Катрин Каултър
В пропастта (7)

6.

Купих два сандвича от кулинарния магазин на Грейс на Пето авеню и ги отнесох на Ливърпул Стрийт. Измъкнах Пол от лабораторията му и седнахме на масата в трапезарията в дванадесет и половина.

Пол донесе две кутийки с бира.

— Почти нищо не свърших — оплака се той. — Не мога да мисля, не мога да разреша и най-прост проблем. — Свали опаковката на сандвича. — О, ростбиф алангле. Любимият ми. Откъде знаеш, Мак?

— Сетих се, че преди време Джили ми каза. Харесвал си го алангле и с много майонеза. Продавачката в кулинарния беше абсолютно сигурна как го обичаш.

Лицето на Пол застина.

— Не вярвам, че Джили не е тук да ми обяснява какъв смотаняк съм, защото съм забравил да свърша нещо, което ми е заръчала; да ми казва да я оставя на мира, защото е заета; да пита кой твърди, че моята работа е по-важна от нейната. В един миг вика насреща ми, в следващия — прихва, навежда се и ме гризва леко по ухото. Господи, Мак, толкова ми е тежко!

— Пол, коя е Лора?

Имах чувството, че той ще получи инфаркт. Ръката му трепна и бирата се разля по китката му. Не изруга; не каза нищо. Седеше и гледаше как бирата се стича върху лъскавия махагонов плот на масата.

Подадох на Пол книжна салфетка. Изчаках го да се избърше и отново помолих:

— Пол, кажи ми за Лора. Коя е тя?

Той отхапа от сандвича и бавно задъвка. Не ме поглеждаше; само дъвчеше. Преглътна, отпи от бирата и накрая заяви:

— Лора ли? Няма никаква Лора.

Пол Бартлет, тридесет и шест годишен, слаб като върлина, съумяваше да бъде елегантен и в дрехи конфекция — днес тъмнозелена тениска, панталони каки и светли кожени италиански мокасини с пискюли.

Джили твърдеше, че е гений. „Е, възможно е“ — помислих си аз, но никак не го биваше да лъже. Нямах намерение да изоставя темата.

— Лора, Пол. Кажи ми за нея. Важно е.

— Защо Лора да е важна в тази история? Откъде, по дяволите, знаеш дори името й?

— Чух го от Джили — отвърнах аз. Нямаше да му съобщя, че внезапно се събудих в болницата, опрял чело върху ръката на Джили, и повтарях името на Лора на глас. Звучеше прекалено налудничаво. Облегнах се в стола и без никакво усилие добавих: — Тя спомена името на Лора. Не каза нищо за нея… — като изключим, че Лора я била предала — … само спомена името й.

Облекчение ли ми се стори, че се изписа на лицето на Пол? Дадох си сметка, че провалих всичко. Въобще не биваше да признавам, че името на тази жена е всичко, което ми е известно. Оказах се пълен идиот. Предполагаше се, че са ме научили да лъжа и да блъфирам добре. Сега очевидно губех способностите си. Но защо изпитваше нужда да ме лъже? И тогава, разбира се, си дадох сметка какво е имала предвид Джили. Лора я бе предала със съпруга й, Пол.

Той отново отхапа от сандвича. Част от майонезата изскочи отстрани и капна на салфетката. Дъвчеше бавно, за да печели време, досетих се аз. Стар номер — да има време да помислиш, да накараш другия да се съмнява. Най-сетне след дълга пауза проговори:

— Тя не е важна. Просто една жена. Живее в Салем. Дори не съм сигурен дали Джили е имала предвид нея. Доколкото ми е известно, Джили никога не я е виждала, никога не е чувала за нея. Не разбирам защо е споменала името й.

Отпи от бирата. Сега ръката му дори не трепваше.

— Как я срещна? Какво е презимето й?

— Още въпроси ли, Мак? И то за човек, споменат мимоходом от Джили? За какво всъщност става дума?

— Джили ми каза: „Лора ме предаде“. Какво е имала предвид, Пол?

