Тимъти Зан
Гонитба за Икар (11)

11.

Полетът от Потоси до Морш Пон продължи осемдесет и четири часа, които преминаха и по-гладко, и по-неприятно, отколкото очаквах. Спирахме само два пъти, за да може Чорт да поправи още гънки на корпуса, което, предвид рисковата конструкция на „Икар“, съвсем не беше толкова лошо. Може би сферичната конструкция на главния корпус, колкото и неуместна да беше, всъщност издържаше по-добре на налягането на хиперкосмоса от източените, изящни линии, каквито имаха повечето космически кораби. А може би цялото ни щастие беше еднопосочно прехвърлено върху нашия корпус.

Нямаше повече опити за саботаж, най-малкото не такива, които да са забележими, но имахме много други проблеми. Дозите борандис извадиха Шон от критичното състояние и го спасиха от трайни нервни поражения поне временно. За нещастие той вече бе отишъл твърде далеч, което изискваше повече от нормалното количество лекарства, за да се стабилизира. Еверет смяташе, че ще е добре до Морш Пон и може би дори до следващата ни спирка, но се налагаше по-скоро, отколкото се надявах, да набавим нови дози.

Архаичният ни компютър беше друг проблем, който също си показа рогата. Проблемът, за който беше споменала Тера с нейния дисплей, се оказа много по-сложен от обикновена настройка. Щом отвори кутията, и той стана ясен: тънки слоеве почти микроскопичен прах, прах, който просто имаше достатъчна електрическа проводимост, за да създава разнообразни поразии, когато охладителните вентилатори го издухваха върху различни платки и компоненти.

Беше също толкова очевидно, поне за Иксил и за мен, как се е случило. Пъхнат в някоя от долните каюти на Мейма, докато техниците на Камерон бяха потягали „Икар“, компютърът бе имал прекрасна възможност да събере прах през различните отвори. Но, разбира се, никой друг от нашия екипаж не знаеше историята на кораба, а потокът от въпроси и оплаквания — по-голяма част от последните от Шон въпреки твърдението, че лекарството го правело мил и кротък — от известно време бяха доста намалели. Иксил понесе бремето от това, тъй като прекара почти седемдесет часа с Тера и Шон, помагайки им да разглобят компютърната система, да я почистят основно и отново да я сглобят.

Това само по себе си имаше както плюсове, така и минуси за моето душевно равновесие. Плюсове, защото Иксил, затворен с Шон и Тера, означаваше, че никой от тях няма да се промъква около дюзи на горелки или да се включва в интеркоми; минуси, защото през същите тези седемдесет часа бях лишен от помощта на Иксил за всичко, което можеше да се наложи да върша.

Което означаваше, че по времето, когато щяхме да имаме възможност да изпратим Пикс и Пакс между двата корпуса за подробно изследване, там вече нямаше да има нищо, което да могат да намерят. Никакви отпечатъци, които можеше да е имало преди множеството вибрации да са ги заличили; никакъв евентуално забравен инструмент; никакви следи от дадени на късо линии на интерком — вече сигурно бяха оправени, и то така, че да не личи. Почти единственото, което поровете можеха да намерят, беше странният факт, че външният корпус се усеща, мирише или има вкус на нещо, каквото не са срещали. Това сигурно не беше стандартен метал за корпус. По едно време фактически и аз се чудех дали митничарите на Потоси не са били далеч от истината — че Камерон контрабандира злато или иридий, или някой друг скъпоценен метал, прикован към вътрешния корпус. Но това изглеждаше и много сложно, и много малко за човек с репутацията и ресурсите на Камерон. Освен това не подсказваше нищо за нарастващия натрапчив интерес на пат към нас.

Възползвах се от ангажираността на Тера и Шон с компютъра и проверих каютите им, но и проверките не дадоха резултат. В никоя нямаше таен склад със скрити оръжия, глини кодови патиански книги или инструкции как се извършва саботаж на космически кораб. От друга страна, в каютата на Тера не намерих нищо, което да потвърждава, че тя е член на някоя от онези религиозни секти, чиито членове казват само първото си име. Може би беше просто предпазлива и не желаеше да казва цялото си име на непознати.

Моралният дух на екипажа не беше много висок. Тайните опасения на Еверет, че отиваме на кочина като Морш Пон, не останаха дълго тайни и около два часа след тръгването открих, че Шон и Тера провеждат кампания срещу мен да намеря някое друго място за зареждане. Никбар и Чорт не се присъединиха към агитката, но за Никбар имах подозрението, че се чуди дали не съм избрал Морш Пон преднамерено, за да не може Тера да намери човек, заслужаващ по-голямо доверие от мен, с когото да ме замени.

Накратко, минаха три и половина тежки дни на разочарование за всички. И с Морш Пон пред нас не очаквах нищо по-добро.

Късно следобед минахме над главната колония откъм запад и час след залез бяхме над Блу Дистрикт, нашата цел. Пристигаше единствено нашият кораб, макар да бях видял няколко други да излитат — всичките вероятно с фалшиви идентификационни документи като нашите. Съобщих на контролния център определения космодрум, получих координатите и приземих „Икар“ в тъмнината.

Извиках екип за зареждане и тръгнах към кърмата. Входният люк не беше отворен — очевидно всички бяха решили, че аз трябва да имам честта да бъда пръв, в случай че има изстрели. Сложих плазмения си пистолет в кобура — с изключение на Никбар никой друг не знаеше за оръжието и не изпитвах потребност да им съобщавам, — набрах кода и зачаках напрегнато. Люкът тежко се отвори. Този космодрум нямаше удобни вдлъбнати рами за приземяване, на каквито се бяхме радвали при последните ни две спирания, в резултат на което гледах над околния пейзаж от десет метра височина.

