Катрин Каултър
В пропастта (10)

9.

Дори не трепна. Отвърна с приятен, абсолютно безразличен глас:

— Никак. Харесвам Джили. Винаги е весела, постоянно пее. Искаш ли една бира? — Продължих да я гледам още миг — изчаквах я, но тя спечели мълчаливото състезание. Най-накрая кимнах. — Да отидем в кухнята тогава. Двамата с Котър крием нашето пиене зад татковите запаси от манго. Мама ненавижда манго, така че няма да види бирата. Тя не одобрява бирата. Било плебейско питие.

Последвах я през тълпа от поне петдесет души на различна възраст; всички бяха облечени скъпо и като че ли се забавляваха, докато се угощаваха с разнообразни деликатеси — от украсени с лимони раци и лангусти върху лед до всевъзможни пастети — всичко подредено върху широка маса, дълга поне шест метра.

Кухнята представляваше същински команден център. Кал се промъкна покрай наетите за случая прислужници до огромен хладилник и го отвори. Известно време рови из него. Накрая се измъкна с две кутийки „Корс“.

— Котър вече е минал оттук. Тези са последните. В гаража разполагаме с още шест, ако ожаднеем.

— Чудесно — отбелязах аз. Отворих капачето, вдигнах кутийката в знак на мълчалив тост и отпих. Много обичам бира. — На колко години е Котър?

— На двадесет и осем. Две години е по-голям от мен. Обаче никой не ми дава повече от осемнадесет. И сигурно се питаш защо двамата с брат ми на нашата възраст още живеем с родителите си.

— Да, чудех се. Но не съм толкова невъзпитан, че да попитам.

— Беше достатъчно невъзпитан да попиташ дали ревнувам Джили. Как въобще ти хрумна?

— Вероятно съм дочул нещичко. Защо с Котър живеете още при родителите си?

Тя се засмя. Озовахме се в задна стаичка. Приличаше на библиотека. Беше празна и тъмна. Кал затвори вратата и включи настолна лампа от „Тифани“.

Постави бирата върху плота на бюрото и се обърна към мен.

— Е, Джили греши. Не я ревнувам. Всъщност искам да я нарисувам. А тя постоянно ми отказва. Пол и Маги казаха, че лицата на хората ме омайват. Джили има невероятни черти, а също и очи. Те са основното при нея. Както и при теб, Мак. Имаш невероятно красиви очи. Тъмни, бурни, романтични.

— Внимавай да не се задавя с бирата.

Тя млъкна и ми се усмихна сияйно; една фалшива усмивка.

— Как се чувстваш? В сравнение с вчера изглеждаш по-силен и във форма.

— Чувствам се прекрасно.

— Котър живее тук, защото татко иска така. Желае Котър да изучи всичко за бизнеса. Позволи му да напусне щата, за да отиде в Калифорнийския университет в Лос Анджелис; направо го изрита. За четири години Котър завърши и дори направи аспирантура. Според мен обаче татко никога няма да приеме, че той е достатъчно компетентен, та да поеме нещата. За да ръководи делата Котър, татко просто трябва да умре. Тогава, разбира се, всичко ще стане лесно. Но брат ми е убеден, че татко ще живее вечно.

— Значи Котър иска да се махне?

— Не. Котър иска да движи всичко. Казвала съм му, че е прекалено нисък. По-добре е да носи обувки с дебели подметки. Високите мъже като баща ни и като теб получават цялото уважение. При това Котър е и много тъмен. Прилича на гангстер.

— А Котър какво казва? — попитах аз смаян.

— Май си поръча по каталог обувки с вградени дебели подметки. Не е изключено дори да ги носи в момента. Но продължава да прилича на глупак. Това никога няма да успее да го промени.

— Снасяш много информация наведнъж, госпожице Тарчър. Кал от какво е съкращение?

— Не ти трябва да знаеш, повярвай ми. — Направи две крачки към мен и много бавно постави дланите си върху гърдите ми. — От Калиста. Харесваш ми, Мак.

Хванах ръцете й и нежно ги отместих.

— Благодаря. Всъщност Калиста не е толкова лошо, но Кал ми допада повече. Звучи по-естествено. Не знам какво да мисля за теб, Кал. Според мен картината, която представяш на света, и начинът, по който светът й реагира, те забавляват неимоверно. — Измъкна ръцете от моите и заотстъпва, докато не се облегна на бюрото. — Не си давай труда да отричаш. Видях истинската ти същност вчера. За миг, докато те съпровождах до колата, забрави да се скриеш. Долових арогантност у теб, сигурност. Оставам с впечатлението, че се присмиваш на целия град и смяташ всички за глупаци. Възможно е да ревнуваш Джили. Или и тя е видяла истинската ти същност и ревнува теб. Как смяташ?

