Тимъти Зан
Гонитба за Икар (13)

13.

Пратихме Тера да спи, доколкото можеше да спи след страшно ободряващия ни разговор, и продължихме военния си съвет на мостика на „Икар“. Шон, които беше дежурен, изобщо не възрази да бъде освободен и тръгна към каютата си с провлечена стъпка, което подсказваше, че още не се е възстановил напълно от последния пристъп болестта си. Или от зависимостта от борандис.

Но макар мостикът да ни осигуряваше необходимото уединение или най-малкото уединението, което можехме да получим на „Икар“, той не ни предлагаше нищо нито като вдъхновение, нито като отговори.

— Колкото и да е трудно да се повярва — казах на Иксил докато наблюдавах как поровете се спускат по краката му и тичат към коридора да изпълнят задачите си на часови — мисля, че сега цялата работа е още по-объркана.

— Защо попита Иксил. — Вместо да имаме тайнствен убиец саботьор на борда, сега имаме само тайнствен убиец.

— Да бе това много ни помага — казах саркастично.

— А и Тера отпадна като заподозряна — продължи той, без да обръща внимание на сарказма в думите ми. — С което остават само Чорт, Никбар, Шон и Еверет. Това все пак е нещо.

— Само ако всичко, което тя ни каза, е вярно. Не забравяй, че снимката, която ни изпрати чичо Артър, не е много ясна. Тя може просто да е много умел лъжец с талант за импровизация.

— Наистина — каза той. Сега неговият глас беше пълен със сарказъм. — А да не би гравитационното поле от голямата сфера да идва от таланта й на лъжец и импровизатор?

— Добре де, добре — промърморих и се предадох. — Тера е света вода ненапита. Само имай предвид, че дори когато признава коя е, целите й могат да не съвпадат с нашите.

— Съгласен съм — отвърна той. — Тогава откъде идва допълнителното объркване?

— От Камерон. С цялото дължимо уважение, не вярвам много в твоята теория за отвличане. Ако те са знаели достатъчно, за да дойдат и да го отвлекат, защо не са отвлекли „Икар“?

— Може би не са знаели истинската му стойност — каза Иксил. — Може би са смятали, че товарът е в трюма, и да са решили, че нямат време да се занимават с него.

— Защо тогава ни позволиха да напуснем планетата? Във всеки случай те поне имат представа какво преследват. Сто хилядарки награда не се дават само въз основа на предположение.

— Такъв извод не е задължителен — каза той. — Може би единственото, което знаят, е, че на „Икар“ има нещо, което Камерон желае да откара на Земята, и искат да го видят от обикновено любопитство. Може би доносът за скъпоценни камъни беше просто претекст да надзърнат в трюма.

— Ако е така, значи имат страшни проблеми с координацията — посочих аз. — Наджиките ни пуснаха, без да им мигне окото.

— Също и Ейм-Мастр на Мейма — каза Иксил. — Мисля, че пат са решили да не манифестират своето участие в това публично.

— На високо ниво сигурно е широко известно — напомних му. — Половината от правителствата в региона вече са заплашени със санкции, ако не ни намерят и задържат.

— Вярно, но това не е същото като работа директно с местните администратори и митнически агенти — посочи той. — На висшите правителствени служители обикновено може да се вярва, че няма да изтече информация, особено когато става дума за нещо, което може да причини икономическа паника.

Намръщих се срещу дисплея си.

— И така, докъде стигаме с това?

— Най-малкото не сме толкова на тъмно, колкото повечето от онези, които ни търсят — вдигна рамене той. — Каквото и да знаят или да не знаят пат, те съвсем сигурно не са съобщили никакви подробности на никого. Защото тогава нито едно правителство не би и помислило да ни предаде на тях.

— Предполагам, че би трябвало да сме им благодарни — казах и се опитах да помисля какво предимство ни дава всичко това. Честно казано, не можах да видя. — Това обаче ни довежда до друг въпрос. Може би трябва да се заемем да съставим списък на правителствата, на които да предадем „Икар“ като последно спасение, за да не попадне в ръцете на пат.

— Бихме могли — съгласи се неуверено той. — Проблемът е да намерим някой, който да представлява по-малка заплаха от самите пат.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко — отвърна той най-сериозно. — Доколкото знаем, пат нямат истинска армия освен отбранителните си сили.

— Нямат. Наемат си грозници — казах раздразнено.

