Катрин Каултър
В пропастта (9)

8.

Зад ъгъла на чакалнята на третия етаж чух гласа на Маги Шефилд.

— Ще ти кажа само едно, Котър: някой е ударил Чарли Дък по главата и той е починал, след като успял да припълзи до вратата на доктор Ламберт.

— Нямаш никакви улики? Нищо?

— Това е най-пъкленото нещо — убийство на безпомощен възрастен човек. За Бога, не сме нито в Салем, нито в Портланд. Ние сме в Едгертън, малко американско градче! Не знам дали тук някога е имало убийство, но Чарли Дък е убит, а къщата му е претърсена.

Влязох в чакалнята: шерифката разговаряше с непознат мъж на моята възраст, но нисък и набит като вол — очевидно се занимаваше с вдигане на тежести. Изглеждаше опасен. Странно, че дори аз си го помислих, но беше истината. Не го харесах от пръв поглед.

— Котър Тарчър — представи се той и ми кимна. — Ти си братът на Джили, нали?

— Точно така. Форд Макдугъл. А ти си братът на Кал, така ли?

— Да. Забравих, че сте се видели с Кал. Отбила се при Пол и заварила всички ви там. Ще дойдеш ли на събирането довечера? Госпожица Жералдин има рожден ден и ние го празнуваме всяка година. Родителите ми решиха да не го отлагат, независимо от смъртта на Чарли Дък.

— Убийството, Котър — поправи го Маги.

— Ако трябва да съм честен — обадих се аз, — съвсем бях забравил. Джили излезе от кома. Само за нея мисля.

Котър Тарчър изглеждаше малко страшен с черните си коси и голямата брада. Бях готов да се обзаложа, че привлича жените именно защото надушват опасността. Същевременно, ако имаха и капка мозък, трябваше да са предпазливи. Кал спомена, че оставял жените, с които излиза, да шофират — така имали чувството за мощ. Умен ход от страна на негодника. Как иначе да ги предразположи? И Джили не го харесва, сетих се аз.

— Естествено — подметна Котър дружелюбно. — Видях Джили преди малко. Доста добре изглежда. Помолила една сестра да й измие косата. Страхотна е.

Обърнах се към Маги:

— Чух да говориш за Чарли Дък. Убийството определено е разтърсило градчето. Извика ли хората от лабораторията по криминалистика в Портланд? Те са отлични професионалисти. Лекарят Тед Лепра е от най-добрите по Западното крайбрежие.

Тя поклати глава.

— Знам как е умрял. Ударили са го силно по главата. Не виждам необходимост лекарите от съдебна медицина да ми го превеждат на специализирания си език. Би било само загуба на време.

— Горкичкият стар Чарли. Тук е поне от петнадесет години. Погребението е във вторник. Всички ще дойдат в християнската черква на Лигата.

— Лигата ли? — учудих се аз.

— Лигата ДУПЕ, забрави ли? Всички в града са членове и Лигата си има черква. Когато се наложи, хора с различни изповедания могат да наемат сградата. Погребалните служби винаги се провеждат там. Представителите на различните религиозни общности ще изнесат кратки речи. Старият Чарли беше агностик — затова всички ще разполагат с едно и също време. Ако беше баптист например, те щяха да получат лъвския пай от церемонията. Ако можеш, ела Мак. Ще се запознаеш с останалите жители на градчето. Или се прибираш обратно във Вашингтон? След като Джили вече се събуди, нямаш причина да оставаш, така ли? Каза ли ти какво се е случило във вторник вечерта? Съвпада ли със съня ти?

— Ще поговоря с нея — отвърнах аз.

Искаше ми се Маги да не го беше споменавала пред Котър Тарчър. Но в крайна сметка какво значение имаше? Много важно, ако ме сметнат за луд? А и Тарчър не се бе държал като задник, поне засега.

