Тимъти Зан
Гонитба за Икар (7)

7.

— Но това няма смисъл — каза Иксил.

— Напротив, има много голям смисъл — възразих му. — Трябва да има. Ние просто още не знаем какъв е, това е всичко.

Иксил промърмори нещо на собствения си език и потри с върха на пръста си ъгъла на шкафчето. Бяхме се оттеглили в моята каюта като най-уединено място на кораба, където да говорим, след като бях извел кораба в хиперкосмоса и бях предал мостика на Тера. По график беше ред на Шон, а Чорт трябваше да е в машинната зала, но при състоянието, в което се намираше Шон, когато бях напуснал кораба, не бих му се доверил дори да ми намаже филия с масло, камо ли да е на вахта на кораб, на който съм и аз.

А оттогава бях имал време да помисля сериозно.

— Виж, всичко е много просто — продължих аз. — Най-малко основата на всичко е проста. При разкопките на Мейма е намерено нещо голямо… това е ясно от факта, че лично Камерон беше там да го види. Те са докарали „Икар“…

— Момент — прекъсна ме Иксил. — Как са го докарали, без властите на космодрума да имат официален писмен документ за него?

— Вероятно на части — отвърнах. — Сам виждаш как изглеждат тези неща… вероятно Камерон го е докарал на части заедно с някои от техническите си специалисти да ги сглобят и може би археологическият екип е помогнал в някои по-прости работи. Вероятно са го построили под земята, с което се обяснява защо никой от нормално пристигащите кораби не го е забелязал на повърхността.

— Тогава голямата експлозия, за която ти е казала Ейм-Мастр, е била да се взриви таванът на някоя от подземните пещери, за да може корабът да излезе.

— Правилно. Заедно с обичайното объркване на сензорите на космодрума, така че неговото излитане не е било забелязано. Готов съм да дам всичко да науча какво са прибавили към експлозива или мръсните слоеве на стратосферата, за да извършат това успешно… може би техниците на Камерон са го направили.

— Тогава защо не са заминали те?

Поклатих глава.

— Не зная. Или не са имали екипаж, или са искали официално потвърждение от космодрума, за да узаконят нещата.

— Или може би са планирали да изведат цялата археологическа група — предположи Иксил. — Корабът има допълнителен товарен капацитет.

— Добра теза — съгласих се и погледнах трите реда койки. — И не са могли всички да се качат на борда и да заминат, защото са знаели, че властите ще отидат да разследват експлозията. И че ако намерят мястото обезлюдено, ще вдигнат тревога, а те точно това не са искали. Все пак „Икар“ е излетял под прикритието на облака, може би е обиколил веднъж около планетата и се е присъединил към потока пристигащи кораби в очакване на разрешение за кацане. Те са слезли и са показали подправения лиценз от космодрума на Гам за запечатан товар. Екипажът е оставил кораба, планирайки на сутринта всички да излетят заедно с истински документ, с който да се върнат на Земята, без да предизвикат нечие съмнение.

— Само че нещо не е станало както трябва — каза Иксил. — Въпросът е какво?

— Очевидно някой е объркал схемата — казах аз. — Не самите пат, не мисля. Или ако са пат, те не са разбрали веднага истинското значение на онова, което са изкопали хората на Камерон… ако го бяха разбрали, щяха да натиснат ихмиситите да затворят космодрума.

— Грозниците или техните приятели, може би?

— Може би — съгласих се. — Макар все още да не съм сигурен каква е тяхната роля в това. Но който и да е бил и както и да е объркал всичко, те са били достатъчно заинтересовани да нападнат разкопките, да вземат всичко, което намерят, и да изпратят ихмиситите да издирят всеки, който може да се е измъкнал от мрежата.

— Като Камерон?

— Като Камерон — кимнах аз. — И така, той е бил на Мейма и властите са били по следите му, а един кораб е на космодрума, откъдето той не може да го вземе и дори няма екипаж за него.

Иксил поклати глава.

— Не бих желал да се намирам в такава ситуация.

— Както вървят нещата, може и това да ни дойде до главата — предупредих го. — Все пак Арно Камерон не е построил многотрилионна промишлена империя, като е лежал по гръб и е вдигал бялото знаме, когато играта загрубее. Той вероятно е обикалял много систематично кръчмите в покрайнините, търсейки достатъчно свободни космонавти, за да състави екип.

— И по всичко изглежда е успял — каза Иксил. — Което води непосредствено до въпроса защо не е дошъл с теб на кораба.

— Този въпрос ме измъчва и мен — признах аз. — Очевидно още не са го хванали… доказаха го директорът Ейм Мастр и нейните бабаити с изпъкнали като на жаба очи, които ме награбиха на космодрума. Той може би е решил, че като се опита да мине през относително тесния вход на бариерата под погледа на двама ихмиситски пазачи, ще повиши късмета си.

— Дори да се е скрил, накрая пак са щели да го намерят.

— Може би е решил, че рискът да даде преднина на „Икар“ си заслужава. — Намръщих се. — Но сега е изгубил преднината. За разлика от първите грозници, агентът на нашия великодушен пат с пачката банкноти знаеше името на „Икар“.

