Шенън Уейвърли
Романтичен полет (2)

Втора глава

— Утрото е чудесно! Нали, Кейти? — Застанал на стъпалата пред къщата на Локуд, Ник си пое дълбоко въздух.

— Искам да си остана вкъщи — прозя се Кейти и разтърка очи.

— Вече ти казах, че няма кой да те гледа. Грейс и баща й са канени на сватба.

— Мога да стоя и сама.

— О, не! — Ник знаеше, че тя ще прекара целия ден пред телевизора. Откакто пристигнаха, дъщеря му не правеше нищо друго. Не бе и предполагал за огромния брой детски филмчета, които се излъчваха, и подозираше, че в стремежа си да й угоди, Грейс неволно я насърчаваше. Затова искаше да я вземе със себе си — денят бе прекалено хубав, за да стои вътре. Бурята от предишните дни отмина като последен отзвук от зимата. Дори в седем сутринта навън бе топло, а всички дървета и цветя бяха разцъфнали.

— Мислех, че искаш да дойдеш с мен, дребосъче.

— Да. Искам. — Гласът й не прозвуча много убедително.

Ник я разбираше. Беше рано и беше събота. Новият му компютър обаче бе пристигнал и трябваше да въведе и подреди обърканите счетоводни данни. Той недоумяваше как Пайн Ридж е могъл да просъществува цели двайсет години. Очевидно Чет Локуд не бе добър бизнесмен. Затова пък нямаше по-голям специалист от него по ски и зимен туризъм. Двамата щяха да бъдат чудесен екип.

— Взе ли си играчките?

— Да. — Кейти подритна брезентовия сак.

Ник се усмихна и отвори вратата на колата. Към книгите, боичките и мозайките, с които обикновено играеше дъщеря му, той бе добавил въже за скачане и топка. Голяма част от детството й бе преминало по болници и в гипс, и сега се нуждаеше от слънце и игри.

Тъкмо потеглиха, когато вратата на къщата се отвори и Грейс Локуд им махна да спрат. Тя бе още по халат — дълъг и розов, с големи седефени копчета.

— Ники! — извика тя. — Какво да ви приготвя за вечеря?

Ник поглади учудено гладко избръснатата си брадичка. Току-що бе изпил сутрешния си чай и не му се мислеше за вечеря.

— Все ми е едно.

— О, моля те, помогни ми. Яхния? Пиле? Имам чудесна рецепта за пиле по киевски.

Ник отново хвана брадичката си. Всеки път им приготвяше великолепна вечеря. Откакто майка й бе починала преди пет години, Грейс се грижеше за баща си и бе станала чудесна домакиня. Специалитетите й обаче понякога бяха прекалено екзотични за Кейти. Трябваше да признае, че и той се изморяваше от официалния етикет на масата. Освен това тези изкусни блюда отнемаха много време.

— Хайде да вечеряме навън, Грейс! След тържеството не вярвам да ти се готви.

— Няма значение. — Тя докосна красивата си прическа, която сякаш не бе мръднала от снощи.

— Но дори и Пепеляшка понякога трябва да излиза.

— Е, добре — засмя се тя. — Щом настояваш.

Ник й махна, даде газ и се спусна по тихата улица. До него, здраво препасана с предпазния колан, Кейти въздъхна с облекчение:

— Благодаря ти, татко. Хайде да отидем в „Макдоналдс“.

— Какво има? — засмя се Ник. — Не харесваш ли рецептите на Грейс?

— Кога ще си вземем наша къща? — отклони въпроса Кейти.

— Скоро, дребосъче, скоро. Тази седмица ще огледам няколко апартамента.

Ник продължи покрай достолепните старинни къщи, потънали в зеленина, покрай изящната бяла църква с висока камбанария, огряна от първите слънчеви лъчи.

Грейс се стараеше да угоди на дъщеря му, но по неизвестни причини детето отказваше да се привърже към нея. Той се чудеше как ли малката ще възприеме идеята му да се ожени за Грейс.

Кейти, разбира се, знаеше за връзката им, но вероятно не подозираше за намеренията му. Нали бе излизал и с други жени, без да се ожени. Но тогава не бяха изминали три години от смъртта на Лора.

Лора! От няколко дни непрекъснато мислеше за нея, което отдавна не му се беше случвало. Още по-удивителното бе, че почти не изпитваше скръб и болка. Чувстваше само празнота и, разбира се, гняв, който никога нямаше да премине.

