Катрин Каултър
В пропастта (19)

18.

Малко след пет и половина двамата със Савидж завихме по алеята пред Ливърпул Стрийт номер 12. Пол си беше вкъщи. Всъщност и неговата кола, и служебната на шериф Маги Шефилд стояха една до друга на алеята. Чухме ги да си крещят още от предната веранда. Спряхме за миг до висящо растение, което изглеждаше къде-къде по-щастливо от мен. Останахме смълчани пред вратата и се заслушахме.

— Жалък червей такъв — чухме Маги да крещи. — Никога не казвай и не прави такова нещо, Пол, или ще ти откъсна главата. Откачи ли? От колко време я няма Джили?

— Ти пък какво ли знаеш? Нищо! Обичаш да си играеш на мъжки игрички, но не се справяш особено добре. А и като жена нищо не представляваш, Маги. Май тази служба е идеална за теб. Ти какво, обратна ли си?

Чу се трясък. Въздъхнах, отворих вратата, влязох във фоайето и погледнах надясно към всекидневната. Видях Маги, възседнала Пол, който лежеше по гръб на пода. Държеше го за врата и притискаше главата му към белите теракотени плочки.

Савидж спокойно пристъпи към нея, хвана я под мишниците и я изправи на крака. Тя светкавично се извърна към него с вдигнати юмруци. Той продължаваше да я държи и изрече с плътния си, предразполагащ глас:

— Не си го намислила особено умно. Не го прави.

— Хайде, вие двамата — намесих се аз, подавайки ръка на Пол да се изправи. — Какво става тук? Още от верандата се чуваше как си крещите.

— Той е скапан негодник — заяви Маги. Обърна се към Савидж: — Пусни ме, атлетическа канара такава! Аз съм шерифът. Ще те арестувам!

— Не съм никаква атлетическа канара, мадам. Аз съм специален агент Дилън Савидж, ФБР.

— О! — възкликна тя и моментално застина. — Извинявам се. Тук си заради Мак, нали? Видях те на погребението на Чарли Дък, но закъснях и не успях да се запозная с теб.

— Точно така. Да те пусна ли вече?

— Ако обичаш. Няма да нараня тази жалка отрепка.

Погледна Пол с вид на човек, готов да го заплюе.

— Пол, седни — предложих аз. — Трябва да поговорим. Маги — ти на онзи стол. Ако някой от вас двамата тръгне към другия, ще си имате работа с мене или със Савидж, ясно ли е?

— Аз съм шериф — намръщи се Маги, докато натикваше блузата си в панталона. — Ще правя каквото си искам, по дяволите!

— Добре — насърчи я Савидж. — Такъв трябва да е духът. А ние искаме да седнеш и да ни кажеш дали си научила нещо за сестрата на Мак.

— Нищичко. — Тя погледна Пол. — Тази сутрин разговарях дори с Минтон — нещо, което ми беше особено неприятно, — но той не знаеше нищо; само се чуди какво ли сте намислили с госпожица Скот. Обърнах му внимание, че ако е негова работа, щяхте да му кажете. — Усмихна се. — Нарече ме кучка. Това значително подобри настроението ми. Е, тръгвам вече. Ако остана още малко в стаята с този глупак, доброто ми настроение ще се изпари. Обади ми се, ако откриеш нещо, Мак. — Кимна за довиждане. — Агент Савидж, благодаря за великодушната помощ. Несъмнено ще ме уведомиш, ако имаш нужда от нещо.

— Почакай, Маги — намесих се аз. — Ще те изпратя.

— Той е жалък негодник — просъска тя, докато излизахме от къщата.

— Какво каза този път, за да те вбеси така?

— Няма да ми повярваш, Мак. Опита се да се навре в гащите ми. Всъщност — да свали униформата ми, за да се навре там. Нещастен негодник. Отне ми известно време да го отблъсна от себе си, за да го фрасна.

— Защо е постъпил така?

— Един Господ знае. Винаги съм го смятала за особняк.

— Добре, Маги. Ще държим връзка.

Изчаках я, докато потегли колата. Когато се върнах във всекидневната, Савидж ме чакаше.

— И така, Пол — подхвана той, когато влязох, — кажи ни за новото лекарство, което разработваш.

— Да. Много се интересуваме от него, Пол.

Той седеше и се взираше в ръцете си.

— Нямам какво да ви казвам. Разкарайте се.

— Никъде няма да отидем, преди да чуем всичко от теб. — Помислих си, че Пол отново изглеждаше изплашен. — Говори.