— Може би — каза Иксил. — От друга страна, ние допускаме, че те вече са арестували останалата част от групата. Може би някой от тях вече е проговорил. — Той спря и замислено присви очи. — Има, разбира се, и друго възможно обяснение за отсъствието на Камерон при инцидента, който се случи на борда. Може би един от наетите от него космонавти да не е бил безработен. Особено сега, когато знаем, че пат наистина имат и непатиански агенти.

— И на мен ми се върти в ума тази мисъл — признах аз. — Проблемът е защо напоследък не е направил нищо? Ако се опитва да нарани екипажа или да забави кораба, защо нямаше повече такива инциденти?

— Внимавай какво пожелаваш — предупреди ме Иксил.

— Не го пожелавам — уверих го искрено. — Просто се опитвам да разбера. Добре, той уби Джоунс и разтърси малко Чорт, но с това всичко свърши. Той сигурно не е бил зает да слага гаечни ключове в зъбните колела, докато бяхме на Ксатру и Дорсинд.

— Но и не се обади на властите и на двете места — съгласи се Иксил. — Според мен има две други възможности, които още не сме разгледали. Първо, нападението срещу Джоунс е било лично. След неговата смърт извършителят е преустановил вредителските си действия, защото си е свършил работата.

— Но защо е избрал тъкмо Джоунс? — контрирах аз. — Преди събирането на екипажа никой никого не е познавал.

— Така смятаме ние — отговори Иксил. — Може да се окаже, че това не е вярно и, което е още по-интригуващо, инцидентът с Джоунс може да е организиран от самия Джоунс.

Намръщих се.

— С каква цел?

— С цел да му позволим да напусне кораба, без да е заподозрян — отговори Иксил. — Помисли върху тази възможност. Ако въглеродният окис не го беше убил, ти сигурно щеше да го свалиш на Ксатру за пълен медицински преглед. Така той щеше да остане с имената и пълно описание на теб и на останалите от екипажа и подробности за самия „Икар“, а много възможно и с маршрута на Камерон за плануваното пътуване до Земята. И би имал пълна свобода на движение.

— Маршрутът не би му помогнал — казах механично. Това никога не ми бе идвало наум. — Ние вече сме много далеч от плана на Камерон и ще сме така, докато имаме пари за док и за подкупи. Значи предполагаш, че той просто лошо си е направил сметката?

— Не зная. — Иксил спря. — Има и една друга възможност, разбира се, която не сме засегнали. Ти претърси ли тялото на Джоунс преди то да бъде изнесено от кораба?

В стомаха ми се образува стегнат възел.

— Не, не се сетих — признах аз.

— Възможно е онзи, който го е убил, да го е направил, за да използва тялото като преносител на информация — предположи Иксил. — На твърд носител, може би, като снимки или планове, които не могат лесно да се изпратят по телефона.

— Но защо да си прави този труд? — попитах. — Всички имаха пълна свобода на движение на Ксатру. Защо просто да не го отнесе лично?

— Може би не е искал да рискува да го видят в компанията на съмнителни лица.

Замислих се.

— Което значи, че имаме работа с истински професионалист.

Иксил кимна.

— Да. Така излиза.

Вярно, наистина имаше хора, които можеха да прибегнат чак до това, за да изпълнят поставена им задача. Но да се случи някой от тях да е на борда на „Икар“ беше почти невероятно.

— Ако някой е искал толкова много да вкара такъв професионалист на „Икар“, защо вече не са ни спрели?

— Това наистина е ключов въпрос — съгласи се Иксил. — Страхувам се, Джордан, че липсват още доста парчета от пъзела.

— Най-голямото от които стои в товарния трюм. Започвам да си мисля, че е време да го погледнем.

Иксил потри буза и отвърна замислено:

— Не зная. Разгледах плановете, които Тера извади от компютъра. Не са показани никакви панели за достъп.

— В механичната работилница имаш плазмена горелка, пали? Няма проблем да влезем.

— Не ме притеснява толкова влизането, колкото как ще скрием факта, че сме го направили — каза Иксил спокойно. — Ако Джоунс не е предизвикал сам собствената си злополука… а ако трябва да съм честен, не мисля, че го е направил… то онзи, който го е направил, е все още на борда. Може би не трябва да създаваме ситуация, при която той да може да надникне в трюма.

За нещастие Иксил беше прав.

— Добре — казах с нежелание. — Още малко ще играем по неговата свирка. Но може би все пак трябва да приготвиш горелката. Мисля, че ще дойде момент, в който да не можем да си позволим да продължим да летим слепешката.

— Може би — каза Иксил. — Колко от това смяташ да кажеш на другите?

— Колкото се може по-малко. Вече казах на Тера, че има някой, който е решил да отвлече „Икар“.

— Което повече или по-малко е вярно.

— Напълно си прав. Споменах й също обвинението срещу Камерон в убийство просто за да видя как ще реагира.

— И как реагира?

