Катрин Каултър
В пропастта (24)

23.

В далечината се мяркаха планини със забулени от облаци върхове.

Нямаше никакви следи от хора — беше абсолютно безлюдно. Излязохме от един зелен свят — никъде по планетата нямаше толкова много същества. За по-малко от петнадесет минути слънцето изсуши дрехите и ни накара да почувстваме неутолима жажда.

— Нужна ни е вода — отбеляза Лора. — И подслон. — Посочи към сравнително близък хълм с дървета по билото му. Оттам сигурно бихме видели някакви признаци на живот, а дори и самия лагер. — Чуй — продължи тя.

Посочи нагоре. Над главите ни летеше малък самолет.

Именно тогава забелязах на неколкостотин метра от нас късата писта. Четириместна чесна се готвеше да се приземи.

Втурнахме се обратно в екваториалната гора и чухме как кацна. После изпълзяхме. Едва различихме как трима души слязоха и се отправиха към близкия джип. Не бяхме сигурни дали са мъже, или жени. Качиха се в джипа и поеха източно от пистата.

За мое разочарование чесната вече се насочваше към планините.

— Ще ми се — промърмори Лора — самолетът да се бе задържал. Щяхме да убедим пилота да ни измъкне.

— Нужен ни е само Савидж — отвърнах аз. — Има книжка. Може да кара всичко на този свят.

С Лора отново излязохме от екваториалната гора. Усещането от сухия въздух бе великолепно. Лора вдигна лице към прежурящото слънце.

— Някъде по средата на следобеда е — уточних аз. — Има още поне четири и половина часа, докато се стъмни.

— Защо не поразузнаем наоколо и да потърсим начин да се върнем в лагера?

— Гладен съм — заявих аз и погледнах корема си.

Ръката ми застина. Видях как очите й проследиха движението, а после се разшириха от тревога. Изведнъж се почувствах неудържимо възбуден. Господи, отново започвах да губя контрол. Лора ме гледаше вторачено.

— Мак, какво има?

Сграбчих я, притиснах длан към устата й и почти просъсках:

— Лора, време е да се любим. Хайде да го направим тук, в този момент. Трябва да…

— Мак, престани!

Чувах гласа й, но думите нямаха никакво значение. Желаех едно-единствено нещо и щях да го направя. Опитвах се едновременно да съблека ризата й и да сваля ципа на панталоните си. Дори не си мислех да я докосвам. Исках само да проникна в нея, и то точно в този момент. Тя успя да се откопчи от мен.

За секунда здравият ми разум надделя и прегракнало съобщих:

— Отново ме завладява, Лора. Не съм сигурен доколко ще успея да го задържа под контрол. Ще те нараня. Изчезвай, по дяволите. Бягай!

— Мак, можеш да се контролираш. Вече успя.

— Моля те, Лора.

Сграбчих я и почти я съборих по гръб. Тя се удари в едно дърво, но не падна. Вместо да побегне, пристъпи напред и ме ритна в чатала. Дъхът ми секна. Болката замъгли съзнанието ми. Стоях наведен над нея като старец и разбирах, че болката ще става все по-лоша. Така и стана. Простенах, хванах се за корема и се превих. Изчаках ужасната агония да премине. Опитвах се да дишам и да не се стоваря на земята, където да заплача като бебе. Лора стоеше на метър от мен, без да промълви и дума.

— Добро попадение — отбелязах аз, когато имах достатъчно сили да заговоря. И двамата не помръднахме. Продължавах да стоя приведен и чаках да се съвзема. — Е, слава Богу, вече не е така ужасно — обявих аз след време и бавно се изправих. — Господи, не мога да повярвам, че опиатът ми влияе така. Сякаш съм животно, което изпитва болка и трябва да се разтовари от нея. Вероятно щеше да ти се наложи да ме убиеш, за да ме спреш, ако не бе проявила изобретателност. Направо изби всякаква мисъл, всякаква похот от ума ми.

— Не знаех какво друго да предприема. Сигурен ли си, че си добре, Мак?

— Не се налага да ме риташ поне за момента. Отново съм си аз. Желанието ми за секс премина, макар че преди малко го исках повече от живота. Ха, за момент си въобразих, че сексът представлява живота! Как е възможно някои хора да плащат за този опиат?

Леко докосна устните ми с пръсти.

— Само ми дай знак, ако се налага отново да те ритна.

— Мисля, че няма да се стигне дотам — отвърнах бавно аз.

Седнахме на земята и се облегнахме на едно дърво — осигуряваше сянка горе-долу колкото едно лисо от дърветата в екваториалната гора.

— Не ни убиха, Мак. Доведоха ни тук, но си играят с нас — грозни игрички, ако трябва да съм точна. Не ни измъчваха обаче. Наркотрафикантите не постъпват така. Те унищожават всеки, когото смятат за заплаха за действията и. Стреляха по нас при „Къщурката на гларусите“, но не с цел да ни убият. Искаха да ни вкарат вътре, за да използват ледената киселина, та да ни докарат тук, където и да се намира това място.