Обиколи стаята няколко пъти и накрая спря пред една от модернистичните картини. Ние чакахме. Най-сетне се обърна:

— Всичко е на експериментално ниво, Мак. Не се знае дали нещо ще излезе. Знаеш какви са затрудненията при изработването на успешни лекарства в наши дни. Изследванията в областта на фармацевтиката са астрономически скъпи, изискват часове къртовска работа и специализирани компютърни програми. А и човек трябва да се съобразява. — Замълча и изтегли някакъв конец от сакото си. — Исках да продължа изследването в определена посока. Хората от „БиоТек“ прецениха, че е скъпо да продължавам; не очакваха достатъчна възвръщаемост на средствата и се отказаха. Настояваха двамата с Джили да се захванем с изследването на СПИН. Но нашите интереси просто не са в тази посока. Когато Асайлъм Тарчър предложи да ни финансира, ние му се доверихме.

— Какво точно представлява лекарството, Пол — попитах аз.

— Подпомага паметта, нищо повече.

— Представа нямам какво имаш предвид под лекарство, което подпомага паметта — намеси се Савидж. — Знаем толкова малко за съзнанието и как работи паметта. Как точно ще й влияе то?

— Предназначението му е да се справя със защитата на памет. Лекарството сякаш се активира при внезапна проява на физически признаци, говорещи за отклонения: повишаване на нивото на адреналина, учестено сърцебиене и други такива. Целта му е да намали физическия дискомфорт и да го замени с чувство за благополучие. Предимствата може да са огромни при лечението на човек, преживял стрес. Например войници, оцелели след битки, при физическо или сексуално насилие на дете. След като емоционалният багаж на съзнанието се разтовари, същото става и с психологическите процеси.

Седнах на стола и стиснах ръце между коленете си. Най-после той се разприказва. Трябваше да го насърча да продължи.

— Физическите реакции, които описваш, Пол, невинаги са плод на изгубена памет. Появяват се и при много други ситуации — уплаха, възбуда, напрежение.

— Вярно е, но се предполага, че лекарството ще се дава под контрол и ще е насочено към паметта. Ще бъде фокусирано, така да се каже.

— Звучи невероятно — промълви Савидж. — Но как е възможно да продължите проучванията сами, в условията на домашна лаборатория?

— Бях доста близо до успеха, когато напуснах „БиоТек“, макар никой от онези, които взимаха решенията там, да не виждаха нещата по този начин. Сега е въпрос само да се доусъвършенства лекарството и да се премахнат страничните му ефекти.

— Възможно ли е човек да се пристрасти към него? — попитах аз.

— О, не — отвърна Пол и поклати глава. — Не, не.

— А използването му за военни цели? — намеси се Савидж. — В края на краищата, ако намалява физическите прояви на дискомфорт и го дадеш на войниците си, ще разполагаш с батальон от герои.

— Не, никога не бих имал нещо общо с военните.

Пол изглеждаше невероятно уморен и говореше съвсем равнодушно.

— Когато те попитах преди — напомних аз, — ти само се засмя и ме увери, че е извор на вечната младост. Сега говорим съвършено различни неща.

— Няма значение. Нищо от това не е свързано с изчезването на Джили. Всъщност не е свързано с нищо от случилото се тук. Вървете си, Мак. Не ми се говори повече с вас. Моля ви, идете си.

— О? — вдигнах аз въпросително вежди. — На теб ти стига да налиташ на жени, които случайно пристигат в къщата ти, така ли?

— Маги ти го е представила в съвършено различна светлина. Готвеше се да ми налети и когато реших да предприема нещо, тя обърна нещата. Един мъж се възбужда, както ти е известно, а Маги я бива да дразни мъжете.

— Кажи ми къде е Джили, Пол.

— Представа нямам. Ако знаех, щях да съм с нея.

— Чуй ме, Пол — продължих аз след малко, — време е да се откажем от преструвките. Лора ми каза, че е от Отдел за борба с наркотиците и работи под прикритие. Те знаят за този опиат. Знаят и за Молинас. След изчезването на Джили на два пъти се опитаха да убият Лора. Кой е поръчал това, Пол? Ти ли? Тарчър? Онзи отявлен престъпник Дел Кабризо? Кажи ни как е замесен Тарчър. Разкажи ни за Джон Молинас.

— Не съм длъжен да говоря с вас и искам да се махате и двамата.

Пол стана и излезе от всекидневната.

Тръгнах след него. Когато чу стъпките ми, той се затича по стълбите, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Не успях да го догоня — заключи се в лабораторията. „Господи — помислих си аз, — цялата тази история е налудничава.“ Вратата бе метална и стабилна. Нямаше никаква надежда да я разбия. Наредих му да ме пусне, умолявах го да ми каже какво става, преди да дойдат с разрешение за обиск, но той остана зад затворената врата.

След десет минути усетих Савидж да ме докосва по рамото.

— Хайде да вървим — предложи той. — Трябва да се прегрупираме. Време е Лора да се обади на шефа си в ОБН и те да продължат със случая. Не е зле да поискаме разрешение за обиск. Ще осигури възможност за подробен разпит и на него, и на Тарчър. Господи, уморен съм. Късният полет си казва думата.

— Защо с Шерлок не си починете малко, когато се върнем в къщурката?