— Мисълта ми е, че пат биха използвали звездния двигател на „Икар“, за да затвърдят господството си в гражданския транспорт, докато някой друг може да го използва за военни цели.

Замислих се. Един по-бърз звезден двигател не би помогнал в битка в нормалното пространство, а в хиперпространството не беше възможно никакво сражение. Вярно, той би направил по-лесно транспортирането на войска, припаси и бойна техника, но това не би било голямо предимство в малките локални конфликти, които все още възникваха тук-там. Дори при огромна регионална война — всички се надявахме тя да е останала в далечното минало на спиралния ръкав — звездният двигател на „Икар“ не би дал на агресора голямо предимство.

Но пък нещо като звездния двигател на „Икар“ бе точно предимството, което би очаквал един потенциален агресор. Не особено приятна мисъл.

— Да, ще направим такъв списък — казах аз, станах и отидох при навигационния пулт. — Може би трябва да опитаме с консорциум, така че никой свят да няма абсолютен монопол.

— По-точно с консорциум, който ще позволи на екипажа на кораба да живее — каза Иксил. — За предпочитане е нещо по-малко ограничаващо от килия.

— Това също стои начело на моя списък с приоритети — уверих го и затраках по клавиатурата на навигационния пулт.

— Винаги е добре да имаш цел. Накъде точно отиваме в момента?

— Не зная — признах аз. — По принцип летим към Утено, тъй като с документите за напускане на Потоси ще ни е по-лесно да влезем и да излезем от друг свят на наджиките.

— Утено е само на, колко, седемдесет и пет часа?

— Седемдесет и три — уточних аз. — И тъй като това е само половината от пробега на „Икар“, мисля, че една спирка там може да ни позволи да се отскубнем от някой, който може би следи движението ни.

Махнах с ръка към пулта.

— Но започвам да се чудя дали не е по-добре да не попадаме във властта на никое отделно правителство повече от веднъж.

— Може би — каза бавно Иксил. — Все пак не съм сигурен дали това има значение. Пат сигурно са съобщили на всички по маршрута ни.

— Тогава мислиш ли, че трябва да се отклоним от този курс? Да летим по затворен кръг и да се опитаме да се промъкнем на Земята от другата страна?

— Не. — Той беше категоричен. — Пат не могат да бъдат излъгани толкова лесно… те ще съобщят навсякъде, където „Икар“ може да отиде. Това ще ни донесе единствено увеличаване на броя на спирките за зареждане, където сме най-уязвими, и ще даде повече време на пат да научат как точно изглежда „Икар“.

— И ако наистина държат Камерон, ще получат пълен списък на екипажа — съгласих се. — Значи остава Утено.

— Да, Утено — съгласи се Иксил и щракна с пръсти да извика поровете си. — Отивам да дремна — продължи той, когато животинчетата изтърчаха по краката му и забиха нокти в раменете му. — Искам да оздравея напълно преди да сме стигнали Утено.

— Пази се — предупредих го. — Нашият убиец може да не е доволен, ако следващите химикали не бъдат смесени, за да се получи отровен газ.

— Ще оставя Пикс и Пакс да пазят — увери ме той. — Пък и зная някои трикове за охрана на вратата. Ти се пази.

— От какво да се пазя? — отговорих остро. — Аз съм единственият, който може да пилотира това чудо! И единствено аз съм в безопасност на борда.

— Да се надяваме, че нашият убиец го помни — отвърна многозначително Иксил, стана и тръгна към вратата. — Но все пак не се надувай, че си единственият пилот.

Излезе и остави вратата отворена. Потвърдих вектора и подходящия момент за пристигане на Утено, после затворих навигационния пулт и се върнах на капитанския стол. И се замислих.

Разговорът ни с Тера беше добър. Той ни даде информация, която, стига всичко, казано от нея, да бе вярно, беше също много полезна.

Проблемът беше, че освен това той бе сринал цялата крехка кула, която си бях изградил толкова старателно след убийството на Джоунс. Преди това се чудех, когато парчетата на пъзела не можеха да се наместят. Сега вече го нямаше самия проклет пъзел. Джоунс и Чорт, саботажа с горелката, анонимните обаждания на различните митници и власти… всеки път, когато ми просветнеше, внимателно прибавях новите детайли към останалото, като се стараех да включа местонахождението по това време на всички заподозрени. И макар да не се заблуждавах, че съм подредил всичко, поне бях започнал да се надявам, че ще успея.