Никога не бях кацал на Морш Пон, но не можех да си представя, че гледката от тази височина е по-добра, отколкото отдолу. Дори на слабата улична светлина кръчмите, приютите за нощуване на бездомни и различните други вертепи, които изпълваха пространствата между различните групи площадки за приземяване, изглеждаха мрачни и недружелюбни. Повечето от сградите бяха неосветени, което им придаваше още по-мрачен вид. Пред нас имаше празен парцел, който приличаше на плешиво място сред неравните редици на сградите наоколо. В небето се виждаха няколко звезди, но дори и те изглеждаха унили, сякаш не искаха да гледат Блу Дистрикт.

— Интересно — промърмори Иксил зад мен. — Защо няма никого?

Намръщих се и погледнах сцената с нови очи. Беше прав. Вече бях забелязал тъмните сгради и празните площадки за приземяване директно пред мен; сега видях, че никоя от най-близките площадки не е заета. В далечината съгледах нещо, което може би бяха извитите корпуси на два кораба, а на двеста метра вдясно имаше една кръчма с осветен вход. Но това беше всичко. Фактически никакви кораби, никакви отворени магазини, никакви транспортни средства, с изключение на зареждащата цистерна, която идваше към нас, и въобще никакви пешеходци. Сякаш бяхме кацнали в някой призрачен град.

— Хей, Еверет, ти нали каза, че това място гъмжало от убийци и пирати — извика обвиняващо Шон. — Къде са?

— Не зная — отговори Еверет зад мен. — Има нещо лошо. Нещо много лошо.

— От контролната кула споменаха ли нещо, когато се обади? — попита Никбар. — Болест, чума, карантина… изобщо нещо?

— Нито дума — казах аз, загледан в единствената осветена кръчма. Бяхме много далеч, за да мога да прочета фирмата, но доколкото познавах чичо Артър, бях готов да се обзаложа, че е „Бейкърс Дозън“ — мястото, което беше споменал в последния ни разговор. — Може би там ще могат да ни кажат нещо — предположих и посочих. — Някой да иска да дойде на разходка?

— Не и аз — каза твърдо Еверет. — Ако има някаква болест, не искам да я лепна.

— Законът изисква контролната кула да предупреждава пристигащите кораби за опасности за здравето.

— Това е Морш Пон. Тук сборниците със закони се използват за други цели — контрира Еверет. — Благодаря, но аз оставам тук.

— Аз също — присъедини се Шон.

— Аз идвам с теб — каза Тера. — Имам нужда да изляза за малко от кораба.

— Включи и мен — добави Никбар.

— Разбира се — казах, без ни най-малко да се изненадам от желанието им. Нито Тера, нито Никбар се тревожеха толкова от микробите, колкото да не се измъкна и да не направя нещо, което те не одобряват. — Чорт? Иксил?

— И аз ще дойда — съгласи се Чорт. — В кръчмата може би ще мога да си купя бутилка компри.

— Може би — съгласих се и се зачудих какво ли е компри. Вероятно някаква креанска напитка. — Ами ти, Иксил?

— Искам първо да видя, че корабът се зарежда — отговори той. — Ще ви настигна.

— Добре — казах, като се престорих, че му вярвам, и заслизах по стълбата. Най-вероятно той нямаше да се присъедини към нас; щеше да остане на кораба и да наблюдава Еверет и Шон като ястреб с лице на игуана. — Няма да се бавим.

Разходката по безлюдните улици беше зловеща, стъпките ни кънтяха неестествено силно в тъмнината. Оглеждах всеки вход и уличка, покрай които минавахме, като очаквах да видя човешки или другопланетни фигури да дебнат в тъмнината. Но входовете и уличките бяха пусти.

Стигнахме до кръчмата без проблеми и установихме, че наистина е „Бейкърс Дозън“. Отворих вратата и погледнах вътре.

Беше доста обширно, недостатъчно осветено, но иначе изненадващо уютно — с тежки дървени маси и столове, традиционен дървен бар земен стил по цялата дължина на лявата стена и дори вдълбано в пода огнище в средата на помещението — не беше запалено. Посетителите бяха малко: десетина отпуснати на вид другопланетяни, банда пирати около три маси близко до бара; две млади жени, седнали на една маса близко до дясната стена; и три облечени в наметала закачулени фигури, навели глави над една маса в ъгъла в дъното. Това беше всичко. Зад бара космато улкомалско лице гледаше навъсено студеното огнище. Когато влязохме, барманът вдигна глава и костеливите му бузи леко почервеняха от изненада.

— Значи вие сте от кораба, за който чух, че е пристигнал — каза той и се изправи. — Добре дошли, добре дошли.

— Благодаря — казах и огледах другите клиенти. Пиратите ни погледнаха, когато влязохме, но след бърза преценка отново наведоха глави към напитките си. Двете жени все още ни гледаха. Тримата с наметалата в дъното не си направиха труда дори да вдигнат глави. Може би вече бяха достатъчно пияни, за да ги интересува, макар че липсваха празни чаши, традиционно свързвани с напиване до такава степен. От друга страна, видях, че на никоя от масите няма селектори на меню, което означаваше, че барманът е същевременно и сервитьор, а от това, което се виждаше, сигурно не беше много зает да поддържа помещението подредено.

