Катрин Каултър
В пропастта (23)

22.

Намирахме се в стара дървена барака — коридорите се виеха и образуваха нещо като тунели в заешка дупка. Първите две стаи, в които надникнахме, бяха празни, но в третата на долното легло с гръб към нас спеше мъж. Не помръдна. Тихо затворихме вратата и продължихме да търсим. Савидж и Шерлок трябваше да са в някоя от тези стаи.

Отново излязохме в коридора. Стигнахме до чупка и направих знак на Лора да не мърда, докато аз приклекнах и хвърлих бърз поглед. Толкова се смаях, че за малко да изпусна царевичните питки. На не повече от пет метра от мен поне десетина мъже на различна възраст, облечени във военни униформи и ботуши, стояха гърбом, мирно, с оръжие на рамо. Мълчаха, никой не помръдваше. Не чувах дори дишането им.

По-възрастен мъж, около петдесетгодишен, стоеше пред тях. Беше облечен в цивилни дрехи: бяла ленена риза, разкопчана на врата, памучни панталони и италиански мокасини. Беше съвсем плешив. Все едно нарочно си бе обръснал главата, за да прави впечатление. Беше едър, висок почти колкото мен и с яки мускули. През ръката му бе метната бяла престилка. Говореше бързо на испански. Разбрах почти всичко. Бавно се изтеглих назад, докато казваше:

— … трябва да намерим мъжа и жената. Те са опасни американски агенти. Дошли са да ни унищожат. Ако ги видите, не бива да ги убивате. Това е забранено.

Прошепнах на Лора:

— Отпред има дузина войници. Онзи, дето е разкарал другите от стаята, едър, мускулест и плешив ли беше?

— Не, не беше.

— Този май е шефът. Дава им нареждания за нас. Не иска да ни убие. Предполагам, че това е добра новина. А, да — облечен е елегантно. Да изчезваме.

Бързо стигнахме до другия край на коридора — до голяма двойна врата. Опитах лъскавата месингова дръжка. Завъртя се лесно и безшумно. Влязох и се завъртях така, че да покрия пространството с дулото на оръжието си. На пръв поглед бе много изискан кабинет, с доста позлатени старинни мебели и няколко невероятни персийски килима. Не се виждаха нито телефон, нито факс, нито компютър, които да са ни от помощ.

Вмъкнахме се вътре и заключих вратата.

— Кабинетът на шефа — предположих аз. — Шефът на това място. Вероятно онзи, плешивият, при войниците. Чудя се кой ли е, по дяволите. Не виждам дори телефон. Сигурно се свързват чрез радиостанция.

Лора вече стоеше зад огромното бюро стил Луи XIV и преглеждаше книжата отгоре. Огромният стъклен прозорец зад нея гледаше към малка, оградена английска градина с тропически цветя и растения.

— По дяволите! Всички са на испански, нищо не разбирам — възмути се тя. — Мак, ела бързо.

Някой искаше да отвори вратата.

Чух викове. После тропот. Приклад на пушка разби едното крило, после другото. Скъпото дърво стана на трески.

Нямахме никакво време. Отправяйки горещи молитви, сграбчих Лора за ръката. Засилихме се, вдигнахме длани пред лицата и преминахме през стъклото на прозореца зад бюрото.

За щастие се приземихме върху тревата, претърколихме се и моментално хукнахме. Бяхме попаднали в безупречно поддържана частна цветна градина: дори аз, който обожавах цветята, не им обръщах никакво внимание.

Нищо не е лесно — с тази мисъл блъсках приклада в малката порта в далечния край на градината. Поостарялото дърво поддаде и вратата падна. Да, измъкнахме се, но застинахме на място. Пред нас имаше само два-три метров ров и джунгла. Вероятно ровът трябваше да попречи на джунглата да обсеби лагера. Беше пълен със застояла вода и можеше да убие всичко, което само го приближи.

Отново хванах Лора за ръката и прескочихме рова. Зад гърба си чухме викове. Над главите ни прелетяха куршуми. Беше добре: помнеха, че шефа им заповяда да ни оставят живи.

Шмугнахме се в гъста зелена стена от растителност — само след минути тя вече преграждаше пътя на слънцето. Очертаваше се надбягване между нас и дузина мъже, добре запознати с терена.

Досега не бях попадал в джунгла. Газехме по земя, която съвсем не представляваше — както си бях въобразявал — плетеница от растения, дървета и храсти. Нямахме нужда и от мачете, както бях виждал по филмите. Листа покриваха почти голата земя, но дори и те бяха изгнили. Всичко наоколо бе живо, независимо дали беше зелено, или загниваше.

Колкото по-напред тичахме, толкова по-тъмно ставаше; короните над главите ни образуваха плътен навес. Само отделни слънчеви лъчи проникваха тук-там. Нищо чудно, че всичко загнива така бързо — липсва слънчева светлина. И хора биха изгнили, помислих си аз, а наоколо сигурно е пълно със същества, готови да им помагат да загинат. Не беше подходящо място, където да се озове човек.

Изминахме още десетина метра и застинахме на място. Оттук нататък все пак нямаше да успеем да продължим без мачете. Невъзможно бе да отместим клоните и лианите пред нас, образували непреодолима зелена стена. Никога не си бях представял подобно нещо. Стояхме и се ослушвахме. Известно време не чухме нищо, после извика мъж. Говореше бързо на испански. В гъсталака се движеха мъже, без да се интересуват къде стъпват — приближаваха към нас.

— Време е да се скрием — предложих аз.

Направихме точно десет крачки вдясно — внимавахме да не оставяме следи — и приклекнахме зад дърво. Погледнах нагоре: една жаба ме изучаваше. Е, поне нямаше да ни изяде.