— ФБР ли говори?

В тона й се долавяше присмех, а на устните й заигра усмивка.

— Не.

— Профайлър ли си?

— Занимавам се с антитероризъм. Джили е много красива. Защо да те ревнува?

Кал тръсна глава и ясно ми даде да разбера, че тази игра й е омръзнала. Застанала в сенките извън обсега на светлината от лампата, тя изведнъж изтърси:

— Моля те не мърдай. Искам да те скицирам. Става ли?

Бях прекалено смаян, за да отвърна каквото и да било. Хукна от стаята, където ме остави с две почти празни кутийки „Корс“.

Върна се след две минути със скицник и молив.

— Моля те, не мърдай — промълви тя, насочвайки се към бюрото.

Кимнах. Гледах я как разтвори скицника, прехвърли няколко листа и го постави в скута си. Лицето й се промени. Нямаше и намек за свадливостта на стара мома. Видях съсредоточена и устремена жена. Беше силна жена. Понечих да вдигна ръка, но тя ме спря.

— Не, Мак. Моля те не мърдай.

— Досега никой никога не ме скицирал. Разрешаваш ли поне да говоря?

— Да — машинално отвърна тя и продължи да рисува.

— Защо се обличаш така?

— Млъкни.

— Разреши ми да говоря. Вчера беше с огромни торбести джинси. Носеше мъжка риза. Защо, Кал? Защо се криеш?

— Искам мъжете да обръщат внимание на ума ми.

Не се въздържах и се засмях. Опитах се да намеря по-малко спорна тема и попитах:

— Смяташ ли, че Маги спи с Роб Морисън?

Моливът в ръката й застина във въздуха. Вторачи се в мен със стиснати устни.

— Толкова е красив, че може да спи, с която пожелае. Защо не и с Маги?

Започна отново да рисува, сега вече по-бързо, с по-решителни движения. Като при добрия секс, помислих си неволно аз.

Спря и ме погледна. Дишаше тежко. Ръцете й трепереха, а устните й леко поотворени.

— Свърши ли?

Загледах се в ръцете й.

Не ми отвърна нищо; остави молива и скицника и изгаси лампата.

— Мак… — промълви след малко с нисък и дрезгав глас, а после неочаквано се нахвърли върху мене.

Отначало се опитвах да я откъсна от себе си. После ме обзе похот и се отказах. Целуваше ме по лицето, плъзгаше ръце по гърдите ми, после ги спусна надолу, разкопча ципа на панталоните и в следващия момент ръката й бе в боксерките ми. Почти свърших, когато пръстите й ме обвиха. У нея долавях една лудост, една трескавост, а пръстите й… Господи, беше минало толкова много време — не успявах да се въздържа. Вкопчих се в дрехите й, разкъсах блузата, но тя като че ли нямаше нищо против. Подбутна ме да легна върху килима, възкачи ме и се изправи над мен. Виждах силуета й, отметната назад глава, бялата й гладка шия. Чувах дишането й — все едно бягаше по писта — учестено и задъхано от усилие.

— Кал — промърморих аз, опитвайки се да я задържа спокойна поне за миг, — чуй ме. Нямам презервативи.

— Не се притеснявай. Гълтам противозачатъчни.

В следващия миг свали пликчетата си, изрита балетните си пантофки и разтвори крака. Възседна ме и ме повдигна да ме вкара в себе си. Проникнах дълбоко нагоре и я усетих — цялата й влажна повърхност. Простенах и положих всички сили да не свърша в момента.

— Не — промълвих аз. — Не…

Надигнах я от себе си и я повалих по гръб. Видях я да вдига ръка, да сваля с рязко движение очилата и да ги захвърля към другия край на стаята. После застина на място и се загледа в мен.

— Не разбирам — заяви тя.

— Не е и необходимо — отвърнах аз и се надвесих над нея.

Няколко секунди по-късно се запитах защо всички в къщата не се втурват в стаята — толкова силно изкрещя тя. Поставих ръка върху устата й, усещах как горещият й дъх минава през пръстите ми, изпитвах усещането, че докосвам виковете й. После тя се отпусна, сякаш всички кости в тялото й се стопиха, и аз проникнах в нея диво и напористо. Не се задържах дълго; просто не бях в състояние.

Винаги ми отнема известно време след това да си събера мислите. Този път направо не го желаех; не ми се мислеше за никакви последствия. Исках да продължа да се рея свободно, да не мисля. Най-сетне тя помръдна и ме принуди да се отместя. Беше съвсем будна и ме наблюдаваше.

— Ти ме облада отдолу — заяви тя неочаквано.

Все още усещах вкуса й: аромат, навяващ обещания и дълбока похот. Този неин вкус бе невероятен и аз отново се възбудих.