— Още ли сервирате?

— Какъв смисъл? — въздъхна той. — Всички вече избягаха.

— От какво са избягали? — попита Тера зад мен.

Барманът отново въздъхна.

— От балтий — каза той с тон, който беше едновременно гневен и примирен. — Късно следобед получихме съобщение, че готвят набег за спреймаркер.

— За какво? — попита Тера.

— Това е пример на балтийския закон за виновен за съучастничество — каза Чорт, докато отивахме към една маса близко до вратата, настрана от другите посетители. Избрах стол така, че да мога да наблюдавам входа и поне с периферното си зрение да държа под око другите клиенти. Никбар седна от лявата ми страна, с което пиратите бяха право в зрителната му линия, а Тера седна отдясно, откъдето не можеше да вижда много, с изключение на вратата и мен. Ако двамата съзнателно бяха намислили да ме държат в клопка, не биха могли да изберат по-добри места.

— Според балтийския закон общуването с личности, известни като престъпници, също е престъпление — продължи Чорт и се отпусна внимателно на останалия свободен стол.

— Много си запознат — похвали го барманът. — Репутацията на Морш Пон е напълно неоправдана, уверявам ви, но те периодично идват и пръскат със спрей багрило корабите на нашите площадки за кацане. Всеки такъв кораб, който влиза в космодрум, стопанисван от балтий, веднага се задържа и проверява, а екипажът се арестува и подлага на разпит.

— Разбирам защо това не се харесва на клиентите ви — съгласих се и кимнах към бандата пирати. — Те още ли не са получили съобщението?

— Капитанът им ми каза, че те не се страхували от балтий — отвърна барманът тихо и погледна към тях. — Друг член на екипажа обаче сподели, че планирали скоро да сменят покривните плочи на корпуса на кораба си.

Той посочи седящите на другите маси.

— Колкото до жените, те работят в един частен пансион, „Шик Плейс“. Джентълмените в дъното пък са толкова пияни, че не могат да си тръгнат.

Той наведе глава към мен.

— А каква е вашата история?

Намръщих се.

— Какво имаш предвид?

— Ами идвате тук въпреки че се говори за предстоящ набег.

— Което ние очевидно не сме знаели, нали? — обясних аз.

— Когато пристигнахте, нямаше ли други кораби, които да напускат? — контрира барманът. — Някой все пак трябва да си е отивал. Никой ли не ви предупреди?

— Да, имаше други кораби, които заминаваха — казах малко нетърпеливо, защото в главата ми забръмча предупредителен звънец. Никога не бях идвал на Морш Пон, но криминалните свърталища, които ми се бе налагало да посещавам, не бяха известни с прекалено любопитни бармани и сервитьори. Този вид разпит беше необичаен, въпреки че барманът навярно умираше от скука. — Но никой от тях не си направи труда да ни предупреди. А ти защо смяташ, че това те засяга?

— Не му обръщай внимание — прозвуча един сопранов глас от лявата ми страна.

Обърнах се. Една от двете жени беше станала и идваше към нас. Беше със среден ръст, стройна и ходеше малко неустойчиво. Зачудих се за момент дали не е куриерът на чичо Артър, но плътно прилепналата рокля, която носеше не можеше да скрие и покерен чип. Е, това поне означаваше, че не бива да се страхуваме, че може да ни нападне с оръжие.

— Извинявай, не те разбрах — казах.

— Казах да не му обръщаш внимание — повтори тя и посочи улкомалеца с повече или по-малко презрително пренебрежение. Слабата светлина в помещението се отрази за момент в големите й евтини обеци. Видях, че на врата носи шалче на момиче от бара — специален кариран плат, рекламиращ услугите, които предлагаше, и таксата за тях. За момент се зачудих дали Тера знае за тези неща; надявах се, че не знае.

— Казва се Нарптрик — продължи жената. — Обаче му викат Носльо, понеже си пъха носа навсякъде. Имате ли нещо против, ако седна?

— Бизнесът не върви, а? — попита Тера с леден глас. Очевидно знаеше за шалчето.

Жената й се усмихна — осемдесетпроцентова усмивка на самодоволство.

— И твоят ли? — попита съчувствено тя, придърпа един стол от съседната маса, ловко избута с бедро Тера за неин очевиден ужас и намести стола си доста недвусмислено между нея и мен. — Аз съм просто дружелюбна, тъй като вие сте чужденци тук и прочие — добави тя, седна и обърна лице към мен и гръб към Тера. — Да има някакъв закон срещу това?

— Тук няма закони срещу нищо — продължи Тера многозначително. — Очевидно.

— И както каза ти, бизнесът не върви — добави жената и се размърда да си направи още малко място. — Сигурна съм, че с никой друг от присъстващите тук не мога да проведа свестен разговор. Казвам се Дженифър. Какво ще кажеш да ми купиш едно питие?

— Какво ще кажеш, ако ти предложа да отидеш някъде другаде? — отвърна Тера ядосано. — Това е личен разговор.

— Нервна е, нали? — коментира Дженифър и на устните й се появи весела усмивка. — И недружелюбна. Често ли идвате тук?

Тера се надигна да стане, но Чорт я дръпна за ръката и тя пак седна.

— Страхувам се, че сме почти разорени, Дженифър — отговорих дипломатично. — Имаме пари колкото за гориво. За непредвидени разходи не остана нищо.

Тя ме погледна недоверчиво.

— Много лошо. — После погледна улкомалеца, който все още стоеше очаквателно зад Чорт. — За мен една малка водка, Нарп.