— Ами ако са ни отвлекли, защото са им нужни опитни мишки за дрогата им?

— Щяха да отвлекат хора от улицата, а не четирима федерални агенти. — Хвана ме за ръка. — Трудно е за вярване, Мак, но имат указания да не ни убиват. Сещам се само за един човек, който се интересува дали си жив, или мъртъв: Джили. Ако не беше замесен в тази история, сигурно щяха да ни убият.

— Не — възразих аз. — Пол е. Дал е нареждането, защото знае колко ще бъде наранена Джили, ако ме убият.

— Съжалявам, Мак, но разсъждавай обективно. Четирима федерални агенти се въртят в Едгертън. Нещата започват да се нагорещяват. Джили, Пол, Молинас и Тарчър са замесени. Искат да спечелят време, за да прикрият следите и да изчезнат, преди ченгетата да ги заловят. Има и още един тип, за когото ти споменах: Дел Кабризо, шеф на картела „Майл“. Смятаме, че той е основната фигура зад разработването на опиата. Джон Молинас е само един от лакеите му. Използвал го е, за да стигне до Тарчър, до Джили и Пол. Асайлъм Тарчър се е намесил в момента, когато е докарал Пол и Джили в Едгертън. Но само Джили има власт да ни запази живи. Само тя дърпа конците. Или не ни убиват, или проблемите около приготвянето на опиата за пазара не се разрешават. Напуснала е болницата, за да избяга от теб, Мак. Знаела е, че няма да престанеш да се занимаваш със случая. Надявала се е, че като изчезне, ти ще се прибереш вкъщи.

— На каквото и друго да е способна, сестра ми не би ме дрогирала, нито би ме поставила над теб като разгонено куче. Тя те ненавижда, защото си я предала; чувствата й към мен са други.

— Джили няма никаква представа какво правят с нас. Тя е в Орегон, не тук. Но те уверявам, Мак — знае що за хора са. Досетила се е, че няма да се отнасят към нас като към скъпи гости.

Знаеше колко ми е неприятно да слушам подобни приказки. Господ да я благослови, защото престана да говори за ролята на Джили в тази каша. Очакваше обаче да премисля нещата.

— Кой е плешивият мъж в лагера? — попитах аз.

— Това се чудя и аз. По описанието ти допускам, че е Джон Молинас. Но на снимката той имаше гъста черна коса.

— Вероятно смята, че така всява повече страх.

Лора продължи:

— Ако е Молинас, значи е тук, за да ни опази живи. Не е изключено Джили да е настоявала за гаранции — например лично той да ръководи нещата. Искала е да е убедена, че Дел Кабризо няма да ни пререже гърлата. Знае ли човек какъв е нейният начин да те защити?

Облегнах глава върху кръстосаните си ръце. Усетих да ме обзема дълбока умора. Не похот, а внезапно пълно изтощение.

— Лора — промълвих аз, опитвайки се да вдигна глава. — Лора, какво изпитвам в момента?

Чух гласа й — слаб, далечен — да повтаря името ми. Опитах се да погледна нагоре, но нямах никакви сили да вдигна глава. Съвсем ясно виждах терористите в Тунис, чувах гласовете им, питах се дали ще се измъкна жив от тази бъркотия, после се появи колата, насочи се към мен, но нямаше шофьор. Последваха огън и дим и мен вече ме нямаше. Обзе ме паника. Беше по-страшно от преживяното в действителност.

Мина ми през ума, че това отново е въздействието на проклетия опиат, но ми беше безразлично. Слънцето напече още по-силно, въздухът стана по-сух. Но и вътре в мен имаше топлина, нарастваше, изпълваше ме. Навсякъде цареше опустошение и аз бях част от него. Бях полетял към слънцето и паднах на повърхността му.

— Мак! — ужасено извика Лора.

Опитах се да я погледна — размазаното й лице избледня в странен сив воал: изглеждаше безкрайно студено и абсолютно непознато. Нямах представа какво е, но не ми пукаше.

Сега вече се реех във въздуха и гледах надолу към едър мъж — знаех, че съм аз. Лежеше със затворени очи и гърдите му едва-едва се повдигаха — дишаше със затруднение. Умирах.

После нямаше никаква болка — само сиво-белия воал, който не свършваше. Беше ми студено. Имаше логика — бях гол. Исках да се покрия, но не успявах да помръдна.

Усетих пръсти по ръката; меки и нежни пръсти, любещи. Искаше ми се да отворя очи, за да видя на кого принадлежат. Изведнъж усещането стана по-силно. Исках да разбера кой ме докосва така. Насилих се да отворя очи, да погледна през белезникавата пелена, да открия човека с меките нежни пръсти.

