Катрин Каултър
В пропастта (34)

33.

Наблюдавах как Маги проследява полагането на тялото на любовника й в полиетиленов чувал. Двама мъже го метнаха в пикапа на съдебна медицина и затръшнаха вратите. Маги остана неподвижна, докато колата изчезна зад завоя.

Бе погледнала тялото само веднъж; после покри устата и носа си с ръка и се отдалечи. Мълча в продължение на десет минути. После чакахме още час съдебният лекар от Салем и хората от лабораторията да се появят. Разследването водеше детектив Минтон Кастанга. До момента не бе заговорил Маги, а нас само поздрави.

Започна да вали точно когато пикапът потегли. Кастанга ни направи знак да влезем в къщурката.

— Е, какво стана? — попита той.

Разказахме му всичко; излъгахме единствено, че сме нахлули къщата, след като сме открили трупа.

Кастанга почеса брадичката си с химикалката и подхвана:

— Чакайте да видим дали правилно съм разбрал. Федерални агенти са в градчето вече от седмица, а вие четиримата пристигате тук, защото очаквате да намерите сестрата на Мак, Джили. Или защото Морисън може да знае къде е.

— Точно така — уверих го аз.

Лора седеше до мен, облегната върху рамото ми.

— Имате ли някаква представа кой е убил Роб Морисън?

Взе идеално излъскана червена ябълка от купата върху масичката, отри я в ръкава на сакото си и отхапа.

— Никой от нас не знае кой е убил Роб Морисън — заявих аз. — Никой от нас не знае нищо за случилото се. Убийството му вероятно е свързано с операцията за наркотици, която се разследва, но нямаме категорични данни за това. Просто оглеждахме наоколо, видяхме, че вратата на бараката е открехната, и проверихме за какво става дума. Открихме Морисън мъртъв.

Е, всъщност вратата не беше открехната. Но не смятах за нужно Кастанга да знае, че сме претърсвали собствеността на Морисън.

— Два изстрела в гърба — промълви Кастанга. — Мъртъв поне от четири дни. — Постави огризката от ябълката върху лъскавия плот на масичката, намръщи се, после я сложи върху другите ябълки. — Да не оставя петно на дървото — обясни той.

— Докато бяхме женени, не те интересуваше дали ще изцапаш — просъска Маги Шефилд.

— Тогава бях млад и глупав.

— Да, само на тридесет и пет.

Тя се изправи.

Кастанга меко изрече:

— Маги, знам, че си се срещала с Роб Морисън. Не се ли питаше къде е напоследък?

Тя сви рамене. Болката в очите й не остана скрита за никого.

— Не бе известен с верността си. Не ми се обади, потърсих го два пъти, после престанах да му звъня.

— Наистина съжалявам, Маги — промълви Шерлок.

— И аз — обадих се аз. — Той спаси живота на Джили.

Маги вирна брадичка.

— Благодаря ви. Сега ще започна да разпитвам. Ще видим какво ще открия.

Кастанга изглеждаше готов да възрази, после само сви рамене.

— Бъди предпазлива, Маги! Сериозно ти говоря. На хората тук започна да им става навик да умират.

Тя въздъхна.

— По дяволите, трябваше да си остана в Южин.

Кастанга се обърна към Лора, която все още се облягаше върху рамото ми.

— Грижете се за нея — нареди той на всички ни. — Би трябвало да е в леглото. — Затвори малкия си бележник и го напъха в джоба на сакото. Изправи се и избърса длани в панталоните си. — А, да. Засега не сме открили кой ви е дрогирал. Както вероятно знаете, ОБН прекрати разследването. То и без това бе стигнало до задънена улица.

Обядвахме в кулинарния магазин на Грейс. Грейс, мисля единствената в Едгертън, се радваше да ни види. Погледна Лора, започна да я милва по ръката и я отведе да седне.

Приготвяше ни сандвичите и не спираше да говори за всичките беди напоследък.

— Май имаше поне тридесет федерални агенти наоколо. Никой не можеше да мръдне без тяхно знание. Бяха навсякъде, говориха с всички. Знаете ли какво? — Подаде на Лора сандвич с риба тон и сама си отговори: — Не, разбира се, откъде ще знаете. Вие горкичките сте били в лагера на онези наркотрафиканти, където са ви измъчвали.

— Откъде знаеш? — попитах аз и понеже нямах търпение, отхапах от сандвича с печено говеждо върху ръжен хляб.

