Тимъти Зан
Гонитба за Икар (12)

12.

За момент си помислих, че ще се опита да продължи с маскарада. Лежеше на койката си и ме гледаше ядосано. А след това отпусна юмруци и разбрах, че се предава.

— Какво ме издаде? — спокойно попита тя.

— Нищо, което си казала или направила — уверих я. — Макар че сега вече разбирам някои неща, които показват, че ти беше повече от онова, което изглеждаше. „Случайното“ ти идване на мостика например, точно в подбрания момент, сигурна, че не съм напуснал кораба с парите, които баща ти ми даде на ръка. Виж, ние просто събрахме допълнителна информация, че дъщерята на Камерон не е виждана от известно време. И нашият информатор беше достатъчно любезен да ни даде снимка. И това беше достатъчно.

— Разбирам — каза тя. — Откъде точно дойде информацията?

— Знаеш как сме свързани — отговорих. — Нека спрем дотук.

Тя, изглежда, ме преценяваше.

— Добре — съгласи се накрая. — И сега какво?

— Сега ще ни кажеш какво, по дяволите, значи всичко това — казах. — Най-напред ще ни кажеш къде е баща ти.

— На Мейма, разбира се — отговори тя. — Нали излетяхме без него.

Поклатих глава.

— Съжалявам, но това не е вярно. Цялата планета го търси по обвинение в убийство, а там няма къде да се скрие.

— Което означава, че е бил на борда, когато отлетяхме — добави Иксил. — Предполагам, че Джордан е гонил в пространството между корпусите точно него.

Тера се намръщи. Аз също. Чувствах се абсолютен глупак. По целия път от долната палуба знаех, че тя е дъщеря на Камерон, но това изобщо не ми беше дошло наум.

— Значи той се е включил към моя интерком — казах аз. — И се е опитал да убие Иксил с горелката.

— Татко не искаше да го нарани — възрази Тера, изчерпи се и погледна Иксил. — Той смяташе, че си достатъчно добър професионалист и ще провериш горелката.

— Направих го — отвърна спокойно Иксил. — Но при дадените обстоятелства нямаше как да зная, че трябва да проверя още един път.

— Съжалявам — каза тя, изражението й от гневно стана виновно. — Той също съжалява за твоето нараняване.

Иксил наведе глава.

— Приемам неговите извинения.

— Приемаш ги лично, нали? — намесих се аз. — Илейна, искаме да говорим с баща ти още сега.

— Тера — поправи ме тя. — Освен това татко не е тук. Той слезе на Потоси.

Погледнах Иксил. Най-голямата корабостроителница на пат в целия регион и там Камерон да реши да напусне кораба?

— Защо? — попитах.

— Не зная — отговори тя. — Единственото, което зная, е, че когато всички се върнахме, след като бяхме отишли да търсим Шон, него го нямаше.

Иксил изръмжа дълбоко.

— Ще ми простиш ли, ако кажа, че в това няма никакъв смисъл?

— Можеш да претърсиш кораба, ако искаш — каза тя остро. — Уверявам те, че не е тук.

— Дайте да се върнем към началото — прекъснах ги, за да не допусна, ако е възможно, това противопоставяне на действителност с логика. — Нека започнем с това как си отишла на Мейма и защо си на борда на „Икар“ под чуждо име.

Тера местеше изплашен поглед от мен към Иксил. После попита:

— А защо трябва да ви казвам? Вие вече признахте, че работите за един престъпник. Защо трябва да ви вярвам?

— Защото все трябва да вярваш на някого — казах спокойно и сериозно. — Що се отнася до този кораб и екипажа, това сме ние. Знаеш ли, че пат ни преследват?

— Да. Имаше такива признаци когато напуснахме Мейма, а татко и аз ви чухме да говорите за това в твоята кабина.

— Добре — казах. — Тогава спомни си за Потоси, където един от нашия екипаж подшушна на властите, заради което митническите агенти на наджиките едва не ни задържаха.

— Откъде да съм сигурна, че е бил някой от нас?

