Тимъти Зан
Гонитба за Икар (14)

14.

Не го разбрах поради простата причина, че не кацнахме на Утено. Макар че тогава не го знаех, щеше да мине много време преди въобще да кацнем някъде.

Първото загатване за проблема беше какофонията на радиопредаванията, която заглуши официалните честоти на комуникационния пулт, когато пространствената матрица за хиперкосмоса отново се вряза в нормалното пространство. Не можах да разбера нищо поради шифровката, разбира се, но обемът на съобщенията трябваше да ми подскаже, че става нещо важно.

Комуникационното табло беше задръстено от бърборене, визуалните дисплеи също посочваха ужасно объркване на корабния трафик около планетата на сто различни фиксирани орбити. Един запис на информационния канал за пристигащи кораби повтаряше непрекъснато извинение за закъснението, цитираше две сблъсквания и повреда на наземна станция като причина за бъркотията и обещаваше да уреди всичко колкото се може по-бързо.

И в един нехарактерен за мен изблик на доверчивост им повярвах. При това общо объркване набрах на клавиатурата посочената ми орбита за стоянка и се насочих към нея.

„Претъпкано“, разбира се, е относителен термин, когато се отнася за орбити за изчакване. Определената ни стоянка беше на петдесет километра от всичко друго, като двата кораба на такова разстояние бяха един наджикски товарен кораб откъм левия борд и един тромав товарен влекач на тлека, на същото разстояние откъм десния. Повече по навик, отколкото поради друга причина, включих увеличение за средно разстояние и внимателно огледах двата кораба.

И точно докато гледах товарния влекач, предупредителните звънци зазвъняха в главата ми.

Набрах интеркома в машинната зала.

— Ревз, какво е състоянието на звездния двигател?

— Нормално — отговори той. — Защо?

— Искам го включен и в готовност — отсякох аз. — Бързо.

Последва съвсем кратко колебание.

— Изпълнявам предстартова подготовка — докладва той. — Какъв е проблемът?

— Насочени сме към стоянка на петдесет километра от товарен влекач на тлека — казах аз. Все още изучавах дисплея. — Не съм сигурен, но ми се струва, че нещо се спотайва от другата му страна.

— Нещо като митнически кръстосвач на наджиките?

— Или нещо дори по-голямо.

— Обръщай и да се махаме оттук.

— И да им дадем да разберат, че знаем за тяхното присъствие? И че сме с гузна съвест и затова бягаме?

— Прав си — съгласи се той. — Ще се правим на невинни.

— Като младенци — казах аз. — Поне докато не пуснеш звездния двигател. Да се надяваме, че няма да ни засекат.

— Тяговите двигатели са доста шумни — посочи той. — Това все трябва да маскира звездния двигател на разстояние петдесет километра. Трябват ми още тринадесет минути за пълна готовност. Ще видя дали мога да ги съкратя с две.

— Добре. Действай.

Не бързах да изминем останалата част от пътя и успях да изконсумирам почти пет от тринадесетте минути, необходими на Никбар. Държах два от дисплеите насочени към нашите компаньони от двете страни и се чудех кой от тях ще се раздвижи пръв.

Тази чест се падна на наджикския кораб. Докато подавах тяга към предните маневрени сопла, за да намаля част от инерцията, големият му страничен люк се отвори и се появиха три тъмносиви звездни изтребителя.

Спряха за момент, сякаш да си поемат дъх, след това си групираха във формация и се насочиха право към нас.

Набрах всички интеркоми на кораба.

— Говори Маккел. Всички да се завържат и да се хванат за нещо. Имаме вражеска компания. Ревз?

— Остават още най-малко шест минути — докладва той. — Дори седем. След колко време ще са тук?

— Зависи колко бързат — казах аз с вече напразната надежда, че тревогата е фалшива, че те фактически се интересуват от нещо съвсем друго. Но те продължаваха да летят към нас и не показваха никакви признаци, че може неочаквано да завъртят някъде другаде. — Поддържай маневрените двигатели на високи обороти — ако усетят, че пускаме звездния двигател, ще долетят веднага.

Още докато го казвах, наджиките ни предупредиха официално.

— Товарен кораб „Икар“, говори Утено — чу се спокоен наджикски глас от комуникационния говорител. — Изключете маневрените двигатели и се пригответе за абордаж.