— Дано поговори с теб — каза Маги. — Сутринта се отбих да я видя и твърдеше, че не си спомня нищо. Престори се на шокирана, когато й казах, че се притесняваме, защото според Роб нарочно е карала към скалата. Повече нищо не каза. Ако има нещо, сигурно ще го сподели с теб, Мак.

— Възможно е да не е било нарочно, Маги — успокоих я аз.

— Надявам се да си прав. Просто се притеснявам да не се нарани отново.

Котър гледаше ту единия, ту другия.

— Опитай се да наминеш довечера, Мак. Родителите ми ще се радват да те видят.

Стисна ръката ми по-силно от необходимото, кимна на Маги, хвърли ми поглед, с който ми даде да разбера, че по всяко време може да съдере задника ми от бой, и си тръгна. Беше много лесно да не го харесва човек.

— Маги — подхванах аз, — беше ли поканена у Пол и Джили във вторник вечерта?

— Не. Защо?

— От Лора Скот разбрах, че те са чакали гости. Тя си тръгнала рано, затова не знаеше колко и кои точно.

Защо толкова исках да науча? Няма значение. Важното беше да поговоря с Джили — да се уверя, че вече е добре, не е депресирана и няма да направи нов опит за самоубийство.

Замислих се за Лора: до момента не ми се бе случвало някоя жена да ме привлече моментално, както стана с нея. Не, нямаше да се връщам още във Вашингтон. Ето, довечера има събиране в къщата на семейство Тарчър. Ще бъде интересно, не се съмнявах.

— Мак, преди да отидеш да видиш Джили… Има още нещо, свързано със смъртта на Чарли Дък. Доста е странно. Не исках да го спомена пред Котър, но и ти си ченге.

— Разбрала си нещо?

— Да, но не проумявам какво означава. Някой е убил Чарли и после е претърсил къщата му. Моите хора провериха за отпечатъци, самата аз огледах всичко. Не открих нищо интересно за когото и да било. Най-вероятно убиецът е намерил каквото е търсил. Отнесъл е и оръжието на убийството. — Пое дълбоко въздух. — Ще ми помогнеш ли да разнищя следното: след като доктор Ламберт ми се обади, Чарли дошъл в съзнание за малко и умрял.

Сърцето ми заби учестено. Не знаех защо. Изчаках.

— Доктор Ламберт твърди, че Чарли бил като трескав, говорел несвързано; разбрал единствено „голям удар, много, а после ме хванаха“. След това според доктор Ламберт умрял. Звучи ли ти смислено?

— Нека съдебният лекар от Портланд направи аутопсия — настоях аз. — Веднага.

— Защо?

— Защото имам чувството, че не е случайно убийство или обир. Чарли Дък искаше да говори с теб. Искаше да поговори и с мен. Ще ми се да го бе сторил вчера, но не го направи. Очевидно не е смятал, че се намира в опасност. А е бил. Някой е направил удар — голям удар, а после са го убили.

— Мак, от устата ти звучи като пошъл филм. От онези, дето убитият се опитва да каже на някого кой го е убил. В истинския живот не става така.

— Кой беше Чарли Дък?

— Пенсионирано ченге от Чикаго.

Сърцето отново заби по-силно.

— Чуй ме, Маги. Джили излита от скалата. Някой убива пенсионирано ченге. Възможно е двете да нямат нищо общо, но искам да го знам със сигурност, а не да гадая.

— О, тази смърт определено няма нищо общо с падането на Джили от скалата. Няма логика.

— Изискай съдебният лекар да направи аутопсия. Казва се Тед Лепра. Обади му се сега. Действай, Маги.

Голям удар, много, а после ме хванаха.

Какво ставаше тук?

Джили беше сама. Четеше вестник. Щом ме видя, сякаш застина. Бързо се озовах до леглото й.

— Всичко наред ли е?

Усмихна ми се и остави вестника настрана.

— Разбира се, Форд. Отново приличам на човек, не намираш ли? Да се сбогуваме ли си дошъл?

— Не, дойдох да поговорим.

Тя отново застина — все едно не искаше нито да ме вижда, нито да разговаря с мен. Защо?

