Шенън Уейвърли
Романтичен полет (6)

Шеста глава

Ник паркира на пътя пред къщата. На алеята зад джипа на Челси видя две непознати коли. Сигурно имаше гости. Е… чудесно! Значи можеше и да не се задържа.

Радваше се, че донякъде запълниха пропастта, зейнала помежду им и желаеше да забравят първоначалната неприязън и острите думи — заради Чет и Грейс естествено. Освен това днес тя много му помогна с Кейти, за което й бе благодарен, но в никакъв случай не искаше да задълбочават познанството си. Дъщеря му прекалено много я харесваше, затова трябваше да се отдръпнат.

— Здравей, Ник — отзова се на почукването му Челси, сякаш го бе очаквала зад вратата.

— Извинявай, че закъснях — измънка притеснено той, обезоръжен от дружелюбния й тон.

— Няма значение — усмихна се чаровно тя. — Заповядай. Как мина срещата ти?

Холът ухаеше леко на парфюм, сякаш чак дотук се носеше ароматът на разцъфналите зюмбюли. Главата му съвсем се замая.

— Мина… много добре. Вероятно ще имаме нов ски инструктор. Как се държа Кейти?

— Отлично. Положи голямо старание.

— Не може да бъде!

— Защо се учудваш? Нали ти казах, че всичко ще бъде наред.

— О, да не забравя договора. Подписан, подпечатан и дори ти го носят на крака.

— Чудесно. Много ти благодаря. — Взе плика от ръцете му и го хвърли на бюрото в съседната стая.

— Това ли е офисът ти?

— Ами, да.

— Учуден съм — кимна одобрително той, оценявайки свежата работна атмосфера: мек кожен диван, голямо бюро и красиви плакати на бялата стена.

— От добрия си вкус ли?

— Не — усмихна се глуповато той. — Искам да кажа, да.

— Виж ти! Щом не нося костюм и вратовръзка, следователно не бих могла да обзаведа и кабинета си, така ли?

Ник не знаеше какво да отговори. Офисът вдъхваше респект и доверие. Явно тя бе професионалист.

— Твои ли са? — посочи той фотографиите, поставени в рамки на библиотеката.

— Да, снимала съм ги от балона.

— Много са хубави.

— Най-хубавите ми ги купиха.

— За какво са им? — разсеяно попита той, загледан в пейзажа, сниман сякаш от облаците. Изгревът обагряше в алено сребърната мъгла, надвиснала над тъмната планина.

— Например за календари и туристически картички.

— Така ли? — изненадано я погледна той. — Не знаех, че си толкова… инициативна.

Искаше да разгледа и другите фотографии, но не можеше да откъсне очи от нея. Никога не бе виждал по-гладка и нежна кожа, по-лъскава тъмнокафява коса, а очите й — о, светлосивите й очи… Изпита внезапен порив да прекоси стаята, да протегне ръце и да я грабне в обятията си, да притисне светлосинята рокля към тялото й.

— Ще ме почакаш ли тук, докато доведа Кейти? — изчерви се леко тя и Ник вдигна ръка към очите си. За Бога! Какви бяха тези мисли?

— Да, разбира се — с известно разочарование отвърна той. Очевидно не смяташе да го задържа, но нали това бе и неговото желание.

Седна на дивана и се опита да не мисли за Челси. Чувстваше се страшно объркан. Не разбираше как бе възможно тя да прави толкова хубави снимки, а така лошо да управлява балона.

Не се стърпя и отново се надигна. В календара на бюрото й бяха нахвърляни най-различни бележки — уречени полети, час за кънки с момчетата. За миг си я представи с дузина пъргави обожатели, макар че сигурно ставаше дума за племенниците й. Имаше бележка за фризьор, която бе зачеркната и заместена с поредната осигурителна вноска.

Вестникът на бюрото й бе разтворен на обявите и имаше оградени предложения за работа. Сметката за найлонови лепенки за балона прозираше през пластмасовата кутия и сърцето му трепна, когато видя огромната сума. Защо си пъхам носа в чуждите проблеми, ядоса се той и се обърна към витринката.

Всички награди в нея бяха спечелени от Челси в състезания с балони. Датите върху статуетките обхващаха период от осем години, а градовете бяха пръснати навсякъде из страната. Ник се загледа в лъскавите фигурки и недоумението му нарасна.

— Спечелих ги на кегли — дочу ироничния й глас.

— Не може да бъде! — обърна се рязко той, възнамерявайки най-подробно да я разпита. Подозираше, че силно бе подценил уменията й. Челси обаче го изпревари.

— Кейти настоява да видиш котенцата, но може би не искаш… — погледна го колебливо тя.

— Защо да не искам?

— Там са всичките ми роднини: Лари, Мими, сестра ми Джуди и съпругът й Роб.

— Извинявай, да нямате семеен празник?

— О, да — засмя се весело тя. — Превърна се почти в традиция да се събираме в четвъртък.

— Тогава няма да ви преча, а ще вляза само да измъкна Кейти.