— Да — отвърнах и успях да се претърколя от нея. Опрях се на лакът и я целунах по устата. Целунах я няколко пъти. Бавни, лениви целувки. Накрая, притиснал устни към нейните, попитах: — Когато рисуваш, винаги ли се възбуждаш?

— Обикновено не — отвърна тя на целувката ми, като през цялото време галеше с пръсти брадичката ми или ги заравяше в косата ми. Все едно отново ме скицираше. — Но, ти, Мак, си по-различен. Скицирах устните ти, после брадичката и изведнъж ме завладя. — Въздъхна и се сгуши в мен. — Беше страшно хубаво, Мак. Влез в мен отново.

— Добре — съгласих се аз.

И този път не продължи по-дълго от първия, но поне бях подготвен да приглуша виковете й, когато стигна до оргазъм. Знаех, че ароматът й, вкусът й дълго ще витаят около мен. Бях научил две доста важни неща за Кал Тарчър: наистина обича да се люби и има дълги стройни крака, които добре пасват около врата ми.

Открих, че и тя не е много по приказките, което ми хареса, защото нямах какво да кажа. Целуна ме отново, погали ме по бузата и стана. Видях я да се избърсва с книжна салфетка, да се облича и да поставя очилата на носа си. Напусна малката стая — отивала горе да се пооправи — съобщи ми тя. Аз се движех по-бавно. Допих бирата — беше се стоплила — и метнах кутийката в кошчето до бюрото. Закопчах ципа на панталоните си, открих баня в края на коридора и се опитах да изтрия изражението на току-що шибан от лицето си. Трудно ми беше, защото продължаваше да ми е страшно приятно. Толкова приятно, че ако тя беше до мен в този момент, щях да поискам още.

Върнах се в огромния салон, убеден, че изглеждам нормално, с изключение на блясъка в очите ми. Попаднах право на Маги Шефилд. Свъси вежди за миг и ме огледа от глава до пети. После се усмихна.

— Е, Мак, кой те измъкна току-що от страданието ти?

Беше невъзможно. Нямаше начин да знае какво съм правил досега. Просто нямаше начин.

— Искаш ли да танцуваш, Маги?

— Чудя се — отвърна тя, потупа бузата си с пръст и наклони глава.

— Добре. Няма да танцуваме. Бих искал да се запозная с Айлин Тарчър — заявих аз. — Ще ме представи ли?

— Защо не? Ела, Мак. Айлин е ей там, сред онази група мъже. Тя е фатална жена на средна възраст. Според мен се държи като глупачка. Достатъчно е възрастна да ми бъде майка.

Първата ми мисъл при вида на Айлин Тарчър бе, че ако се нахвърли върху мене, няма да се поколебая, както стана с дъщеря й. Наближаваше петдесетте — изчислих го, като имах предвид възрастта на Котър, но годините не й личаха. Не възразявах и против козметичната хирургия, ако чрез нея спира хода на времето. В такъв случай Айлин Тарчър разполагаше с отличен пластичен хирург. Приличаше на тридесетгодишна и нито ден повече. Носеше черна рокля, черни копринени чорапи и черни обувки с висок ток. Имаше същите гъсти кафяви коси като Кал, късо подстригани и фризирани привидно небрежно, което й придаваше естествен, но същевременно изтънчен вид. Поне половин дузина мъже стояха около нея и тя ги оставяше да й се възхищават. Чух я да се смее — прекрасен смях.

Чух Асайлъм Тарчър да вика Маги по име. Сви рамене, стисна ръката ми и ме остави. Стоях там и наблюдавах магията, която Айлин Тарчър излъчваше.

— Всички възприемат майка ми само като красива безполезна вещ, но не е вярно.

Усмихнах се на Кал Тарчър, застанала зад гърба ми. Не забелязах по лицето й никакви издайнически следи, че току-що сме правили секс. Отново играеше обичайната си роля на стара мома — спретната, с очила на носа. Беше сменила блузата, която бях разкъсал, с друга. Тази също беше семпла.

— Запознай ме, Кал.

Погледна ме, остана смълчана за миг и обяви:

— Ще ми се да не беше отседнал при Пол.

Спомних си усещането как се наклони напред, за да ме вкара по-дълбоко в себе си, и преглътнах с усилие.

— Съгласен съм, но нищо не може да се направи.

— Старият Чарли Дък обожаваше майка ми. Тя ще е един от основните говорители на погребението утре. Надявам се и ти да бъдеш там. Тази вечер само за това говори: убийството му. Страшно е разгневена.

— О, да, непременно ще дойда. Възможно е дори и Джили да дойде.

— Кога заминаваш? Кога се връщаш във Вашингтон?

— Не знам — уверих я аз. — Вероятно ще остана още два-три дни.