Странно! Онова момиче с балона бе отприщило сегашния порой от спомени.

Челси Лотън. Името й бе хубаво и необикновено като самата нея. Забеляза я още щом слезе от джипа с яркозеленото си пончо и смело се втурна в бурята.

В действителност не знаеше защо му напомня Лора. Външно двете бяха съвсем различни. Лора имаше дълга руса коса, докато на Челси бе къса и кестенява. Лора бе висока и стройна, докато Челси едва стигаше до брадичката му и изглеждаше по-скоро закръглена.

Дали причината не бе в нервността, която изпитваше, откакто я срещна. Сякаш изгуби почва под краката си — нещо абсолютно недопустимо. През последните три години бе положил огромни усилия да подреди живота си и да направи най-добрия избор в името на Кейти.

Появата на Челси разклати добре обмислената му схема. От нея се излъчваше първична енергия и жизненост, които по някакъв невероятен начин го караха да се чувства уязвим. Може би в това бе приликата?

Връщайки се десет години назад, виждаше, че не е трябвало да се жени за Лора, но на двайсет и две бе прекалено млад и влюбен. Несъмнено любовта бе движещата сила на фантастичната му банкова кариера и освен това с Лора се чувстваше невероятно щастлив. Но едновременно бе и нещастен. Времето постепенно смъкваше булото от очите му. Качествата й, които преди го привличаха, се изостриха и изкривиха. Нейният авантюристичен дух, спонтанност и независимост всъщност се оказаха егоцентризъм, незрялост и безразсъдство.

Въпреки надеждите му, дори Кейти не я промени. Не искаше от нея да стои затворена вкъщи, но трябваше ли да се захваща с тези мотоциклетни кросове? Трябваше ли да кара така лудо, дори когато отива до близкия магазин? И защо бе взела Кейти със себе си?

Когато видя нежното телце на дъщеря си, проснато на операционната маса, той реши, че сигурно ще загуби и нея.

Без съмнение, това бе най-ужасният ден в живота му. Съвсем ясно си спомняше гласа на полицая, който му съобщи за катастрофата и усещането, че кошмарният страх, в който го държеше Лора, най-после се е материализирал.

Мигновено заряза клиента си и прекоси града с такава бясна скорост, че по чудо сам не катастрофира.

Въведоха го при Лора, която бе толкова красива, сякаш бе заспала. Поиска да я събуди, но тя не помръдваше и думите на лекаря за счупения й врат постепенно достигнаха до съзнанието му. И тогава гневът го преряза като с нож.

Точно в този момент лекарят реши да му съобщи, че и Кейти е била на мотоциклета. Ник смътно си спомняше, че сграбчи доктора и го блъсна в стената. За щастие полицаят го усмири и му даде да разбере, че дъщеря му е жива.

Ужаси го тежкото й състояние. Никога в живота си не бе изпитвал по-остра болка. И до днес виждаше очите й, които го молеха да й помогне, укоряваха го, че е допуснал да се случи нещастие. Никога нямаше да забрави този поглед!

Нямаше да прости на Лора за страданието, което причини на Кейти, но смяташе, че и сам има вина. Можеше да се опита да я промени, да я спре или поне да предпази дъщеря си. Вярно, бе спорил с нея. Но дали това беше достатъчно? Не можеше ли да я убеди по друг начин?

Страданията на Кейти го накараха да се съвземе. Лора я нямаше, но дъщеря му бе жива и се нуждаеше от него. През следващите две седмици стоял неотлъчно до нея. Понякога му се струваше, че й прелива от собствената си сила. Животът й като че ли се крепеше на неговата воля и грижи.

Постепенно тя преодоля критичната точка, а Ник грохна от преумора. Именно тогава осъзна, че е останал сам и че Лора никога няма да се върне.

Месеците се изнизваха под знака на скръбта. Върна се отново на работа, грижеше се за домакинството, плащаше сметките. Живееше. Влачеше се по течението и често се чудеше какво би правил без Кейти. Полагаше усилия само заради нея, за да й бъде опора в болезненото възстановяване след многобройните операции.

Почти цяла година нощите му бяха кошмарни. Денят изцеждаше силите му, а вечер страдаше от самота и копнеж по Лора. Гневът също пробиваше остро и мъчително през болката. Проклинаше нейната егоцентричност и несъобразителност. Как можа да причини тези страдания на него и Кейти? Изтощен заспиваше, вкопчен в студената й възглавница. Тогава осъзна големия недостатък на любовта — колкото е по-дълбока, толкова по-остро боли — и реши за в бъдеще да внимава.