— Никой освен нас седмината не знаеше, че летим под името „Спящата красавица“ — казах аз. — Ако не ви бях измъкнал, „Икар“ щеше да е в ръцете на пат. Това поне трябва да показва, че съм на твоя страна.

— И коя е моята страна?

— Страната на откарване на „Икар“ и товара му непокътнати на Земята. Всъщност аз рискувах да бъда застрелян, за да не допусна на това да се попречи. А що се отнася до Иксил, някой на борда… и предполагам, че това е същата личност… очевидно се опита да го изплаши, за да напусне кораба. Докато вие търсехте Шон на Потоси, този някой е пъхнал химикалите за отровен газ в кабината на Иксил. А после, за по-сигурно, е счупил бутона за отваряне на вратата, за да не може да влезе никой.

— Не! Не вярвам!

Вдигнах рамене.

— Можеш да попиташ Еверет. Той беше с нас, когато намерихме химикалите.

— Работата е там, че някой работи задкулисно — каза Иксил. — Но също и ти, и баща ти — по някакви ваши съображения.

— И единственият начин да разберем коя е другата личност — заключих аз — е да ни кажеш кое е дело на Камерен и неговата дъщеря и кое не е. — Двамата с Иксил понякога можехме да смайваме с логиката си — когато ни се наложеше. — И така, да започнем от началото. Как дойде на борда на „Икар“?

Дори да беше смаяна, Тера го прикриваше добре.

— Татко финансира археологическите разкопки на Мейма — почна тя, отметна одеялото и провеси крака от койката. Забелязах, че е облечена — нещо, което хората правят, когато очакват проблем. Не й бяха необходими нашите аргументи, за да знае, че на кораба има проблем. — Преди три месеца ни съобщиха, че са намерили нещо голямо, нещо, което може да промени хода на човешката история.

— Археолозите понякога малко прибързват — промърморих. — Особено при находка, която не им е ясна.

— В този случай обаче може би са я омаловажили — каза Тера и седна на средната койка. — Татко чул тяхното описание и решил, че трябва да закараме находката на Земята колкото се може по-бързо и по-тайно. Отне му един месец да извърши необходимата подготовка, след което пристигна с екип технически специалисти и частите на „Икар“, опаковани в сандъци. Те сглобиха кораба под земята, единственото място, където можеха да работят, без да ги видят. После двамата с него отлетяхме да проверим последните работи. Той отиде с личния си кораб, „Менсана“, а аз взех търговския лайнер с фалшив документ за самоличност.

— Защо? — попита Иксил. — Защо си отишла с лайнер, искам да кажа?

— Аз бях скритото асо в ръкава му — каза тя и на устните й за миг се появи лека усмивка. — Или поне така каза той. Никой не трябваше да знае, че съм там… Моята работа беше да следя ихмиситските власти и да внимавам дали някой няма да прояви прекален интерес към нашата работа.

— Появата на звезден кораб изневиделица предполага точно това — казах аз.

— Помислихме и за това — каза Тера и ме погледна свирепо. — Имай поне малко вяра в нас. Татко събра втори екип да построи копие на „Икар“ в един от неговите заводи за тежко машиностроене на Рачина. Идеята беше копието да пристигне и да мине през всички законни проверки на космодрума на Мейма. После да отлети на мястото на разкопките, откъдето да отлети оригиналът. Смятахме, че по времето, когато някой се натъкне на скритото копие в пещерите, ще сме вече на Земята.

— И какво се обърка? — попита Иксил.

Тера се намръщи.

— Двама грозници — от онези, които онази уличница Дженифър се опитваше да събуди в кръчмата на Морш Пон, по някакъв начин се промъкнали в разкопките. Убили доктор Чоу… Ужасно! Не бях там, но татко каза, че оръжията им го изгорили жив.

— Да, видях ги в действие — казах и почувствах как стомахът ми се сви. — Гледката определено не е приятна.

Тя се намръщи.

— Да, каза, че си убил двама от тях, нали?

— При самоотбрана — казах и се зачудих как ли ще реагира, ако й кажа, че Дженифър вместо да се опита да събуди грозниците, им беше инжектирала сопорифик, за да сме сигурни, че техният блажен сън ще продължи много след като „Икар“ напусне планетата. — Но вие сте направили същото с вашите, нали?