— С изненада, но не силно подчертана — отговорих аз. — Макар да не виждам какво точно ни дава това. Мисля, че останалите подробности, включително фактът, че са намесени пат, за момента трябва да запазим в тайна. И без това ни е доста трудно да обясним защо летим с фалшиви документи за идентификация и защо никой не трябва да споменава името „Икар“ при разговори на космодрумите. А и не е необходимо да ги плашим.

— Съгласен съм — каза Иксил, огледа се и щракна два пъти с пръсти. Пикс и Пакс дотърчаха изпод койката и се настаниха на раменете му. — Аз ще…

Гласът му заглъхна, на лицето му се появи странно изражение.

— Какво има? — попитах.

— Не зная — отвърна бавно той, изражението му все още бе същото. — Нещо не е наред. Не мога да разбера какво.

Вече бях на колене с плазмения пистолет в ръка и оглеждах пода под койката, откъдето бяха дошли поровете. Нищо. Нищо не шумолеше, не бягаше да се скрие, нямаше никакви загадъчни пакети, готови да избухнат, никакви следи от скрити бръмбари или бутилки с отровни паяци, никакви следи изобщо от някакво бърникане. Най-обикновен метален под и метална стена.

Изправих се.

— Няма нищо.

И изтупах коленете си с лявата си ръка.

— Разбира се, че няма — съгласи се Иксил и сбърчи лице по-различно от друг път. — Защото сигурно щяхме да открием и разпознаем нещо очевидно.

Знаех това, разбира се. От друга страна, това не беше неговата койка в неговата каюта.

— В такъв случай колко неочевидно е то? — попитах.

— Много — каза той и поклати глава. — Нещо като идеи или спомени, които се въртят в периферията на ума, но които не може добре да формулираш.

— Продължавай да се опитваш — казах му.

— Ще продължавам — обеща той, хвърли последен поглед към койката и тръгна към вратата. Тъкмо посягаше към дръжката, когато интеркомът до средната койка иззвъня.

— Капитан Маккел, обажда се Чорт — прозвуча от говорителя познатият глас на креанеца сред ритмичното туптене от машинната зала. — Иксил с вас ли е?

Отидох до интеркома и натиснах бутона.

— Да, тук е — отговорих. — Проблем ли има?

— Не мисля, че е нещо сериозно — увери ме Чорт. — Но ми е нужна неговата помощ. Уредите отчитат повтаряща се повреда в модулаторното реле с възможно място на повредата силовите куплунги.

— Вечните проблеми с куплунгите — избоботи Иксил зад мен. Непрекъснато дефектират.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Чорт. — Мисля, че ти и твоите помощници можете или да потвърдите, или да опровергаете тази възможност преди да събудя Никбар и да го помоля да отвори канала.

— Няма проблем — каза Иксил и натисна бутона за отваряне на вратата. — Идвам веднага.

— Благодаря — каза Чорт.

Вратата се затвори, високоговорителят изключи и отново останах сам.

Стоях няколко минути, заслушан в жуженето, тракането и пулсирането, и гледах койката си и стената зад нея. Никога не бях имал проблеми със самотата или неприятната самооценка, която кара някои хора да избягват самотата. Всъщност с толкова много контакти напоследък, особено с хора като Брат Джон, самотата беше нещо, което трябваше да търся. Бях уморен, имах нужда от сън още преди да се натъкна на Камерон в кръчмата и при нормални обстоятелства трябваше да легна на койката и да заспя.

Но ако имаше нещо вярно за „Икар“, това беше, че на него нищо не се доближаваше до онова, което човек можеше да смята за нормални обстоятелства. И в този момент последните ненормални обстоятелства, изглежда, бяха онази безименна чудатост, която съществуваше около или вътре в моята койка.

Все още с плазмения пистолет в ръка отново внимателно легнах на пода и също толкова внимателно се вмъкнах под койката. Беше тясно — три реда койки не оставят много свободно място отдолу. Добре щеше да е да имах фенерче, но и дифузната светлина от осветлението в каютата ми осигуряваше достатъчно добра видимост.

Проблемът беше, както вече бях отбелязал, че нямаше нищо за виждане. Гол метален под, гола метална стена и матрак от преплетени пружини от типа, който се използва от столетия в корабите по простата причина, че още никой не е измислил по-добър компромис между известен комфорт и минимални производствени разходи.

Измъкнах се, изправих се и още веднъж огледах цялата стая милиметър по милиметър. И там, както и под койката, нямаше нищо за гледане.

Нищо очевидно, във всеки случай. Но аз познавах Иксил и щом той казваше, че неговите помощници са намерили нещо странно, това бе вярно; и изведнъж реших, че не държа много на тишината и уединението на каютата си. Прибрах пистолета в кобура, придърпах якето над него и излязох.

