Шенън Уейвърли
Романтичен полет (7)

Седма глава

Следващите няколко дни минаха спокойно, но след тях съдбата й нанесе коварен удар. Цяла сутрин Челси обхождаше даваните под наем сгради и старият джип пъплеше по височините, когато внезапно съединителят му заяде. Тя бе свикнала с хъркането на мотора, но блокирането на предавките я изплаши.

Веднага се насочи към сервиза и едва се добра до него, като последните три километра трябваше да я теглят на буксир.

Облегна се отвън на стената и зачака, докато механикът Бък, чийто редовен клиент беше, се занимаваше с колата й. С малко късмет той можеше да сътвори поредното чудо и най-късно утре отново щеше да е на път.

Опасяваше се обаче, че щастието й е изменило. Денят се провали, нямаше къде да премести табелата си, а джипът бе в критично състояние. Чувстваше се крайно изтощена и отчаяна. Точно сега ли трябваше да се случи, повтаряше си, а сълзите й бяха готови да рукнат всеки път.

Стисна клепачи, но в съзнанието й незабавно изплува образът на Ник Танър. Проклет да е! Той бе виновен за всичките й нещастия, а отгоре на всичко непрекъснато мислеше за него. Спомни си шеговитите му закачки с Роб и съсредоточената му игра с бебето.

Бе помолила роднините си да бъдат любезни с него, но бързината, с която го приеха, надмина очакванията й.

Подозираше, че причината бе в самата му професия, която го бе научила да очарова хората. Вероятно бе свикнал да печели приятели и да се харесва на околните. Мисълта, че той наистина може да е толкова приятен, бе непоносима.

Примижа и се отпусна на приятните слънчеви лъчи. Трябваше да го забрави! Сигурно нямаше да го види повече. Нали открито й заяви, че не желае Кейти да идва у тях, за да не си мисли повече за балони. Забрави го, повтаряше си тя, докато слънцето приятно галеше кожата й.

За нещастие, той бе очаровал и нея. Бяха разменили само няколко думи, но достатъчно бе да чуе топлия му възторжен глас, да зърне изразителните му очи и красиво очертаните устни… за да се почувства запленена от присъствието му.

Спомни си последните му думи и радостно се усмихна. Ник я харесваше! Харесваше я, въпреки желанието си.

Това обаче нищо не променяше. Нали той излизаше с Грейс Локуд. И все пак бе чудесно… за Кейти. Може би имаше надежда да се качи на балон.

Грейс! Клепачите й трепнаха. Връзката между Грейс и Ник я смущаваше. Съученичката й бе привлекателна, интелигентна и чудесна домакиня, но имаше и неприятни страни. Можеше да бъде досадна и строга като стара мома. Челси знаеше, че любовта е сляпа, но тази комбинация бе твърде неудачна.

— Това ли правиш по цял ден? — дочу познат глас.

— Ник! — скочи на крака тя и сърцето й лудо заби.

Волвото бе на колонката, а той стоеше до отворената врата. Очите му закачливо я гледаха и в този момент Челси осъзна, че би се подразнила от всяка жена на мястото на Грейс.

— Какво правиш тук? — Ник отви капачката на резервоара и посегна към маркуча.

Челси видя как потрепваха мускулите му, очертани под бежовата риза. Не беше едър, но имаше широки рамене и силни ръце. Сигурно редовно спортуваше.

— Чакам колата си — посочи тя към сервиза.

— Каква е повредата?

— Все още не знам. — Гледаше го втренчено и се чудеше защо толкова се вълнува. Имала бе и по-мъжествени приятели, дори по-красиви, но никой досега не бе успял да я накара да си загуби ума.

Ник наля бензин и тръгна към нея. Сърцето й биеше до пръсване.

— Мога ли да седна при теб?

— Стената е достатъчно голяма. Обедна почивка ли имаш?

Ник кимна, без да откъсва очи от нея. Челси се надяваше, че няма да забележи лошото й настроение, обхванало я от сутринта. Ударите на съдбата си бяха нейна работа, а и защо да му дава повод за злорадство?

— Как върви търсенето на къща?

— Ами… горе-долу. Ти как си?