— От шума от маневрените двигатели сигурно ги болят ушите — коментира спокойно Никбар. — Сега какво?

— Няма да им обръщаме внимание — отговорих. — Това беше радиосъобщение, не беше теснолъчево предаване, а според нашия идентификационен документ ние сме „Стюд Брънзуик“. Може би все още не са сигурни кои сме и се опитват да ни стреснат. Във всеки случай не можем да си позволим да изключим маневрените двигатели.

— Рискуваш да ги предизвикаш да открият огън — предупреди ме той.

— Още не — казах аз и превключих вниманието си от идващите изтребители към задната страна на влекача. Беше класическа, проверена от времето тактика: група шумни гоначи отпред, които подкарват дивеча към ловеца, скрит в храстите. В храстите или зад влекача, както беше в случая.

Само че в този случай ловецът вече не се криеше. Вече беше съвсем открит, оръдията му на левия борд вече се издигаха над гръбнака на товарния влекач — наджикски разрушител. Беше боядисан на ленти като зебра и това го правеше да изглежда почти елегантен. От мястото, на което се намирахме, изглеждаше приблизително с размерите на Париж.

— Внимавай да не насочват йонни лъчи за прицелване предупреди ме гласът на Иксил зад мен.

— Благодаря — казах, като се опитах гласът ми да не прозвучи прекалено саркастично, и бързо погледнах през рамо. Иксил гледаше дисплеите, изражението му както винаги беше безстрастно. Поровете на раменете му обаче издаваха всичко. — Имаш ли някой друг дълбокомислен съвет?

— Имам предвид противолазерни или противоракетни каза той и пристъпи до навигационния пулт. — Ако действат самостоятелно срещу предполагаеми контрабандисти, няма да държат сметка за повредата, както ако действат по нареждане на пат.

И тъкмо да го информирам, че те вече са ни идентифицирали като „Икар“, те услужливо се обадиха.

— Товарен кораб „Икар“, това е последно предупреждение. Изключете маневрените двигатели, иначе ще открием огън.

Това съобщение, за съжаление, направиха в тесен лъч специално за нашите уши и за никой друг. Което означаваше, че знаят кои сме, и всички мисли за минаване между капките се изпариха от главата ми.

Както и всичко, което се надявахме да спечелим, като се правим на невинни.

— Дръж се — предупредих Иксил и като включих енергия към маневрените двигатели, превключих изгорелите газове към предните маневрени клапи. Скоростта напред рязко намаля — и с това и орбиталната стабилност. Слязохме под идващите изтребители и започнахме рязко да падаме към планетата на пет хиляди километра под нас.

За нещастие „рязко“ е печално относителен термин. С изтребител или дори с кораб с повишено отношение тяга маса, каквото имаше „Сторми Банкс“, с такава маневра бих изненадал противника. Но с летяща торба цимент, каквато представляваше „Икар“, не се държахме като скачащ ягуар, а като хипопотам, който се хвърля в блато. Можех да си представя как наджиките в изтребителите и разрушителя наблюдават тромавия ни опит да избягаме и ни се присмиват.

Можеха да се присмиват колкото си искат. Логическото допускане — или най-малкото онова, което се надявах, че ще направят — щеше да е, че няма да активираме звездния си двигател, докато те не заложат капана си, от което предположение трябваше да заключат, че имат десет до дванадесет минути, през които спокойно да ни откарат в ръцете на чакащия в засада ловец. Онова, за което, надявах се, все още не се бяха досетили, бе, че ние бяхме фактически на по-малко от четири минути до измъкването. Трябваше само да ги задържа далеч от нас през тези четири минути и щяхме да сме свободни.

Имаше обаче едно много голямо ако. Особено като се има предвид, че наджиките в тази операция очевидно не бяха от типа, който се разтакава просто за да убие времето. Звездните изтребители се извиха в съответствие с моята маневра още преди да я бях завършил; и докато се приближаваха, от шлюзовете под носовете им избухнаха зелени йонни лъчи и се насочиха към нас.

Увеличих енергията към клапите на левия борд и се отклонихме настрани — надявах се да защитя хиперкосмическата пространствена матрица на носа от йонните лъчи. Но се движехме като спънати; и докато ругаех безпомощно под нос, лъчите се съсредоточиха върху матрицата.