Тя потрепери и тихо каза:

— Убиха ги, да. Като теб, при самоотбрана.

— Но вие сте знаели, че те имат приятели — протестира Иксил.

— Да. — Тера видимо отхвърли мислите за смърт. — Ние… по-скоро те… знаеха, че трябва веднага да изкарат „Икар“. Затова направиха нещо, което да извади от строя сензорите на космодрума, вдигнаха във въздуха тавана на пещерата и татко и пилотът на „Менсана“ изкараха кораба.

— А защо са се върнали? — попитах. — Защо не са натоварили всички на борда и не са избягали?

— Защото не всички бяха готови да заминат — въздъхна тя. — Имаше важни хора, които не бяха наблизо, и не искахме да заминаваме без тях. Знаехме също, че след експлозията ихмиситите ще дойдат да разследват, и мислехме, че ако цялата група е там, ще отпадне всякакво подозрение относно експлозията. После… просто не очаквахме официалната реакция да е толкова силна.

— Така е защото пат вече са се били включили — казах. — Само че не е имало начин да го знаете. Грозниците, изглежда, са ударната им сила.

— Така изглежда — каза тя. — Във всеки случай ихмиситите се спуснали като глутница кучета, намерили доктор Чоу и двата трупа на другопланетяните и арестували всички. Един от техниците успял да се измъкне от примката и да отиде в града и да предупреди татко, но след час също бил заловен. Хванали и пилота на татко и останалите, които били извън мястото на разкопките.

— Ихмиситите знаели ли са, че баща ти е на Мейма? — попита Иксил.

— Отначало не — отговори тя. — Сигурна съм, че това го е спасило. За щастие компютърът, който групата използваше за анализите си — „Уортрам Тера-66“, който е тук — е една от малкото компютърни системи, с които всъщност мога да работя, затова реших да дойда на кораба като компютърен специалист.

— Ти участваше ли в наемането на екипажа? — попитах я.

— Татко не позволи — поклати глава тя. — Не искаше да рискува дори да ни видят заедно в кръчмата.

— Много лошо — каза Иксил. — Това може би щеше да е полезно да сравним историята на всеки от екипажа по наемането с един независим източник.

— Не мога да ви помогна — каза Тера. — Във всеки случай след като всичко беше уредено той отиде някъде да прекара нощта и на сутринта отиде на кораба.

— Как е влязъл? — попитах. — Проверих ключалката с програмирано време на люка — не беше отваряно.

— Има втори люк над машинната секция — каза тя. — Точно отпред на по-малката сфера. Изкачил се е по стълба, поставена на левия борд, влязъл е и я е прибрал. Стълбата и люкът са скрити зад цяла плетеница тръби и кабели.

Значи за това бяха жлебовете, които бях видял на техническия корпус: места за закрепване на стълбата.

— И тъй като бордните карти, които той ни даде, ни отвеждаха до кораба откъм левия борд, той е преценил, че дори ако някой от нас отиде там преди той да е стигнал до кораба, няма да го види.

— Единственият проблем беше ти — каза Тера. — Видях те да чакаш на южната бариера, готов да се втурнеш към „Икар“, щом я вдигнат. Татко беше на западната, но южната беше малко по-близко и аз се уплаших, че ще стигнеш до кораба преди него.

— И затова си направила онзи анонимен донос — казах кисело. — И си подхвърлила и за баща си. Знаела си, че това е нещо сериозно, за което могат да ме задържат.

— Да — каза тя. — А после се обадих втори път да опровергая първото съобщение, за да те пуснат.

— Блестящо — казах аз. — Наистина блестящо. И изобщо не ти е дошло наум, че като свързваш името ми с Камерон още от самото начало, правиш опасността двойно по-голяма.

— Съжалявам — каза тя и сведе очи. — Единственото, което мога да кажа, е, че не знаех колко заинтересовани са били пат. Ако знаех…

Тя ме погледна и на лицето й отново се появи някакво скрито подозрение.