Сега изведнъж всичко се промени. Половината саботаж беше извършен от Тера и баща й, персонаж, за когото дори не знаех, че участва в тази конкретна сцена на нашата малка драма, и то по причини далеч по-малко злокобни, отколкото биха подсказали резултатите от тях. И с това откровение моят грижливо изготвян списък кой къде е бил стана направо за боклука. Всъщност почти всичко, което трябваше да си обясня, беше доносът за контрабандиране на скъпоценни камъни и компонентите за отровен газ и разбития бутон на вратата на Иксил.

И, разбира се, убийството на Джоунс.

И най-отвратителното беше, че точно това бяха инцидентите, за които никой нямаше убедително алиби. Всеки на борда би могъл да повреди респиратора на Джоунс; и всеки беше бил самичък по времето, когато беше бърникано в стаята на Иксил.

Всеки. Включително и Тера.

Защото противно на мнението на Иксил за мен тя все още беше подозрителна. Нещо повече. Снимката, изпратена от чичо Артър, за мен не беше категорично доказателство и ако Илейна Тера Камерон все още беше някъде из спиралния ръкав, ние никога нямаше да научим за това тук на „Икар“. Вярно, тя знаеше за другопланетния гравитационен генератор; но пък ако беше от екипа на археолозите или техниците, пак щеше да го знае. Чичо Артър беше казал, че ихмиситите са хванали цялата група, но след като не знаех източника на информацията му, бях принуден да я смятам за непълна, ако не и за направо подозрителна. Колкото до останалата част от историята на Тера, аз фактически не бях виждал Камерон на борда на „Икар“ и, разбира се, не бих потвърдил, че съм преследвал тъкмо него между двата корпуса.

А не можех да не забележа интересното съвпадение на времето на проникване на пат на разкопките на Мейма с двойката грозници точно когато „Икар“ беше готов да отлети. Може би беше съвпадение или нещо в тяхното собствено външно разузнаване беше привлякло любопитното око на пат; възможно беше те да са имали агент на мястото на разкопките. А ние имахме само думата на Тера, че тя не е била този агент.

Но пък повярвахме на казаното от всеки друг за това какъв е бил. Тера беше казала, че Камерон е пазил в тайна присъствието й на Мейма. Може би беше направил същото с всички други и както беше казала самата Тера, човек не може да каже онова, което не знае. Може би това беше вторият коз на Камерон.

И ако това беше вярно, то можеше накрая да обясни защо все още сме на свобода. Или нашият предател още не беше съобщил за нас на пат, защото очакваше наградата да се увеличи, или защото подозираше, че на борда има друг от хората на Камерон, и не искаше да разкрие истинските си намерения преди да разбере кой е той.

И така, защо беше убит Джоунс?

Знаел ли беше нещо, което уличава убиеца? Или пък убиецът се беше изплашил, че Джоунс може да научи нещо, което той не може да си позволи никой друг да знае? Трябваше да е било нещо, което механикът е научил при нормалните си задължения, иначе последвалото нападение над Иксил не би имало никакъв смисъл.

Освен ако заплахата с отровен газ не беше само параван. Може би единственото, което бе искал мистър X, е било да се освободи от Джоунс и покушението срещу Иксил е било мнимо, за да изглежда, че е срещу всеки, който се опитва да заема длъжността на механик на „Икар“.

Погледнах намръщено дисплеите. Тези размишления не ме довеждаха доникъде, само ме объркваха. Какво можеше човек като Джоунс — напълно непознат за останалия екипаж на „Икар“ — та какво можеше да знае, за да трябва да го убият? Може би фактът, че въпреки претенциите си за умения като механик Никбар не можеше да различи болт от пирон? Но защо едно нечувано изопачаване на истината трябваше да доведе до убийство? Освен това биографичната бележка на чичо Артър за Никбар показваше, че той има такива умения. Тогава дали не беше нещо около Чорт? Или Еверет, или Шон?

Къркоренето в стомаха ми нахлу в мислите ми като звуков сигнал, че не съм ял от доста време. Направих последна проверка на дисплея, станах и тръгнах към дневната. Корабът можеше да бъде оставен и сам, докато хапна един сандвич, а литър-два кафе може би щяха да ми помогнат да мисля. Макар че от опит много се съмнявах.

Направих си сандвич от доста невъобразими продукти и си налях кафе в кана, която не се разплисква. И изведнъж чух леки стъпки в коридора. Обърнах се и за моя пълна липса на изненада видях Чорт.