Това беше. Продължих безполезната маневра, като очаквах противникът да локализира йонния заряд и да последва избухване на високоволтова искра, която да разстрои електрониката на пространствената матрица и да обезсмисли усилията на Никбар.

Спуснах се в гравитационната яма на Утено и лъчите моментално се отклониха от целта — но щяха да се върнат, щом стрелците се преориентираха. Всеки момент искрата щеше да избухне.

Намръщих се и в главата ми зазвъня нова серия звънци. Нещо не беше както трябва тук, имаше нещо погрешно. Знаех как действат йонните лъчи — бях обстрелван с такива лъчи повече пъти, отколкото исках да си спомня — но тези нещо прекалено се бавеха. Включих камерите за наблюдение на носа и ги фокусирах върху матрицата.

И дъхът ми спря. Йонните лъчи се събираха върху „Икар“ точно както показваше сензорът. Но на около метър преди да достигнат матрицата ставаше нещо съвсем неочаквано. Вместо да продължат да се разпространяват по права линия, те се разфокусираха, йоните бурно се разпръскваха и отиваха по дяволите. Което означаваше, че вместо да натрупват йонизиран товар, който да създаде унищожителна искра, единственото, което правеха, беше да изхвърлят йони върху плочите на корпуса, където товарът щеше да се натрупа, без да направи нещо друго.

— Корпусът е — каза Иксил. Гласът му беше изпълнен със същия страх, който изпитвах и аз. — Радиалното гравитационно поле в корпуса.

И след това, разбира се, всичко си дойде на мястото. Излизанията на Чорт в откритото пространство бяха показали, че другопланетното гравитационно поле в главния корпус е много слабо, за да се почувства извън кораба, но очевидно ефектът беше достатъчно силен да разруши лъч от субатомни частички. Или това, или нещо друго в полевия генератор ги объркваше.

Неочаквано отново имахме шанс. Наведох се над контролния пулт и зададох допълнително отклонение.

— Маккел? — извика Никбар по интеркома. — Какво правиш?

— Йонните лъчи на изтребителите не достигат до пространствената матрица — извиках и насочих вниманието си към разрушителя. Той вече не чакаше търпеливо да бъдем подкарани към него, а се носеше към нас; собственият му йонен лъч ярко пламтеше, макар че още беше далеч. — Подозирам, че лъчът на разрушителя също няма да успее, но почти сигурно ще пробие корпуса на машинната секция и ще обърка системите ти там. Затова обръщам „Икар“, за да разположа главния корпус между теб и тях.

— Което ще остави машинната секция открита за изтребителите — промърмори Иксил от навигационния пулт. — А те са по-близко от разрушителя.

— Но техните лъчи са много по-слаби — напомних му. — А и има възможност по-тежкият метал там да ни защити от тях. Във всеки случай точно сега нямаме много възможности. Ревз, започни обратното броене!

— Една минута и двадесет — каза той. — При скоростта, с която се приближава разрушителят, ще сме на косъм.

Забавих въртенето ни, когато кърмата на „Икар“ се обърна към идващите изтребители. Целият бях потен. Изтребителите вероятно нямаха необходимото сензорно увеличение, което да им позволи да видят колко странно се държат техните йонни лъчи. Разрушителят, за нещастие, вероятно имаше. Рано или късно командирът щеше да дойде достатъчно близко, щеше да погледне пространствената ни матрица и щеше да разбере, че ни спасява не само лошият мерник на неговите стрелци. И щеше да открие огън по нас с по-тежки оръжия вместо да рискува да му се изплъзнем.

Освен ако някой не му подскажеше защо тази идея може да е лоша.

Набрах честотата, на която пристигаха заповедите на наджиките, и казах:

— Наджикски отряд със специално предназначение, говори „Икар“. На ваше място щях да съм по-внимателен с тези йонни лъчи. На борда имаме много чувствителна електроника и съм готов да се обзаложа, че пат ще са изключително недоволни, ако я повредите.

— Товарен кораб „Икар“, говори военният отряд от Утено — отговори наджикският глас все така спокойно. — Последно предупреждение. Спрете маневрените двигатели, иначе ще ги спрем ние.

