Шенън Уейвърли
Романтичен полет (12)

Дванадесета глава

Челси закопча роклята си и седна на леглото с насълзени от срам очи. Наистина ли му каза, че го обича? Толкова ли не можеше да се владее, че думите успяха да й се изплъзнат? По-рано не ги бе произнасяла. Защо на него? И защо сега?

Вероятно щеше да е по-различно, ако Ник споделяше чувствата й. Но той очевидно не я обичаше. Не трябваше да иска обич от него. Все пак я заболя, когато се дръпна, сякаш му стана неприятно. И все още я болеше.

Изтри очи с разтреперани пръсти и пожела да премахне напрежението, което предизвика. Искаше да върне мига преди злополучните думи, но се страхуваше, че е твърде късно.

Челси замръзна. Боже мой, Грейс бе на вратата! В прегръдките му тя бе забравила за нейното съществуване. Лицето й побеля като платно.

Дълбоко в себе си не вярваше, че Ник обича Грейс и не изпитваше угризения. Но макар и твърде тънка, връзката между тях съществуваше и Челси бе длъжна да се съобразява с нея.

Не я оправдаваше фактът, че и Ник я пренебрегна. Всеки отговаряше за собствените си действия.

Краката й се подкосиха. Джипът й бе паркиран пред къщата и Грейс сигурно знаеше, че е вътре. Можеше ли да измисли правдоподобна причина за посещението си? Щеше ли да й повярва Грейс? Как да й спести огорченията?

— Здравей, Грейс — усмихна се Челси, като се престори, че идва от кухнята.

Грейс рязко се обърна и сините й очи гневно я проблеснаха. Ядно присвитите й устни почти не се виждаха. Челси примря от страх, когато забеляза следи от червило върху бузата на Ник.

— И това ми било приятелка! — кипна Грейс.

— По-добре тръгвай, Челс. Вземи колата ми. После ще ти се обадя.

Дали се опитваше да я предпази от евентуален скандал, или искаше да успокои Грейс?

— Не, нека чуе какво е станало — отмъстително натърти Грейс.

— Какво има? — пристъпи Челси. — Нещо лошо ли се е случило?

— Иска ли питане! Кейти я няма.

— Какво?! — извика Ник.

— Изчезнала е.

— Кога? Къде? — сграбчи ръката й той.

— Преди около два часа.

Ник пребледня.

— Бяхме в Пайн Ридж. Трябваше да напиша на машина нещо на баща ми. През цялото време я наблюдавах, но успя да ми се изплъзне. Напоследък е съвсем неуправляема, а някои хора само подсилват това чувство. — Тя отново погледна Челси.

Ник грабна ключа на колата и най-безцеремонно ги избута навън.

— Търсихте ли я? — попита той, тичайки по стълбите.

— Разбира се. И все още я търсят. Строителите и земемерите. Не исках да те тревожа. Надявах се сама да се върне.

— Качвайте се — изръмжа Ник и се метна зад кормилото.

Сгушена на задната седалка, Челси усети, че й прилошава. За Бога, къде можеше да бъде това дете?

— Два часа! По дяволите, Грейс! — удари по кормилото той. — Къде я видя за последен път?

— В приемната на татко. Аз бях в съседната стая.

— Някой да е влизал? Да е минавала съмнителна кола?

— Не, абсолютно нищо.

Челси се замисли. Сигурно имаше някаква следа.

— За какво говореше напоследък?

— О, за Бога, Челси — нервно я сряза Грейс.

— Мислех, че може да ни подскаже нещо. Искала ли е да отиде някъде, или да направи нещо?

Грейс се замисли неохотно.

— Като че ли говореше за някакви флейти. Искаше нещо да чуе.

Челси усети, че дъхът й спира.

— „Омагьосаната флейта“! — погледна я остро Ник. Външно се сдържаше, но отвътре явно кипеше.

— Ще ни покажеш ли пътя, Челс?

— Да.

— За какво говорите?

— Пещерата на северния склон, Грейс — обясни Челси. — Срещу старата каменоломна.

— За Бога! Какво ще прави там Кейти? До нея се върви повече от километър през гората. Много е опасно, особено с тази наводнена каменоломна и стръмните скали…

— Защо не млъкнеш, Грейс! — не се сдържа Челси.

— Извинявай, но ако не беше ти, Кейти никога нямаше да избяга. Откакто видя твоя глупав балон, реши, че всичко й е позволено. Ти не й влияеш добре.

— Стига, Грейс! Важното е да намерим Кейти. — Ник не спомена от кого детето знаеше за пещерата, но Челси усети, че мисълта го тормозеше не по-малко от нея.

Застанал пред офиса в Пайн Ридж, Чет очевидно координираше импровизираното издирване. Ник го изслуша колко хора бе събрал и къде ги бе изпратил.

— Обади се на полицията! — заяви категорично той и се насочи към колата. — Кажи им да докарат и кучета. Не трябва да губим повече време. Районът е твърде голям и неравен, а скоро ще се мръкне.

— Къде отиваш, синко?