Не очаквах в този час нещо да се случва на борда на „Икар“. Качих се по стълбата на кърмата на средната палуба и открих, че съм прав. Тера изпълняваше задълженията си на монитора на мостика — с типично за нея затворена врата, — Чорт и Иксил бяха в машинната зала, а Еверет, Никбар и Шон вероятно в каютите си на горната палуба. Помислих си, че може да намеря някого в дневната — или да се храни, или да гледа видео, но и там, както и в коридора, беше безлюдно. Или повечето изпитваха по-голяма нужда от сън, отколкото от храна, или другарството на борда на „Икар“ беше около точката на течния азот. Някъде приблизително на същото ниво, помислих си злобно, като моя успех да разбера какво става.

Точно пред дневната беше лечебницата. Импулсивно, може би питайки се дали Еверет е все още буден, натиснах бутона и отворих вратата.

Там наистина имаше някой, който едва се виждаше в приглушената нощна светлина. Не беше Еверет.

— Здравей! — извика Шон и повдигна глава от кушетката. — Кой е?

— Маккел — отговорих, засилих осветлението и затворих вратата. — Извинявай за безпокойството… търсех Еверет.

— Той е на мостика — каза Шон и кимна към интеркома до масата. — Каза, че е негов ред, и предложи на Тера да си ляга. Ако искаш, можеш да го повикаш.

— Не, няма нужда — отговорих аз, потискайки обхваналото ме раздразнение. Строго казано, Тера трябваше да уточни тези промени в смяната на дежурството с мен, но тя и Еверет вероятно си мислеха, че се опитвам да си наваксам съня, и не бяха искали да ме безпокоят. А корабният медик трябваше да е на разположение за промяна на смените, ако някой от екипажа не можеше да застъпи. — Как така си още тук? — попитах Шон.

Той се усмихна уморено.

— Еверет смяташе, че ще е по-добре да остана буден известно време.

— Ясно — казах, забелязал със закъснение отговора на въпроса. Не бях видял ремъците, привързващи ръцете и краката му към кушетката. — Ами…

Неудобството ми очевидно ми личеше.

— Не се притеснявай — побърза да ме успокои той. — Всъщност ремъците са по мое предложение. Така е по-безопасно за всички. В случай че действието на лекарството, което ми даде, свърши прекалено бързо.

— Не знаех — признах аз и се ядосах на себе си: ангажиран с неочакваното влизане на пат в играта, съвсем бях забравил изпълнението на Шон на люка. — Мислех, че Еверет просто ти е дал успокоително и те е пратил да си легнеш в каютата.

— Успокоителните не ми действат при моето състояние — каза Шон. — За нещастие.

— Каза обаче, че той ти е дал нещо, нали? — попитах и седнах до него. Сега, отблизо, видях, че под ремъците ръцете и краката му треперят.

— Нещо по-силно за успокояване на нервите — каза той. — Не съм сигурен какво точно.

— И защо нервите ти имат нужда от успокояване?

По лицето му бързо премина серия от емоции. Погледнах го и го оставих сам да стигне до решението да ми каже. Накрая стигна.

— Поради един малък проблем, който имам — каза той с въздишка. — Нещо, което се квалифицира като зависимост.

— От какво? — попитах и мислено си представих симптомите на различните наркотици, които познавах, и се опитах — безуспешно — да ги отнеса към поведението на Шон. Иксил беше предположил, че емоционалната неустойчивост на момчето може би се дължи на наркотик, но доколкото знаех, той също не беше успял да научи нещо определено.

Отговорът на Шон беше наистина пълна изненада.

— Борандис — отговори той. — Наричан понякога и чакалова ракия. Съмнявам се, че си чувал за него.

— Всъщност съм чувал — казах и космите на врата ми неприятно настръхнаха, въпреки че се опитах да вложа в гласа си известна несигурност. Наистина знаех за борандиса. Знаех доста добре за него и за различните очарователни негови братовчеди. — Той е една от полузаконните дроги, доколкото си спомням. Сериозно контролирана, но не и категорично забранена.

— О, на повечето места е категорично забранена — каза той и леко се намръщи. Може би несигурността ми не беше била достатъчна; може би той не допускаше, че на един прост товарен кораб ще знаят за грешните неща, камо ли пък за някои подробности. — Но на повечето места, където живеят хора, се изписва по рецепта. Ако човек страда от някое от съответните заболявания, искам да кажа.

— И? — подканих го аз.

После се усмихна притеснено.

— Аз имам такова заболяване. Но нямам рецепта.

Той се усмихна смутено.

— Защото имах нещастието да си лепна заболяването малко незаконно. Аз… е, с неколцина приятели преди няколко години направихме едно малко частно пътуване до Ефис.

— Сериозно! — Тази дума не беше първото нещо, което изникна в ума ми; тази чест се падаше на фразата престъпна глупост. — Виж, за него определено съм чувал. Забраненият свят, нали?

Той се ухили.

— Точно така. И веднага трябва да ти кажа, че нито дума от онова, което си чул за него, не е преувеличено. Шон изкриви уста. — Но, разбира се, разглезените момчета от колежите са достатъчно умни, за да бъдат изплашени от нескопосаните правителствени тактики. И ние не приемахме, че бюрократите имат право да ни казват къде да ходим и къде да не ходим…

Той млъкна, по тялото му отново премина силна тръпка.