— А за останалите? — попита той.

— Случайно да имаш компри? — попита Чорт.

— Не, нямаме такова нещо — отвърна Нарптрик. — Нямаме креански напитки.

— Може би ние имаме в „Шик Плейс“ — каза Дженифър. — Там обслужваме всички видове пороци. — Тя се усмихна лукаво на Чорт. — Не е далеч, ако искаш да отидем да проверим.

Чорт ме погледна неуверено.

— Ако имаме време…

— Не — заяви категорично Никбар с тон, който не оставяше място за никакъв спор. — Щом заредят кораба, си тръгваме.

— Прав е — подкрепих го аз. Не ми харесваше мисълта да оставя някого от групата да се скита самичък. — Три коли и една вода — обърнах се към бармана.

Челото му почервеня в знак или на примирение, или, може би, на презрение за такова скъперничество. После той тръгна към бара, като мърмореше под нос.

— Три коли и една вода? — възкликна Дженифър и поклати глава. — Вие наистина сте големи прахосници.

— Каза ти се, че нямаме пари в брой — твърдо заяви Тера. — Така че не си губи времето.

Дженифър вдигна рамене.

— Чудесно. Трябва обаче да знаете, че има лесен начин бързо да направите много пари.

Тя се наведе над масата и зашепна заговорнически:

— Има един кораб… никой не знае точно къде… Като го намерите, той ще ви донесе сто хиляди коммарки. В брой.

Побиха ме тръпки.

— Хайде стига де! — възкликнах аз, като се постарах гласът ми да прозвучи безразлично. — И защо този кораб струва толкова много? И за кого?

— Не зная — каза тя, обърна се и взе един сгънат лист от съседната маса — очевидно бе оставен при масовото излизане на клиентите. — Но тук всичко е казано. — И ми го подаде.

Разгънах го. За моя пълна липса на изненада беше същата листовка, която Джеймс Фулбрайт беше размахал под носа ми на Дорсинд.

С две неприятни разлики. Първата, както бе казала Дженифър, беше наградата — беше скочила от първоначалните пет хиляди на сто хиляди. И втората, че старата снимка от Търговския флот беше сменена с нова. Изключително добра.

— Това е някаква измама — казах, сгънах листовката и я пуснах на масата пред мен; кожата зад фалшивите белези на бузите ми потрепна. Значи затова агентът на пат на Дорсинд се беше отказал дори от символична съпротива. В неговите очи да ме остави да напусна планетата е било по-малко важно, отколкото да остане жив, за да предаде по-точно описание на господарите си. Изведнъж дегизировката ми вече не ми изглеждаше толкова удобна и непроницаема. — Защо ни я показваш?

Дженифър посочи с ръка наоколо.

— Защото аз съм вързана тук. Но вие не сте. И може да видите някъде „Икар“.

Чорт изтръгна някакъв странен звук от гърлото си, после попита;

— Какво каза? „Икар“?

— Е, никой не знае как изглежда — каза Дженифър, без да му обръща внимание. Беше вперила очи в мен и ме гледаше все по-прелъстително. — Но казват, че този тип от обявата бил на него. И вие може би ще видите кораба; може би ще видите и човека.

— И тогава? — подканих я аз.

Тя се наведе още по-близко до мен.

— Тогава ще ме потърсите тук — отговори тя. Дишаше право в лицето ми. Миризмата на парфюм, смесена с алкохола в дъха й, определено беше на най-ниското ниво в гамата на аромати. — Аз зная на кого да изпратя новината и от кого да получа парите.

— Нали каза, че просто искали кораба? — обади се Тера. Сега тя беше взела обявата и я разглеждаше. Въпреки слабата светлина ми се стори, че лицето й малко пребледня.

— Искат и кораба, и екипажа — обясни Дженифър. Все още не откъсваше поглед от мен. — Не можеш ли да четеш?

— И защо? — настоя Тера и подаде обявата на Никбар. — Защо им е?

Дженифър я погледна с неудоволствие и изръмжа:

— Отде да знам? — Явно беше ядосана, че прекъсват търговската й реклама. — И не ме интересува. Работата е, че от това могат да се направят пари и ние можем да сме тези, които ще ги направят.

— И как предлагаш да ги разделим? — попитах.

Тя отново ми се усмихна. Очевидно ролята на прелъстителка беше единствената, която знаеше как да играе.

— Всичко, което искам, е да се върна на Земята и с няколко хиляди да се устроя там — каза тя задъхано и отново се наведе към мен. — Това е всичко… останалото вземате вие. Само срещу едно малко обаждане по СтаррКомм. Дори ще ви дам пари за обаждането.

— И за какво си ни ти? — намеси се Никбар, като вдигна очи от обявата. — Защо да не се обадим ние?

— Защото аз зная как да ви набавя допълнителни петдесет хиляди — каза жената. — Частни пари. Пари за отмъщение. Виждате ли онези тримата там?

Обърнах глава. Трите закачулени фигури все още бяха наведени над масата си; но докато всички гледахме натам, сякаш по сигнал един от тях се размърда и движението беше достатъчно да зърна лицето му под качулката.

Беше от грозниците.

От лявата ми страна, откъм Никбар, се чу слабо, но остро поемане на въздух. Обърнах се да го видя, но той вече беше възвърнал обичайното си бездушно изражение.

Но сдържаното поемане на дъх беше показателно. Очевидно Никбар се беше срещал някъде с тези момчета.