— Надявам се, че ви е минало през ума, че нещо, което пат толкова силно искат да притежават, ще е достатъчно ценно за всеки, който го притежава — продължих аз, сякаш той не беше говорил. — Например за наджиките. Твоите началници може би ще искат сериозно да помислят по въпроса преди просто да ни предадете на пат.

— Товарен кораб „Икар“, заповядвам ви да изключите маневрените си двигатели — прозвуча отново гласът. Очевидно бе на същество с ограничено мислене, а не такова, което може да бъде въвлечено в дискусия по политически въпроси.

От друга страна, той още не беше отговорил със своите лазери. Ако се забавеше още четиридесет секунди, реших, докато изключвах връзката, това си беше чиста победа.

— Ревз?

— Още сме на мушка — докладва той. — Получавам малки искри от йонните лъчи на изтребителите, но засега действието им е ограничено само върху периферната апаратура. Какво не позволява на разрушителя да порази пространствената матрица, по дяволите?

— Ще ти кажа по-късно — отговорих и погледнах секцията на звездния двигател на дисплея на контролния пулт и на другите дисплеи. Все още извършвах маневри за изплъзване, ако това беше правилният термин за недодяланото подмятане — единственото, което „Икар“ можеше да извършва; но ако разрушителят проявяваше предпазливост към нас, същото не можеше да се каже за изтребителите. Те бяха увеличили скоростта си и очевидно имаха намерение да ни атакуват, като стрелят по пространствената матрица от три различни посоки.

Което означаваше, че ще изпитат възможностите на йонните лъчи за последен път, а после няма да губят време и ще преминат към лазерни оръжия. А от такова разстояние не можеше да се очаква друго освен тривиална операция с хирургическа точност.

— Ревз? — викнах.

— Тридесет и три секунди — отговори той.

— Нямаме толкова — сопнах се. Изтребителите вече префучаваха покрай машинната секция: държаха се близко до корпуса, за да се предпазят в случай, че имаме оръжия, скрити между маневрените отвори. — Имаме най-много десет.

— Не мога да го направя за десет секунди — възрази той. — Опитай се да ги измамиш.

Стиснах зъби.

— Дръж се тогава.

Натиснах цяла редица контролни ключове и включих наведнъж група въздушни клапи.

„Икар“ трепна като кон, опитващ се да препусне във всички посоки едновременно. Но дори с това нашата реакция не беше толкова драматична, колкото на трите изтребителя. Попаднали директно в струята свръхнагрят газ, те се люшнаха и се отклониха от курсовете си. В следващия миг обаче излязоха от струята, маневрените им ауспуси бълваха пара — те се опитваха да компенсират тласъка, който бяха получили. Изключих всички въздушни клапи освен тези на главния десен борд и отново преобърнах „Икар“. Вертикалният стабилизатор на опашката на един от изтребителите остърга корпуса ни. В същия момент секцията на звездния двигател на контролния пулт светна.

— Готови сме — извика Никбар.

Не отговорих — пръстите ми вече натискаха ключовете за активиране на предварително програмирания код на курса, който бях въвел. Откъм комуникационното табло се чу шум — наджикският командир несъмнено казваше нещо изключително грубо — и после пространствената матрица направи електронната си магия и звездите около нас изчезнаха.

— Браво — промърмори Иксил.

Обаче беше избързал с похвалата. Точно бях започнал отново да дишам, когато палубата силно се разтърси.

— Какво става, Ревз? — викнах.

— Повреда в запалването — отговори той. — Половината калибровки са променени. Трябва да изключим.

— Давай — заповядах аз.

Звездите отново се появиха, само че този път без никаква планета или слънце наблизо. Бързо сканирах площта, но това си беше губене на време. Краткият ни полет ни бе отвел до някакво затънтено място, на светлинни години от познатите ми места. Е, за момента поне бяхме в пълна безопасност от всякаква външна заплаха.

— Изключих — докладва Никбар.

— Повреда?

— Не изглежда нещо сериозно — каза той. — Няколко изгърмели прекъсвача, вероятно една-две лампи, които трябва да сменя. И трябва да се направи прекалибровка, разбира се. Отнема време, но не е сложно и може да почака. Ти обаче каза, че ще ми съобщиш по-късно как се отървахме от онези йонни лъчи. Е, сега е по-късно.