— Джили, ти си ми сестра. Познавам те. Обичам те. Ако си направила опит да се самоубиеш, просто ми кажи защо. Ще направя всичко по силите си да помогна. Искам да ти помогна. Опит за самоубийство ли направи, Джили?

— Не, Форд. Никога не бих постъпила така глупаво. Загубих контрола над поршето. Пеех с цял глас, шофирах прекалено бързо и изгубих контрол след завоя. Това е всичко, Форд. Кълна се.

— Роб Морисън твърди, че си увеличила скоростта, когато си се насочила към скалата.

— Греши — отсече тя. — Загубих контрол. Възможно е да съм натиснала педала на газта, след като съм минала парапета, но не помня. Не е изключено. Форд, добре съм, наистина. Прибирай се вече у дома. Още не си се възстановил напълно. Най-добре си вземи една седмица отпуска и иди на езерото Тахо да ловиш риба. Ще ти бъде приятно.

— Ще помисля. Е, ако не се видим пак — грижи се за себе си. За Коледа четиримата ще се съберем при Гуен във Флорида.

Беше традиция, която пропуснахме миналата година, и затова се събрахме през февруари. Наведох се и я притиснах силно към себе си.

— Обичам те, Джили.

— И аз те обичам, Форд. Не се притеснявай повече за мен. Непременно да се обадиш на Кевин и Гуен и да им кажеш, че всичко е наред.

 

Къщата на семейство Тарчър се издигаше в края на Бруклин Хайтс Авеню. Определено се открояваше от другите три-четири околни къщи, разположени далеч една от друга и разделени с дървета. Къщата беше поне три пъти по-голяма от гнезденцето на Пол и Джили. Преобладаваше жълтият цвят, но в други четири-пет цвята бяха боядисани рамките на прозорците, еркерите, вратите, первазите на балконите, арките и разните други причудливи украси по фасадата, които не знаех как се наричат. Приличаше на огромна, фантастична торта за рожден ден. Беше построена от хора с много пари и с не по-малко въображение.

Четирима млади мъже с червени ризи и черни панталони се грижеха за колите на гостите. Когато пристигнахме с форда на Пол, поне тридесет автомобила бяха паркирани от двете страни на алеята. Сякаш всички жители на градчето бяха дошли.

И Джили искаше да дойде — нека всички видят, че отново е готова да действа, макар това да не се отнасяше за поршето й. Вече се била свързала с фирма: щели да се опитат да изтеглят поршето от дъното на океана. Приех да дойде на събирането при условие, че извърви без чужда помощ разстоянието от леглото до края на коридора. Направи осем крачки и се предаде. Според всички изследвания на доктор Куотс от тази сутрин обаче тя беше добре. Попитах го дали той ще присъства. Би го спряло само едно — отвърна ми той: ако три близначета решат да се появят на бял свят точно тогава.

На излизане от форда точно пред къщата се обърнах към Пол:

— Кажи ми нещо за Тарчър.

— Цялото му име е Асайлъм Тарчър. Тук е поне от тридесет години и е дяволски богат. Не бих се изненадал, ако се окаже, че половината щат му принадлежи. Всички от градчето са му длъжници. Нищо в Едгертън не става, без първо той да го одобри. Кметицата, госпожица Жералдин, му е безкрайно предана. Готова е да изпълни всяко негово желание. Всъщност, всички ние сме готови да постъпим по същия начин.

— Трябваше ли да му искаш разрешение, за да се върнеш тук от Пенсилвания?

— Всъщност той ми помогна да се върна — уточни Пол сдържано. — Не е никаква тайна. Вложи пари в сегашния ми проект. Къщата, в която живеем с Джили, ни я продаде той.

— Аха — промърморих аз. Значи така преживяваха двамата с Джили. Ала красивата къща и поршето на сестра ми са доста над чертата за оцеляване. — И всичко това заради формулата за вечна младост.