— На север към старата каменоломна. Може да е поела в тази посока.

Чет го изгледа учудено, но не каза нищо.

— Защо не останеш, Грейс? Трябва да дадеш някоя дреха на полицията — понечи да отвори вратата Ник, но тя му се хвърли на врата.

— Внимавай, Ники.

Челси завъртя глава и усети как сърцето й се сви.

— Добре, накъде да тръгнем? — попита той и се мушна зад волана.

Челси превъзмогна болката си и също се качи. По-добре да бяха с джипа. Пътят бе неравен и стръмен и волвото едва не закъса.

— Мислиш ли, че е тръгнала към пещерата?

— Не знам — отчетливо натърти той. Явно не му се говореше. Особено пък с нея.

Гората остана вдясно — гъста непроходима дъбрава, простираща се на километри. Слънцето се скри зад хълма и здрачът се спусна над дърветата. Челси потрепери. Знаеше, че Ник се страхува от дълбоката студена вода в изоставената кариера. Сигурно го притесняваше и стръмният склон към пещерата, но едва ли подозираше какви опасности крие гората.

— Сега какво ще правим? — надзърна той през прашното стъкло, когато пътят свърши и се озоваха на неравната площадка на някогашната каменоломна.

Челси се измъкна безмълвно от колата и извика колкото й глас държи. Беше изплашена — по-изплашена от всякога. Но какво можеше да направи!

Представи си, че се плъзга над гората със своя балон и спасява Кейти, за голяма радост на Ник. В действителност не можеше дори да си вземе екипировката, преди да се мръкне и фантазията й бе пълна глупост, породена от отчаянието.

Сърцето й се сви, когато го видя да наднича през дигата от дялан гранит към тъмния вир. Никога нямаше да си прости, ако с Кейти се случеше нещо. Грейс бе права — бе накарала Ник да й даде повече свобода и да я остави на мира. Ако се бе придържал към собствените си принципи, сега дъщеря му щеше да си бъде у дома.

— Кейти! — извика отчаяно тя. Непрекъснато си представяше малкото безпомощно дете. — Кейти!

Внезапно нейде отгоре вятърът донесе тих отговор:

— Хей! — И двамата се обърнаха по посока на гласа. — Тук съм.

Челси огледа стръмния склон към пещерата и въздъхна с облекчение. Без да мисли за копринената си рокля, тя се втурна по грапавата скала.

Ник профуча край нея и когато стигна горе, той вече седеше на земята, притиснал Кейти в прегръдките си. В очите му имаше сълзи.

— Добре ли си, Кейти? — Челси бе свалила обувките си и чорапите й бяха на парцали.

— Ударих си главата и не знаех как да сляза — оплака се детето и зарови лице в скута на баща си.

Челси погледна надолу и се запита как ще слезе самата тя.

— Челси?

— Да, скъпа.

— Тук няма никакви вълшебства.

Сърцето й се сви, когато Ник я погледна с присвити очи. Вече не само не я обичаше, но дори я мразеше.

— Кейти, не трябваше да идваш тук сама!

— Аз ще се погрижа за нейната дисциплина — сви устни Ник.

— Но аз исках само…

— Достатъчно, сега я остави на мира!

Пътят обратно премина в мълчание. Отначало Кейти се разбъбри гордо за своето пътешествие, но скоро усети напрежението на възрастните и млъкна.

Когато пристигнаха, всички се втурнаха към тях: Чет, Грейс, строителите, полицията, която междувременно бе пристигнала. Кейти се стресна от вниманието и дълго време не можа да разбере, че тя го е предизвикала.

Челси се дръпна унило. Вече не бе нужна, нещо повече, беше нежелана. Нямаше право да се радва с другите.

— Здравей, сестричке.

— Лари, какво правиш тук? — стресна се тя.

— Дойдох за Кейти. Нали бе канена у нас.

Изглеждаше уморен, сякаш два часа бе кръстосвал из гората.

— Ще ме откараш ли до вкъщи? Тук съм без кола.

— Как така?

— Дълга история. Закарай ме, моля те!

— Разбира се. Хей, добре ли си?

— Не. Никак. — Лари я хвана за раменете. — Не ме питай, моля те. Искам да остана сама.

— Добре, да тръгваме — съгласи се той след кратко колебание.

 

 

Челси махна на брат си от вратата, благодарна, че не я разпитва. Беше прекалено разстроена и нещо в нея сякаш се скъса.

Сви се от болка при спомена за цялото чистене и готвене, с което се бе захванала. Не толкова от мехурите по ръцете, колкото от глупавата игра на съпруга, с която най-отчаяно се бе опитала да впечатли Ник.

Това обаче бе дреболия в сравнение със страстната сцена, която последва. Невъздържаността й бе унизителна. Явно не можеше да се владее в негово присъствие.

Освен това Грейс стана свидетел на безразсъдната им авантюра. Челси не знаеше как ще я погледне в очите.

Дали щеше да каже на баща си? Чет сигурно нямаше да одобри поведението на Ник, както и нейното, разбира се. Животът й съвсем се обърка.