— Извинявай, капитан Маккел — каза той със свирещия си глас. — Нямах намерение да се натрапвам.

— Изобщо не се натрапваш — уверих го и му махнах да влезе. — Дневната е за всички. Влизай.

— Благодаря — каза той и колебливо влезе. — Зная, че дневната обикновено е за всички. Но сега не изглежда така.

— „Икар“ е необикновен кораб — напомних му аз, взех чинията и каната и седнах на масата. Досега не бях имал възможност да говоря с Чорт насаме, а случаят, изглежда, предлагаше идеална възможност за това. — И летим при необикновени условия — добавих. — На нашия екипаж му липсва обичайната сплотеност на хора, тръгнали да пътуват заедно. — Погледнах го изпитателно. — Макар че за теб това може би няма толкова голямо значение. Ти не летиш отдавна, нали?

Перушинестите му люспи леко изпърпориха.

— Толкова ли е очевидно?

— Е, малко — казах. — Аз обаче не бих се тревожил за това. Ти си креанец; космическите пътувания са в кръвта на расата ти.

— Може би. — Той изтрака тихо два пъти с човка; за пръв път чувах да издава такъв звук. — А може да е просто мит.

— Дори да е мит, страшно много хора го приемат за истина — казах аз и отхапах от сандвича. — Има ужасно търсене на креанци за излизане в открития космос.

— Търсенето може да е оправдано — каза той и ме погледна внимателно. — А може и да не е. Кажи ми какво ти каза Бородин за тази акция?

— Какво имаш предвид? — попитах и се намръщих. Беше казал „акция“. Не „пътуване“ или „курс“. — Бях нает да откарам „Икар“ от Мейма до Земята. Защо, на тебе друго ли ти каза?

— Не точно друго — отговори той. Чисто белите му очи продължаваха да ме изучават със смущаваща настойчивост. — Каза обаче, че имало и нещо повече.

Минаха още няколко удара на сърцето, после той продължи:

— Дванадесет други се опитваха да ме наемат на трудовата борса на Мейма — каза той. — Бородин ме дръпна настрана и ми каза, че макар да не можел да ми плати толкова, колкото ми предлагат другите, можел да ми предложи шанс да направя нещо за моите хора, нещо, което никога няма да се забрави.

— Разбирам — казах, като се помъчих гласът ми да е безразличен и непринуден, и отхапах нова хапка, за да скрия внезапното си треперене. Бях истински идиот до момента на откровението на Тера да не направя никаква връзка с данните, изпратени от чичо Артър за разцвета на креанската икономика и излизането на „Таларик“ на космическите линии. — Какво друго ти каза?

Очевидно бях преиграл акта на безразличие.

— Ти не ми вярваш — каза Чорт. — Извинявай за безпокойството.

— Не, не… моля те — казах и се приготвих да скоча, ако е необходимо, за да го спра. Неочаквано изникнаха цял куп нови възможности, които много исках да си изясня. — Не исках да кажа това. Разбира се, че ти вярвам. Каза ли Бородин нещо друго?

— Вие не разбирате — каза той. — Вие, хората. Вие страшно ненавиждате пат… чувам ви какво говорите. Но вие наистина не разбирате.

— Тогава ми помогни да разбера — подканих го и посочих стола срещу мен. — Защо, да не би да трябва да обичаме пат?

Той се поколеба, после бавно седна на посочения стол.

— Ти говориш, че излизането в открития космос е в кръвта на креанците — каза той. — Може би в известен смисъл е така. Ние обичаме свободното падане и се чувстваме добре в космически жизнени среди. В нашата родна система имаме пет, знаеш ли това?

Кимнах.

— Чувал съм, че били красиви. Ще ми се вашето правителство да разреши да ги посещават и некреанци.

— Наистина са красиви — каза той и белите му очи странно се разфокусираха. — Повечето креанци биха предпочели да живеят на такива места или в самия наш роден свят, ако това е възможно.

Очите му отново се фокусираха върху лицето ми.

— Но това не е възможно. В областта на науката или технологията ние нямаме нищо, което може да се конкурира с продуктите на Земята или Базни, или Дж’каир. Въпреки това ние трябва да продължим да създаваме богатство, ако искаме да използваме изгодите от тази технология или ако искаме да построим повече жизнени среди за нашия народ.

