Катрин Каултър
В пропастта (27)

26.

— Къде са хората ти, Молинас? — попитах тихо в лявото му ухо. — Голяма операция сте завъртели тук. Трудно е да се повярва, че не са ви прогонили от градчето.

— Мъжете не са професионалисти — отвърна с отвращение той. — Смели са, но не са дисциплинирани.

— Вярвам ти. А сега ни кажи къде се намираме.

— Няма да ме убиете. Сторите ли го, никога няма да измъкнете приятелите си оттук. Нищо не мога да ви кажа. В противен случай съм мъртъв, както и дъщеря ми. Малцина знаят за това място. Ако сами откриете къде сте, няма да ме обвинят. Приятелите ви са зад онзи ъгъл. Пред вратата пазят трима.

Лора вдигна пръст и го опря до устните си. Чухме мъж да говори тихо. Тя се приближи безшумно до ъгъла и надникна. После се върна.

— Отпред има трима пазачи — както той каза. Седят на пода пред вратата. Свели са глави, но не съм сигурна дали спят.

— Другите агенти са зад вратата, така ли? — поисках да се уверя аз.

— Не ви лъжа.

Беше пребледнял, но не каза нищо повече.

— Дел Кабризо стои зад цялата операция, нали? — обърна се Лора към Молинас.

— Нищо не мога да ви кажа. Убийте ме, ако трябва, но знам, че няма да нараните дъщеря ми.

— Ще направим всичко необходимо — прекъснах го аз. — Сега ще отидеш при онези мъже и ще им обясниш, че възнамеряваш да говориш с пленниците. Ще им кажеш да излязат навън и да стоят там, докато не им разрешиш да се върнат. Не го ли изпълниш точно така, Молинас, лично ще те застрелям. Няма да нараня дъщеря ти, но теб ще убия. Повярвай ми.

Погледна ме. Нещо в тъмносините му очи ми се стори познато. Вероятно формата им — леко дръпнати. Бяха като очите на сестра му — Айлин Тарчър. Той заговори с тих глас:

— Дъщеря ми е невинна. Тя страда достатъчно. Ако освободя приятелите ви, ще се махнете ли?

— Едва ли очакваш нещата да продължават както досега.

— Не, разбира се. Ако успеете да избягате, работата ми тук е приключила. После ще се справям с последствията.

Свих рамене.

— Защо скъпата ти дъщеря е тук с теб? Да не си я довел да те гледа как помпаш хората с опиати?

— Не. Дойдохме съвсем скоро. Пристигнахме точно преди вас. Не можех да оставя Маран вкъщи. Има нужда от мен. Не ме вземайте за заложник с вас. Нечовешко е да я оставите сама. Тези мъже ще я разкъсат. Ще се самоубие. Веднъж вече опита. Ще постъпя както ми казваш, господин Макдугъл.

Умоляваше ме. За него дъщеря му беше по-важна от гордостта и определено по-важна от собствения му живот.

— Ще видя в каква форма са приятелите ми и тогава ще реша как да постъпя с теб. Само да се опиташ да ме прецакаш, Молинас, и си мъртъв. Помисли за дъщеря си, преди да ме предадеш. Между другото — говоря испански.

Молинас кимна и изправи рамене. Вървеше напред с вид на човек, свикнал да командва, да е начело. С Лора го наблюдавахме как ритна един от мъжете в коляното. Онзи извика. Другите двама се събудиха. Мъжът, когото Молинас ритна, бързо се изправи и започна да се оправдава. Молинас ритна един от другите мъже в ребрата. Третият успя да отскочи настрана.

С нисък, сърдит глас говореше на мъжете и жестикулираше. Не се съмнявах, че ако разполагаше с автомата ми, щеше да застреля и тримата. Направи им знак да вдигнат оръжието. Гледаше ги в гръб, докато се отдалечаваха бързо. Беше им заповядал да излязат навън и да го чакат там. След малко се върна при Лора и мен. Държеше голям ключодържател. Отдели дълъг месингов ключ и ми го подаде.

— Този е.

Връчих го на Лора.

— Внимавай. Не е изключено и вътре да има пазач.

Тя кимна. Останах при Молинас с опрян в тила му пистолет.

— Хубави дрехи — отбелязах аз, докато чакахме. — Явно продажбата на наркотици на деца ти осигурява чести срещи с италиански модни дизайнери.

— От пет години не се занимавам с наркотици — възрази той. — Правя това тук по други причини.