— Точно това имах предвид. За да вземеш Кейти, трябва да минеш покрай тях.

— Попаднах в капан, така ли? — сви рамене той. — Е, добре.

— Значи не възразяваш да те запозная?

— Не, но първо ми разкажи за статуетките.

— Наистина ли искаш да чуеш?

— Хайде, давай! Ще изпия до дъно горчивата чаша.

— Това са награди от изложения и състезания с балони.

— Състезания? Да ти настръхне косата.

— О, не става дума за скорост, а за точност и изпълнения на фигури. При тази например взех ключа, закачен на върха на един остър кол. Към него получих и джипа.

— Боже мой, цял джип. Това се казва удар! — ахна неволно той и се смути. Какви ги дрънкаше в нейно присъствие?

— Да, това са доста пари.

— Но почакай, как постигаш тази точност? — пристъпи той и ръцете им почти се докоснаха. Сладкият аромат на зюмбюлите отново го омая. — Балоните нали следват вятъра?

— Да, но мога да използвам различни въздушни течения.

— Сигурно е доста сложно.

— Разбира се, но да спрем дотук — въздъхна Челси. — Капанът ни чака.

Прекосиха хола, уютно подредената дневна и трапезарията.

— Всички са в кухнята — предупреди го Челси и той нервно приглади косата си.

Лари разбъркваше соса в голямата тенджера на печката и си тананикаше някаква ария. Червенокосата му съпруга се усмихваше на немирното бебе, което се опитваше да нахрани. Млада двойка режеше салата, която хвърчеше във всички посоки, защото те с кикот се замеряха.

Челси се изкашля, но само Лари се обърна. Арията секна и очите му проблеснаха мрачно и заплашително. Мими вдигна глава и усмивката й застина.

— Здравей — сдържано кимна тя.

Най-сетне го забелязаха и младежите.

— О! — стресна се момичето и Ник сякаш прочете мислите му: „Какво търси тук този зъл човек, който иска да изгони Челси от Пайн Ридж?“.

Очевидно и Челси долови напрежението, защото набързо ги представи и веднага заяви, че ще отидат при децата. Ник се почувства ужасно. Въпреки че двамата се сдобриха, роднините й не искаха да го приемат. Реакцията им го завари напълно неподготвен. Не бе виждал подобна привързаност.

Лари го следеше с присвити очи, като някакъв шериф от уестърн. Вместо револвер размахваше дървена лъжица, омазана със сос за спагети. Неговата неприязън го засегна най-силно. Винаги бе мечтал точно за такъв брат.

— Да отидем при децата — дръпна го Челси за ръкава и го поведе през килера.

— Боже мой, колко помещения има тази къща?

— Не можеш да познаеш, нали? Горе има още четири спални и една баня.

— Чет би могъл да ти иска много по-голям наем — подсвирна Ник.

Думите му я подразниха, но тя замълча. Сега се разбираха и тя не искаше да се карат — заради Кейти, естествено.

— Оттук се минава за пристройката. Котката-майка не разрешава да се изнасят котенцата й.

Ник огледа сумрачното помещение и в бъркотията различи три плетени гондоли, няколко ремаркета и една синя лимузина, паркирана пред широката двойна врата. Отново изпита угризения, като си представи колко багаж трябваше да се изнесе.

— Хей, татко, ела! — извика Кейти от високата платформа.

За разлика от приземния етаж, платформата се осветяваше от дългите прозорци на тавана. Тя бе просторна и чиста, с грижливо изметен под. Розовият телефон на стената и голямата шевна машина свидетелстваха за честите занимания на Челси.

— Татко, ела да ги видиш — посочи му картонената кутия Кейти. Кръстосали крака, до нея седяха две момчета, които много приличаха на Лари.

— Не посягай, Кейти — тихо я предупреди той. — Котките не обичат да се пипат децата им.

— Аз вече го направих — възрази тя. — Челси ми позволи.

— Много са ти красиви децата. — Ник погали котката.

— О, тя те хареса — усмихна се Челси.

В същия миг едно котенце се надигна на тънките си крачета, но след няколко стъпки се катурна по гръб и децата весело се разсмяха. Ник и Челси се отдръпнаха.

— Това са момчетата на Лари, нали?

— Да, Матю и Питър. Дано не са прекалили с играта. През цялото време тичаха с Кейти — прехапа устни тя, като си спомни думите на Грейс.

— Сигурно се чувства добре — бавно огледа платформата той. — С какво се занимаваш тук горе?

— Предимно с поправки. Например балонът в тази торба има няколко пробити сегмента. Шевовете се сменят много бавно, но спестявам доста пари. А не мога да ги отлагам — всеки момент очаквам инспекция.

— Нима те проверяват?

— Да, разбира се. Всяка година.

Ник обаче все още имаше известни предубеждения. Вярно, бе печелила и награди, но понякога летеше твърде непохватно. Нали сам я видя. Видя и блясъка в очите й — значи обичаше да рискува.

— Кейти, много съжалявам, но трябва да тръгваме.