Той ме изгледа така, сякаш го бях ударил по брадичката. Разтърси глава и заяви:

— Добре, по дяволите. Имаше една Лора, но не съм я виждал от няколко месеца. Прекъснах връзката. За известно време си бях изгубил ума, но после си дадох сметка, че обичам Джили и не желая да я загубя. Не съм виждал Лора от март.

— Значи ли, че Лора ти е била любовница?

— Трудно ли ти е да го повярваш, Мак? Гледаш ме и виждаш само глупак, десет години по-възрастен от теб, който въобще не покрива представите ти за мъж, нали? Нямам никакви изпъкнали мускули. Не съм широкоплещесто ченге с гъста коса, което преследва терористи. Единственото добро, което би казал за мен, е, че поне съм се поразвил за глупак, защото успях да привлека сестра ти.

Опитах се отново да отхапя от сандвича с риба тон. Значи тази Лора и Пол са предали Джили. Исках да откъсна главата на Пол Бартлет. Насилих се да дъвча бавно, точно като Пол преди малко. Така печелех време да се поуспокоя. Сега най-много от всичко ми бе нужен самоконтрол. След малко без капка гняв в гласа подхванах:

— Хайде да уточним едно нещо, Пол. Трудно ми е да повярвам, че би спал с друга жена, понеже си женен, и то, предполага се, щастливо оженен. От семеен мъж не се очаква да прецаква съпругата си.

— По дяволите, съжалявам. — Той прокара ръка през кестенявите си коси. — Не исках да казвам всичко това. Разстроен съм, нали виждаш?

— Какво е презимето на Лора?

— Скот. Лора Скот. Библиотекарка в Салем е. Там се срещнахме.

— Защо си ходил в обществената библиотека на Салем?

Пол сви рамене.

— Имат страхотни научни справочници. От време на време правя справки там.

— Джили как разбра, че спиш с Лора?

— Не знам. Не съм й казал аз. Лора, разбира се, познава Джили. Приятелки са.

— Значи и Джили е ходила в обществената библиотека на Салем?

— Да, обичаше да ходи там. Не ме питай защо. Виж, Мак, Лора е стеснителна, затворена. Не би казала на Джили. Просто нямам представа как е разбрала. Двете са пълна противоположност. Джили е красива, талантлива, отворена, като всички вас — теб, Гуен и Кевин. Тя не върви, тя ходи наперено, буди доверие, страшно е сигурна в себе си. Вярва, че е най-добрата. Лора въобще не е такава. Готова е да се самозаличи, сякаш е сянка.

— Тогава защо спа с нея, Пол, ако е такава, каквато я описваш?

Той погледна към остатъците от сандвича с ростбиф.

— Каква беше онази приказка — и от пържоли ти втръсва? Възможно е за известно време да ми е била необходима по-различна жена от Джили.

— Лора Скот още ли е в Салем?

— Не знам. Разстрои се, когато й казах, че всичко е свършило. Не знам дали е останала или не. Не е изключено да съм я сънувал и да съм споменал името й, а Джили да ме е чула. Но няма значение. Не е важно, Мак. Вече от месец не е важно.

Не казах на Пол колко важно е за мен. Джили е знаела, че Лора я е предала. Лора толкова много присъстваше в мислите на сестра ми, че някак го долових, докато стоях при нея в болницата. Тази жена ли бе причината Джили да се хвърли с поршето от скалата?

Час по-късно пътувах по магистралата за Салем.

 

 

Салем, столицата на Орегон, е разположен в сърцето на долината Уиламет, покрай река Уиламет. Отстои само на седемдесет километра югозападно от Портланд — на крачка, както казват местните жители. Помня как веднъж — след три чаши бяло вино — Джили ми обясни значението на индианското му име Chemeketa — място за покой; било преведено с библейското име салем от ивритското shalom — мир.