— Да, да… И държиш федерални агенти като пленници просто за забавление. — Гледах към бавно отварящата се врата. Лора влезе вътре. За миг зърнах светлина. — Хайде да вървим. Само се опитай да се нахвърлиш върху мен и ще натисна спусъка.

Савидж стоеше полуприведен, готов да нападне. Изглеждаше блед и уморен, а дрехите му бяха разпокъсани и мръсни. В очите му имаше такъв гняв, че направо изгубих желание да разбера какво са му правили.

— Надявах се да дойдете — заяви той и бавно се изправи.

Влязох в малка стая, като бутнах Молинас пред себе си. Савидж впи ръце в гърлото му и го разтресе като парцалена кукла. Молинас не предприе нищо, за да се защити.

— Савидж, престани.

Опитах се да отдалеча Молинас от него, но той не се контролираше.

Лора извика:

— Шерлок. О, Господи!

Единствено Шерлок би могла да привлече вниманието му и Лора го знаеше. Савидж охлаби хватката и се извърна, отпускайки се на колене до жена си. Беше в безсъзнание.

Притисна я към себе си, залюля я, като целуваше мръсната й коса. Савидж вдигна поглед. Имаше вид на отчаян човек. Бяха го победили. За малко да натисна спусъка.

— Господи, какво му направихте! Проклето копеле! Защо не го оставих да те удуши!

— Добре е — отвърна Молинас.

Знаех, че гърлото го боли. Но Савидж бе силен — изключително силен — независимо какво му бяха сторили.

Бутнах Молинас на пода, затворих вратата и отидох до Савидж — той продължаваше да люлее Шерлок в прегръдките си.

— Благодаря, че дойдохте. Радвам се да ви видя, ако трябва да съм откровен. Опитах се, но не успях да измисля начин да се измъкнем оттук. Провалих се. Повалих двама; после пристигнаха четирима и здравата ме сритаха за старанието ми.

Поне говореше смислено. Беше на себе си.

— Не са те дрогирали, нали? — попитах аз.

— Не и след като се събудих за пръв път, където и да се намираме. Но взеха Шерлок. Искали са, предполагам, да съм с бистра глава, та да наблюдавам как опиатът й въздейства.

— Какво става с нея?

— В будно състояние непрекъснато възстановява ужаса от времето, когато я преследваше серийният убиец Марлин Джоунс. — Кимах. Знаех всичко за Марлин Джоунс. Савидж обясни на Лора: — Беше негова пленничка. Изживяването й беше ужасно. В продължение на месеци имаше кошмари. Сега опиатът връща всичко, и то в по-лош вид. Господи, усещам ужаса й, объркването й. — Погледна Молинас. — Ще убия този садист-негодник. — Не помръдна обаче, а продължи да люлее Шерлок. С равен тон заяви: — След като ме пребиха, ме оставиха на мира. Не са ме дрогирали.

Погледнах Шерлок и фраснах Молинас. Просто не успях да се овладея. Вероятно съм го халосал точно както трябва, защото главата му се килна назад и той се свлече по стената. Поех си дълбоко въздух.

— Съжалявам, но си го заслужи. Ще се съвземе след малко и ще ни изведе. Наблизо има самолетна писта.

— Слава Богу — зарадва се Савидж. Все още държеше Шерлок. — Пак ли те дрогираха, Мак?

Наблюдавах как Молинас отваря очи, но му отговорих:

— По-късно ще ти разкажа. — Приклекнах до престъпника. — Ще се обадиш по радиостанцията. Ще докараш самолет. Сега.

Савидж се обади:

— Искам да го вземем с нас. Искам да го съблека и сам да му бия смъртоносната инжекция.

Молинас се усмихна.

— Съжалявам, агент Савидж. Не е възможно. Самолетът е четириместен. Надявам се някой от вас да е пилот.

— Никакъв проблем — увери го Савидж. Стана с Шерлок на ръце. — Щом няма да те отведа, ще те убия тук. Не ми се мисли колко мръсни пари си натрупал за адвокати. Да, така ще бъде най-добре. Няма да допусна да се измъкне благодарение несъвършенствата на законите.

— Съпругата ти ще се оправи — успокои го Молинас. — Ще мине известно време, преди да се свести напълно, но ще се оправи. Дрогирана е с два опиата; смесват се в различно съотношение. Срещаме известно затруднение при балансирането и дозировката. Всеки реагира различно. Някои се особено чувствителни. Съпругата ви е от тези хора.