— Хайде да си вземем едно, татко — дръпна се неохотно тя с пухкавата топчица в ръце. — Челси обеща да ми го подари.

— Благодаря — прошепна той на Челси, но каза високо: — Не сега, Кейти. Почакай да си намерим квартира.

Усети как Челси се сепна от думите му и въпросително я погледна.

— Чудя се — сви рамене тя, — защо не останете в дома на Локуд.

— Не искам да ги притеснявам — отправи се той към стълбите.

— Но нали връзката ви с Грейс не е тайна — с неудобство попита тя. — Знам, че имаш сериозни намерения.

— Кой ти каза?

— Грейс.

Ник се ядоса. Почувства се притиснат до стената.

Но нима Грейс преувеличаваше? Излизаха заедно повече от четири месеца. Когато говориха за плановете си, й бе споменал за евентуален брак. Защо сега се дразнеше?

— Извинявай — изчерви се Челси, — но си помислих, че щом ще се жените, сигурно ще останеш в нейната къща.

— Хайде, дребосъче — кимна уклончиво той. Нямаше желание да обсъжда този въпрос. — Остави котенцето.

— Може ли утре пак да дойда?

— Кейти винаги е добре дошла — докосна ръката му Челси.

Топлите й пръсти внезапно приковаха вниманието му и той се взря в очите й, които сякаш го канеха с млечносивата си топлота.

— С удоволствие… — започна унесено той, но се сепна. Прокара пръсти през косата си и тежко въздъхна. — Не ме разбирай погрешно, но не искам Кейти да се върти край балона.

— Разбирам — кимна тя, но блясъкът в очите й угасна. Продължи да се усмихва, но сигурно се почувства уязвена.

Защо се разочарова, учуди се той. В болницата имаше много други деца.

— Хайде, да тръгваме — още по-нервно подкани дъщеря си.

Кухнята бе изпълнена с пара и ухаеше на сос за спагети. Двете момчета изтичаха бързо и бръкнаха в буркана на полицата. Сладко от ягоди, усмихна се на омазаните им пръсти Ник. С удоволствие би имал още едно дете, а дори и трето.

— Ник — стресна го гласът на Челси, която го гледаше дяволито. — Защо не останете за вечеря? Ще ни бъде приятно.

— Благодаря, но трябва да се прибираме.

— Нека останем, татко — задърпа се Кейти.

— Нали знаеш, че Грейс е приготвила вечеря.

— Днес има пържен дроб — изкриви устнички тя и направи гримаса. Всички в кухнята се разсмяха и Ник съвсем се притесни.

Събрани заедно, образуваха приятна компания и очевидно много държаха на Челси. Той вдигна глава и внимателно ги огледа. Неизвестно защо не искаше да излезе оттук и да ги остави с погрешното впечатление, че е истински злодей.

— Дроб ли казваш? Е, тогава ще останем.

Атмосферата бе леко напрегната, но Ник не се отчая. Обсъди заедно с Мими последните новости в терапевтиката и изненада Роб с познанията си по екология. Макар и неохотно, Лари се включи в техния спор и постепенно ледът се пропука.

Когато сервираха десерта, вече можеше да повдигне болезнения въпрос за промените в Пайн Ридж. Всички живееха тук и сигурно щяха да се заинтересуват. Ник усети, че отношението им към него постепенно се подобри и накрая дори се състезаваха с Джуди за последното парче кейк.

Понякога срещаше учудения поглед на Челси, която бе необичайно мълчалива. Дали не се бе стреснала от свободното му държание? Той говореше почти непрекъснато и постоянно забавляваше децата.

След вечерята Мими заяви, че трябва да почистят и всички покорно се надигнаха. Ник се присъедини към тях и с облекчение забеляза, че приеха помощта му.

Тръгна си последен. Не знаеше как се получи, но двамата с Челси се озоваха сами в хола.

— Благодаря ти за приятната вечер. Спагетите бяха чудесни.

— Радвам се, че остана.

Кейти изтича навън да махне за довиждане на момчетата. Ник и Челси спряха на вратата.

Тя не проронваше нито дума. Сякаш е сърдита, помисли си Ник и леко се напрегна. Дали не се обиди, че цялата вечер бе говорил само с роднините й? И нима това можеше да я засегне?

— Чувствах се великолепно — опита почвата той. — За разлика от твоите роднини.

— Хм, те са доста бодливи.

— Не. Мисля, че са чудесни. На мен ми харесват.

— Изглежда чувствата ви са взаимни — въздъхна примирено тя.

— Като изключим теб, нали? Ти все още не ме харесваш — повдигна брадичката й той и я погледна право в очите.

— И ти не ме харесваш — с леко запъване отвърна тя. — Защо не си признаеш?

Ник огледа пламналото й нежно лице, което сякаш го опияняваше.

— Грешиш — прошепна той. — Аз просто не искам да те харесвам.

Младата жена го погледна учудено, но и той самият не бе по-малко изненадан от думите си. Пожела й лека нощ и бързо се отдалечи.