Намръщих се. Но той беше прав. Беше време да съобщя на всички на какви пачи яйца сме се насадили.

— Прав си — съгласих се и набрах на интеркома всички в кораба. — Всички да изключат пултовете си и да дойдат в дневната. Трябва да ви кажа някои неща.

 

 

Мълчаха и ме гледаха невярващо.

Повечето, във всеки случай. Прескочих истината за самоличността на Тера и факта, че Камерон — за пред тях Александър Бородин — е бил таен пътник през първата част на пътуването ни. Също така разкрасих ролята на Тера в различните инциденти, които ме бяха държали в душевен смут през по-голямата част от това време. Последната част не се нуждаеше от много украсяване, тъй като Иксил и аз бяхме единствените, които знаеха за случилото се.

Не включих в картината и случилото се с Джоунс оставих го да се счита за злополука. Конфронтацията с група заподозрени, един от които убиец, можеше и да помогне в разнищването на случая, но в момента целта ми беше да откарам „Икар“ на Земята, а за това се нуждаех от сътрудничеството на всички. Разкриването на убиеца на Джоунс можеше да почака.

Всички освен Тера изглеждаха поразени. Тя ме гледаше със заплашително мълчание, от което разбрах, че предполага, че ще разкрия голямата й тайна.

Всъщност „поразени“ е слабо казано. Но че бяха подозрителни и невярващи, си е съвсем точно.

— Ти да не ни мислиш за идиоти, Маккел? — изсумтя Шон, когато свърших. — Тайнствена другопланетна технология? Хайде де!

— И цялата раса пат да ни гони? — добави Еверет и поклати глава. — Наистина, Маккел, трябваше да отделиш повече време и да измислиш нещо по-добро.

— Очаквах такава реакция — отвърнах и погледнах Иксил. — Имаш ли необходимото?

Той мълчаливо извади конектора, който беше свалил от механизма на вратата, и също така мълчаливо отиде в дъното на дневната и махна една от плочите на вътрешния корпус.

Един по един всички отидоха между двата корпуса сами да усетят другопланетното гравитационно поле. Някои останаха по-дълго от други; но когато се върнаха, всички бяха убедени.

И бяха изплашени до смърт.

— Това е лудост — каза Еверет и отпи глътка уиски — всички си бяха взели по някоя алкохолна напитка. — Истинска лудост. Това е задача за професионалисти, а не за безработни космонавти, събрани по улиците на Мейма.

— Повярвайте ми, и аз бих искал да имам отделение от Бреговата охрана на Земята вместо да сме ние — съгласих се чистосърдечно. — Но нямам. Само ние сме.

— Предполагам разбираш, че ако пат ни хванат, сме мъртви — каза навъсено Никбар, втренчен в напитката си.

— Нямаме никакъв шанс да ни пуснат. Не и с това, което знаем за този кораб.

— Ако наистина знаем нещо за него — каза Шон, който нервно потропваше с пръсти по масата. — Защото какво всъщност знаем? Маккел мисли, че това е другопланетен звезден двигател. Но откъде пък точно той ще е толкова голям експерт?

— Не, той може би е прав — каза Чорт преди да отговоря. — Ранните креански звездни двигатели са използвали подобна конструкция с две сфери с открита резонансна камера, едната от тях отворена. Макар и по-малка, разбира се.

— Да, но летели ли са? — попита Шон. — Никога не съм чувал за такава конструкция.

— Което означава, че може би не е била използвана — измърмори Тера. — Още повече ти не си чувал за нея.

Шон я погледна сърдито.

— Двусферните конструкции работят чудесно — намеси се Никбар категорично. — Единствената причина да не се използват е, че конструкцията с Мьобиусова лента е много по-стабилна.

— Страхотно — каза Шон и подсмръкна. — Нестабилен звезден двигател. Точно каквото ни трябва. Точно от каквото се нуждае спиралният ръкав.

— Тя не е нестабилна в този смисъл — каза Никбар малко ядосано. — Теорията показва, че при условия на силен натиск могат да се получат осцилации с по-високи хармонични, това е всичко.

Шон изсумтя.

— Сигурно, но ако…

— Вижте, ако искате да дискутирате теорията на звездния двигател, правете го през свободното си време — прекъсна ги Тера ядосано. — Аз искам да зная как ще стигнем до Земята през тази блокада.