Пристигнах в Салем, отбих към малък паркинг и набрах 411. В телефонния указател на Салем нямаше Лора Скот. Попитах за централата на обществената библиотека. Десет минути по-късно открих голямата бетонна сграда, съвсем близо с кола от университета „Уиламет“ в южните покрайнини на града. От северната страна голямо отворено пространство свързваше библиотеката с кметството. Прекалено близо до бюрократите за моя вкус. Веднъж попаднал вътре, забравяш обаче колко е грозно отвън. Беше просторно, с много светлина, а подът — покрит с тюркоазен килим. Полиците бяха оранжеви. Не бих избрал точно този цвят, но пък държи студентите будни. На регистратурата попитах дали госпожица Лора Скот работи там.

— Госпожица Скот е старши библиотекарка по справките — обясни ми мъж със силен акцент от средните щати и посочи десния край на главното помещение.

Спрях за миг пред отдела за ренесансово изкуство и погледнах жената, която говореше тихо с пъпчив гимназист. Със смъкнатите си панталони, чието дъно стигаше почти до коленете, изглеждаше нелепо в очите на мъж на моите години.

Ученикът тръгна към отдела за списания. Тогава огледах Лора Скот. Според Пол била болезнено стеснителна и затворена; изчезвала като сянка. Първата ми мисъл беше: „Идиотът сляп ли е?“ От пръв поглед изпитах такова силно желание, че се наложи да се облегна на полиците с историята на Англия от деветнадесети век. Как може да твърди, че била невзрачна! Полата на костюма й беше прекалено дълга и тъмнозелена, сякаш да подчертае колко висока и стройна е. Щеше да изглежда страхотно и в чувал. В косата й се забелязваха всички нюанси на кафявото: от най-тъмните тонове, през светлите, до пепеляворуси. Беше дълга и гъста. Прекрасна коса. Идеше ми да изхвърля всички фиби, с които я бе събрала на кок. Разбирах как Пол я е погледнал и е загубил ума си. Но защо каза, че е обикновена? Дали за да не проявя интерес към нея? Да не й обърна внимание?

Всъщност Лора Скот изглеждаше резервирана, държеше се много професионално — особено с прибраните си по този начин коси — и пространството около нея сякаш сияеше. Отново се облегнах на лавиците. Сияние ли? Господи, направо потъвах. Дали беше премислено облеклото, с което се представяше пред света? Да държи мъжете настрана от нея? Е, при Пол определено не беше дало резултат.

И при мен не даваше. Повторих си три пъти: „Тя и Пол са предали Джили“. Казах го и четвърти път, за да проникне в съзнанието ми.

Изчаках гимназиста със смъкнатите панталони да изчезне зад оранжевата етажерка със списание в ръка.

Приближих се бавно и заговорих:

— Гимназистите днес… Понякога ми се иска да ги сграбча за джинсите и да ги дръпна. Не са необходими големи усилия да ги смъкнеш. Мисля, че ако момчето, с което говореше, кихне, джинсите ще се свлекат до коленете.

Гладкото й, младежко лице не промени изражението си в продължение на три секунди. Тя просто ме гледаше, все едно не ме е чула. После проследи как момчето се навежда да вземе друго списание от лавицата — чаталът на панталоните му беше буквално между коленете. Погледна обратно към мен и след нови три секунди за моя изненада отметна глава и се засмя. Смехът прозвуча в тишината като барабанни удари.

Мъжът на регистратурата зяпна към нас, а изписаната на лицето му изненада се виждаше дори от разстояние.

От устата й не излизаше обикновен смях, а гърлен, дълбок и искрено весел. Усмихнах й се и протегнах ръка.

— Здравейте, казвам се Форд Макдугъл. Току-що пристигам в града, ще преподавам в университета „Уиламет“. Политически науки, предимно Европа, деветнадесети век. Исках да вися с какви източници разполагат студентите извън университетския комплекс. Харесват ми оранжевите етажерки и тюркоазените килими.

— Здравейте. Господин или доктор?