— Би могло и така да се каже — съгласи се Пол и затръшна вратата. — Господи, Мак, толкова се радвам, че Джили само е загубила контрол над поршето. Ако се бе опитала да се самоубие, не знам какво щях да правя.

— И аз.

Един от младите мъже пристигна тичешком при нас. Връчи на Пол голям лилав талон и откара форда.

— Бива си я къщата, а?

— Невероятна е — съгласих се аз.

Изкачих шестте стъпала пред входната врата. От вътрешността на къщата струеше светлина и се чуваше лека камерна музика. С влизането в огромния вестибюл спрях за миг, за да вдъхна аромата. Ухаеше така, все едно се намираш по средата на гъста гора, а слънчева светлина си играеше върху лицето ти. Долавяше се мирис на цветя, на влажен мъх, на дървета и на свеж, чист въздух. Вдъхнах дълбоко и се извърнах. Висок мъж с остър нос вървеше към нас. Беше — не се съмнявах — Асайлъм Тарчър, патриархът на Едгертън, Орегон.

Висок метър и осемдесет и пет и преди взрива в Тунис тежах деветдесет килограма. Той беше поне пет сантиметра по-висок, но не по-тежък; наближаваше шестдесетте, имаше гъсти черни, вече леко прошарени коси. Беше силен, енергичен мъж без излишни тлъстини; не се забелязваше и някаква отпуснатост. Преливаше от жизненост. Синът му Котър вървеше зад него. С дебелия си врат приличаше на главорез. Контрастът между двамата беше фрапиращ. Сигурно току-що се бе обръснал, но по бузите му продължаваше да се чернее мъх. Преплете пръсти и кокалчетата му изпукаха. Взря се в лицето ми.

— Форд Макдугъл?

Плътният мазен глас на Асайлъм Тарчър съперничеше на най-хубавия бърбън от Кентъки.

— Да, сър.

Подаде ми ръка и аз я поех. Ръка на художник, помислих си — тясна, с дълги пръсти. Прекалено гладка.

— С Джили въобще не си приличате — заключи той, като ме изгледа така изпитателно, че положително различаваше една от друга молекулите, от които съм съставен.

Насреща си имах опасен мъж. Далеч по-опасен от сина му, постоянно готов да налети на бой.

— Така е — съгласих се аз. — Не си приличаме.

— И двамата, разбира се, сте привлекателни млади хора. Запознахте ли се със сина ми Котър?

Поех ръката на Котър и му се усмихнах, готов да изчакам той да започне състезанието по ръкостискане, което и направи. Леко извих китката си, така че да имам по-добра хватка. Погледнах го право в очите и започнах да размазвам пръстите му. Пуснах го едва когато забелязах напрежението около устните му. Според мен само Пол забеляза поведението ми, което бе по-подходящо за мъжка съблекалня. А Котър, колкото и странно да беше, изглеждаше и ядосан, и странно озадачен. Бавно разтърка ръка, без да откъсва поглед от мен. Сякаш се опитваше да проникне в мозъка ми, та да разбере как най-добре да ме унищожи. Съзнавах, че в негово лице вече имам враг, но не ме интересуваше, макар да се питах какво ли мисли в момента. Не бях срещал истински социопат поне от шест месеца.

Котър продължаваше да ме наблюдава. Извърнах се, когато Асайлъм Тарчър каза:

— Е, Пол, сега Джили е отново при нас; можеш да се захванеш пак за работа. Било ти е тежко, разбирам, но сега най-после всичко вече ще бъде наред.

— Да — съгласи се Пол. — Джили искаше да дойде тази вечер, но успя да направи само няколко крачки. С Мак я оставихме почти заспала и разочарована. Иска да уверя всички, че не се е хвърлила съзнателно от скалата. Загубила контрол над поршето. Кълне се да не взима завой със сто и петдесет километра в час, докато е жива. Праща на всички поздрави.

— Радвам се да го чуя — заяви Асайлъм Тарчър. Взе две кристални чаши с шампанско от таблата на сервитьора, който минаваше покрай нас, и подаде едната на мен, а другата на Пол. После взе чаша и за себе си, вдигна я и обяви: — За бъдещето. Нека проектът ни успее отвъд най-смелите и мечти.