Савидж се обърна много бавно и положи Шерлок върху скъсаното черно одеяло на дървения под. Изправи се, изгледа Молинас и се усмихна. Усмивката беше смразяваща.

Не помръднах. Оставих Савидж да действа. Хвърлих поглед към Шерлок. Лора беше приклекнала до нея и я галеше по ръката.

— Стани — нареди Савидж.

Молинас се подчини неохотно.

Не последва никаква елегантност на бойните изкуства. С цялата си сила Савидж заби юмрук в корема му, а после и коляното си в слабините му. Молинас се свлече безжизнено.

— Браво — обади се Лора. — Заслужаваше си го. Но сега се налага да го приведем в достатъчно добра форма, за да стигне до радиостанцията и да повика самолет.

— Искам Джили — заявих аз.

Савидж се вторачи в мен.

— Какво каза, Мак? Джили ли? Тук ли е?

— Дойде при мен точно когато се съвземах след поредното омайване. Предупреди ме да не ям и да не пия нищо. Поради каквато и причина да е тук, Савидж, тя спаси мен и Лора от нова доза опиат.

Лора не оспори думите ми, но отбеляза:

— Ако тя е тук, ще ни е нужен по-голям самолет.

— Джили е дребна, Шерлок — също — не се предавах аз. — Петимата ще се съберем в една чесна.

— Мак — подхвана Савидж, докосвайки леко рамото ми, — зет ти Пол също ли е тук?

— Не знам — признах аз. — Но дори да е, ще оставим негодника. Именно той е разработил лекарството с всичките му приятни странични ефекти. Искам единствено Джили.

Погледнах към Лора. Взираше се в пода с присвити от гняв очи.

Проследих погледа й. Савидж бе вързан за желязна халка на пода. Молинас просто извади лош късмет, като го бутнах твърде навътре в стаята, където Савидж можеше да го достигне.

Нищо чудно, че Савидж не бе успял да избяга. Нещата бяха толкова прости.

— Савидж, не вярвам на очите си.

— Забавляваха се да гледат как безуспешно се напрягам и ругая. Смееха се. Знаеха точно докъде стига веригата. Благодаря ти, че тикна този едър негодник достатъчно близо, та да го докопам.

— Савидж — обади се Лора, докато пробваше ключовете от ключодържател на Молинас — той е зетят на Асайлъм Тарчър, Джон Молинас.

— Помня.

Най-сетне тя намери ключа. Освободи десния глезен на Савидж и той се наведе да разтърка крака си. Смъкна надолу чорапа. Мястото бе посиняло, но нямаше охлузване.

— Ще благодаря на Шерлок за дебелите вълнени чорапи. Хубаво е, че се отървах от това нещо.

Отново говореше като предишния Савидж. Изпитах огромно облекчение.

Нямахме друг избор — трябваше да чакаме Молинас да се съвземе. Върху паянтовата маса в ъгъла стоеше кофа с вода. Лора го заля.

Савидж притисна жена си към себе си.

— Шерлок. Хайде, любов моя, събуди се. Ще го направиш. Събуди се. — Леко я шляпна по бузите. — Хайде, скъпа, отвори очи. Следващия път в гимнастическия салон ще ти позволя да ме тръшнеш на земята, но сега се събуди.

В един момент тя отвори очи и го погледна. Изглеждаше дрогирана, изтощена и едва успя да прошепне:

— Дилън?

— Разпознава те — отбеляза Лора. — Добро начало.

— Аз съм, Шерлок. Всичко вече е наред. Мак и Лора са тук. Тръгваме си.

— Той е тук, Дилън — прошепна тя прегракнало и разтри слепоочията си с ръка. — Вмъкнал се е зад лявото ми ухо. Смее се. Не ме оставя на мира и продължава да се смее. Не спира. Моля те, Дилън, накарай го да престане.

Затвори очи и се сгуши в рамото му.

— За Марлин Джоунс ли говори? — попитах аз и сритах Молинас.

Все още се опитваше да си поеме въздух.

— Да — потвърди Савидж, без да откъсва очи от тебеширеното лице на Шерлок. — Опиатът, който й даваха, го върна в съзнанието й, хиперболизира образа му, превърна го в още по-голямо чудовище, отколкото беше в действителност, а това никак не е малко. Обсебил е съзнанието й и е така реален за нея, както вие двамата.