— Пуснаха новината, че прибавят още петдесет хиляди към наградата — продължи Дженифър. Подобно на реакцията към името на преследвания кораб преди малко тя очевидно беше изпуснала реакцията на Никбар при вида на грозника. Или беше по-пияна, отколкото мислех, или влагаше толкова много усилия в опита си да ме съблазни, че не обръщаше внимание на нищо друго. — Чух, че човекът от обявата се бил скарал с две от приятелчетата си.

— Значи толкова са били приятели — казах. Взирах се с усилие в лицето й не защото беше неприятно, а защото тя отново се беше приближила само на няколко сантиметра от мен. Може би разчиташе на въздействието на парфюма си да постигне желания успех.

Телефонът в якето ми звънна.

— Извинявай — казах, обърнах се настрана и пъхнах ръка в джоба си, радостен от това, че макар и временно, мога да се откъсна от погледа й.

Беше Иксил, точно както очаквах.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Просто чудесно — отговорих. Нарптрик се върна с поръчаните напитки. — Разбрахме защо всички други са отлетели.

— Добре — каза той. — Но каквато и да е причината, те се връщат.

— Изглежда… Какво?

— Виждам петнадесет кораба във вектор за приземяване — каза той. — Поне пет от тях се насочват към нашия космодрум.

Погледнах улкомалеца и попитах;

— Нарптрик, балтий вземат ли пленници?

— Не, разбира се! — смая се той. — Не биха дръзнали… това е суверенна територия на улко.

— Тогава си прав, връщат се — съгласих се със съобщението на Иксил, като се помъчих да не допусна неочакваното напрежение да проличи в гласа ми. Цяла тайфа от завръщащи се пирати, контрабандисти и главорези; и вероятно всеки от тях с грижливо сгъната листовка на пат в джоба. Точно каквото ни трябваше. — Докъде стигна зареждането?

— Почти до половината — каза той. — Трябва да свършим, когато първата вълна пристигне. Дотогава трябва да сме готови за излитане, така ли да те разбирам?

— Ако не и по-скоро — казах аз. Каквото и да бе намислил чичо Артър за нас, най-добре беше да се откаже, и то бързо. — Идваме.

Изключих телефона и го пъхнах в джоба си.

— Някаква неприятност ли? — попита Дженифър.

— Точно обратното — уверих я и вдигнах чашата до устните си, но не пих — барманът може би ме беше разпознал и беше сипал вътре нещо. Ако досега не бях развил параноя, при това пътуване сигурно щеше да стане. — Корабът ни е почти зареден и трябва да тръгваме преди останалите ти клиенти да започнат да ангажират целия периметър на гравитационните лъчи.

Лицето й помръкна. Толкова усилия — и сега се канехме да си тръгнем, без да й дадем възможност да завърши онагледяването на лекцията си.

— Помисли ли за предложението ми? — каза тя с нотка на молба в гласа. — В него може да има и допълнителна изгода, не само пари.

— Така ли? — възкликнах и се противопоставих на изкушението да огледам дрехата й. Щеше да е евтин трик, пък и тя сигурно получаваше достатъчно от обикновените посетители на „Бейкърс Дозън“. — Я покажи!

Евтините трикове очевидно бяха основното в репертоара на Дженифър. Тя сложи дясната си ръка зад главата ми, обеците й се допряха за момент до косата ми, притегли ме последните тридесет сантиметра, които все още ни отделяха, и ме целуна.

Беше си истинска целувка, с истински натиск на устните, с отчаяната сила на жена, която вижда в това последния си шанс. Помислих си как бе казала, че е затворена тук и че иска да отиде на Земята, и за пръв път, откакто се бяхме срещнали, ми стана мъничко мъчно за нея.

А после езикът й се мушна между устните ми — и изведнъж пристъпът на съчувствие изчезна в неочакван прилив на изненада и вълнение.

Стори ми се, че мина дълго време преди натискът да намалее и тя да се отдръпне, макар че не беше повече от няколко секунди. Главата й се отмести от моята зрителна линия и видях Тера да ме гледа ледено. Открих, че непочтително се чудя през колко други изражения на изненада, ярост или отвращение е преминала. Дори и пропаднал мошеник като мен не трябва да се държи така в присъствието на една дама.

— Не забравяй, че там, откъдето дойде това, има много повече — каза Дженифър с прелъстителния си глас и лениво се изправи. Очевидно беше много доволна от себе си. — Ако видиш „Икар“, обади се по СтаррКомм в Морш Пон и остави съобщение за Дженифър в „Шик Плейс“. — И с последна усмивка към всички и усмивка на превъзходство към Тера се оттегли.

Всички други ме гледаха с различна степен на очакване.

— Е, не стойте като препарирани — казах аз. За моите може би свръхчувствителни уши гласът ми прозвуча малко неясно. — Изпийте си колите и да ставаме.

Изпиха си колите без коментар. Аз оставих моята чаша недокосната и тайно гледах Дженифър, докато вадех дребни монети. Тя се върна на масата си и каза нещо на приятелката си; а докато ставахме, отиде при масата на тримата грозници и погали единия.

— Да тръгваме — казах и сложих ръка върху гърба на Тера да тръгне първа — просто приятелски жест, от който моментално се отказах при изгарящия й поглед.

Отправихме се към вратата; там минах пред другите и хвърлих един последен поглед назад. Пиратите ни гледаха с универсалните подозрителни изражения на постоянно преследвани хора. Барманът беше зает с подреждане на бара, бухлатите му вежди бяха умерено оптимистични в страстно очакване на клиенти. Приятелката на Дженифър беше извадила огледалце и оправяше грима си със същия вид на очакване.