— Защо до Земята? — попита Шон. Очевидно днес имаше намерение да се скара с всички. Дали пък действието на лекарството му не свършваше? — Просто защото повечето тук сме човеци?

— Като същество, което не е човек — намеси се спокойно Иксил, — бих казал, че Бородин като собственик определя нашата цел и тази на товара.

— Чия собственост? — възрази Шон. — Той го е изкопал в пустинята на чужда планета. Какво му дава повече право върху него от това на ихмиситите, които живеят там?

— Основният закон на общността относно опазването на археологическите находки — каза категорично Тера. — Според този закон Бородин и неговата раса са собственици. По това не може да се спори.

— Добре, добре — усмихна се саркастично Шон. — Обаче откога точно ти стана нашия местен юридически авторитет?

— Отклоняваме се от въпроса — намесих се бързо. Не се съмнявах, че Тера би могла да цитира съответните закони ред по ред, и нямах никакво намерение да оставя Шон да я подтикне към подобно безразсъдство. — Тера е права за претенцията на Бородин — продължих аз. — Но не е права относно функционалността на този звезден двигател…

— Този така наречен звезден двигател — настоя Шон.

— Този така наречен звезден двигател — поправих се аз — не е наша грижа. Всъщност тази метална грамада може да бъде всичко, което стои между нашето завръщане на Земята и някоя много дълбока дупка, в която пат могат да ни натикат.

Няколко секунди те просто ме гледаха. Еверет го проумя пръв, доколкото можах да разбера от провисналата му почти до пода челюст.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Точно така — отговорих аз. — Пат знаят много добре колко бързо може да лети „Икар“ — това не е като при звездните двигатели, където скоростите са тайна. Но не искат за тази гонитба да научат повече хора, отколкото е необходимо, което означава, че вероятно подбират времето на подкупи и правителствен натиск, за да повлияят на системите пред нас.

— Разбирам какво искаш да кажеш — каза Никбар замислено. — Ако можем да минем пред този вълнов фронт, може би ще имаме шанс да кацнем и да заредим преди някой в района дори да знае каква тлъста плячка сме.

— Точно така — повторих. — Ще продължаваме да се натъкваме на случайни разузнавачи на пат пред нас, но ще ни е много по-лесно да се спасим с това, отколкото да се измъкваме от митници и военни поделения.

— А какво ще правим с лицата от подземния свят, които те са наели? — попита Еверет. — Дори пат да си мълчат, те ще разпространяват новината за нас.

— Вярно, но не забравяйте, че те са им съобщили само половината от историята. Подземният свят на спиралния ръкав търси мен и не знае нищо за „Икар“. Името „Икар“ няма да им е от полза, тъй като ние влизаме във всеки космодрум с различен идентификационен документ.

— Освен ако не разкрият формата на кораба — промърмори Шон. — Все пак сме малко особени, знаете го.

— Знаем, че наджиките вече са направили връзката — добави Никбар. — Какво им пречи да я съобщят на пат и на целия спирален ръкав?

— Същото, което пречи и на пат да го направят — отговорих му. — А именно да играят цялата игра колкото се може по-тайно. За пат причините са очевидни; за наджиките това е надеждата да ни хванат те и да си получат наградата.

— Основната мотивация — каза Тера уж небрежно, но мисля, че можах да открия в гласа й неохотно уважение към съображенията ми. Или може би беше просто примирение. — Всички твои предполагаеми съюзници отделят толкова време за борба за позиции сред останалата част от групата, колкото и за самата гонитба.

— Което е почти единственото, което има значение за нас — казах аз. — Плюс самия звезден двигател. Ако можем да го пуснем.

— Но какво знаем за тази другопланетна техника? — попита Еверет.

— Не много — отговорих. — От друга страна обаче не започваме от нула. Тера ми каза, че е намерила в компютъра подробните доклади на експедицията.

— Шегуваш се! — възкликна Еверет. — Оставили са всичките си файлове на борда?

— Защо не? — обади се Никбар. — Нали искат и данните да отидат на Земята. Защо да не изпратят всичко заедно?

Шон се изсмя.

— Някога да си чувал всички яйца да се слагат в една кошница?