— О, доктор Макдугъл, но когато не съм на територията на университета, ми звучи кухо. За мен доктор означава непрекъснато изпити, а това ми се струва прекалено. Предпочитам да говоря за нарковойните в Латвия.

И този път тя не помръдна, не промени изражението си цели три секунди. После отвори уста и отново звънко се изсмя. Но бързо постави ръка на устата си и ме погледна. Овладя се.

— Извинявайте — промърмори тя, полагайки видими усилия да не се засмее отново. — Обикновено не се държа така. Всъщност съм доста сериозна. Никога не се смея. — Прочисти гърло, оправи реверите на сакото и продължи: — Добре, ще ви наричам господин Макдугъл. Аз съм Лора Скот. Старши библиотекар по справките тук.

— Имате страхотен смях — уверих я аз, докато се ръкувахме. Ръцете й бяха силни, с дълги изящни пръсти и с добре поддържан маникюр. — От кога работите тук?

— Близо четири месеца. От Ню Йорк съм, но дойдох да уча в университета „Уиламет“. Завърших библиотекарство. Това е първата ми работа на Западния бряг. За съжаление заплатата е направо мизерна. Едва ми стига за котешката храна на Гръбстър — това е котаракът ми; порода — улична превъзходна. И за Нолан. Страхотен апетит има. Той пък е птицата ми.

Чух всяка думичка, която произнесе. Гръбстър и Нолан. Обичах домашните любимци. Но просто не успявах да откъсна очи от устата. Имаше красиви плътни устни със следи от червено червило. Прочистих гърло. Държах се като тийнейджър.

— Права сте — съгласих се аз. — Парите винаги са проблем. Имам късмет, че не се налага да деля храната си с някой Гръбстър и Нолан, защото доста си хапвам. Притеснявам се как да изхраня единствено себе си. И университетът не разполага с пари. От кабинета ми има страхотен изглед, понеже съм назначен за постоянен преподавател, но отоплителната система е толкова древна, че чуваш как свисти парата, когато се движи из старите тръби.

Този път тя примигна бързо — поне десетина пъти. Не прихна, но се засмя. Бях я развеселил. Това ме изпълваше с удовлетворение. Очевидно ме намираше за забавен.

Пристигнах готов да играя роля, да измъкна истината от тази жена, да я очаровам или каквото се наложи. Вместо това исках да я грабна в прегръдките си и да я отнеса до Таити. Ненавиждах се за това.

— Имате ли някакви планове за вечеря? — Не отговори и аз продължих: — Както стана дума, от скоро съм в града и не познавам никого. Вероятно се притеснявате, да не би да съм поредният Джак Изкормвача от Лондон, така че може да хапнем и тук. Така няма да имам възможност да ви отвлека или да ви халосам по главата, или нещо друго, което би ви се сторило неподобаващо. Нали разбирате — развлечения, към които не се прибягва, когато познаваш някого само от час. Какво ще кажете за кафетерията „Амадеус“ — видях я на долния етаж?

— Ако ми се наложи да изям там още една салата, ще умра — сподели тя. Погледна големия стенен часовник над средновековните справочници. Усмихна ми се и кимна. — Знам страхотно място по-надолу по улицата.

Час по-късно след обиколка на обществената библиотека на Салем тръгнахме по Лайбери Стрийт към „Май Тай“ — оказа се превъзходен ресторант, макар да беше толкова тъмен и прашен, че се страхувах да си поръчам каквото и да е ястие от месо.

Преди да излезем от библиотеката, Лора си разпусна косата. Копнеех да заровя лице и пръсти в тези коси. Седеше наведена към мен, а един кафяв водопад се спускаше над лявото й рамо. Лора Скот не ми изглеждаше стеснителна. Беше пряма, отвръщаше със смях на шегите ми, караше ме да се чувствам като най-страхотния тип в цялата вселена. През март станала на двадесет и осем, осведоми ме тя. Не била омъжена, живеела в собствен апартамент до реката, играела тенис и обожавала ездата. Любимата й конюшня била на пет километра от града.

