Тимъти Зан
Гонитба за Икар (8)

8.

— Единственото, което мога да кажа, е, че си извадил голям късмет — каза Еверет, докато превързваше последната рана на крака на Иксил. — Наистина голям късмет. Слухът ми не е достатъчно остър, за да чуя толкова слаб шум, особено през две врати. Ако вместо Маккел на мостика бях все още аз, сега щях да слагам на лицето ти чаршаф.

— Да, зная — каза Иксил. Личеше му, че знае, че е направил глупост, с която се е изложил на опасност и е създал затруднение на всички останали. Гледаше към вратата, откъдето Никбар, Тера и Чорт мълчаливо наблюдаваха процедурата. По лицата им видях съчувствие и смущение — нормална реакция на хора, които са станали свидетели на срама на една личност.

Аз самият не чувствах такова смущение. Знаех много добре, че такова унижение съвсем не е в характера на Иксил, че е просто представление с надеждата да омаловажи всякакви подозрения, които някой може да има относно него.

Чудех се дали някой от застаналите на вратата наблюдатели не изпълнява същата роля.

— Предлагам следващия път да провериш всички инструменти преди да започнеш нещо — продължи строго Еверет, докато бавно движеше скенера по изгорелия крак на Иксил и намръщено гледаше показанията. Нищо чудно, че хората на Камерон не бяха включили каликсирски модул в медицинския си компютър. Бях почти готов да се закълна, че Еверет никога не е виждал такива показания. За щастие другият крак на Иксил не беше засегнат и можеше да служи за сравнение.

— Ще помогна — намесих се аз и погледнах към другия край на стаята. Шон все още бе завързан с ремъци за медицинската кушетка и лицето му — всъщност цялото му тяло — излъчваше нетърпение и почти пълно презрение към Иксил и неговите рани, за разлика от загрижеността, която проявяваха всички останали. Все пак с изключение на недружелюбния въпрос: „Какво става, по дяволите?“, когато внесохме Иксил, той беше държал устата си затворена. Може би неговият сарказъм при въздържанието от борандис беше под по-добър контрол, отколкото бе казал, или пък се намираше в спокойната фаза на колебанията на настроението си. Или пък беше видял изражението на Иксил и имаше по-силно развит инстинкт за самосъхранение, отколкото си мислех.

— При състоянието, в което се намира този кораб — добавих дипломатично: обръщах се към Иксил, — просто е чудно, че повечето от съоръженията не са се разпаднали.

— Знам — пак каза Иксил. — Обещавам следващия път да съм по-внимателен.

— Имаме късмет, че урокът не е по-болезнен — каза Еверет и премести скенера от крака на Иксил върху впечатляващо подутото охлузване на челото, където го беше ударила горелката, която го бе отхвърлила към шкафчетата до стената.

Той, разбира се, не си спомняше последната част от преживяното — тогава вече беше бил в безсъзнание. Но Пикс и Пакс не бяха ранени и след като ги бях примамил да излязат иззад шкафчетата, Иксил можа да прочете паметите им и да потвърди цялата последователност на събитията.

— Това е всичко, което мога да направя засега — заключи Еверет, остави скенера настрана и дооправи превръзките. — Освен успокоителните или сънотворните, разбира се. И двете ще ти помогнат да заспиш.

— Не се тревожи, ще заспя — увери го Иксил. — Всъщност болката не е толкова силна.

Еверет го погледна подозрително и се отправи към звуковия скрубер.

— Както искаш — каза той и започна да си чисти ръцете.

— Обади ми се, ако размислиш. Сигурен съм, че на борда все има нещо, което ще подейства на един каликс.

— Ще го имам предвид — обеща Иксил и стана.

По-точно, опита се да стане. Кракът му се подгъна и той се подпря на стената.

Явен намек, че съм пренебрегнал задължението си.