— Нарича се болест на Коул — каза той и гласът му неочаквано прозвуча много уморено. — Не е голямо удоволствие.

— Не зная много болести, които да са удоволствие — отвърнах. — Но наистина ли законите за забранените планети са толкова строги, та човек да не може да получи необходимото му лекарство?

Той изсумтя и за момент видях една искра от стария Шон — уморено, треперещо и арогантно момче, което страдаше и гледаше с презрение обикновените смъртни като мен, които не бяха достатъчно умни, образовани или просветени.

— Толкова строги, че самото признание от моя страна, че съм бил на Ефис, автоматично ще ми донесе десет години затвор — озъби се той. — Не мисля, че една гарантирана доставка на борандис си струва това, нали?

— Прав си — отговорих, като се помъчих гласът ми да прозвучи меко. Знаех, че хора като Шон често могат да бъдат убедени да споделят тайните си без друга причина, освен да докажат, че ги знаят.

— Как си доставяш борандис?

Той вдигна рамене — малко ограничен жест при ремъците, с които беше завързан.

— Винаги има пласьори… човек просто трябва да знае къде да ги търси. Обикновено не е трудно. Нито много скъпо.

— И какво става, ако не си доставиш? — попитах. Знаех, че наркотиците не правят наркоманите приказливи; но екзотичните заболявания не бяха част от стандартния ми репертоар.

— Това е дегенеративно неврологично заболяване — каза той и устната му леко трепна. — Треперенето на мускулите вече започва, видя ли?

— И не е само от въздържание от борандис, така ли?

— Въздържането е част от причината — каза той. — Трудно е да се каже… симптомите като че ли се смесват. Това е последвано от раздразнителност, резки промени на настроението, краткотрайна загуба на паметта и изобщо голяма нервност. — Отново последва горчива усмивка. — Може би забеляза, когато се качих на Мейма. Току-що бях взел една доза, но малко бях пресрочил времето и още не беше започнала да действа.

Кимнах и си спомних колко по-спокоен, дори дружелюбен беше няколко часа по-късно по време на злополучното излизане на Чорт в открития космос.

— Напомни ми никога да не отивам в кръчма на космодрум с теб преди да си си взел хапчето — казах му. — За три минути ще счупиш вратовете и на двама ни.

— Понякога мисля, че това е по-добрият изход — каза тихо той. — Във всеки случай, ако не взема дозата, ставам буен.

— И всичко това е смес от въздържанието и болестта?

— Главно от въздържанието — отвърна той. — След това идва болестта и започва да действа на нервите. Първо настъпват обратими увреждания, след това необратими. Накрая идва смъртта. Според всички медицински доклади не била особено приятна.

Не можах да измисля много приятни начини за умиране освен може би в сън на преклонна възраст, което при досегашния ми начин на живот едва ли щеше да ми се случи. Ако Шон продължаваше да прави номера от рода на промъкване на забранени светове, тази възможност едва ли щеше да е възможна и за него.

Все пак нямаше смисъл да оставяме старицата с косата да ни отведе много лесно.

— Още колко има до настъпване на нервните увреждания? — попитах го.

— Малко — каза той. — Девет или десет часа. Може би дванадесет.

— Отсега?

— Да — усмихна се той. — Разбира се, ти вероятно няма да искаш да бъдеш около мен преди това. Няма да съм много приятна компания. — Усмивката угасна. — Преди това можем да намерим наркопласьор, нали? Тера каза, че оставали само шест часа до планетата, за която сме се запътили.

— Минтариус — казах и изпълних едно малко шоу, като погледнах часовника си. Всъщност усилено мислех. Първоначално бях избрал Минтариус точно защото беше близка, малка, тиха и с малка вероятност да имат техника, която да различи последните документи на кораба от оригиналните. Идеално място да влезем, да допълним горивото, което поради нашето неочаквано бързо напускане на Дорсинд не успяхме да заредим, и да се разкараме.

За нещастие ниският статус на Минтариус означаваше, че криминалните наркопласьори ще са малко и разпръснати. И онези, които бяха там, вероятно щяха да продават нискокачествена дрога като хепиджам, а не по-добрите полумедицински.

Мислех за това и за все по-сериозното ни търсене от пат, и за факта, че решението на Шон да отиде на Ефис е било доброволно подписване на собствената му смъртна присъда. Не, независимо как подреждах нещата по важност, не виждах никакъв избор.

— Всъщност е малко по-далеч — казах на Шон и станах. — Не се безпокой обаче, ще стигнем навреме. При условие, че всичко върви, както е планувано…

Неочаквано млъкнах и се заслушах напрегнато. Малко по-силно от собствения ми глас се чу слаб, глух металически удар. Същият необяснен звук, доколкото можех да кажа, който бях чул в тунела точно след напускането на Ксатру.

— Какво има? — попита Шон, без да се постарае да говори тихо.