— Откровено казано, не знаех какво съм направила. А и не знаех дали мога да ти вярвам. И все още не зная.

— Това сега не е важно — казах аз и й върнах пистолета. — Все пак, изглежда, пат също играят играта си малко тайно. Директорът на космодрума Ейм-Мастр например очевидно не знаеше какво всъщност става, иначе не би ме пуснала така лесно.

— Нито теб, нито кораба — добави Иксил.

— Правилно — съгласих се. — Добре. Толкова по историята. Сега да се върнем на списъка с подозрителни дейности. Предполагам, че ти си включила гравитационния генератор по време на първото излизане в космоса, в резултат на което Чорт беше запратен в стената на кораба. Бях му наредил да провери машинната секция за гънки върху корпуса и ти си се изплашила, че може да види допълнителния люк.

— Да — каза тя и по лицето й премина болка. — Той е скрит, но отблизо лесно може да се види.

— А смъртта на Джоунс?

— Не — възрази тя категорично. — Нито аз, нито татко имаме нещо общо с това.

— Значи можем да отнесем това към нашия мистър X. Както можем, предполагам, да отнесем и анонимния донос до наджикската митница?

— Това също не беше моя работа — каза Тера. — Мислиш ли, че бих искала да привлека официално вниманието върху нас насред космодрума на пат?

— Питам просто да се уверя — отвърнах. — А ние вече установихме, че баща ти е извършил саботажа с горелката и с интеркома. Колкото до прекъсвачите…

— Там вината всъщност е моя — призна тя. — Той ме предупреди, че може би е открит, и изведнъж интеркомът замлъкна. Отидох да проверя кутията с прекъсвачите. Не можах да възстановя прекъсвача и се сетих, че си го открил. Нямах време да проверявам коя верига е на късо, затова изскубнах всички прекъсвачи и ги скрих.

— Умно — казах аз. — Досадно, но умно. Дал съм на късо интеркома на твоята компютърна стая, нали?

Тя кимна.

— Панелът в стената заяждаше и понякога трябваше да го блъскаме. Това си чул първия път, когато се нахвърли върху мен.

— Чух го и от лечебницата, докато говорех с Шон — казах аз. — Той също го беше чувал няколко пъти. Впрочем има и друго нещо, което трябва да припишем на мистър X: разхлабването на ремъците на Шон, за да може той да избяга.

— Мислиш, че е било нарочно? — попита Тера и се намръщи.

— Разбира се — отвърнах. — Нашият мистър X не би могъл да опита да влезе в стаята на Иксил с химикалите за отровния газ, ако екипажът е на борда. Но аз наредих всички да останете на кораба, така че той е трябвало да измисли начин да ви изкара навън.

— Страхувам се, че тук и двамата може би изпускате един важен момент — каза Иксил. — Докато всички сте били извън кораба, Арно Камерон е изчезнал. Но дали по собствена воля?

Погледнах Тера; лицето й беше пребледняло.

— Но как? — попита задъхано тя. — Как са могли дори да знаят, че той е тук?

— Може би по същия начин, по който разбрах аз — отвърнах. Зловещите последици от неговото отвличане се премятаха в ума ми като листа при силен вятър. — Или пък са ви чули да говорите.

— И може би това е била истинската цел на митническата проверка — каза Иксил. — Да забави откриването на изчезването му. И да ни накарат да напуснем Потоси колкото се може по-бързо, така че когато някой забележи, той отдавна да е изчезнал от сцената.

— Но защо са взели всичките му неща? — настоя Тера. Очевидно изобщо не можеше да приеме този сценарий. — Той имаше всичко за построяване на лагер: храна и бидони с вода, постелка, дори каталитична тоалетна.

— Откъде е взел всичко това? — попитах.

— Аз купих всичко на Ксатру — каза Тера. — Той беше планирал да излезе след първата ни спирка, но след смъртта на Джоунс реши, че трябва да се крие малко по-дълго.

— Аха! — възкликнах, като си спомних саковете и торбите, които беше донесла на борда на Ксатру и колко ядосана беше, че не й разреших да пазарува на воля.