— Вие имате износ на храни — напомних му. — Зная, че тези храни са много търсени.

— Но те могат да се транспортират само на ограничено разстояние, защото бързо се развалят — каза той. — Изправени пред такава дилема, какво могат да направят креанците?

Въздъхнах. Разбрах много добре накъде бие.

— Наемат свои хора в спиралния ръкав, разбира се — казах аз. — Кажи ми каква част от твоето възнаграждение отива в креанското правителство?

Човката му силно изтрака.

— Седем десети — отвърна той.

Седемдесет процента данък! Робство с договор с тази разлика, че робуваха на собственото си правителство и на собствения си народ.

— Не бях чувал за това — признах. — Защо го пазите в тайна?

Перата му леко изпърпориха.

— А защо да говорим за него? Това е нещо, с което се гордеем. Да се продаваме в служба на другопланетяни не е приятно.

— Всъщност не е по-различно от това, което правят всички останали. Никой от нас не се продава: ние продаваме само уменията и опита си на други. Това се нарича работа.

— Това никога не е било креански начин на поведение — заяви твърдо той и наклони глава на една страна — много раздразнен птичи жест. — Но този начин може би се променя. Търговците на пат ни дадоха възможност да продаваме хранителните си продукти на повече пазари, отколкото преди. Само за две десетилетия ние може би ще имаме необходимите ни ресурси за жизнените среди, които искаме да построим. Когато това стане, ще можем да се върнем по домовете си, при нашите семейства и нашия народ.

Поклатих глава.

— Ще ни липсвате — казах аз. Наистина го мислех и трепнах като разбрах колко банално прозвучаха думите ми. — Защо ми казваш това?

Той сложи нежните си ръце на масата и леко потри пръсти.

— Някога се мислеше, че само нашата бъдеща свобода зависи от пат и техния звезден двигател. Но сега мнозина се страхуват, че самият ни живот е здраво в ръцете им. В циклите след като „Таларик“ започна да лети, все по-голяма част от нашите ресурси бяха предоставени за производство на повече храни за износ. Ако пат неочаквано откажат да ги извозват, нашата икономика ще банкрутира за едно денонощие.

Бях предупредил Иксил, че Чорт може да бъде чувствителен спрямо натиск върху пат; но не си бях давал сметка колко силно са застрашени креанците икономически от пат.

— Мисля, че разбирам — казах. — Какво искаш от мен?

Той помисли, после каза:

— Искам да не утежняваш отношенията ни с пат.

Господ ми е свидетел, че последното нещо, което исках, беше да разтревожа пат или техните приятели с ръчните крематориуми. За нещастие дори това, че продължавах да дишам, вероятно представляваше заплаха за тях.

— Какво те кара да мислиш, че искам да направя такова нещо? — попитах.

— Ти не обичаш пат — каза той. — А пат търсят точно теб и този кораб.

— Кой ти каза това?

Перата му изпърхаха.

— Никой не ми го е казал. Съществата, които ни показа младата жена в кръчмата „Бейкърс Дозън“, бяха клиентска раса на пат.

— Откъде знаеш?

— Това се знае от всички креанци — обясни той изненадан, че изобщо питам. — На всички търговски кораби на пат има креанци за работа в открития космос. С тях винаги пътуват ликами — като охранители и защитници. За разлика от пат, те са груби и вечно кисели.

— И понякога буйни — съгласих се. Поне грозниците вече имаха име. Чичо Артър щеше да е доволен от това. — Все пак това, че ликамите ме преследват, не означава, че са включени и пат.

Чорт чак се накокошини.

— Не ме лъжи, капитане — тихо каза той. — Ликамите не действат без разрешение на пат. Те не се движат през тези райони на космоса без присъствие и ръководство на пат.

— Не те лъжа, Чорт — уверих го спокойно и почувствах по тялото ми да полазват тръпки. Ако той беше прав, това означаваше, че около двамата ликами, които бях убил на Ксатру, трябваше да е имало надзирател пат. Пат, който просто е пропуснал да завладее „Икар“, намиращ се само през няколко преки.

А пък тримата пат, които двамата с Камерон бяхме видели в кръчмата на Мейма, вероятно бяха водили няколко ликами, криещи се някъде. Нещо, което трябваше да запомня, ако някога видех друг пат.

— Може би не е точно лъжа — каза Чорт. — Но все пак се опитваш да ме отклониш от истината. — Той отново наклони глава. — Каква е истината, капитане?