— Дръж се за мен, ще ти помогна — казах бързо и отидох до него, като измамих Пикс и Пакс да освободят едната му ръка. Малко беше да се каже, че зверчетата съвсем не бяха сговорчиви — те отдавна бяха отишли на раменете на Иксил да му разкажат своята версия за инцидента, но той още изпитваше болка, която те съвсем не проявяваха желание да споделят. С една малка творческа хитрост аз ги накарах да се настанят върху рамото и предмишницата му и можах да му помогна да мине покрай групата, застанала на вратата. — За тази нощ вълнението свърши — казах, докато двамата бавно се движехме по коридора. — Тера, ще ти бъда много благодарен, ако ме заместиш на мостика.

— Смятайте го за изпълнено — рече тя.

Иксил имаше много качества, които високо ценях, но изяществото на фигурата не беше от тях. За щастие ролята на ранен боец трая само докато слязохме по стълбата — долу вече не можеше да ни види никой и той измина останалия път до каютата си самичък.

— Интересен експеримент — коментира Иксил, докато отиваше към централната койка. — Не че бих го избрал. Благодаря ти за помощта. Задължен съм ти.

— Ще ти го впиша в сметката — отвърнах кратко, съпротивлявайки се на желанието да му припомня всички случаи, при които той ме бе пренасял при подобни затруднения. Каликсирският начин за лекуване на подобни наранявания беше дълбок, подобен на кома сън и от вида на затварящите му се клепачи разбрах, че вече е изминал три четвърти от пътя до него. Фактът, че не беше заспал в мига, в който легна на койката, показваше, че има нещо, което иска да ми каже.

— Мисля, че можем спокойно да зачеркнем Джоунс в нашия списък на заподозрени — промърмори той и затвори очи, а после отново ги отвори. — Аз наистина включих горелката, без да я проверя основно, Джордан. Но я бях проверил само преди два дни, когато се качих на кораба в Ксатру. Саботажът трябва да е извършен след това.

Погледнах го. Нещо голямо и невидимо ме беше стиснало за гърлото. Горелката беше напълно безвреден инструмент, който можеше да се носи на борда на всеки звезден кораб и нямаше изобщо никаква причина някой да извърши саботаж по този начин. Освен ако, разбира се, някой наистина, ама наистина искаше да ни попречи да проникнем в запечатания товарен трюм.

Единствената скрита трудност беше, че никой не трябваше да знае, че замисляме такова нещо. Разговорът беше проведен преди по-малко от час в моята каюта в присъствието само на Иксил.

Очевидно някой бе успял да ни подслуша.

Отворих уста да попитам как е било възможно да се извърши тази измама и отново я затворих, без да задам въпроса. Иксил беше затворил очи, дишането му беше бавно и равномерно. Беше предал съобщението си, не беше в състояние да стои буден, щеше да спи колкото е необходимо, за да излекува крака и главата си.

И през цялото това време аз щях да съм самичък.

Иксил беше оправил долната койка за Пикс и Пакс — беше нагласил одеялото така, че да има къде да се мушнат и да скрият кутиите с вода и храна. Отделих няколко минути да ги настаня, после смъкнах одеялото от най-горната койка, подпъхнах го под матрака на Иксил и го пуснах като завеса до пода. Така порчетата можеха да слязат до пода или да се изкатерят до Иксил. После изгасих лампата и излязох.

На вътрешните врати на „Икар“ нямаше ключалки. Досега това не ме беше тревожило много; но пък досега моят партньор не беше лежал в коматозно състояние и безсилен след случилото се, което може би беше опит за убийство. Извадих универсалния си комплект инструменти, огледах коридора, за да съм сигурен, че никой не ме гледа, свалих капака от бравата и извадих управляващия чип. На долната страна, мушнато незабележимо между две от свързващите крачета, беше онова, което търсех: циферблатът за настройка, който определяше колко секунди вратата да стои отворена, ако не бъде блокирана чрез затваряне. Като използвах най-тънката отвертка, преместих стрелката на циферблата на нула и върнах чипа в гнездото му.