— Мисля, че чух нещо — казах му, но не казах изключително нелюбезните думи, които исках да кажа по негов адрес. Може би имаше някакъв допълнителен звук или дори ехо, което щеше да ми даде възможност да определя приблизителната посока, от която бе дошъл звукът. Но тези две възможности вече ги нямаше, заглушени от ненавременния и високо зададен въпрос.

— Мислиш за този звук ли? — присмя ми се той. — Няма нищо. От време на време човек просто го чува.

Намръщих се, раздразнението ми от лошия момент изчезна, заместено от нов интерес.

— Чувал си го?

— Разбира се — отговори той. В гласа му долових нещо от старата му арогантност. — Два пъти, докато лежах тук днес. Вероятно е нещо в пречиствателната система отпред.

— Може би — отвърнах уклончиво. Той можеше да си има каквото си ще мнение, но половината си живот бях прекарал в летене и знаех, че в тръбопровода на кораба няма нищо, което може да издава такъв звук. — Каза, че Тера се върнала в каютата си, нали?

— Казах само, че Еверет я е сменил — поправи ме той с неочаквано враждебен тон. — Доколкото зная, може да е излязла да се поразтъпче. — Той посочи ремъците. — Виж, какво общо има всичко това с моето лекарство? Нищо, нали? Ще можеш ли да ми го набавиш?

— Ще направя каквото мога — обещах му и станах. Очевидно неприятната фаза от въздържанието на Шон започваше, а аз вече бях имал такива преживявания повече, отколкото се полагаше за едно пътуване. — Ще дойда по-късно. Опитай се да поспиш.

— Да бе — изсумтя той, докато отивах към вратата. Лесно е да се каже. Ти си голям…

Плъзгащата се врата ме спаси от следващото съществително. Това беше добре. Обърнах се към мостика и изведнъж дочух мек шум и слаба вибрация от тежки стъпки зад мен. Обърнах се и видях Иксил да идва по коридора. Носеше куфарче с инструменти.

— Какво става? — попита той.

— Нищо — отговорих. Не исках точно сега да говоря за проблемите на Шон. — Трябва да отида да сменя Еверет на мостика.

При тези думи Пикс и Пакс трепнаха — Иксил несъмнено се чудеше какво прави нашият медик на вахта на мостика, когато там трябваше да е Тера. Но той очевидно нямаше по-голямо желание от мен да провежда сериозни разговори по коридорите и само кимна и каза:

— Открихме проблем с модулаторното реле. Отстранихме го.

— Добре — казах, повдигнах вежди и леко кимнах надясно към вратата на механичната работилница. Той ме разбра и отвърна на кимването ми. Сега, когато всички, изглежда, се бяха покрили някъде, беше чудесен момент Иксил да види какъв инструмент за рязане ни е оставил Камерон.

Иксил влезе в работилницата, а аз продължих покрай предната стълба за вратата на мостика. Натиснах бутона и вратата се отвори.

За момент замръзнах — не вярвах на очите си. Еверет стоеше между командния пулт и навигационната маса, ръцете и десният му крак бяха повдигнати в нещо като гротескна пародия на някаква балетна стъпка.

Гледахме се. Видях как искреното му смущение се смени почти неохотно с някаква упорита гордост. После, много бавно, той отмести поглед и свали десния си крак на пода, ръцете му описаха във въздуха някаква сложна рисунка. После също толкова бавно премести левия си крак зад десния и ръцете му отново се задвижиха.

И изведнъж разбрах какво прави. Не беше балет, нито играеше някаква сцена от театрална пиеса, а тренираше бойното изкуство ката.

Изчаках го да свърши.

— Извинявай — каза той, като се изправи от последната си наведена поза и седна. — Малко ми се спеше, а упражненията винаги ме разведряват.

— Не са необходими извинения или обяснения — уверих го и отидох на мостика, но първо затворих вратата. Още при първата ни среща си бях помислил, че лицето му има леко съсипан вид, като на човек, който упражнява тежък спорт. Очевидно бързото ми заключение беше било правилно. — Какво упражнение беше това? Не съм го виждал.

— Обикновено не се показва по телевизията — каза той и отри чело с ръкав — не че имаше някаква пот, която можех да видя. — Практикуваш ли или познаваш бойните изкуства?

— Нито едното, нито другото — отговорих. — Имам повърхностни познания по самоотбрана от времето, когато бях в гвардията на Земята, но в тях не бе включен някакъв определен стил и никога не съм бил добър. Моят съквартирант обаче беше освидетелстван маниак на тази тема: изучаваше всичко, което можеше да намери, като някои неща поглъщаше осмотично. — Кимнах към пода, където беше изпълнявал упражнението. — Всъщност на мен това много ми напомня на кикбокс.

Еверет повдигна вежди.

— Добре. Да, това наистина беше тренировъчна ката по кикбокс. Като млад известно време бях професионалист. — Той изсумтя. — И в по-добра форма, разбира се.

— Много впечатляващо — казах искрено. Един-два пъти бях имал работа с професионални състезатели по кикбокс и знаех какво означава това. — Колко отдавна?