Като капак на всичко дойде и бягството на Кейти. Ако не я бяха открили толкова бързо, можеше да падне в някоя пропаст и обвиненията на Ник щяха да бъдат насочени към Челси.

Тя се облегна назад и затвори очи. Можеше да понесе всичко, ако Ник й бе казал, че я обича.

Отлепи се с усилие от вратата и тръгна към пощенската кутия. Сенките на нощта забулваха двора, но тя забеляза странните оранжеви маркери край оградата.

— Какво е това, по дяволите? — Прекоси поляната и приклекна. Топографски знаци! През деня Ник бе накарал земемерите да очертаят парцела! Флуоресциращите колчета сякаш искаха да я изпъдят.

Достатъчно. Трябва да се махне. Втурна се вътре и прерови полицата със списанията. Всичко се разпиля на пода.

След няколко минути намери обявата на ски курорта Адирондак и погледна часовника си. Дали не бе късно да позвъни? До утре обаче можеше да загуби кураж. Когато затвори телефона, вече имаше уговорен час за интервю.

 

 

Денят й се стори съвсем нереален. Почти не си спомняше дългото пътуване до Ню Йорк и разговорите по време на безкрайното интервю. След като позвъни, мозъкът й напълно изключи. Фактът, че я одобриха, само подсили усещането й за безтегловност.

Не съжаляваше за решението си, просто се чувстваше леко напрегната. Имаше да урежда толкова много неща. Сякаш бе скочила с главата надолу, без да прецени последствията.

Най-напред ще телефонирам на Лари, реши тя, слизайки от джипа. Не трябваше да губи нито минута, ако искаше за три дни да оправи объркания си живот.

Забеляза, че джипът й е паркиран пред къщата. Миналата вечер Ник звъня три пъти, но тя не вдигна телефона. Накрая бе оставил съобщение на телефонния секретар, че сутринта ще го докара. Успя да замине за Ню Йорк преди той да дойде и се надяваше повече да не го види.

— Здравей, Лари. Трябва да ти съобщя нещо важно, затова слушай внимателно. Намерих си друга работа.

— Каква работа? — изненада се той.

— Вече съм вицепрезидент и главен пилот на „Балоните на Адирондак“.

— Какво-о?!

— Не си ли спомняш курорта в щата Ню Йорк, който искаше да организира полети с балон? Днес бях на интервю и ме назначиха.

— Не мога да повярвам!

— Наистина е невероятно — работата, мястото!

— Но защо?

— А защо не? Нали казвахте, че трябва да съм по-смела в бизнеса. Ето, че успях.

— Все пак защо?

— Досега работата ми бе низ от неуспешни битки. Уморих се и вдигам бяло знаме.

— След всичките тези години? О, Челси… Заплатата ще ти стига ли?

— Напълно. Всъщност тя е прекалено висока.

— И кога започваш?

— След три дни. — Лари хлъцна изненадано. — Ето защо ти се обаждам. Имам уговорени два полета. Ще ги поемеш ли?

— Разбира се — все още не можеше да повярва той.

— Предлагам ти и фирмата. Ако искаш „Балоните на Бъркшир“, тя е твоя. Почивните дни и някой друг следобед са ти напълно достатъчни. Ангажиментите ми бездруго бяха малко. Изглежда само въображението ми е било голямо.

— На колко оценяваш фирмата? — изпъшка Лари, сякаш огромна тежест се стовари на плещите му.

— Не искам нищо за нея.

— Но нали положи толкова усилия…

— Стига, Лари, вземи я.

— Добре — отстъпи той. — Още един въпрос. Къде ще живееш?

— В апартамент близо до пистата. Курортът се е разраснал неимоверно и има много свободни сгради. Искаш ли да ти разкажа за работата си?

— О, разбира се.

— Курортът е целогодишен, с пет звезди. Има не само първокласни писти, но и голф, сауна, четири басейна и ледена пързалка. Сега ще добавят и полети с балон и аз трябва да ги организирам. Ще контролирам, цялата дейност: наемане на пилоти, екипировка, изготвяне на график, реклама.

— Май ще си доста заета.

— Да, но такава възможност ти се удава веднъж в живота.

— Сигурна ли си? Струва ли си преместването и всичко останало?

— Да, разбира се — потисна тъгата си тя.

— А как ще се оправиш с багажа?

— Повечето мебели са на Чет. Моите ще се съберат в едно такси и джипа…

— С Мими ще дойдем да ти помогнем.

— Благодаря. Имам още една молба към теб, и то голяма.

— Казвай веднага.

— Децата от болницата… — секна гласът й. — Нямам право да ти ги пробутвам, защото това са допълнителни разходи. Но бих искала понякога да ги взимаш. Ще помоля и други пилоти. Няма нужда да го правиш постоянно. Когато изпълниш програмата, можеш да не я подновяваш.

— Не се безпокой за децата. Ще направя… каквото мога.

— И непременно да включиш Кейти Танър.

— Няма да я забравя.

И аз също, помисли си Челси, и една сълза се търкулна по бузата й.