Експериментално натиснах бутона за освобождаване. Вратата не само се отвори едва десет сантиметра преди отново да се затвори, но го направи със стряскащ трясък, тъй като буферният механизъм, който нормално осигуряваше плавно затваряне, не сработи. За момент си спомних за удара на метал в метал, който бях чул на два пъти на борда на „Икар“, и се зачудих дали не е бил просто лош буфер на някоя от вратите. Но дори при допускане, че звукът е бил приглушен от разстоянието, знаех, че не е било това.

Сложих капака и отидох до моята каюта. Решението съвсем не беше идеално — всеки склонен към безскрупулни дела, в края на краищата, вероятно би могъл да отвори въпреки освободения бутон също така лесно, както го бях направил аз, при условие че познава настройката на часовниковия механизъм, което можеше да се каже за малко хора. Но за момента това беше най-доброто, което можех да направя. Най-малкото по този начин всеки опит да се отиде при Иксил щеше да създаде шум и вибрации, които трябваше да мога да чуя от собствената си каюта. Самият Иксил, разбира се, с напълно различен бутонен механизъм от неговата страна на вратата, би могъл да излезе, когато пожелае. Стигнах до каютата си, подвоумих се за момент дали да не направя същото и с моята врата, отказах се и влязох.

Каютата си беше същата, но когато затворих вратата, установих, че я гледам с други очи. По някакъв начин някой бе чул последния ни разговор тук и го беше чул достатъчно ясно, за да изтича до механичната работилница и да извърши саботажа с горелката.

Въпросът беше как.

Стената, отделяща каютата от коридора, беше от плътен метал и дебела пет сантиметра. Преградните стени бяха дори по-дебели, вероятно девет или десет сантиметра, а от другата страна на коридора беше вътрешната обвивка на „Икар“ с поне още двадесет сантиметра между нея и външната обвивка. Оттатък външната обвивка, разбира се, беше космическият вакуум. Знаех, че има начини да се чува през плътни метални стени, но всички те изискваха сложна апаратура и дори тогава успехът не беше напълно гарантиран на звезден кораб, където цялата конструкция непрекъснато вибрира и всичко от бръмченето на двигателя до гласовете и стъпките през две палуби създава шум. Койките бяха прекалено тънки, за да се скрие в тях достатъчно мощен предавател, който да предаде радиосигнал през толкова много метал; същото се отнасяше и за личните шкафчета. След инцидента с бръмбара на Мейма редовно проверявах себе си и Иксил за такива нежелани буболечки и редовно не намирах нищо. И накрая — на стените нямаше нищо, което да може да служи като камуфлаж за такъв подслушвателен апарат.

Освен интеркома.

Развинтих капака на интеркома и се проклех. Това беше най-старият трик, описан във всеки буквар. Когато съм бил навън, вероятно при спирането ни на Дорсинд, някой се бе промъкнал тук и бе преподредил няколко проводника така, че интеркомът непрекъснато да е включен. Човек, който разбира от тези работи, може да го направи за три минути. Без да преставам да се проклинам, свалих капака на интеркома и погледнах вътре.

Най-нормален интерком. Малък стандартен корабен интерком. Какъвто може да се купи за пет коммарки във всеки магазин за обзавеждане на космически кораби навсякъде в спиралния ръкав.

И в него не беше бърникано.

Гледах цели три минути, премествах проводници и проследявах всеки от началото до края най-малко по пет пъти. Нищо. Никакви трикове, никакви кръстосани проводници, никакви свързани компоненти, нищо, което не трябва да е там. Нищо дори не излизаше от кутията освен два захранващи проводника и един тънък коаксиален кабел — точно колкото трябваше да са, — които влизаха в една малка дупка във вътрешния корпус, за да се присъединят към останалата паяжина от проводници и тръби, положени в тясната междина между вътрешния и външния корпуси.

Бавно завинтих капака. Бях съвсем объркан. Грешахме ли по отношение на подслушването? Случилото се с горелката наистина ли беше злополука? И ако не беше, беше ли саботаж просто на основа на общи принципи от някой, който не е искал да се види товарът на „Икар“, а не в отговор на нашия разговор?