— О, преди двадесет години — отвърна той. — Нямаше да си толкова впечатлен, ако знаеше съотношението между спечелените и изгубените срещи. — Той се намръщи. — Какво правиш тук, впрочем? Мислех, че спиш.

— Минах на проверка и видях, че пациентът ти е вее още вързан. Знаеш ли какво му е?

— Каза ми, че е проблем, свързан със зависимост от борандис — отговори той. — Съчетан с хронично заболяване от Коул.

— Повярва ли му?

Той вдигна рамене.

— Диагнозата потвърди симптоми на зависимост. Медицинската база данни не е достатъчно пълна нито да потвърди, нито да отхвърли това заболяване.

— Доста близко си до истината — казах и последните останки от подозрение, че Шон симулира, изчезнаха. Мускулните тремори и раздразнителността бяха едно, но компютърната медицинска диагностика не можеше така лесно да сгреши.

— За нещастие това ми създава проблем — продължи Еверет. — Според базата данни борандисът е контролиран наркотик. Ще е необходимо повече от сертификат от един корабен медик, за да се купи на Минтариус.

— Зная — казах. — Не се тревожи, ще измислим нещо.

— Надявам се — отвърна той. — Прогнозата при нелекувано такова заболяване не е много добра.

— И той така ми каза — съгласих се. — Не е чудно, че е бил безработен на Мейма. — Леко повдигнах вежди. — Като стана дума за това, искам да те попитам как би постъпил ти в същата ситуация? Ако си безработен, искам да кажа.

Той направи кисела физиономия.

— Затънал в юридически спор. Всъщност един от екипажа от предишния ми кораб се изрепчи на капитана и беше доста зле наранен. Бунтар… сигурен съм, че познаваш тази категория хора. Във всеки случай му помогнах да постъпи на лечение в здравното заведение на космодрума на Мейма. И докато бяхме там, капитанът решил, че може да мине без нас, и отлетя.

— Поредният добър самарянин става потърпевш — промърморих.

— Може би. — Той вдигна рамене. — Честно казано, бях щастлив да видя следата от двигателите на кораба да изчезва на небето. Когато Бородин дойде в ресторанта, където се хранех, и потърси човек с диплома на медик, веднага се обадих.

— Е, ние определено сме щастливи, че си тук — казах и огледах мостика. — Виж, остават ни не повече от няколко часа до кацане и във всеки случай не мога да спя. Ще поема дежурството, а ти ще си легнеш.

— О! — възкликна той изненадано. — Е… ако си сигурен.

— Сигурен съм — уверих го. — В момента нищо не можеш да направиш за Шон, а и трябва да си отпочинал, когато кацнем.

— Прав си — съгласи се Еверет и тръгна към вратата. — Обади ми се, ако промениш решението си и поискаш да подремнеш.

— Ще се обадя — обещах аз.

Той тръгна към стълбата и тежко се заизкачва към горната палуба. Изчаках, докато краката му изчезнаха от погледа ми, изброих до десет, затворих вратата и отидох до навигационната маса.

При съществуващите условия не очаквах задачата ми да е лека. Трябваше ми достатъчно голям и порочен свят, за да има незаконна мрежа за продажба на наркотици и да е с небрежно отношение към бумащината, за да можем да вкараме кораба с фалшиви документи, и в същото време да не е пристан за престъпници, които са готови да приемат риска и държат очите си отворени за всеки, наподобяващ снимката от досието ми от търговския флот. И този свят трябваше да е някъде на девет часа път от сегашното ни местоположение.

Трябваха ми само пет минути, за да заключа, че на картите има едно място, което се доближава до тези изисквания: колонизираната от наджиките Потоси, на седем часа от нас. Потоси имаше космополитно население, което предполагаше съществуването на всички видове пороци, и се управляваше от същества с толкова остро зрение — и толкова стратосферно самочувствие, — че те рядко използваха скенери за проверка на корабни документи.

Имаше само един малък фактор, който пречеше Потоси да е абсолютно идеална. Тя беше основен център на коработранспортната промишленост на пат.

Гледах известно време листинга с надеждата, че ако гледам достатъчно дълго, нещата ще се оправят. Но не извадих такъв късмет. Някои части на Потоси, включително небето над нея, щяха да гъмжат от пат.

Нищо не можеше да се направи. Освен ако не искахме да седим и да гледаме как Шон умира.

Беше въпрос на две минути да отменя курса към Минтариус и да изчисля вектор, който да ни отведе на Потоси. Вслушах се и чух малката промяна в тягата на двигателя, когато се завъртяхме на необходимите двадесет и три градуса за новия курс.

И съм сигурен, че беше точно, защото слушах толкова внимателно, че дори през две затворени врати чух приглушено изпукване и също толкова слаб писък.

След половин секунда бях в коридора и тичах към вратата на механичната работилница. След още две секунди стигнах и чух тихо, но злокобно съскане, което ставаше все по-силно. Натиснах бутона и вратата се отвори.

И с рев като на бесен дракон от вратата избухна пламък.