— С удоволствие ще пия за това — веднага откликна Пол.

Нито Котър, нито аз казахме нещо; само отпихме от шампанското. Гадно питие. Сетих се за бирата „Бъд лайт“, която Мидж ми донесе в болницата. Съпругът й Дъг е щастливец. Поставих чашата върху таблата. Черните вежди на Асайлъм се стрелнаха нагоре, но пет пари не давах.

Пол подхвана:

— Голяма трагедия е, че Чарли Дък е бил убит. Човек не допуска такова нещо във фантастично градче като Едгертън.

— Много, много лошо нещо — съгласи се Асайлъм Тарчър и закима с величествената си глава. — Всички приказват за това, правят догадки кой ли го е направил и защо.

— Той беше досаден старец и си вреше носа навсякъде — отсече Котър. — Постоянно дразнеше хората с любопитството си.

— Непознат е влязъл в къщата му и го е убил, за да го ограби — произнесе се Тарчър. — Така трябва да е станало. Никой от Едгертън не би допуснал и косъм да падне от главата му.

— Не му беше останала много коса — отбеляза Пол.

Тарчър пресилено се усмихна.

Извърнах се и видях Роб Морисън. В черната си тениска, черните панталони и черното спортно сако приличаше на здравеняк от Южна Калифорния. Разговаряше с Маги Шефилд. За пръв път я виждах без униформа. Изглеждаше страхотно. Роклята й беше червена, дълбоко изрязана и отпред и отзад. Косите й бяха вдигнати и носеше обувки с петсантиметрови токчета. Изпитах желание да отида при нея, за да я захапя леко за ухото и оттам нататък да продължа. Тогава забелязах ръката на Роб Морисън доста ниско върху оголения й гръб. Държеше я много собственически.

— Здравей, Мак. Добре изглеждаш в този тъмен костюм.

Обърнах се. Беше Кал Тарчър и имаше вид на стара мома с дългата пола, черната копринена блуза с висока яка и дълги ръкави и обувки като балетни пантофки. Полата и блузата горе-долу й стояха добре. Червеникавата й коса бе опъната и завързана с черна панделка на тила. Носеше очила с черни рамки. Е, поне беше подбрала цветовете.

— Здрасти — отвърнах аз.

Запитах се какво ли е станало с младата жена, която зърнах за миг пред къщата на Пол и Джили. Онази, която изведнъж стана по-висока, арогантна и студена като лед. Отново се правехме на загубено момиченце.

— Забелязах те как гледаш Маги. Изглежда адски красива, нали?

— О, да. Обичам жените да не са в униформа. Възможно е някога и ти да се откажеш от униформата си и да пробваш да сложиш такава червена рокля.

Студената арогантна млада жена се появи за миг, после изчезна.

— Запозна ли се с майка ми Айлин?

— Не, още не. Кръстницата на ДУПЕ?

— Да — изглеждаше очарована, че не съм забравил. — Чувам, че Джили вече е добре. Исках да се отбия до болницата днес, но не ми остана време. Цял ден мама ме караше да правя какво ли не. Няма да повярваш колко храна ще бъде изконсумирана тази вечер. Някой е убил горкия стар Чарли Дък, представяш ли си?

— Не.

— Гладен ли си?

— Нямам търпение да се нахвърля върху храната. А, между другото, знаеш ли дали Пол спи с други жени?

Забелязах как очите й се разшириха зад очилата. Дадох си сметка, че просто трябва да изоставя темата. Джили е добре. Тук няма никаква престъпност, освен случайното убийство на Чарли Дък.

— Пол обича Джили — обади се Кал след малко. — Не би спал с друга жена. А и той е прекалено кльощав. Но Джили ми е казвала, че се наслаждава на секса. Твърди, че бил много добър.

— Ти ревнуваш ли Джили, Кал?