Не вярвах. Бях видял само за момент главата на горелката, която се беше постарала да отнесе горната част от черепа на Иксил, но този поглед ми беше достатъчен. Винтът, който държеше главата свързана към маркучите, беше със силно смачкана резба, така че когато налягането бе нараснало достатъчно, се беше освободил експлозивно. Като саботаж методът беше достатъчно ефективен; но беше много груб и, което е по-важно, изключително бърз и прост. Не от сорта, който може да се очаква дори от аматьор, камо ли пък от човек с достатъчно време да свърши работата прецизно.

Което подсказваше, че саботьорът е бързал. Което пък фактически означаваше, че това е било в отговор на нашия разговор.

С което се връщах на началния въпрос. Как ни е подслушал?

Следващите петнадесет минути прекарах в изследване на шкафчетата и койките и открих точно онова, което очаквах — нищо. После се опънах на койката, вперих поглед в дъното на койката над мен и се опитах да мисля.

Когато елиминираш невъзможното, обичал да казва Шерлок Холмс, онова, което остава, колкото и да е невероятно, трябва да е истината. Този афоризъм ми е любим главно защото в реалния живот елиминирането на различните невъзможности е фактически много по-трудно, отколкото в измислените от Конан Дойл ситуации. Обаче в този конкретен случай списъкът на местата, където можеше да се крие отговорът, беше определено и смущаващо малък. Фактически като разгледах още веднъж проблема, намерих, че остава точно една от невъзможностите на Шерлок.

Иксил беше споменал, че е разгледал всички планове на „Икар“. Беше логично да се допусне, че е направил копие, затова отидох в каютата му, отворих вратата и влязох. Вътре изглеждаше точно както я бях оставил, с тази разлика, че Пикс и Пакс сега бяха на средната койка с Иксил и душеха чантата на колана му, където той обикновено държеше лакомства, които те особено много обичаха. Върнах ги на тяхната койка, където нямаше да бъдат смачкани, ако Иксил се обърне в съня си, отворих чантата и им дадох по две от лакомствата, после проверих шкафчето му. Плановете бяха там — няколко листа, навити на руло и завързани. Взех ги, направих отново вратата да не се отключва и се върнах в каютата си.

Най-напред разгледах общия план, като си отбелязах диаметъра на главната сфера, която съставяше предната секция на кораба. Посоченото число беше четиридесет и един точка три шест метра, на което повярвах безрезервно. Размерите на корабите са от критическа важност, когато се определят шахтите за приземяване.

Два от листовете бяха онези, от които най-много се интересувах: схема на средната палуба. Взех молив, обърнах първия лист за малко чисто място и започнах бързо да записвам числата.

Дори при присъщия проблем за наместване главно на правоъгълни пространства в една гигантска сфера различните стаи на „Икар“ бяха странно оформени, а произволно разположените складови модули, апаратура и помпени подстанции и въздушни кондиционери само увеличаваха бъркотията. Но нямах намерение да се предавам пред някакви си числа, даже и объркани, и се залових за работа.

И накрая всичко си дойде на мястото.

Не беше отговорът, който бях очаквал, и няколко минути след проверката на изчисленията си се заех мълчаливо да проучвам плановете. Бях съвсем сигурен, че двамата с Шерлок най-после сме пред разгадаване на загадката. Сумата от числата излизаше точно, а числата не лъжат.

А може би лъжеха?

На следваща страница беше планът на долната палуба, онази, на която бях в момента. Още няколко минути работа потвърдиха, че тези числа също си пасват точно.

Но това беше само теоретическата част от проекта. Беше време за преминаване към експериментална работа.

Най-удобно би било лазерно измерване, но след случилото се с Иксил бях малко подозрителен към използване на инструменти от механичната работилница на „Икар“. За щастие не се налагаше. Бях видял принтера в компютърната стая на Тера и знаех размера на използваната на него хартия. Сложих листовете на пода и започнах да измервам размерите на каютата с тях. Отне ми малко над двадесет минути и когато свърших, взех два листа и измерих и коридора.

Когато свърших с измерването, числата престанаха да отговарят.