— Но защо някой ще си прави труда да вземе всичко това? — попита тя отново.

— Може би са искали да премахнат всякакви следи, че той въобще е бил тук — предположи Иксил. — Тяхното наличие би им показало, че баща ти е пазил в тайна присъствието си на борда. По този въпрос основно се стига до твоята дума срещу тяхната.

— Ако въобще някога се стигне до това — добавих аз. — Защото може би са планирали нещо друго за нея.

Тера пак се опита да ме погледне свирепо, но не се получи.

— Голям умник си, Маккел — озъби се тя. — И двамата сте големи умници!

— Естествено — контрирах аз. — Обаче всъщност нищо не стана ясно. Онова, което искам да знам, е защо този кораб все още лети. Най-малко на два пъти едва не ни спипаха. Защо не ни хванаха?

— Не зная — въздъхна тя.

— Може би ще помогне, ако знаем какво точно караме — каза Иксил.

Тера ни гледа дълго, очевидно се опитваше да реши доколко може да ни се довери. Или може би просто се опитваше да скалъпи поредната лъжа.

— Добре — каза тя най-после. — „Икар“ не кара никакъв товар. Самият той е товар.

Тя махна с ръка около себе си.

— Това откри екипът на Мейма: две сфери, свързани една с друга, по-голямата празна освен един гравитационен генератор, по-малката натъпкана с другопланетна електроника.

— Колко другопланетна? — попита Иксил.

— Много другопланетна — мрачно каза тя. — Нещо, което никой не беше виждал, с напълно непознати маркировки и означения. Ние все още не знаем дали е отпреди цивилизациите в спиралния ръкав или е просто от някоя неизвестна територия. Затова на борда е и старият „Уортрам“ — археолозите го бяха включили за изучаване на малката сфера и когато построиха „Икар“, просто изградиха около него компютърна зала.

— Значи оттам идва допълнителната гравитация във външния корпус — казах аз. — Смятах да те питам как си го направила.

— Ние нямаме нищо общо с това — каза Тера. — И нямаме представа за какво е. Единственото, което знаем, е, че поддържа гравитация приблизително осемдесет и пет процента от земната и е напълно самонастройващ се, поради което не се влияе от гравитационния генератор на „Икар“.

Тя се усмихна.

— Разбрах, че е работил по същия начин на Мейма. Дори когато е в пълно планетарно гравитационно поле, човек може да ходи навсякъде в сферата, без да пада.

— Сигурно е било чудесно изживяване — промърморих аз.

— Половината от експедицията го харесваха; другата половина не можеха да го понасят. И точно затова построиха вътрешния корпус толкова далеч от външния… металът, изглежда, по някакъв начин екранира гравитационното поле на сферата, но ако двата корпуса са по-близко, на границата между двете полета се получава ужасна дезориентация.

— И затова пат толкова искат да го вземат? — попитах. — Да сложат ръка на нов гравитационен генератор? Това едва ли заслужава да се извърши убийство.

Тя поклати глава.

— Не съм сигурна, че пат дори знаят за гравитационния генератор. — В гласа й имаше нещо, от което ме полазиха тръпки. — Казах, че екипът не можа да дешифрира маркировката и нищо друго върху двете сфери. Но гравитационният генератор не е единственото нещо, което работи. Голяма част от електронните уреди в малката сфера са в някакво състояние на стендбай и отчитат много показания. Анализи на форма на вълната, знакови генератори… такива неща.

Тя пое дълбоко дъх, после тихо каза:

— Обаче специалистите не са сигурни. Все още не разбират много неща. Всъщност повечето. Но от онова, което можаха да дешифрират на ниво устройство и нива на енергия и дори геометрични форми на някои компоненти… Ами, мислят, че цялото това нещо може да е звезден двигател.

Погледнах Иксил.

— Какъв вид звезден двигател? — попита той.

— Бърз — отвърна тя. — Много бърз. От показанията на уредите специалистите заключават, че може да е двадесет пъти по-бърз от „Таларик“ на пат.

— Виж, за това вече — тихо каза Иксил — си заслужава да убиеш.