Чувстваше се свободно с мен. Не желаех това усещане да изчезне.

За себе си съставих възхитителен академичен начин на живот, изпълнен с истории, чути от приятели, от брат ми и сестрите ми за студентските им години. Оставаха още няколко хапки от пилето й, когато разбрах, че на веселбата трябва да се сложи край. Бях тук не за да флиртувам и да започвам връзка с тази омайваща жена. Небрежно подхвърлих, наблюдавайки я внимателно, както змия гледа мангуста:

— Имам роднини в Едгертън, малко градче на брега на Орегон, на час път оттук.

Продължи да се храни, но моментално забелязах промяна. Очите й зад очилата, досега доста спокойни и меки, станаха проницателни, бдителни. Обаче нищо не каза.

— Братовчед ми Роб Морисън е ченге. Твърди, че всички наричат градчето Ръба. Има къща доста близо до скалите. Поглеждаш през прозореца и сякаш си в лодка. Ако продължиш да се взираш във водата, скоро придобиваш усещането, че наистина си в лодка, която се поклаща. Чували ли сте някога за това място? Познавате ли някого там?

Щеше ли да ме излъже?

— Да — отвърна тя. — Била съм и познавам.

За малко да падна от пейката — толкова се изненадах, че си признава пред мен — един съвършено непознат човек. Е, може би именно затова си беше признала — един съвършено непознат човек. Нямаше причина да ми няма доверие.

— Познавате ли братовчед ми? — попитах аз.

— Роб Морисън ли? Не, май никога не съм го срещала.

— Нямаше да го забравите, ако го бяхте виждали — атлет е и истинска канара.

Въздъхна дълбоко, скръсти ръце и вдигна очи нагоре. Никой не можеше да твърди, че е обикновена. Тя направо сияеше.

— Не, не го познавам. Съжалявам. Знам обаче семейство Бартлет — Джили и Пол Бартлет.

— Светът е малък! — възкликнах аз, питайки се дали гласът ми не трепери. — И аз ги познавам. — Гребнах още една лъжица супа от кокосов орех и продължих: — Малко по-млада сте от Джили, така че не сте ходили заедно на училище. Къде се запознахте?

— Срещнахме се тук преди около пет месеца, когато дойде в Салем, в библиотеката. Заприказвахме се. Търсеше статии за безплодието. Питах я дали ползва Интернет, предложих да й покажа как да се ориентира из библиотеката, но тя заяви, че не разбира от компютри. Оттогава се срещаме един-два пъти седмично — понякога тук, понякога в Едгертън. Видях Пол за пръв път преди около три месеца.

Облегнах се на тъмночервената дървена облегалка на пейката. Вдигнах вилицата си и се заиграх с нея. Джили е казала на Лора, че нищо не разбира от компютри, значи? Та Джили е факир с компютрите. И какви са тези неща за безплодие? Най-накрая заявих:

— Значи Джили ви е била приятелка.

— Да.

— А не сте ли били любовница на Пол Бартлет?

Наклони глава и красивата й коса се разпиля по лявото рамо и почти докосна чинията.

— Какво е това, господин Макдугъл? Джили ли ви изпрати тук? Какво става?

— Госпожице Скот, излъгах ви. Не съм преподавател. Не знам нищо за латвийските нарковойни. Дойдох в библиотеката специално да се срещна с вас. Казвам се Форд Макдугъл — за това не ви излъгах. Аз съм брат на Джили. Тя е в кома и е в Областната болница в Талшон.

Тя изпусна лъжицата си в супата силно пребледня. Помислих си дали няма да припадне. Почти скочих от пейката, но се спрях. Тя беше добре. Аз не бях наред.

— Съжалявам за лъжите, но съм готов отново да го направя, независимо от това какво изпитвам към вас.

Ако моят шеф беше чул думите ми, щеше да умре от смях.

Тя възвърна самообладание.

— Господи, Джили е в кома, така ли? Това е невъзможно.

— Защо?

— Видях я във вторник вечерта в Едгертън.