Всяка от вътрешните плочи на корпуса, беше около един квадратен метър и се държеше закрепена с шестнадесет винта. Средният многофункционален космонавтски инструмент всъщност не е подходящ за сваляне на корпусни плочи, но моят беше малко по-добър от средния и имаше няколко допълнителни накрайника. Когато стигнах до последните четири винта — тези в ъглите, — бях станал доста сръчен в тази операция. Там спрях достатъчно дълго да извадя фенерчето си и да го оставя на пода, където щеше да ми е подръка; след миг размисъл извадих плазмения си пистолет и го сложих до фенерчето. После отвих последните четири винта и свалих плочата.

И там, едва виждащ се от отразената светлина от каютата ми, видях сивия метал на външния корпус. Не обаче на двадесет сантиметра зад вътрешния корпус, както се предполагаше, а на метър и половина.

Стиснал плазмения пистолет в едната си ръка и фенерчето в другата, внимателно пъхнах глава в отвора и се огледах. Тръби и кабели, и въздуховоди, които нормално минаваха в площта между двата корпуса закрепени здраво към вътрешния корпус, както трябваше да бъде. Останалата част от пространството беше съвсем празна, с изключение на серия подпори, които свързваха двата корпуса. Подпори, които биха осигурили изнурителна, но ефективна гимнастика за всеки, който иска да се движи незабелязано из кораба.

Както и удобна работна платформа, да речем, за някой, който желае да се включи към коаксиалния кабел на някой интерком. И по-специално моя. Светнах наляво, където излизаха съответните проводници, но беше много далеч и ъгълът, под който гледах, бе много малък, за да разбера дали някой не се е включил.

Най-близката подпора в тази посока беше почти на половин метър. Оставих пистолета и фенерчето на пода, приклекнах и скочих вътре.

И почувствах как стомахът ми се сви от дезориентация. Хвърлих се настрани и си ударих дясното рамо и крака във външната палуба.

Първата мисъл на вцепенения ми мозък беше, че гравитационният генератор на „Икар“ отново се е повредил, изключвайки се точно в момента, когато съм скочил — въпреки факта, че сега „лежах“ на една страна до външния корпус. Минаха няколко секунди преди мозъкът ми да осъзнае, че фактът, че лежа опрян до външния корпус, означава наличие на гравитационно поле.

Само че това гравитационно поле беше почти под прав ъгъл спрямо онова, което току-що бях напуснал, и изобщо не трябваше да съществува тук.

Бавно и внимателно обърнах глава към посоката „нагоре“, която сега съществуваше в нова координатна система. Там беше моята каюта — на метър над главата ми, с плазмения пистолет и фенерчето, прилепени към онова, което от моята сегашна перспектива беше стена. Още по-внимателно наведох тялото си нагоре от корпуса — очаквах, че магическата прегръдка на гравитацията ще изчезне, ако се отместя от корпуса, и ще ме изпрати на долната страна на „Икар“.

Не трябваше да се тревожа. С изключение на пълната невъзможност на неговия вектор, това поле се държеше повече или по-малко като създадено от нормален корабен гравитационен генератор. Пресегнах се към моята каюта и понеже бях много внимателен, можах да усетя къде двата гравитационни вектора се сблъскват — на няколко милиметра зад вътрешния корпус. Сега поне знаех каква е аномалията, открита от Пикс и Пакс, когато подскачаха под моята койка, и защо нито те, нито Иксил биха могли да я обяснят.

Това обясняваше и как мистериозният подслушвач-саботьор се беше движил толкова лесно. Нямаше никаква опасност нито се изискваха атлетически скокове; единстваното, което бе трябвало да прави, бе да лази като паяк по стената. Взех пистолета и фенерчето си и ги преместих до мен и едва не изпуснах пистолета, когато теглото му неочаквано се промени в ръката ми. Може и да не се изискваше голяма сила да се движиш тук, но човек трябваше да свикне. Пъхнах пистолета в кобура, преместих се внимателно към моя интерком, все още без да смея да повярвам на това, което ставаше.