— Всички всичко знаят. Имаше събрание на ДУПЕ и говорихме за това. Не е ли свързано с лекарството, дето доктор Бартлет е изобретил? А Роб Морисън е бил убит, защото е знаел какво става и се е готвел да издаде наркотрафикантите. Горкото момче. Котър Тарчър, разбира се, уверяваше всички, че това са глупости — лекарството само ти осигурявало страхотен секс и какво лошо имало в това.

— Страхотен секс — повторих аз и поклатих глава.

— Чудя се — обади се Лора — дали случаите на изнасилване не са се увеличили напоследък.

Свихме по алеята към къщата на Тарчър и все едно прозвуча будилник. Лора се поизправи, примигна и настоя, че се чувства изпълнена със сили след сандвича с риба тон и краткия сън.

— Спа половин час.

— Аз съм жена. Мога да изкарам и с по-малко.

Шерлок и Савидж спряха колата на алеята точно зад нас.

Почуках и вратата на къщата веднага се отвори.

— Господи, пак ли вие, клоуните? Какво искате?

Усмихнах се на Котър Тарчър, който стоеше на вратата, облечен като гангстер в черни джинси и бяла тениска. Дори носеше черни ботуши. Изглеждаше мрачен и готов да се сбие.

— Здравей, Котър — казах аз. — Помниш Шерлок и Савидж, нали? А и госпожица Скот? Помниш ги, разбира се. Със Савидж имахте малко спречкване.

Отстъпи назад, за да ни затръшне вратата.

— Няма да успееш — заявих аз и бутнах вратата. Той падна по гръб и се плъзна на пода, облицован с италиански черно-бял мрамор. — Овладей се, Котър. Дошли сме да поговорим с родителите ти. Време е да покажем малко добро възпитание. — Влязох в къщата, следван от Лора, Савидж и Шерлок. — Наистина е време да промениш имиджа си на лошо момче.

Понечи да се изправи, за да се нахвърли отгоре ми, но женски глас го спря:

— Не, Котър, не се изправяй срещу федерални агенти. Те са четирима, а ти си един, макар че жените вероятно не са толкова жилави. Сигурна съм, че би се справил с онази с превръзката на ръката. А и не забравяй — имат право да те арестуват. — Обърна се към нас: — Дошли сте в къщата ми без покана. Тъй като имам все пак някакви обноски — доста добри при това — разрешавам ви да останете известно време. Правилно ли чух, че желаете да поговорите с мен? — След като кимнах, тя направи жест: — Предлагам да влезете във всекидневната. Твърде много федерални агенти идваха у нас напоследък. Бог ми е свидетел; съдираха каквото им се изпречи пред очите, правеха боклук, а после не си даваха труда да почистят. — Айлин Тарчър изглеждаше елегантна в тесните си бели джинси и свободния кашмирен пуловер в прасковен цвят. Гъстата й кестенява коса се спускаше до раменете. Носеше кремави пантофки. Поведе ни, без да си даде труда да се обърне да провери дали я следваме. — Горката Маги — отбеляза тя, докато се настаняваше в елегантния люлеещ се стол, който изглеждаше поне на двеста години. — Много ли е разстроена от смъртта на Роб?

— Откъде узнахте? — попита Шерлок и седна по-напред.

Айлин сви рамене.

— В Едгертън новините бързо се разнасят. Вероятно пощаджията е казал на икономката ни, а тя ми го е съобщила. Нали не очаквате да помня всичко?

— Той не само е мъртъв — отбелязах аз. — Някой го е убил. С два изстрела в гърба. Хвърлили го в бараката и го оставили там. Открихме го случайно.

— Да, знам, Роб не беше никак верен на Маги. Причината не е в нея. Всъщност не помня той да е бил верен на някоя жена за по-дълго от две и половина седмици.

Облегнах се на стола.

— И на теб ли беше верен само толкова, Айлин?

— Ще има разследване, предполагам — отвърна тя и се усмихна тъжно. — Продължи точно две седмици и половина. Уверявам ви, останах доста изненадана, когато една вечер, след като се бяхме любили, ме потупа по бузата и ми обяви, че се спасява. Говореше метафорично, разбира се, защото бяхме в неговата къщурка и трябваше да си тръгна аз. Там винаги е толкова чисто — господин Торн се грижи отлично за всичко. Никога не питах дали чаршафите са сменени, защото знаех, че са. — Въздъхна и докосна очите си с ослепително бяла кърпичка. — Роб бе такъв прекрасен млад мъж. Можех да прекарам часове с него, без да разменим думичка; изпитвах удовлетворение само като галех красивото му тяло. — Отново въздъхна. — Проявяваше изключително търпение. С течение на времето силно се привързахме. — Погледна ме за миг. — Говоря за плътта, разбира се.