Ник понечи да отговори, но в този момент Бък надникна от гаража с омаслен парцал в ръце. Челси скочи чевръсто, с отчаяната надежда да чуе добри вести. Не можеше да остане без кола, нито да си позволи извънреден разход.

— Веднага ли да ти кажа? — поклати разрошената си глава Бък.

— Много ли е зле?

— Много. Скоростната кутия е повредена.

— Сигурен ли си — въздъхна отчаяно тя.

— Бих искал да греша.

— Колко ще струва?

— Още ли ще се мъчиш с този джип? Всеки месец е на ремонт. Я по-добре хвърли поглед на красивия додж зад сервиза.

Челси се озърна смутено, но Ник предвидливо се бе отдалечил.

— Ремонтът сигурно е по-евтин от покупката на нова кола — продължи с надежда тя.

— В този случай представлява хвърляне на пари.

— Бък! Моля те, не сега! Може би след няколко месеца. Колко струва една скоростна кутия?

Той въздъхна и назова цената, а Челси едва не припадна.

— Хей, момиче, добре ли си?

— Да, добре съм. Кога ще бъде готова?

— След два дни.

— Погрижи се тогава.

— Щом искаш. Как ще се прибереш?

Челси сложи ръка на лицето си, сякаш се замисли, а всъщност, за да прикрие насълзените си очи.

— Аз ще я закарам — предложи Ник.

Бък я погледна въпросително. Тя кимна и монтьорът се върна в гаража.

— Не исках да те затруднявам, но съм ти много благодарна — каза Челси, докато се качваше в колата.

По пътя затвори очи, доволна от неговото мълчание. Вкъщи ще помисли сериозно за друга работа или ще си намери съквартиранти. Не беше подготвена за подобно развитие на нещата. На тази възраст бе очаквала да постигне по-голяма стабилност, но вероятно с годините човек се учи само на компромиси.

Когато повдигна клепачи, вече бяха близо до къщата й, но Ник не намали скоростта.

— Хей! Къде отиваш? — извика тя, когато подминаха дома й.

— Да обядвам. Нали ще дойдеш с мен? — усмихна се лукаво той.

— Не мисля, че идеята е добра! — Челси се изправи вдървено на седалката, когато отбиха от магистралата.

— Наистина ли? Струва ми се, че ще се почувстваш по-добре.

Гърлото й се сви. Не очакваше от него подобна загриженост.

— Къде отиваме?

— Откровено казано, не знам. Хайде да намерим нещо подходящо. Никога не съм имал време да разгледам наоколо. На мен също ще ми бъде от полза. — Той се вгледа в следващата табела. — Стокбридж. Хм. Не е лошо. Винаги съм искал да го разгледам.

— Нима идваш тук за първи път?

— Надявам се, не го смяташ за престъпление, Челс.

Тя скри усмивката си. Допадаше й неговата непосредственост и лекотата, с която я нарече Челс, сякаш галеното й име вече бе част от речника му.

— Стокбридж е прекрасен. Като картина на Норман Рокуел. Художникът е прекарал тук голяма част от живота си.

Скоро се озоваха на централната улица. Лятото още не бе настъпило, но магазините вече бяха пълни с туристи.

— Тук ми харесва — внезапно заяви той и зави към паркинга.

Бяха спрели пред огромна бяла странноприемница, чиято веранда бе потънала в здравец.

— Но това е „Червеният лъв“!

— О, май съм чувал за него. Да влезем да хапнем. Аз черпя.

— Не съм подходящо облечена — преглътна смутено Челси.

— Аз съм официален за двама — перна вратовръзката си той.

Обядът бе чудесен и продължи около час и половина. Щом темата станеше прекалено парлива, Ник я обявяваше за изчерпана. Когато сервираха десерта, Челси вече се чувстваше много по-добре. Тя опита ягодовото парфе и кимна одобрително.

— Всъщност къде е Кейти?

— При Грейс. Тя й преподава. Наистина добре се справя.

— Чудесно — разрови десерта си Челси. Явно не трябваше да подхваща тази тема. Последва неловко мълчание.

— Какво има?

— Нищо.