Самата Дженифър седеше на масата в дъното, наведена към единия грозник, и му говореше настойчиво, сякаш се мъчеше да го събуди, обеците й улавяха светлината. Очите и зърнаха моите; и макар тя да не се усмихна, знаех, че се разбрахме.

Връщането беше много спокойно. След случилото се в кръчмата, изглежда, никой не искаше да говори с мен, а аз определено нямах намерение да започна разговор.

Иксил тъкмо плащаше на зареждащите. Заповядах всички да отидат по местата си, после изчаках в тунела Иксил да свърши, така че да мога лично да прибера стълбата и да запечатам люка. Отправих се по коридора на средната палуба към мостика, затворих вратата и седнах на капитанския стол.

И едва тогава, когато нямаше никой, който да ме види, извадих от мястото му между челюстта и бузата си предмета с размерите на чип за покер, който Дженифър беше прехвърлила от своята уста в моята по време на нашата целувка. Отвих капачето и внимателно извадих навития микрофилмиран документ и шест таблетки борандис, които бяха напъхани плътно под него.

Чичо Артър беше удържал на думата си.

 

 

Документът, за мое неудоволствие, но не и изненада, беше написан на каликсирски.

— Мразя го, когато прави това — въздъхнах аз, подадох докуматора на Иксил и легнах на койката. — Прочети го ти. Нямам настроение да дешифрирам каликсирски.

— Разбира се — каза Иксил, настани се удобно срещу вратата на каютата ми, като прояви такт да не започне отново да ми чете лекция защо чичо Артър постъпва по този начин. Каликсирският беше може би един от най-малко познатите езици в спиралния ръкав, което автоматично спомагаше за сигурността, ако случайно писмата попаднеха не у когото трябва, макар че се учеше изненадващо лесно. Освен това с начина, по който беше построено писмото на този език, самите думи бяха много по-къси от еквивалентните английски, което означаваше, че на квадратен сантиметър може да се помести много повече текст.

А ни бяха изпратили много квадратни сантиметри.

— Започваме с Никбар — каза Иксил. — Имаме снимка. Малко стара… но, да, прилича си. Свидетелство за специалист по двигатели за звездни кораби и неофициално обучение по механика… тук са датите и подробностите; после можеш да ги видиш. Десет години в Бреговата охрана на Земята, точно както казва, стига до чин старши сержант… Интересно. Чувал ли си за някакъв опит преди шест години от Бреговата охрана на Земята да отмъкнат двигател „Таларик“?

— Не и докато чичо Артър не го спомена — отговорих, зачуден защо ли споменаването на шест години ми звучи познато. — Никбар участвал ли е в него?

— Щом се описва тук — отговори сухо Иксил. — Той е бил в групата на командосите, които са проникнали в завода „Пат Стар Транспорт Индъстрис“ на Ойгрен.

— Шегуваш се! Нашият Никбар?

— Така се казва тук — увери ме Иксил. — От посочените по-долу подробности става ясно, че е напуснал служба три месеца след провала на акцията.

В стомаха ми започна да се появява странно усещане. Шест години! Никбар беше казал, че преди шест години е напуснал флота.

— Казва ли се защо се е провалила акцията?

Иксил ме погледна особено.

— Всъщност има бележка, която предполага, че може би до пат е достигнала вътрешна информация. Виждаш ли някаква връзка?

— Може би — казах мрачно. — Три месеца е точно времето за провеждане на закрит военен съд.

— Сигурен ли си?

— Повярвай ми. Нали съм съден, забрави ли? И едно друго нещо. Казах ти, че видях трима грозници в онази кръчма. Не ти казах обаче, че Никбар реагира доста остро, когато разбра какви са. Във всеки случай много остро за него.

За момент Иксил се замисли, после каза:

— Все пак сигурно не е имало истинско дело срещу него, иначе нямаше да му разрешат да подаде оставка и да напусне.

— Но трябва да е имало достатъчно основание да бъде изправен пред военен съд — посочих аз.

— Освен ако не е имало военен съд — каза Иксил. — Може би три месеца е времето за отчет след завръщане от акция.

— И той си е взел шапката и е напуснал една обещаваща десетгодишна кариера просто ей така? — Вдигнах рамене. — Е, може би. Все пак може би лошите чувства обясняват защо е напуснал последния си кораб: понеже са били подставено лице на пат. Има ли нещо друго?

— Различни подробности от живота му — каза Иксил, преглеждайки текста. — Нищо особено интересно, макар че можеш да ги прегледаш, когато решиш да го дешифрираш. Повечето са публични и официални материали… Чичо Артър сигурно не е имал достатъчно време за нещо по-задълбочено.

— Сигурен съм, че по-късно ще има наистина интересни подробности — казах аз. Умението на чичо Артър да се добира до поверителна информация беше легендарно. — Трудно ще е ние да се доберем до нея. Кой е следващият?

— Хайдън Еверет — каза Иксил. — Той наистина е бил две години професионален състезател по кикбокс. Напуснал е ринга преди двадесет и две години.

— Бил ли е добър?

Иксил вдигна рамене.

— Според регистрираните победи и загуби бих казал, че не. Все пак се е задържал на ринга две години, така че все трябва да е имал известни данни.

— Или просто борбен дух — казах аз. — Дали тогава този район е влизал в космическото пространство на пат?