— И с мен се получи така — обадих се аз, — но само веднъж. Преживях повторно бомбената експлозия в Тунис. Прав си: припомнянето е несравнимо по-лошо от действителността. А Пол твърдеше, че опиатът намалявал въздействието на лошите спомени.

Молинас се надигна с усилие.

— Да, дрогата би трябвало да облекчава физическите симптоми. Уверяваха ме, че действа така. Нещо обаче не е наред. Опиатът не би трябвало да изважда спомена на преден план. При повторни дози се очаква да заличава ужаса от спомените. Но не се получава. Опитах различни дози, комбинирах с прибавки, за да го докарам. Нищо не излезе.

Приклекнах до Молинас.

— Какво се случи с дъщеря ти?

— Изнасилиха я преди три години, и то в общежитието на частното й училище. Четири по-големи момчета. Беше едва петнадесетгодишна. Това я унищожи. Обещаха ми опиатът да й помогне. Това е единствената причина да се захвана с Асайлъм и Дел Кабризо — да помогна на дъщеря си. Затова й давах дрогата. Инжектирах й сам. Но не дава резултат. Спомените й от онази нощ стават все по-лоши и по-страшни. Опиатът направо я убива!

— Затова ли даде на Шерлок голяма доза, смесена и с други опиати? — попитах аз.

Молинас погледна Савидж и видя смъртната си присъда, изписана в очите му. Бързо се наведе и повърна върху дървения под.

Савидж носеше Шерлок на ръце. Вече беше в съзнание, но клепачите й тежаха, а погледът й беше замъглен. Беше я увил с всички одеяла от стаята. Тя стоеше обезпокоително смълчана, отнесена. Това ме притесняваше. Устатата Шерлок, която обикновено командваше всички наоколо — включително и съпруга си — лежеше като призрак и всъщност не присъстваше сред нас. Лора вървеше след тях; носеше два автомата. Държах Молинас пред себе си, опрял брена в гърба му, а през лявото ми рамо беше преметнат един АК–47.

— Заведи ме при Джили — наредих аз на Молинас. — Сега. Искам да видя сестра си. Тя идва с нас.

— Сестра ти не е тук — отвърна той.

Усещах колко му е трудно да говори.

Усмихнах му се.

— Не ти вярвам. Дойде при мен. Говори ми, предупреди ме.

Той отвърна бавно:

— Вероятно е било от дрогата. Сестра ти никога не е идвала тук. Никога. Нямам причина да те лъжа. Имал си халюцинации от опиата. Непредсказуем е. Лично аз не съм чувал да е оказвал подобно въздействие.

Възможно ли беше? Джили стоеше пред мен съвсем истинска. Беше при мен, говореше ми, по дяволите!

— Никога не е идвала тук — повтори Молинас.

— Познаваш ли я? — намеси се Лора.

— Знам коя е — отвърна предпазливо той.

Спряхме. На пет метра от нас говореха мъже. След около три минути стъпките им се отдалечиха по коридора.

Върнахме се в луксозния кабинет, оттам отидохме до спалнята, но открихме, че е празна. Явно дъщеря му Маран се бе развързала, защото сега се беше заключила в банята. Молинас й нареди да стои там, докато се върне. Чухме я да плаче.

— Вижте какво намерих. — Обърнахме се. Лора бе отворила врата към килер, който не бях забелязал. — В него имаше пистолети, дрехи и още два автомата. — Обърна се към нас широко усмихната. В ръцете си държеше мачете. — Знае ли човек дали няма да ни потрябва? Тук всички носят ножове. Редно е и ние да имаме нещо. — Изгледа Савидж и мен. — Трябва да се преоблечете. Аз ще се погрижа за Шерлок. — Прикрепи мачетето на кръста си. — Чудесно — доволно отбеляза тя и го потупа. — Предполагам, че сега вече съм готова за всичко.

— Тук някъде имаш радиостанция. Донеси я — заповядах аз. Молинас отвори третото чекмедже на огромното си бюро и измъкна малка черна радиостанция. — Извикай самолет да дойде веднага.

Наблюдавахме го как нагласява честотата; бързо заговори на испански. Не разбрах всичко, което каза. Когато свърши, вдигна очи.

— Не ви предадох — увери ни той.

Савидж отиде до Шерлок — тя седеше на пода, а Лора я държеше за ръката. Наведе се и я вдигна.

— Да се махаме оттук.

— Моли се чесната да пристигне — прошепнах в ухото на Молинас.

— Ще дойде — увери ме той.

Видях го да хвърля поглед към радиостанцията.

Не изглеждаше щастлив.