— Не е така. Почувствах, че нещо те раздразни.

— Добре — дръпна чинията си тя. — Смущава ме фактът, че Кейти не ходи на училище.

— Така си и мислех — облегна се Ник и въздъхна.

— Извинявай, това не е моя работа, разбира се…

— Не се извинявай. Този проблем ме занимава отдавна, но мисля, че съм прав. Образованието на Кейти е твърде разпокъсано. Пропусна много часове заради операциите и сега повтаря първи клас.

— О, не съобразих. — Най-неочаквано сърцето й се сви. — Но това е естествено след всичко, което е преживяла.

— Да, много й се събра, Челс. — В очите му се четеше болка. — Вкъщи напредва бързо. Домашният учител в Бостън й помогна много, а и Грейс се справя добре.

— Да, знам.

— Говорих с директора на местното училище. Имат стандартни тестове за проверка на знанията. Ако ги издържи, ще й дадат свидетелство.

— Значи през есента ще бъде във втори клас на местното училище?

— Не. Искам Грейс да я обучава няколко години. В това положение Кейти се нуждае от домашен учител, от внимание и индивидуална програма. Тя е умно момиче и бързо ще настигне връстниците си.

В думите му имаше логика и Челси не знаеше какво я подразни — освен може би завистта, която изпитваше към Грейс.

— Гледаш ме, сякаш съм заточил дъщеря си за цял живот.

— Мислех си само, че нещо ще й липсва — направи опит да се усмихне тя. — Приятели, навици за общуване и други неща.

— Страхувам се, че единственото нещо, което ще придобие в училище, е огромен комплекс за малоценност.

— Но нали е почти здрава?

— Кейти никога няма да бъде абсолютно здрава. — В гласа му се прокрадна непозната за нея горчивина.

— И какво? Искаш да я изолираш ли?

— Тя ще се среща с много други деца.

— Ник, знам, че не бива да се намесвам, но не прекаляваш ли с грижите си към нея? Вероятно преди са й били необходими, но сега може да се справи и сама.

— По дяволите, Челси! Да не мислиш, че не искам да е самостоятелна? Но фактът си е факт. Тя е…

— Саката ли?

Ник дишаше учестено.

— Обичам Кейти — развълнувано рече той — и се измъчвам от мисълта за всичко, което ще й липсва. Всичко, което другите момичета ще постигат с лекота: танците, състезанията и други подобни скучни дреболии.

— Единственият сакат човек, когото виждам, си ти самият.

Ник се дръпна изумен назад и Челси веднага изпита угризения.

— Съжалявам. Не трябваше да говоря така. Просто мразя да я третираш като инвалид. Мисля, че ще се чувства по-добре, ако забравиш миналото и я оставиш на мира.

— Не мога да забравя — тъжно поклати глава той. — На мое място и ти нямаше да успееш. Освен това съм й баща и трябва да я закрилям. Нали затова съм тук.

Челси понечи да възрази, но видя лицето му и се отказа да спори. След толкова срещи с родители и деца от болницата, тя вече познаваше болката, а Ник явно бе дълбоко наранен.

— Хайде да спрем дотук. Всичко бе прекалено хубаво и не искам да го развалям.

— Аз също.

Челси се усмихна смутено, но той остана сериозен.

Когато излязоха навън, Ник хвана ръката й.

— Почакай. Нека се поразходим. Не искам веднага да се връщаме.

Тя се съгласи. Може би щяха да разсеят напрежението, помрачило доброто им настроение.

Почти цял час обикаляха из магазините. Ник бе очарован супермаркета с голямата издута печка и скърцащия под.

— Къде още бихме могли да отидем? — попита той, когато поеха обратно. Отново бе възвърнал доброто си настроение. — Разбери, Челс. Цели десет години бях затворен в една трийсететажна банка.

— Какво ще кажеш за градския музей?

— Не и в този хубав ден. Друг път.

Разхождаха се бавно, с ръце в джобовете, като от време на време, при допира на лактите им, усещаха приятна топлина.

— Сетих се! — извика Челси, когато стигнаха до колата. — Виждал ли си водопада Баш Биш?

— Как го нарече? Дори не съм чувал името му.