Надигнах се да погледна отблизо жиците и чух лек стържещ звук.

За момент си помислих, че си въобразявам или че е просто някакъв нормален корабен шум, изкривен от ехото на стаята, в която лежах. Но после шумът се чу отново и разбрах, че съм бил прав.

Някъде близо до мен имаше някой друг.

Изгасих фенерчето, пъхнах го в джоба си и извадих плазмения пистолет. После, не толкова тихо, но все пак колкото можех по-тихо, тръгнах нагоре по извиващия се корпус.

Не беше най-умното нещо, което бях правил през живота си. Но саботьорът явно знаеше как се прави и сигурно имаше по-добра представа от мен за разположението, включително къде са най-добрите места за криене и засада. Освен това вероятно вече се беше аклиматизирал към мястото, докато аз все още бях разстроен от натрапчивото чувство, че всеки момент странната гравитация на кораба ще изчезне и ще се превърна в топка от някаква гигантска игра на билярд. Но в момента единственото, за което можех да мисля, беше, че имам възможност да го хвана, и нямах намерение да пропусна тази възможност.

Забързах покрай корпуса по гръб, но скоро се оказа, че това не е толкова тихо, да не говорим, че бях в поза, която щеше да ме остави с гръб към посоката, в която отивах. Опитах се да премина към стандартно пълзене на ръце и крака, но след два метра реших, че това също не е добро, тъй като дясната ми ръка беше доста далеч от пистолета, за да мога да стрелям бързо, ако се наложи. Единствената друга възможност, за която можах да се сетя, бе тази, която накрая приех: клекнах и започнах патешки ход, което беше трудно за коленете и крайно унизително, но поне имаше предимството пистолетът и аз да сме в една и съща посока.

Звукът, изглежда, идваше отгоре — терминът „отгоре“ се отнасяше за горната палуба на „Икар“, — затова тръгнах натам. Придвижването беше по-бавно, отколкото очаквах, отчасти поради неудобната стойка и необходимостта да се движа тихо, но също и поради неприятното виене на свят от подскачането на главата ми на местата, където двете гравитационни полета се срещаха приблизително с еднаква сила. Ефектът стана подчертано по-силен, когато преминах средната палуба и продължих към върха на кораба, където ъгълът между гравитационните вектори постепенно се променяше от деветдесет градуса към още по-неприятния от 180 градуса.

Не зная колко продължи това. Не дълго, не повече от петнадесет или двадесет минути. Между болящите ме колене и въртяща се глава и факта, че бях самичък в едно тъмно пространство с човек, който вече беше убивал, чувството ми за време не беше най-добро. На около всеки тридесет секунди се спирах да слушам и напрягах всичките си сетива, за да чуя през гърмящия фонов шум и вибрации на кораба къде е той.

При петото или шестото такова спиране разбрах, че онова, което досега бяха звуци от случайно непредпазливо стържене, се превръща в нещо по-постоянно. Непрекъснати стържещи шумове и все пак парадоксално по-тихи.

Той знаеше, че съм тук.

Досега си бях представял, че съм паяк върху стена. Вече обаче бях не паяк, а муха. Муха, прикована от светлина към много бяла стена. Дузина удари на сърцето клечах неподвижен, потях се в тъмнината и се напрягах да слушам, като се опитвах да определя дали звуците се движат към мен, или в обратна посока. Последното щеше да означава, че той се опитва да избяга, а първото, че е наумил нещо друго. И ако имаше нещо сигурно, то беше, че нямам право да сбъркам.

В продължение на тази дузина удари на сърцето слушах; и после знаех. Звуците определено се отдалечаваха, вероятно надолу отдясно на мен, макар ехото да ме затрудняваше да определя точно.

Всички причини, поради които не трябваше да тръгвам подир него, отново нахлуха в ума ми. Отново ги отхвърлих. Бях изгубил вече няколко рунда в играта и беше започнало адски да ми писва. Избрах една посока, която теоретически трябваше да се пресече с неговата, и тръгнах да го търся.