— Всъщност в случая май става дума точно за това — казах аз. — Мисля, че причината нашият компютър да е толкова неподходящ за работа на звезден кораб е, че той никога не е бил предвиден или програмиран за тази цел. Вероятно е бил работен компютър на експедицията и вече е бил свързан с другопланетната електроника в по-малката сфера. И просто са построили „Икар“ около него.

— Може би — каза Шон. — Но дори да приемем, че това не е просто някакво халюцинаторно самозалъгване, как точно предлагаш да продължим? Ако Чорт е прав, сега седим в стая, която би трябвало да е резонансна.

— Да — съгласих се. — И очевидно, за да резонира, ще трябва да е празна. В по-голямата си част във всеки случай.

— Резонанс означава изцяло празна, Маккел — изръмжа Шон. — Това го знаят и студентите първокурсници. Да не би да си мислиш, че можем да натъпчем целия кораб в тунела?

— Не трябва да е изцяло празна — каза Чорт и крилата му изпърпориха. — Резонансният ефект изисква само централната площ да е празна.

— Той е прав — подкрепи го Никбар.

— Всъщност наличието на вътрешно гравитационно поле показва, че конструкторите не са очаквали цялото пространство да е празно — добавих аз. — Полето очевидно е създадено, за да освободи центъра и да премести всичко в края, където не пречи.

— Освен ако гравитацията не е част от резонансния механизъм — каза Тера.

— В теорията няма такова нещо — възрази Никбар. — Поне аз не си спомням.

— Аз също — подкрепи го Чорт.

Шон махна с ръка.

— Чудесно. Вземам си думите назад.

— И така, какъв е планът? — попита Никбар. — Демонтираме всичко и го натрупваме покрай вътрешния край.

— По принцип да — казах аз. — Само че според мен нямаме нито място, нито нужда да запазим всичко. Материалът от вътрешната стена и корпуса трябва да се раздели на плочи от по един квадратен метър, които можем да изхвърлим през главния люк. Също и някои други ненужни неща.

— А какво ще стане, ако това не е звезден двигател? — попита Шон. — Как после ще приберем всичко?

— Няма да го прибираме — казах. — Затова ще изхвърлим само неща, за които знаем, че няма да са ни нужни.

— И все пак какво ще правим, ако този двигател не работи? — настоя Шон. — Само ще изгубим много време и няма да сме по-добре отсега.

— Но няма да сме и по-зле — обади се Никбар.

— А ако успеем да го пуснем, помисли си какво ще означава това за всички нас — добави Еверет замислено.

Шон подсмръкна и каза:

— Бородин ще спечели много. А ние ще имаме късмет, ако получим дори обещаните ни две мръсни хилядарки.

— Ще ги получим — обещах аз. — И тях, и премията, за която се споменава в бележката.

— Да бе! — изсмя се Шон.

— Всъщност можем да спечелим дори повече — каза Еверет. — Всичко зависи от това кой накрая ще пипне кораба.

— Мисля, вече решихме, че „Икар“ принадлежи на Бородин — каза Тера. Заплахата в гласа й беше едва доловима, може би дори неуловима за другите. Но аз я чух и бях сигурен, че Иксил също я чу.

— Така е — съгласи се Еверет и погледна Никбар. — Поне повечето от нас. Просто предполагам, че вече сме спечелили повече от обещаните ни на Мейма две хиляди.

— Справедлива компенсация за положения труд — вметна Шон. — Виждате ли? И аз мога да говоря като юрист. Ето ви още един важен юридически термин: изнудване.

— Всяко искане трябва да съдържа заплахата на едно „или иначе“ — каза Тера студено. — На кого предвиждаш да дадеш „Икар“, ако Бородин не се чувства достатъчно податлив на изнудване този ден. На пат?

— Нека само да ви кажа, че всеки, който желае да има работа с тези мръсници, трябва да мине през мен, за да го направи — намеси се Никбар.

— Пат вече не са единствените играчи в тази игра — напомни му Еверет. — Ако Бородин няма да сътрудничи, има много други, които бихме могли да измамим да участват.

— Може би дори Креа — каза Шон и се усмихна лукаво на Чорт. — Ще се съгласиш, нали, Чорт?