— Прав си, Чорт — въздъхнах и го погледнах втренчено в лицето: страшно ми се щеше да мога да разгадая изражението му. — Пат наистина искат този кораб. Те смятат, че на борда има нещо, което може да застраши тяхната икономическа империя, построена през последните петнадесет години.

— Това вярно ли е?

— Не зная. Но е възможно.

Един дълъг момент той остана неподвижен, навел глава към масата, притиснал пръстите си един към друг. Познавах тази креанска поза на дълбок размисъл. Аз също стоях неподвижен — страхувах се, че всяко помръдване от моя страна може да развали магията. Изпитвах все по-силно желание да мога да разчета изражението му. Никбар беше заплашил да напусне кораба, ако научи, че пренасяме контрабандна стока. Щеше ли да отправи същата заплаха и Чорт — или по-лошо, да я изпълни — сега, когато знаеше, че има сериозна заплаха да станем причина гневът на пат да се стовари върху Креа?

С неочакваност, която ме стресна, Чорт ме погледна и каза:

— Тази заплаха за пат би ли могла да бъде от полза за Земята?

— Ако всъщност е заплахата, за която мислят пат… а в това не съм сигурен… тогава отговорът е да.

— А ще бъде ли от полза за Креа?

Поколебах се.

— Не зная. Ако зависеше от мен, вие сигурно щяхте да сте едни от тези, които ще имат полза, при условие че помогнете за това пътуване. Но не мога да ви обещая.

— Бородин загатна, че случаят ще е такъв — напомни ми той. — Не може ли да му се вярва?

— О, на него може да му се вярва — уверих го. — Но ние не знаем къде е той сега, а решението може да бъде взето без него. Особено ако някой друг завземе „Икар“ преди да можем да го закараме на Земята.

— А ако успеем да го закараме на Земята?

— Пак не мога да обещая — казах и усетих как по челото ми се стича пот. С поставеното на везна бъдеще на цялата си раса Чорт очевидно пресмяташе шансовете и претегляше възможностите.

За нещастие аз виждах пред него само три възможности, от които да избира: да напусне кораба, да ни помогне да откараме „Икар“ на Земята или да ни предаде на пат при първата възможност, която му се удаде, с надежда да изкупи икономическата сигурност на своя народ. Само краткосрочна сигурност, разбира се — в дългосрочна перспектива пат не бяха по-великодушни от никоя друга раса. Но съпоставена с демонстрираната способност за дългосрочна омраза дори краткосрочната изгода беше най-логичният път, по който да тръгне. На мястото на Чорт аз вероятно бих направил този избор.

А ако той…

Неочаквано почувствах неудобство от тежестта на плазмения си пистолет. Не можехме да си позволим Чорт да напусне кораба. Точка. Дали той планираше да ни предаде, или просто се надяваше да изчезне преди пат да са ни намерили, нямаше значение — ние не можехме да го оставим да се разхожда свободно с онова, което знаеше за „Икар“ и за екипажа. Трябваше да го държим на борда, дори заключен или завързан, докато тази ужасна игра на криеница не свършеше.

Чорт изведнъж обърна глава към дневната и каза:

— На корпуса се образува друг ръб. Най-добре ще е да спреш кораба.

Не бях чул нито почувствал нещо, но не се съмнявах в преценката му. Бях се изправил още преди да беше спрял да говори. Изскочих от дневната и бях по средата по пътя към мостика преди да ми дойде наум, че изобщо не се бях усъмнил в преценката му. Бях вече на мостика и се пресягах към червения бутон, когато от корпуса проехтя характерен стържещ звук.

Чак много по-късно, когато ръбът беше отстранен и отново летяхме, се сетих, че той не се беше върнал да довършим разговора.

Или бяхме свършили разговора, а аз просто, не бях разбрал това? Както не знаех коя от трите възможности е решил да избере.

Помислих си да го извикам по интеркома и дори да отида при него в каютата му. Но се отказах и от двете. Не можех да му предложа никоя от гаранциите, които той очевидно желаеше, а без такова обещание нямаше нищо, което мога да кажа, за да го придумам да остане на „Икар“. Един по-нататъшен натиск не би довел до нищо освен да накара и двама ни да се чувстваме неудобно.

Във всеки случай бяхме на по-малко от три дни от Утено. Някъде през първия час след кацането ни щях да разбера кой път е избрал.