До този момент това беше забавено преследване. Сега се превърна в също забавена игра на стражари и апаши. Спирах още по-често да се ослушвам; но плячката ми правеше същото и променяше посоката. Мисълта за възможна засада упорито се въртеше в ума ми. Досега нашият саботьор с нищо не беше показал, че е въоръжен, но всеки, с когото досега се бях сблъсквал, беше и нямаше никаква причина да очаквам, че онзи, който раздава оръжие така щедро, ще пренебрегне приятеля си на борда на „Икар“.

На няколко пъти ми идеше да ударя вътрешния корпус с дръжката на плазмения пистолет и да се опитам да накарам останалата част от екипажа да помогне в търсенето. Но вече се бях толкова изгубил, че нямах представа дали съм достатъчно близко до някой от другите из кораба, за да има полза от това. И независимо дали някой от тях щеше да ме чуе, онзи можеше да изостави плана за измъкване и да предпочете да ме застреля.

А освен това далече пред мен видях да се появява слаба светлина — отначало не бях сигурен дали не си въобразявам. Първата ми мисъл беше, че при нашите сложни, заплетени скитания сме се върнали към моята каюта и свалената плоча от вътрешния корпус. Но тъкмо когато разбрах, че за това е виновен комбинираният гравитационен вектор, светлината изчезна, придружена от глух метален тътен. Звук, приличащ на този от две парчета метал, удрящи се едно в друго.

Същия звук бях чул от тунела след разговора ми с Никбар и се бях опитвал да разбера какъв е почти два дни.

Продължих натам, но очевидно нямаше никакъв смисъл да бързам. Плячката ми вече се беше скрила в сигурната анонимност на „Икар“. Когато стигнех мястото, където бях видял светлината, ако изобщо можех да го определя, той щеше да е сложил винтовете и то по нищо нямаше да се отличава от останалите седемнадесет хиляди други вътрешни плочи.

След две минути стигнах там, където според моята преценка беше била светлината. Както очаквах, всички плочи изглеждаха съвсем еднакви и нямах представа къде точно се намирам. За момент ми мина мисълта да си отворя път в стената, но един бегъл поглед беше достатъчен да се убедя, че от тази страна свързващите винтове не могат да се свалят.

А може би имаше друг начин да установя къде се намирам?

Осветих плочите над главата си и загледах тръбите и жиците, докато не намерих онова, което търсех: издайническите метални и коаксиални кабели на интеркома, които изчезваха през вътрешния корпус на половин метър от страната на оцененото от мен положение на люка, през който бе избягала плячката ми.

Бях оставил комплекта инструменти в каютата, но контактният ръб на плазмения ми пистолет можеше да свърши работа и ми трябваха само пет минути да почистя изолацията на част от проводниците. Оставих пистолета настрана и допрях двете оголени места.

Нямаше никаква искра — нивото на енергията беше твърде ниско, — но онова, което липсваше на пиротехническата операция като драматичен ефект, беше компенсирано от личното ми удовлетворение. Знаех, че някъде във вътрешността на „Икар“ един прекъсвач е изключил от късото, което бях направил. Оставаше ми единствено да идентифицирам подозрителния интерком. И с него скривалището на саботьора.

Омотах оголените краища, за да останат свързани. На повечето кораби главната противопожарна инсталация щеше да приеме това като пожар и да изпрати алармен сигнал на мостика и в машинната зала. При архаичната система на „Икар“ обаче се съмнявах, че има такава програма. А дори да имаше, нямаше да има начин веригата да се възстанови, докато не се разединят проводниците.

Сега оставаше само проблемът как да намеря обратния път към моята каюта и кутията с прекъсвачи преди противникът ми да се досети какво съм направил и да отстрани късото съединение.

Вече не бях ангажиран с преследване и задачата за ориентиране беше ясна, макар и малко скучна. Светнах с фенерчето и погледнах накъде е наклонен подът. Това ми показа къде е относителното „надолу“ на кораба и тръгнах натам. По-нататъшните проучвания ми показаха, че съм на южния полюс на сферата. Избрах произволна посока, придвижих се няколко метра по нея, после започнах да обикалям в кръг, докато не видях светлината от моята каюта.