Перата на Чорт настръхнаха и той несъмнено направи някакъв престорено сдържан отговор. Но аз не слушах. Неочаквано коментарът на Еверет беше сглобил всички парчета на пъзела с такова шумно тракане, та беше чудно, как другите не го бяха чули. Неочаквано непоследователността и случайната логика в цялото пътуване на „Икар“ започнаха да се изпълват със смисъл. Неочаквано откъслечните данни и случайните странни коментари се подредиха като детски кубчета.

Неочаквано аз знаех защо беше убит Джоунс. Кой го е извършил още не знаех. Но знаех защо.

— Маккел?

Трепнах. Никбар ме гледаше озадачено.

— Прощавай — извиних се. — За минутка се бях замислил. Какво каза?

— Попитах за това ли беше събранието — повтори той. — Защото ни чака много работа.

— Що се отнася до мен — да — казах аз. „Във всеки случай засега — поправих се мислено. — Следващия път, когато проведа съд като този, ще посоча убиеца.“ — Освен ако някой не иска да допълни нещо.

Чорт вдигна ръка.

— Имам една мисъл — каза той почти извинително. — Макар че се колебая дали да я споделя, тъй като това ще означава повече работа за всички нас.

— И така ни чака цял тон работа — добави Иксил. — Половин тон отгоре едва ли ще се отрази забележимо. Говори.

— Както посочи Шон, „Икар“ има много забележителна конфигурация — каза Чорт. — А нашият опит на Утено показа, че тази конфигурация сега е известна. Моето предложение е да се опитаме да я променим.

— Напълно разбираемо — казах аз. — И как предлагаш да направим това?

— Основното тяло на „Икар“ се състои от две сфери — продължи той, като чертаеше контурите на кораба във въздуха с пръсти. — Моята мисъл е, че с непотребните плочи от вътрешността бихме могли да направим цилиндрична обвивка, която да минава над сферите в най-широките им места. Тогава отвън главното тяло ще изглежда като скосен цилиндър със закръглени краища вместо две свързани сфери.

— И от двете страни ще стърчат само носовият конус и машинната секция — казах аз и почувствах предпазливо вълнение, когато погледнах Иксил. — Възможно ли е?

— Не виждам защо да не е — каза той. Гласът му както винаги беше спокоен, но поровете потрепваха. — Най-малкото теоретически. Имаме апаратура за точкова заварка на плочите към сферите, а самите плочи могат да бъдат свързани една с друга със същите скрепителни елементи, с които са свързани и сега.

— Горелката нали е счупена — напомни му Шон.

— Имаме друга с дъгово заваряване — каза Иксил.

— Ами подпори? — попита Никбар. — Тук не може да се говори за никаква якост на конструкцията.

— Можем да добавим няколко скоби отдолу — обясни Иксил. — При условие, че заваряващите електроди стигнат, ще имаме достатъчно материал.

— И при условие, че имаме достатъчно енергия за заваряващия апарат — допълни Тера. — Как сме с горивото, Маккел?

— Имаме повече от достатъчно за захранване на генераторите, докато се нуждаем от тях — уверих я аз. — Обаче докога ще ни стигне лекарството на Шон?

Последва момент на неловка тишина. Очевидно никой не беше помислил за това.

— Да, това наистина е ограничаващ фактор — съгласи се Еверет. — Бих казал, че ни е останало за не повече от осем или девет дни. И това при условие, че намалим дневната доза.

— Не разполагаме с много време — каза Тера. — Особено като се има предвид, че след завършване на цялата работа по преустройството ще трябва да отидем и до космодрум.

— Вярно. — Погледнах Шон. — Ти какво мислиш? Можеш ли да издържиш на намалени дози?

— Ако трябва, ще изкарам една седмица без никакви дози — отговори той злобно. — Вие сигурно не знаете, но пат имат някои много печеливши операции на Ефис и бяха бесни, когато Общността забрани достъпа дотам. Не мисля, че биха проявили някакво съчувствие към мен, ако ни хванат. Да не говорим пък да ми дадат борандис.

— Макар че вероятно биха сметнали, че си им направил услуга — тихо каза Чорт. — Теб поне биха те оставили да умреш от естествена смърт.

Тера потрепери и каза:

— След тази бележка аз гласувам „за“.

— Подкрепям предложението — съгласих се и станах. — Иксил, да отидем да извадим инструментите.