— Да тръгваме тогава! Ще ти покажа пътя.

Насочиха се на юг. Тя изпита удоволствие от възторга, с който Ник атакуваше стръмните хълмове и виражите. Макар често да бе минавала оттук, пътуването й се стори изключително забавно.

— Резерват Баш Биш — прочете табелата тя. — Спри тук.

Паркираха при знака и поеха по алеята.

— Лари каза ли ти, че снощи се срещнахме пред аптеката?

— Не съм го виждала днес.

Ник огледа стръмната пътека. Отдясно ромолеше малко поточе, а въздухът бе свеж и опияняващ.

— Той ми обясни всичко за онзи ден, когато пикирахте с балона над пистата. — Челси се почувства удовлетворена. — Съжалявам, че се подведох. Лари ми разказа за урока, който си искала да дадеш на неразумния младеж.

— Да, не харесвам хората, които пренебрегват инструкциите при полетите. Каквото и да си мислиш, аз съм от най-внимателните пилоти. Това качество дължа на дядо си. Описваше ми страшни катастрофи, караше ме да чета бордови дневници…

— От малкото, което чух, изглежда е бил изключителен човек.

— Той се появи точно когато ми бе най-необходим.

— Хм. След смъртта на баща ти ли?

— Да. Дядо много ми помогна. Станахме истински приятели. Споделяхме увлечение, което никой не одобряваше.

— Балоните ли?

— Да. Не вярвам да разбереш. Трябва сам да го изпиташ.

— Което е малко вероятно.

— Полетите са безопасни, разбери! И аз съм добър пилот. Не ме интересува дали ще летиш, но не си струва да пропуснеш това преживяване. То е почти мистично. Престани да се смееш — леко го плесна тя по ръката.

— Ако ще говорим за мистика… — Ник впери поглед във високия водопад, до който се бяха озовали. Водата изскачаше от каменното ждрело над тях и падаше с грохот от петнайсет метра в бистрото каменисто езеро.

Седнаха встрани от пътя и дълго време мълчаливо се любуваха на водопада. Над главите им топлият бриз люлееше младите листа на дърветата, а птиците извиваха пролетни трели. На Челси внезапно й се прииска да сподели мислите си с него.

— Ник? — плахо и несигурно прозвуча гласът й.

— Да? — подпря се на коляно той.

— Полетите… са безопасни, но навремето съм попадала и в трудни ситуации. — Той я погледна внимателно и присви очи. — Имах затруднения… инциденти. В планината понякога се появяват малки вихри и веднъж налетях на един от тях. Не знам защо ти разказвам всичко това. И бездруго имаш доста изопачена представа…

— Не. Продължавай!

— Беше ужасно — сви рамене тя. — Непрекъснато си мислех, че е настъпил последният ми час.

Ник нежно постави ръка на рамото й.

— Какво се случи?

— Нямам представа. Всъщност знам какво направих, но не си спомням кога и как. Бях много изплашена, но успях да включа горелката и балонът започна да се издига. Държах се със сетни сили. Кошът се въртеше, чу се пращене и внезапно изскочих от вихъра. Бях се издигнала над него!

Ник въздъхна дълбоко и обгърна раменете й.

— Сигурно дядо ти е летял невидимо до теб.

— Може би.

Тя се загледа в отблясъците на слънчевите лъчи по лицето му. Уловил погледа й, той рязко дръпна ръката си.

Челси се смути. Беше приела прегръдката като успокоителен жест, но разумът й не можеше да пренебрегне искрата, прескочила помежду им. Опита се да прогони тази мисъл.

— Описах ти инцидента, за да разбереш, че съм преживяла най-страшното и ужасът ме е направил крайно предпазлива. Не бих рискувала случката да се повтори. Ценя както своя живот, така и живота на пасажерите си.

Ник се намръщи. Погледът му бе тъжен и Челси се запита какво ли го измъчва.

— Трябва да се връщаме — едва доловимо се усмихна той. — Минава четири.

Тя въздъхна разочаровано, макар че времето бе доста напреднало. Ник отново се бе свил в черупката си и скоро нямаше да излезе оттам.