Покрай всичко случило се почти бях забравил да проверя коаксиалния кабел на собствения си интерком за подслушване, което, в края на краищата, беше първоначалната цел на цялото това упражнение. Не че очаквах да намеря нещо, но за пълнота изглеждаше правилно да го направя. Достатъчно беше едно бегло оглеждане, за да открия дали някой наистина се е включвал, или не.

Вмъкнах се в каютата си, като отбелязах любопитния факт, че гравитационното поле, изглежда, ми действа по-силно сега, когато съм изцяло в него, отколкото когато стъпих във външния корпус. Може би беше просто въображение; но от друга страна, това поле беше толкова различно от всичко, което бях преживявал, че бях готов още веднъж да изпитам магията на влиянието му. С него и с екзотичното оръжие на грозниците странната технология започваше да става малко мъчно поносима за вкуса ми.

Завих винтовете, свързващи плочата към корпуса, и след кратък преглед на плановете на Иксил намерих знака на необходимата кутия с прекъсвачи: беше на горната палуба при останалите кабини на екипажа.

Общата възбуда, предизвикана от нараняването на Иксил, отдавна беше затихнала и на „Икар“ отново беше спокойно. Качих се по стълбата на кърмата до горната палуба и тихо тръгнах по коридора — очаквах някоя врата да се отвори и някой да стреля. Но никой не стреля и стигнах до кутията с прекъсвачите без проблеми. Тя беше вградена в преградата на предния край на коридора с пет други кутии точно зад предната стълба. Беше доста малка — е, при само двадесет и шест интеркомни прекъсвача не трябваше да очаквам да е голяма.

Не бе учудващо, че при прекалено оптимистичната вяра ма конструктора на „Икар“ в добрината на неговите колеги никоя от кутиите не беше заключена. Отворих търсената. Пантите леко изскърцаха, но не толкова силно, за да се събуди някой от спящите наблизо. С вълнуващо чувство на очакване светнах с фенерчето в кутията.

Според плана на Иксил в кутията имаше двадесет и шест нисковолтови прекъсвача. В момента обаче в нея имаше само двадесет и шест празни гнезда.

Преглътнах една ругатня. При дадените на късо проводници саботьорът не бе могъл да възстанови издайническия прекъсвач. Затова просто бе свалил всичките.

Още една точка в негова полза. Това беше започнало да му става много лош навик.

Затворих кутията. На борда трябваше да има резервни прекъсвачи, но тъй като те не се разваляха, беше много вероятно и да няма. Освен това онзи бе достатъчно умен и вероятно вече беше отишъл в пространството между двата корпуса. Докато намеря резервните прекъсвачи — или намеря комплект други — той несъмнено щеше да е оправил жиците на интеркома, и то така, че да не си личи.

Връщането в каютата ми се стори по-дълго, отколкото идването дотук. Легнах на койката и се замислих. Мислих доста, но това не ме доведе доникъде, така че отидох да проверя какво става на мостика.

Тера все още старателно изпълняваше задълженията си — или отново ги изпълняваше, ако тя беше била между корпусите на „Икар“. Съгласих се да я замествам, докато си вземе нещо за ядене от камбуза, и когато мина покрай мен, погледнах да видя дали има някакви мазни петна по дрехите или някакви остатъчни миризми. Не можах да открия нищо необичайно.

Но по моите дрехи също нямаше никакви петна нито миризми.

Щом тя излезе, направих пълна проверка на мостика оборудване и посока на курса. Тера все още основателно заемаше високо място в моя списък на заподозрени и дори да не беше бърникала в прекъсвачите, нямаше никаква причина един саботьор, който обича да бърника в интеркоми, да не разшири това свое хоби до по-жизненоважна апаратура.

Но всичко беше изправно. Отпуснах се уморено на командния стол и загледах хипнотичните трепкания на светлините на дисплея. Тера се върна, казахме си лека нощ и се прибрах в каютата си.