— Не зная — каза Иксил. — Но може би ще ти е интересно да знаеш, че загубата в последната среща срещу Донсън Чука е била оспорвана. Това име звучи ли ти познато?

— Разбира се — казах и се намръщих. Преди двадесет години Чука беше в епицентъра на един от най-големите скандали в кикбокса. — Той беше изцяло собственост и управляван от един от партньорите на корабния транспортен конгломерат „Тр’дармиш Спирасиа“, нали?

— Имаш добра памет — похвали ме Иксил. — Тук са дадени подробности. Плюс интересния факт, че „Тр’дармиш Спирасиа“ е била една от първите банкрутирали компании, когато на сцената се появява „Таларик“.

— Интересно — промърморих. — Сигурен ли си, че не е просто случай на лошо управление или свръхразрастване?

— Въобще не съм сигурен — отговори Иксил. — Директорите на „Спирасиа“ сигурно са имали необходимите качества за една движеща се по ръба компания. Не забравяй и че „Таларик“ се появи цели шест години след тази среща и четири години след скандалния провал на Чука. Ако Еверет отчасти е бил притежание на пат и ако те са приели неговото поражение толкова лично, това означава, че отдавна му имат зъб.

— Що се отнася до такава злопаметност, шест години не са дори регионален рекорд — казах аз. Друг въпрос, който да поставим пред чичо Артър. — Кой е следващият?

— Чорт — каза Иксил. — Пълно име… няма значение, не може да се произнесе. Той излиза в открития космос само от четири години, което едва ли го нарежда в списъка на майсторите. Това може да обясни защо е бил свободен и Камерон е могъл да го наеме на Мейма.

— Не, за мен не може — възразих аз. — Креанците са все още каймакът на специалистите за работа в открития космос; и само защото Чорт няма двадесет години практика, не е причина да е без работа.

— Питал ли си го за това?

— Не още — отговорих аз. — Всъщност не зная историята и на Тера. Ще трябва да коригирам този си пропуск. Нещо друго за него?

— Никакви сведения за директни връзки между него и пат, ако имаш предвид това. — Иксил неочаквано се намръщи. — Хм. Интересно. Знаеше ли, че креанската икономика е нараствала с шестнадесет процента през последните дванадесет години?

— Не — признах аз. Предвид средното нарастване за спиралния ръкав такъв растеж практически беше нечуван. — Казано ли е какъв е бил растежът преди „Таларик“?

— Да. Между един и два процента — отвърна той. — И то в най-добрите им години.

Поклатих глава.

— Излиза, че е свързано с чичо Артър. Той дава ли някакво обяснение за този забележителен растеж?

— Очевидно Креа отглежда и експортира значителна гама от нетрайни храни и деликатеси, които не издържат при обикновени методи за съхранение — каза Иксил. — По-голямата скорост на превоза е довела до силно нарастване на техния пазар.

Намръщих се.

— Което ги нарежда в челото на списъка на правителствата за натиск от страна на пат.

— Да — съгласи се Иксил. — За нещастие се съмнявам дали те знаят, че на борда на „Икар“ има креанец.

— Освен ако не са хванали Камерон и не са го накарали да проговори — казах аз. — Той вероятно е единственият, който има списък на целия екипаж.

Иксил отново се намръщи.

— Мисля, че последната ти теория беше, че Камерон е закопан някъде на Мейма.

— Нямам последни теории — отговорих начумерено. — Всичките ми теории са безполезни, остарели и не струват пукната пара.

Иксил не каза „хайде, хайде“, но от изражението му можеше да се предположи, че си го е помислил. Вместо това каза:

— Следващият в списъка е Джоф Шон. За човек само на двадесет и три години данните са забележително много: дълъг списък от академични награди плюс почти толкова дълъг списък от проблеми със закона.

— Нещо сериозно?

— Не особено. Нарушения на правилата за улично движение, полувандалски лудории, няколко малки кражби на университетска електроника… такъв вид нарушения.

Изсумтях.

— Типичен гениален студент перко. Блестящ и го знае, и си мисли, че обичайните норми на поведение не се отнасят за него. Споменава ли се нещо за пътуването до Ефис?

— Нито дума — каза Иксил. — Но той каза, че никой не знаел за това, нали?

— Поне го загатна — съгласих се неохотно. — Но колкото повече си мисля за това, толкова повече се чудя дали той и неговите приятелчета наистина са могли да се измъкнат, без да бъдат забелязани.

Иксил се замисли.

— В който случай — каза бавно той — възниква въпросът дали неговата зависимост от борандиса изобщо е здравен проблем.

— Точно така — съгласих се. — Разбира се, Еверет потвърди диагнозата. Но Еверет очевидно не можа да разпознае нито симптомите на зависимостта от наркотика, нито на болестта на Коул, докато Шон не започна да получава конвулсии. Има ли нещо за медицинското обучение на Еверет?

Иксил нагласи документа в докуматора.

— Изглежда, е изкарал основен курс в търговския флот и е получил диплома.

— Колко дълъг курс?

— Двегодишен.

— С което остават двадесет години между неговия кикбокс и медицинската му кариера — казах. — И с какво си е запълвал времето?

— С най-различни работи — каза Иксил, преглеждайки текста. — Нека да видя. Пет години инструктор по кикбокс, две като спортен съдия и шест охранител на казино. След това още по една година като барман на лайнер, помощник-механик и организатор на турнири на асоциацията по кикбокс. И след това медицинският курс.

— Като се сумира всичко, се губят две години.