Приятелите му настояваха да го запознаят с други жени, насърчаваха го да направи още един опит. Дори лекарят на Кейти му заяви, че трябва да „влезе в релси“. И той се подчини, макар и привидно. Понякога го виждаха с жена на ресторант, концерт или театър, но никой от приятелите му не подозираше какво бе преживял.

Не, той повече няма да обича! Стига сълзлив възторг. Никаква сляпа любов. Вече не бе невръстен юноша и можеше да се владее.

Затова се спря на Грейс. Прецени я спокойно, а не през призмата на емоциите, и се убеди, че е подходяща за него и Кейти. Тя бе пълна противоположност на Лора. Обичаше да домакинства, да готви, да чисти и да се грижи за близките си. Не беше безотговорна. Дори мисълта да се качи на мотоциклет, бе абсурдна.

С нея едва ли щеше да изпита страстта, която споделяше с Лора, но отдавна не вярваше, че сексуалното привличане е в основата на добрия брак. Грейс му предлагаше много повече: стабилност, спокойствие и… поне веднъж седмично домашно приготвени сладки. Кейти твърде много се нуждаеше от човек като нея и в близките дни той трябваше да преодолее колебанията си и да поиска ръката й.

Пайн Ридж Роуд се виеше северно от селището, през гориста долина, покрай няколко самотни къщи чак до ски пистата. Когато минаха край табелата „Балоните на Бъркшир — офис“, мислите му отново се насочиха към Челси Лотън.

Изпита съжаление, че срещата им се оказа толкова неудачна. В действителност всичко у нея му харесваше, ако се изключи болезнената тема за балоните — приятния тен, косата, ухаеща на пролетен дъжд, и дори налетите й гърди под огромното пончо, когато се блъсна в него.

А очите й! Никога не бе виждал подобен сребрист цвят, напомнящ езеро при залез-слънце. Дали бе усетила напрегнатото му внимание, докато седяха в чакалнята? Вероятно е забелязала, защото твърде рязко скочи, когато се опита да я погледне.

Не трябваше да реагира толкова остро, когато научи за полетите. Достатъчно бе да откаже. Но мисълта Кейти да се качи на подобно съоръжение бе взривила всичките му нервни клетки. Вече не бе в състояние да поддържа любезен разговор и обичайното му спокойствие премина в заяждане. Едва не бе загубил дъщеря си и не смяташе отново да излага живота й на опасност.

Дали балоните бяха толкова безопасни? Доколкото знаеше, те се управляваха трудно и вятърът ги носеше накъдето си иска. Май бе чувал и за нещастни случаи…

Не, той определено бе прав. Обикновено първата реакция бе най-точна, а всичко у него възнегодува срещу идеята на Челси.

Сега обаче възникваше нов проблем. След демонстративното му отношение към полетите, прекратяването на шестгодишния договор за наем щеше да заприлича на лично отмъщение. Ник забарабани нервно по кормилото и въздъхна дълбоко.

— Какво има, татко? — погледна го Кейти.

— Нищо, дребосъче. Нищо — сепна се той.

В следващия миг обаче думите му увиснаха във въздуха. На поляната встрани от пътя стоеше Челси Лотън с проклетия си балон.

— Какво е това? О, татко, виж! — възхитено ахна Кейти.

Дори Ник бе очарован и намали скоростта. Погледна втренчено огромния балон, който с лъскавите си ивици приличаше на шарена въртележка — червено, жълто, зелено, синьо, виолетово. Висок колкото осеметажен блок, той се поклащаше леко на фона на ясното синьо небе.

Кейти изскочи мигновено от седалката и залепи нос на стъклото.

Ник веднага забеляза червенокосата сестра от болницата. Тя стоеше в плетения кош — Боже мой, той наистина бе направен от тръстика! — и регулираше уреда, който изпускаше силен съскащ пламък в найлоновия купол.

Наведена с гръб към тях, Челси проверяваше скобата на джипа. Ник почувства, че тя знае за присъствието им, но не желае да се обърне. Подразни се от тъмнокосия мъж с очила, който седеше в ремаркето, наведен към нея. Той оглеждаше колата му и сякаш я описваше.

— Татко, нека спрем! — помоли Кейти.

Ник обаче не чу. Главата му бучеше от объркани мисли и той натисна газта. Трябваше да забрави за Челси Лотън и големите й сиви очи. Завинаги.