— Към кого се насочи? — попита Савидж.

Стоеше прав, отпуснал леко ръка върху рамото на Шерлок, която седеше на табуретка, тапицирана със син брокат.

— Предупредих я, че бързо ще й се насити, но тя само се засмя — Роб нямало да остане при мен само защото съм богата.

— Мамо, разкарай тези отрепки. Кажи им да се махат. Не разполагат с разрешително за обиск. Нямат никаква власт да ни принудят да направим каквото и да било.

— Котър, това не е причина да се държиш грубо — смъмри го Айлин. Погледна го сякаш го обичаше, но същевременно му позволи да види родителското й неодобрение. — Получи добро възпитание, забрави ли? Не знам какво стана след това. Ти си просто напрегнат, скъпи, както бях и аз на твоята възраст. Хайде, успокой се. Гостите ни и без това се готвят да си тръгват.

— Ти знаеш ли нещо за убийството на Роб Морисън? — попитах го аз.

— Абсолютно нищичко — отвърна Котър свирепо. — Но загубата не е кой знае каква. Негодникът е мъртъв. Вече никой не го е грижа за задника му.

Савидж спокойно изрече:

— Твоята грубост ми омръзна, Котър. Ти си недисциплинирано момче в тяло на мъж. Приемам го като лична обида.

Котър зяпна Савидж и отстъпи.

— Ще си говоря каквото искам, смотаняко.

— Стига! — Айлин Тарчър се изправи грациозно, за да застане пред мъжа, който бе неин син, но се нуждаеше и от освидетелстване. — Не се намираш някъде в гората с тях, Котър, а във всекидневната на дома ми.

За мое учудване и облекчение Котър отвърна спокойно:

— Извинявай, мамо. Не желая да разхвърлям във всекидневната. Имаш толкова красиви неща тук.

Беше направил правилния избор.

— Да, скъпи. Много мило от твоя страна, че го помниш. Сега иди и намери баща си.

Котър тръгна към елегантния портал на всекидневната. Там се обърна и обяви:

— Роб Морисън беше глупак. Желал те е само в продължение на две седмици и половина, мамо. Сляп ли е бил? Толкова си красива, че негодникът е трябвало да лази на четири крака пред теб. Роб е бил направо луд.

След тези думи изчезна.

— Извинявам се — обърна се към нас Айлин любезна усмивка. — Котър понякога се превъзбужда. Майка ми беше същата. Мисля, че е заради многото кафе, което пие. Но не е злобен. Е, готови ли сте вече да тръгвате? Време ви е.

Шерлок потрепери. Лора се обади:

— Госпожо Тарчър, синът ви има сериозни проблеми. Той е социопат. Наложително е да потърсите професионална помощ, преди да нарани някого или себе си. Изключено е да не го забелязвате.

— Права е — намеси се Савидж. — Опасен е, госпожо, и много скоро няма да успее да се овладее.

— Ще се справя, ако и когато този ден настъпи — заяви тя. — Не му е нужен психиатър. Това е абсурд. Всъщност смятам, че е пробвал онова ужасно лекарство на Пол. След известно време не се съмнявам, че отново всичко ще бъде наред. А сега ми се иска да си тръгнете. Защо ме гледате така, агент Савидж?

— Споменахте, че синът ви взима от лекарството на Пол — отвърна той, а ръката му продължаваше да стои върху рамото на Шерлок.

— Да, опасявам се, че е така. Не съм сигурна, но е станал по-агресивен, невинаги успява да се контролира.

— Скъпа, на Котър давахме просто успокоително, което Пол ни препоръча, нищо повече. — Асайлъм Тарчър бе влязъл в стаята. Носеше италиански панталони, шити по поръчка, и бяла риза, разтворена на врата. Колко ли бе чул от онова, което съпругата му ни съобщи? Продължи: — Ха, тези във всекидневната ми не са ли пак федерални агенти, които заплашват съпругата ми и са готови да малтретират сина ми? Горкият Котър е пред криза. Хайде, писна ми от вас. Ако нямате разрешително за обиск, искам да изчезнете!

— Сър — обърнах се аз към Асайлъм Тарчър, — дойдохме да ви питаме за Джили. Още я няма. Притеснявам се за нея. Виждали ли сте я? Знаете ли къде е?

— Не сме виждали Джили отпреди злополуката — отвърна той.

— Дали Джили е взимала от лекарството на Пол? — намеси се Савидж. — Смятате ли, че е прекалявала с дозите? То ли е причина за психическата й нестабилност? Затова ли се хвърли от скалите?

— Представа нямам за какво говорите. Разстройвате съпругата ми.