— Това е времето по кодекс за смяна на различните професии — обясни Иксил. — По осем месеца на всяка.

— Чудя се какъв ли е искал да стане като порасне — промърморих. Макар че, ако трябваше да съм честен, трудовото му досие не беше по-лошо от моето. — Добре, да се върнем на Шон. Има ли нещо, което да подсказва, че може да е взимал и други наркотици освен борандис?

— Нищо — каза Иксил. — Макар че няма и нищо, което да го изключва. Има още едно име в списъка.

— Правилно — съгласих се и си взех наум друга бележка. — Тера.

— Тера — повтори като ехо Иксил. — Започваме с негативното. Предварителните проверки в дадените ми от теб списъци на религиозните групи не откриха такова име. След това…

Той спря, лицето му внезапно стана сурово.

— Джордан — попита той, — би ли казал, че чичо Артър е склонен към драматизъм?

— Много неясен ли е — контрирах го аз, почувствах как настръхвам и станах. — Колко драматичен е този път?

Без да каже нито дума, той ми подаде докуматора. Взех го и погледнах неясната снимка, която можеше да е на Тера, а можеше и да не е, и с чувство за надвиснала заплаха втренчих очи в последната част на текста.

Сякаш ме удариха през лицето с мокър парцал. Прочетох го два пъти — първия бях сигурен, че съм го разбрал неправилно. Не излезе така.

— Къде е Тера сега? — попитах.

— Може би в каютата си — отвърна той. — Не е на вахта, а няма навика да се мотае в дневната.

— Ела да я намерим — казах и разкопчах кобура на пистолета.

Тръгнах към вратата, но Иксил беше по-бърз и ми блокира пътя.

— Сигурен ли си, че тази идея е добра? — попита той.

— Не съвсем — отговорих. — Но искам да разбера със сигурност и искам да го разбера сега. Откритият разговор ми се струва най-добрият начин за това.

— Да, но тя ще иска да знае как сме разбрали — предупреди ме той. — Това може да бъде доста неприятно.

— Няма — поклатих глава аз. — Тя вече знае, че пренасяме товари за Антониевич, и знае, че дългата му ръка достига до всичко. Можем да минем това по негова сметка, няма проблем.

Той все още не изглеждаше убеден, но въпреки това се отмести. Натиснах бутона на бравата, проверих дали няма някой в коридора и тръгнах към стълбата на кърмата. Иксил остана малко да вдигне поровете си от пода, после ме последва.

Стигнахме горната палуба, без да видим никого — очевидно антисоциалната атмосфера на „Икар“ все още не беше нарушена от нещо, наподобяващо истинско другарство. Вратата на каютата на Тера беше затворена. Събрах кураж и натиснах бутона; вратата се плъзна настрана и се отвори и аз нахълтах вътре.

От предишното ми тайно посещение в каютата на Тера знаех, че тя използва най-долната койка, и това едва не ме уби. Още докато насочвах нападението си към долната койка, със закъснение открих на светлината, която се процеждаше от коридора, че тази койка е празна. Вдигнах глава и видях тяло и внезапно движение на най-горната — очевидно тя ги сменяше вероятно точно по същата причина.

Промених посоката в движение и едва не се сецнах, докато посягах да й запуша устата. В ръката й блесна нещо метално. Извих й китката, измъкнах го и с другата си ръка отново опитах да й запуша устата. Лявата ръка на Иксил ме превари и я затисна почти деликатно, дясната подпря главата й отзад.

— Спокойно, Тера — побързах да я успокоя. — Искаме само да поговорим.

Тя не ми обърна внимание, хвана ръката на Иксил и се опита да я отблъсне — което предвид мускулатурата на Иксил бе абсолютно прахосване на сили. От движението на главата й се досетих, че се опитва и да го ухапе — друго прахосване на сили. Вратата зад нас се затвори.

— Сериозно, само това искаме — казах, пуснах я и отидох да включа лампата. — По-добре ще е, ако онова, което имаме да ти кажем, засега остане тайна за другите.

Тя изръмжа нещо неразбираемо, но несъмнено доста грубо.

— Радвам се да видя, че ти също си въоръжена — добавих аз и огледах оръжието, което й бях взел. Беше гладкоцевен маломощен пистолет, който можеше добре да нареди нападател от малко разстояние — типично за бой на борда на кораб без опасност случайно да пробие корпуса. При по-раншното ми търсене в каютата й не го бях открил — тя очевидно го носеше със себе си. — Разбира се, това нещо е достатъчно шумно, за да събере целия екипаж. Добре че не успя да стреляш. Ако Иксил си махне ръката, обещаваш ли да не вдигаш шум, докато не чуеш онова, което имаме да ти кажем?

Тя погледна пистолета си в ръката ми. И кимна. Неохотно, но кимна.

— Добре — казах и кимнах на Иксил.

Той бавно я пусна, готов отново да я хване, ако тя не изпълни обещанието си.

— Какво искате? — тихо попита Тера. Личеше си, че е напрегната, но паниката вече беше отминала.

— Просто да поговорим, нали ти казах. Искаме да разберем какво знаеш за този кораб, Тера… Или трябва да те наричам Илейна?

Лицето й трепна. Не много, но достатъчно, за да разбера, че съм улучил в целта. Чичо Артър наистина беше свършил добра работа.

— Илейна? — попита предпазливо тя.

— Илейна — повторих. — Илейна Тера Камерон. Дъщеря на Арно Камерон. Човекът, който докара всички ни на борда на този кораб.