Сетих се за Лора и се почувствах гузен, че правих секс с Кал. Нямаше причина за това, но не можех да се освободя от усещането.

Запознах се с Айлин Тарчър и с всички струпали се наоколо ухажори и госпожица Жералдин — ръководителката на градската Лига и кметица на Едгертън. Беше добре облечена възрастна жена с остър език и избледнели сини очи, които — бях готов да се обзаложа — никога нищо не пропускат. Тя каза:

— Е, момче, разбрах, че си дошъл да видиш какво става със сестра ти. Ще ти кажа какво стана: взимала е остър завой с онова нейно порше и е загубила контрол. Десетки пъти съм казвала на Джили да внимава, но тя си пее и се отдалечава. Чувам, била вече добре. Радвам се.

— И Джили каза, че точно това се е случило — потвърдих аз.

— Колко време ще останеш в Едгертън?

— Ще накараш господин Макдугъл да не се чувства добре дошъл, Жералдин, а това не отговаря на истината — намеси се Айлин Тарчър.

До момента не бе промълвила и думичка. Спокойно ме изучаваше и ме преценяваше. Запитах се дали не ме вижда като евентуален кандидат за дъщеря си. Забелязах как групата от приятелите й се разпадна, когато съпругът й се приближи.

Асайлъм кимна на съпругата си, после целуна състарената буза на госпожица Жералдин.

— Запозна ли се с нашия гост, Жералдин?

— Изглежда ми добро момче. Но всъщност може да е само висок, привлекателен и не особено интересен. Чух, че иска да разреши загадката на нашите букви.

— Работя по въпроса — уверих я аз.

— Същото правеше и Чарли Дък — отбеляза Айлин. — Само преди два дни ми каза, че вече е съвсем близо. Знам, че въобще не биваше да го измислям, защото нямах нещо конкретно предвид. Доста съм обмисляла въпроса, но без значителни резултати.

— ДУПЕ — не е лесно — промърмори Асайлъм.

Явно проявяваше нетърпение спрямо тази безсмислица. И къде ли беше онзи никаквец Котър?

— Градска Лига на Едгертън — продължи Айлин Тарчър — щеше да е много по-добре. По-просто, късо и точно.

— Но не така находчиво — намеси се госпожица Жералдин. — А аз винаги съм се възхищавала на остроумието. Не се притеснявай, Айлин. Разчитам на този привлекателен млад човек. Работиш за ФБР, така ли?

— Да, мадам.

— Чух също, че преди да пристигнеш тук, си лежал в болница.

— Да, мадам. Но вече съм добре.

— Някакъв герой ли си?

— Нищо подобно, мадам. Просто се оказах на неподходящо място в неподходящия момент. Какво ще кажете за добро уточняване и подобаващо единомислие?

— Не е лошо — прие Айлин с кимване.

Господи, вземаше го насериозно! Не. Долових весели искрици в очите й.

— Нищо не означава — намеси се Асайлъм. — Просто е нонсенс.

Айлин Тарчър ми се усмихна.

— Продължавай да работиш по въпроса, Мак. Нали не възразяваш да те наричам Мак? Радвам се. То е хубаво, солидно име. Виж, горката Кал се налага да носи такова бреме…

— Моля те, мамо, престани.

— Ако ми кажете целите на лигата ДУПЕ — предложих аз, — бих измислил нещо по-добро.

Знам, че не си го въобразих. Айлин Тарчър хвърли поглед към госпожица Жералдин, която се усмихна:

— Занимаваме се с всичко по малко, Мак. Първоначално организирах лигата, за да принудя местен химически завод да събира отпадъците си. С помощта на Асайлъм го постигнахме. Открихме, че разполагаме с потенциал. Когато цяло едно градче се съсредоточи върху определен проблем, заедно сме в състояние да постигнем доста повече. Сега го използваме, когато някой в градчето се нуждае от помощ или отново е възникнал всеобщ проблем. Нищо повече. Организацията работи доста добре.

— Обикновено сме просто голям социален клуб — добави Айлин. — Утре ще направим помен за клетия Чарли. Погребението е вдругиден. Искаме да го изпратим подобаващо.

— Бедният старец — промълви Кал.

— Време е Жералдин да разреже тортата — заяви Асайлъм.

Тръгнах с тях към дългата маса. Свещи блещукаха по голяма триетажна торта — бяха твърде много.

— Не си мисли, че я обиждаме — прошепна Кал. — Жералдин винаги настоява броят на свещите да отговаря на годините й.

Зърнах Пол да си пробива път през тълпата към мен.

— Какво има, Пол?

— Мак, току-що ми се обадиха от болницата. Джили е изчезнала. Представа нямат къде е. Знаеш ли нещо? Споменавала ли ти е къде ще ходи?