Видях Джили да стои над мен — изглеждаше едновременно и изплашена, и ядосана. Защо е изплашена? И сърдита? Нямаше никаква логика. Трябваше да разбера. Съсредоточих се колкото можах и прошепнах:

— Джили? Слава Богу, добре си! Толкова се притеснявах за теб. Защо си тук, Джили? Къде сме?

Тя ми се усмихна и прокара пръсти по бузата ми.

— Всичко ще бъде наред, Форд. Слушай ме сега внимателно. Скоро ще излезеш от това състояние. Съвсем скоро. Не, не — дръж си очите отворени, Форд, и ме слушай. Не пий вода дори от крана! Нищо не поемай!

— Лора, Джили? Къде е тя?

— Всичко ще бъде наред, Форд. Лора е тук. Събери сили, Форд. Просто полежи тук и събери сили.

После пръстите й вече не докосваха ръката ми. Когато погледнах нагоре, сестра ми беше изчезнала. Сиво-белият воал се сгъсти около мен и аз потънах в него; просто се отпуснах и му позволих да ме погълне. Запитах се защо вече не ми е студено.

Отворих очи и си дадох сметка, че никой не се е надвесил над мен. Бях готов да ям всичко. Разтърсих глава. Какво беше станало?

— Лора?

Видях я да лежи върху сгънатото одеяло на пода до леглото, на което бях аз. Беше гола, също като мен. В следващия миг се озовах до нея.

— Лора?

Притиснах пръсти до шията й. Усетих пулса й силен и стабилен.

Наведох се над нея, питайки се какво, по дяволите, да предприема, и се чудех къде сме. Нещо не беше наред, но не разбирах още какво. Погалих нежно рамото й и я обърнах по гръб.

— Лора — повторих аз и се наведох да я целуна по устата. Устните й бяха страшно сухи. Беше много бледа. — Лора — промълвих и видях как очите й бавно се отварят. Моментално забелязах, че е готова да изпищи, и бързо притиснах длан към устата й. — Тихо. Още не знам какво става. Добре ли си?

Изглеждаше объркана. Веждите й бяха свъсени. Дългата й коса бе разпиляна.

— Мак — промълви тя най-сетне.

— Всичко е наред, скъпа. И двамата сме живи. Само не знам къде сме и защо. Някой е съблякъл и двама ни.

Тя не помръдна, не направи опит да се покрие. Видях я да си поема дълбоко дъх; знаех, че се опитва да се овладее, да се залови за нещо смислено.

— Видях мъж да стои зад теб. Беше се появил внезапно. Въобще не го чух да се приближава. Напръска ме с нещо. Преди да загубя съзнание, го видях да те удря отзад по главата. Не си спомням нищо повече. Искам да стана, Мак.

Подадох й ръка. Тя ме гледаше вторачено; разбрах — отново бях възбуден. Смутих се и дяволски се изплаших. Болката е едно, но да не знаеш кое е действителност и кое не е беше нещо ново за мен. Господи, колко омразно ми бе това състояние.

Извърнах се, грабнах одеяло от леглото и се покрих. За Лора остана някакъв мръсен чаршаф. Издърпах го от тясното легло и й го подадох. Тя го уви около себе си, като подпъхна краищата над гърдите си.

Седна до мен на леглото.

— Умирам от жажда — сподели тя; не гледаше към мен, а към босите си крака.

Без да се замислям, казах:

— Нищо няма да пием. Дори и вода от чешмата.

— Защо?

Обърнах се към нея. Взех ръката й и я задържах между дланите си. Тя наведе глава и бузата й докосна рамото ми.

— Чуй ме, Лора. Джили дойде да ме види. Тя е тук. Изглеждаше разстроена. Каза ми да не ям и да не пия нищо.

— Джили тук? Но кога си я видял, Мак?

— Представа нямам, но е факт — така както ние с теб сме тук, където и да е това място.

— Значи и тя е замесена — заключи Лора. — Сега вече си съгласен, нали, Мак? Ако наистина е била тук, при теб, тогава е свързана по някакъв начин.

— Да, знам.

— Отново са ни заловили, нали? Какво ще правим?

Но как са успели да ни заловят? Какво ставаше тук? Дали всичко е свързано с някаква дрога, чието въздействие отслабва, а после се проявява с пълна сила?

Станах и започнах да крача напред-назад из стаята.

— Трябва да открием Шерлок и Савидж — подхвърлих аз. — Поне за тях знаем, че са истински.

Странно, но макар да крачех и да говорех на Лора, съзнавах, че нещо в мозъка ми продължава да не е съвсем наред. Спомних си как възстанових онези ужасни моменти от Тунис и как те бяха хиперболизирани.

Погледнах към чучура на малката мивка.

Нито един от двамата няма да пие вода на това място.