Бяхме екипирани много лошо: само с дрехите си и оръжията. Не ми се мислеше как ще оцелеем в това непознато място. Смятах да не оставаме тук по-дълго от необходимото.

Наблизо вече имаше мъже — намираха се на около пет-шест метра от нас. Двама спореха в коя посока да поемат. По краката ми лазеха мравки. Лора плесна ръката си с длан. Змия, чиито красиви ярки краски подсказваха колко бързо убива, пропълзя на два метра от стъпалата на Лора. Обгърнах раменете й с ръка.

Беше ми толкова горещо, че кръвта сигурно кипеше във вените ми. Целият плувах в пот. Защо наркотрафикантите не правят базите си в Канада? Прекрасна малка буболечка с размерите на половиндоларова монета тупна на земята и бързо се скри под едно листо.

Най-сетне мъжете се разгърнаха в редица — неколцина се насочиха към нас. Имаше логика в действията им. И аз щях да постъпя така. Следях внимателно всяка тяхна крачка.

Към нас идваха само двама. Вдигнах два пръста към Лора — тя кимна и се приготви за нападение.

Посочих към автоматите и поклатих глава. Тя отново кимна. Само след минута онези се оказаха на метър от нас — въртяха дулата на пушките наляво-надясно и кълняха и буболечките, и всички листа, от които по главите им се стичаха дъждовни капки — и то все на испански. Ако ни открият, трябваше да сме бързи и тихи като смъртта, съзнавах аз.

Единият от мъжете извика. Дано буболечката, дето отхапа половината ми ръка, да е нападнала него. Другият погледна надолу. Останахме вторачени един в друг. Без да издавам звук, вдигнах приклада на автомата и го халосах по брадичката. Чу се шум от счупване на кост, но той дори не простена, докато се свличаше върху пръстта.

Лора се задвижи бързо. Наръга другия в корема, после стовари приклада върху главата му.

Стояхме над двамата мъже и се опитвахме да нормализираме дишането си.

Чувахме мъже да си подвикват един на друг. Очевидно не бяха чули как двамата им другари се свлякоха на земята, слава Богу. Съвсем скоро, разбира се, щяха да забележат отсъствието им. Бързо съблякохме мъжа, който Лора удари. Беше доста дребен. Лора навлече панталона и ботушите му, а тези, които носеше досега, хвърли в храстите. Освободихме и двамата от оръжието им.

Отне ни три минути, не повече. Започнахме да си пробиваме път на запад, водени от случайните проблясъци на слънцето. На всеки десетина крачки заличавахме следите си. Напредвахме страшно бавно. И от двама ни се стичаше пот; от жажда бяхме изплезили езици. Високо над главите ни изкряскаха маймуни, скрити в гъстите корони на дърветата; разнасяха се и постоянни шумове от животни, каквито не бяхме чували през живота си. Но един различихме: тихо, предупредително изръмжаване. „Пума“ — прошепна ми Лора. Звярът знаеше, че сме там и го съобщаваше на братовчедите си наоколо.

Птички чуруликаха, а други грачеха по-силно и от Нолан, когато е най-бесен.

— Чуй ги само — отбеляза Лора. — Заобикалят ни отвсякъде, а те вдигат шум до Бога. О, Мак, как според теб влияе ледената киселина на животните? Имам предвид такива като Гръбстър и Нолан.

Спрях и я изгледах изумен.

— Не се бях сетил за тях. Ще заспят точно като нас. Не ти ли звучи логично? После ще се събудят точно като нас. Ще се оправят. — Стори ми се, че ще заплаче. — Глупости ти говоря. Положително ще се оправят. — Паниката й понамаля. — Най-вероятно Маги ги е нахранила. Не се притеснявай, Лора.

Продължихме да вървим — внимателно гледахме къде стъпваме. Така щяхме да изминем петстотин метра поне за три часа, прецених аз.

После внезапно заваля. Само се спогледахме, извихме нагоре глави и отворихме усти. Водата имаше великолепен вкус. После нещо с поне дузина чевръсти крачета попадна на бузата ми. Отърсих се от него, събрах длани и започнах да пия.

Поройният дъжд пробиваше дори гъстия зелен навес над главите ни; само след една-две минути вече не бяхме жадни. Бяхме вир-вода; от нас се вдигаше пара — толкова горещо беше. Чувствах се ужасно. Господи, мечтаех да съм на скиорска писта, а от устата ми да излизат облачета пара.

Вдигнах ръка и размазах мръсно петно върху бузата на Лора.

— Знаеш ли, Лора, когато долетях от Вашингтон само преди седмица, за миг не съм си представял, че ще попадна в екваториална гора с жената, която обичам и заради която пропътувах пет хиляди километра, за да се срещнем.

— И аз не съм очаквала подобно нещо — призна тя и целуна пръстите ми. — Но най-добре да открием Савидж и Шерлок.

Оставих оръжията на земята и закопчах ризата й, а после вдигнах яката.

— Добре е да сме по-закрити — обясних аз и закопчах и моята риза.

Стегнахме ръкавите на китките, натикахме крачолите в яките ботуши. Представляваха добра защита срещу всякакви същества.

Насочихме се на североизток, почти успоредно на онова, което приличаше на незавладян от джунглата терен в края на екваториалната гора; отстоеше на стотина метра от нас. Докато не се отдалечим от лагера, искахме да останем прикрити. След около час пак поехме на юг. За двадесетина минути стигнахме до края на джунглата. Гъсталаците изведнъж оредяха. Слънцето над главите ни грееше ярко, а въздухът моментално стана по-сух. Промяната в пейзажа наоколо не изглеждаше толкова драстична. Просто се озовахме сред по-малко обрасъл участък.

По моя преценка се намирахме на стотина метра североизточно от лагера.