скот въздъхна отчаяно, притворил очи.

— Чуйте, по дяволите! Не виждам друг начин да се излезе от това…

Прекъсна го гласът на агента от ФБР.

— Командире, губим време и ако не се подчините веднага, ще обвиним всички ви в престъпно възпрепятстване на правосъдието — прикриване на престъпник, тероризъм, въздушно пиратство, нарушаване на пътните правила и всичко останало, което успеем да скалъпим. Предлагам ви веднага да тръгвате, иначе ще свършите като постоянен жител на затвора Лийвънуърт.

Скот наведе глава към далечната тераса и изсумтя.

— Доста убедително си служи с думите, нали?

— Арогантно копеле! — намеси се Док. — Въздушно пиратство? Как бихме могли да се отвлечем сами?

Джери кимна в знак на съгласие.

— Какво възнамеряваш да предприемеш, Скот? — попита Линда.

Гласът й бе тих и твърд, остров на спокойствие в бурята, женска ведрина, която му помагаше да се съсредоточи.

— Командире, или отговорете веднага, или ще арестуваме самолета ви!

Скот махна с ръка напред към прозорчетата на кабината.

— Самоубийството не ме привлича, но ще се наложи да се справим някак си сами. Не мога да им позволя да предизвикат ядрен взрив само поради собствената им глупост. Може би ще ни се удаде да преговаряме отново с тях, ако сме пак във въздуха.

— „Скот еър“ петдесет, говори агент Ханкс. Какво точно желаете? Ако имате някакви искания, моля, заявете ги.

Скот натисна с все сила бутона.

— Дяволски сте прави, че имам искания, Ханкс! Искам пълни уверения от страна на ФБР, от ВВС, от президента, от правителството на Съединените щати, че няма да се правят опити това устройство да бъде взривено. Разбрахте ли ме? Трябва да го изхвърлите в морето, иначе ще станете причина за историческа катастрофа! Палячовци такива, не разбирате ли какво ви казвам? Ако се опитате да взривите това оръжие, то ще предизвика ядрена експлозия и Вълната на „Медуза“!

Агентът отговори почти мигновено с тон, който повече приличаше на ръмжене:

— Вие се опитвате да се представите за по-голям специалист от експертите, командире. Мисля, че знаем какво може и какво не може да направи това оръжие.

— Експерти ли? Става дума за един добронамерен сержант, комуто ще са необходими шест месеца, за да изследва само кожуха на това устройство. А аз се правя на по-голям експерт от псевдоексперти!

— Не мога да ви дам друго уверение, командире, освен че нашият човек знае какво прави и ще се погрижи за устройството. Вие вече не носите отговорност за него.

— Тъкмо в това — изръмжа в отговор Скот, — грешите напълно.

— Престанете да се правите на каубой, командире. Изпречвате се на пътя ни и вие ще носите отговорността, ако не успеем да се отървем от…

Гласът пресекна на половин дума и Док и Джери разбраха, че Скот бе изключил радиостанцията.

Линда знаеше, че положението на Вивиан бе незавидно. Познаваше манталитета на хората от другата страна и дълбоко в себе си бе убедена в правотата на Скот относно всеки опит да бъде обезвредено оръжието на Роджърс Хенри.

Оставаше им само една възможност.

Тя се наведе напред и доближи устни до ухото на Скот.

— Забрави стълбичката в опашката. Давай да се махаме веднага от тук!

Скот обърна глава към Джери.

— Гориво?

— Достатъчно — отвърна Джери, след като хвърли бърз поглед към циферблатите си.

Скот се извърна към Линда.

— Не мога да те взема с нас! Аз… — Той не знаеше как да продължи.

С бързо и плавно движение на дясната си ръка Линда хвана ръчките за газта и ги бутна наполовина напред.

— Можеш и ще го направиш.

Скот я изгледа удивен.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Линда, не знам дали ще можем да се измъкнем от всичко това. Ти не носиш отговорност за този товар. Ти…

— Престани да говориш и тръгвай!

Скот се поколеба за миг, погледите им се срещнаха и той кимна.

— Добре. Да изчезваме.

Бронираният джип тръгна отново, задмина двете щабни коли. Бе много вероятно да има на борда си картечница и заповеди да стреля по гумите на колесниците.

Скот дръпна лоста за управление на предния колесник наляво; двигателите започнаха да вдигат обороти. Носът започна да завива наляво, обратно към пистата, която бе чиста пред тях.

— Кажи им, че ще рулираме до средата и ще напуснем пистата там.

— Какво? — попита слисан Док.

— Печелим време — отвърна Скот.

Док се ухили.

— Готово!

Натисна бутона на честотата на наземния контрол, опита се тонът му да прозвучи спокоен и да потисне вълнението и страха, които обземаха всички.

— Окей, кула „Сеймур“, „Скот еър“ петдесет ще рулира обратно по пистата, за да се отправи до мястото за паркиране. Кажете на пикапа „Следвай ме“ да ни поеме от рульожката в средата на пистата.

— Бихме предпочели да използвате успоредната писта за рулиране, „Скот еър“ — отвърна диспечерът.

— По-кратко е да използваме пистата, кула.

— Добре, имате разрешение.

На успоредната писта за рулиране джипът изведнъж спря отново. Скот знаеше — щеше да настъпи объркване докато се препредават съобщенията, а агентът от ФБР и полковникът от ВВС щяха да си помислят, че печелят битката.

— Задай максимална мощност, следи данните — нареди Скот.

— Две-точка-едно-три! — извика Джери, който вече бе пресметнал стойностите за необходимата мощност.

Големият боинг се понесе напред. На земята щяха да бъдат изненадани. Когато достигнеха петдесет мили в час, полковникът щеше да разбере, че изобщо не рулират.

— Осемдесет мили! — извика Док.

Едновременно с думите му се включи радиостанцията.

— „Скот еър“, нямате разрешение за излитане! Прекратете излитането. На пистата има хора и техника!

— Да бе, как ли не! — измърмори Скот.

— Скорост едно… скорост R — извика Док, Скот дръпна щурвала назад и отлепи 727 от пистата.

— Набиране на височина — нормално, колесниците — вдигнати.

— Колесниците — прибрани — повтори Док и едрата му ръка премести лоста в горно положение.

— Ще се мушна в облаците откъм южната страна, Док, след това ще завия наляво, почти право на изток и ще се спусна малко, за да сме извън обсега на радара. Изключи транспондера.

В ушите им ехтеше отчаяният глас на диспечера от кулата:

— „Скот еър“, вие извършихте незаконно излитане! Приземете веднага самолета на пистата! Потвърдете!

— Смени тази шибана честота, Док — нареди Скот.

— С удоволствие.

— Време до детонацията на бомбата — един час и двайсет и шест минути, Скот! — извика Джери. — Останало ни е тринайсет тона гориво, достатъчно за около два часа полет с крейсерска скорост плюс известно време полет на по-малка височина.

— Един бърз въпрос, Скот — вметна Док.

— Какъв?

— Накъде точно отиваме?

Скот погледна Док и поклати глава.

— Към Атлантика. Колкото можем по-надалеч от хората.