Лора я болеше, усещах го, но се владееше. И тя имаше въпроси:

— Знаете ли, че Джон Молинас беше убит в Коста Рика? По-точно в лагер на наркотрафиканти, ръководен от Дел Кабризо.

— Съобщиха го по новините — отвърна Асайлъм Тарчър, като следеше под око съпругата си. Тя седеше неподвижна, загледана в пантофките си. — Ние с Айлин не сме виждали Джон от доста време. Натъжихме се, когато узнахме за смъртта му.

— За жалост и племенничката ви е изчезнала — добави Шерлок.

— Брат ми много обичаше дъщеря си — промълви Айлин и бавно се надигна, за да застане до съпруга си. — Не беше лош човек.

— Сега вече искам да си вървите — заяви Асайлъм Тарчър. — Не съм замесен в никаква търговия с наркотици; нямам нищо общо с ужасните убийства, които двамата със сестра ти и господин Макдугъл ми навлякохте. Тук няма да откриете нищо. Вървете си.

Почти бяхме стигнали до входната врата, когато той се обади:

— Ще ви изпратя сметката за ремонта, който се наложи да правя в „Къщурката на гларусите“. Оставихте я в окаяно състояние.

Държеше се нагло.

— Добре го измисли това последното — промърмори Савидж, докато си тръгвахме. — Бива си го този мъж.

Обърнах се да погледна отново къщата. Зърнах Котър на един прозорец на горния етаж. Щом забеляза, че го гледам, спусна завесите. Знаех точно как му е въздействал опиатът. Но на него вероятно му е харесало. Дали и баща му го е взимал? Или майка му? Съмнявах се. Що се отнася до Кал, никога нямаше да съм сигурен дали отговорът е положителен или отрицателен.

Чувствах се ужасно. Идването тук се оказа загуба на време. Джили изчезна и нямах никаква представа къде да я търся.

— Да прекараме нощта в моя апартамент в Салем — предложи Лора. — Искам да видя Гръбстър и Нолан. Обадих се от Сан Хосе на домоуправителя — хранели се добре, но не били щастливи. Много мило от страна на Маги да ги прибере вкъщи.

— При нас ли ще спят?

— Леглото ми е огромно — отвърна Лора. — Ще има предостатъчно място за всички ни. А и разполагам с хубава стая за гости за Шерлок и Савидж.

Обадих се на Маги Шефилд, за да й съобщя къде ще бъдем, ако узнае нещо, в което силно се съмнявах. Същото важеше и за нея, но бе достатъчно деликатна да не го спомене.

Заспах в изключително удобното легло на Лора, но на известно разстояние от нея, защото Гръбстър бе решил да прекара нощта сгушен до нея.

Сънувах, че виждам фарове — ярки и силни, — които пронизват гъста мъгла, покрила всичко с тежък бял воал. Но ясно виждах пътя напред. Носеше се бързо към мен; прекалено бързо. Исках да извикам и да натисна спирачките, но не успявах. Ако имаше спирачки, не знаех къде са. Исках да се махна от магистралата, която се носеше насреща ми с шеметна скорост, но бях безпомощен. Бях попаднал в капан.

Не можех да си поема въздух — толкова бях изплашен. Изведнъж чух тих жален звук до себе си. Стенеше жена — сякаш нищо не й бе останало, сякаш вече нищо не я чакаше, а тя го съзнава и приема.

Исках и двамата да спрем, но пътят продължаваше да се носи насреща ми пред светлината на ярките фарове. Опитвах се да й кажа, че съм тук, с нея, че ще й помогна, стига да успея. Но тя не ме чуваше.

Сега вече я чух да говори тихо. Молеше се. В тези моменти — когато молеше за прошка — бях почти част от нея.

Пътят изчезна. Залитнах силно напред; после всичко се стопи. Летях сред мъглата, носех се високо, после се спусках към водата.

Усещах да ме пронизва силна болка, да натиска гърдите ми. После и тя изчезна. Остана само ефирното усещане за спокойствие, за край. „Толкова е просто — помислих си аз, — всъщност се оказа толкова просто“. Усмихнах се на нежността, с която бе настъпило. Продължих да се усмихвам дори когато всичко стана черно и вече не усещах нищо.

 

 

Четиримата стояхме на скалите и гледахме към водата. Не отне много време. Мъж във водолазен костюм изскочи на повърхността на водата и извика:

— Там долу е.

Знаех, че ще се окаже Джили.

До него изплува друг мъж. Той пък извика:

— Долу има две коли една до друга. Бяло порше, а онази, в която е тя, явно е взета под наем.