В следващия миг се намирах на три метра от вратата в коридора, без да си спомням как съм се озовал там. Обърнах се към отворената врата и сред целия този ад се появи ужасяващият образ на Иксил и парализира целия ми мисловен процес. Допълзях до вратата, носът и устата ми се напълниха с миризма на горящ ацетилен, една малка и все още функционираща част на мозъка ми отбеляза с известно объркване, че огнената стена, която ме бе накарала инстинктивно да се хвърля назад, вече я няма. Отидох до вратата, готов да видя най-страшното, и погледнах вътре.

Беше доста лошо, но не толкова, колкото се страхувах. Вдясно видях двата резервоара с ацетилен за горелката на „Икар“. Свързаните с тях маркучи под действие на налягането на компресираните газове се виеха по пода като двойка подлудели сиамски змии. От отворените краища на маркучите изригваше ужасен фонтан от жълта пяна. Отново се отдръпнах, защото препускащите маркучи се завъртяха и избълваха пяна към мен — очевидно това бях взел по-напред за огнена стена, поглъщаща всичко. Фонтанът отмина и отново погледнах вътре.

И чак тогава, в дъното на стаята зад виещите се маркучи, зърнах Иксил.

Лежеше до шкафчетата с апаратура на отсрещната стена, очите му бяха затворени. Пикс и Пакс не се виждаха никъде — може би се бяха скрили в някой ъгъл. Ако въобще бяха живи. Конвулсивно потръпващият десен крак на Иксил пушеше, но иначе огънят, изглежда, не го беше засегнал.

Но тази голяма милост нямаше да продължи дълго — въртенето на маркучите се усилваше все повече и след минута или по-малко щеше да стигне до степен, когато огненият поток щеше да попадне директно върху моя изпаднал в безсъзнание партньор.

— Геена огнена — прозвуча един глас в ухото ми.

Обърнах глава и видях Никбар — стоеше зад мен и гледаше стаята с широко отворени очи.

— Чух бъркотия и усетих миризма на изгоряло — каза той. — Къде е проклетата пожарогасителна система?

— Няма система — отсякох и посочих вратата на мостика. — Там има пожарогасител, веднага вляво.

Той хукна още преди да съм завършил изречението. Обърнах се към механичната работилница и се дръпнах точно навреме, преди фонтанът отново да направи всичко възможно да ми опърли веждите. Знаех, че вътре има и друг пожарогасител — до вратата вдясно; въпросът беше дали ще мога да вляза и да го взема, без да изгоря.

За нещастие в този момент възникна един още по-важен въпрос: какво бих могъл да направя с него ако и когато го взема? Пожарогасителите на корабите са с двукомпонентна смес — пяна, която спира достъпа на въздух до пламъците и в същото време отнема толкова топлина, колкото е възможно. Но този ацетиленов огън вече беше създал може би повече топлина, отколкото можеше да отнеме един малък пожарогасител; и при условие, че този огън имаше свой собствен източник на кислород, въпросът с потушаването на огъня беше още по-проблематичен.

Неочаквано чух до себе си дишане.

— Взех го — съобщи Никбар. Стискаше половинметров оранжев цилиндър. — Право вътре ли да пръскам?

— Право вътре — казах. Той натисна ръчката, към дишащите маркучи се заизлива жълтеникава течност, силно съскане се смеси с пращенето на пламъците. Смеси се, но не го премахна. За няколко секунди огънят намаля, когато сместа отне топлина от него, но после, изглежда, събра сили за нова атака. Маркучите се заизвиваха по непредсказуемия си начин и с почти триумфиращ рев огънят пламна отново.

Но тези няколко секунди бяха достатъчни. Скочих вътре и се хвърлих вдясно към пожарогасителя.

Измъкнах го от скобата точно по инструкция, макар че при състоянието, в което се намирах, бих го свалил независимо как е закрепен. Насочих го към маркучите и го натиснах.

Фонтанът от моя пожарогасител се присъедини към този на Никбар, резервоарите и маркучите изчезнаха в кълбящи се облаци мъгла. Но огънят все още бушуваше, намалял, но далеч от потушаване.

Имаше само една възможност и трябваше да я използвам преди пожарогасителите да се изпразнят и огънят отново да възстанови пълната си сила. Като поддържах струята колкото се може по-точно насочена, се втурнах право към нашия противник. Никбар извика нещо от вратата, но от шума не можах да разбера какво. Маркучите престанаха да се извиват, започнаха да се отдръпват и след половин секунда пламъкът изгуби възможността да ме изгори.

И в последния момент, събрал всички сили, скочих над пламъка и паднах точно до края на маркучите и ги поставих в гнездата им.

Чух Никбар да надава окуражителен вик и неочаквано издуващата се мъгла от пожарогасителя потече хладна около краката ми — силен контраст с топлината, която вече, изглежда, се опитваше да изпече краката ми в ботушите. Но през тези две последни секунди не обръщах внимание нито на огъня, нито на усилията на Никбар да го загаси. Хвърлих моя пожарогасител на пода, сграбчих дръжката на резервоара с ацетилен и я завъртях с всички сили.

С едно последно хъхрене на възмущение от маркучите огънят угасна.