Тимъти Зан
Гонитба за Икар (19)

19.

Свестих се бавно — на постепенни и мъчителни етапи. Беше ми студено и главата ми се пръскаше от болка. Имаше ми нещо обаче и на ръцете, макар да не можех да разбера какво точно. Някъде имаше и светлина, бледа и неясна, и си помислих, че ако обърна глава, може би ще мога да разбера откъде идва. Трябваше ми известно време и усилие да си спомня как се прави това, но накрая разбрах и доста доволен от това постижение обърнах глава малко настрана.

И моментално се събудих напълно, защото почувствах изгаряща болка в тила и врата. Някой очевидно беше направил всичко, на което беше способен, да ми откъсне главата с голи ръце. Стиснах зъби, почаках болката да стихне и после, като държах главата си колкото е възможно по-неподвижна, отворих очи.

Седях на обикновен дървен стол, с отпусната на гърдите глава. Какво им беше на ръцете ми стана очевидно веднага: и двете ми китки бяха закопчани с белезници към страничните облегалки на стола. Експериментално поместих леко десния си крак и установих, че не са си направили труда да закопчаят и краката ми. Чух слаби звуци от далечна музика; по-наблизо, някъде точно пред мен, чух някой да говори на съвсем непознат език. Бавно, с мисъл за чука, който чакаше да започне работа върху тила ми, внимателно повдигнах глава и погледнах.

И веднага съжалих, че съм го направил. Бях в средно голяма стая, обикновена и почти необзаведена, с една лампа на тавана и една вероятно затворена врата на четири метра право пред мен. Двама мускулести ликами седяха зад ниска дървена маса по средата между вратата и мен; на масата пред тях видях телефона си — беше полуразглобен.

В момента обаче те не обръщаха внимание нито на телефона, нито на останалото съдържание на джобовете ми, което бяха изсипали безцеремонно върху масата. Въпреки моите усилия да скрия, че съм се свестил, те гледаха право в мен.

И доколкото можех да съдя по другопланетните им лица, не особено приятелски. По-скоро приличаха на пазачи, на които е заповядано да се грижат затворникът да е жив и по възможност здрав, но които в същото време тайно желаят въпросният затворник да им създаде някакъв проблем, за да имат повод да го спукат от бой.

Какъвто бях сговорчив, изглеждаше срамота да ги разочаровам.

Изправих се, наведох се напред за равновесие и повдигнах стола зад гърба си. Въпреки тайната им надежда една неочаквана и явно самоубийствена атака от моя страна беше вероятно последното нещо, което очакваха. Направих две крачки напред и се завъртях на 180 градуса, като внимавах столът да не закачи ръба на масата. После с всичка сила аз и столът се насочихме право срещу тях.

Те видяха, че идваме, разбира се. Но както седяха с крака под масата, не можеха да направят нищо. Всичките паднахме с гръмотевичен трясък на разцепващо се дърво и другопланетни ругатни. Понеже бях закопчан за стола, движенията ми бяха силно ограничени, но въпреки това бях в много по-добро положение за бой от противниците си. Развъртях задник и ги заудрях със стола, а после почнах да ги ритам — по главите и в слабините, навсякъде. След, както ми се стори, цяла вечност те престанаха да се движат. Ритнах ги по още веднъж в случай, че се преструват, после се строполих задъхан върху тях.

Не лежах дълго обаче. Имаше сериозен риск да не мога да се справя, като се свестят, но нямах голям избор. Двама срещу един беше риск, който вероятно щях да приема; но ако чаках да извикат началника си с новината, че жертвената кукла вуду се е събудила и е готова да забият игли в нея, никога нямаше да напусна тази стая жив.

 

 

Краткият бой беше тих, а музиката, която чувах, означаваше, че наблизо има някой друг. Столът ми беше пострадал в боя, но достатъчна част беше оцеляла да ме държи заключена към него. Претърколих се тромаво и започнах да проверявам изпадналите в безсъзнание тъмничари за ключове за белезниците.

Носеха същия вид гръцки туники като двамата, които се бяха нахвърлили върху мен на Ксатру, и не ми отне много време да открия, че в джобчетата им няма ключове. Никой не носеше оръжие.

Но на два метра от мен на пода беше телефонът ми, паднал от преобърнатата маса.

Коленичих, дотътрих се до него и видях, че ликамите не са го разглобили — само бяха свалили капака, не знам защо, може би се надяваха да измъкнат от паметта телефонни номера, които да могат да използват.

Ако беше така, щастието не им се беше усмихнало. Това беше телефонът, който бях взел от Джеймс Фулбрайт на Дорсинд, и в него нямаше никакви компрометиращи номера, свързани с мен.

Зарадвах се. Телефонът ми даваше възможност за връзка с външния свят. Полегнах на една страна и обърнах апарата. Едно бързо обаждане на Иксил щеше поне да предупреди другите, че пат са тук и са ме заловили. С един последен поглед към вратата протегнах пръсти към клавиатурата…

И спрях.

Имаше нещо много лесно в това. Нещо подозрително лесно. Къде бяха пъргавите подкрепления да нахлуят в стаята и да ме спрат? Защо двамата ликами бяха бърникали в телефона вместо да го направи някой специалист? И всъщност защо бяха само двама?

Изключих телефона и го обърнах така, че да мога да видя схемата. И понеже знаех какво да търся, бързо го видях.

Сръчните ми пазачи бяха свързали един повторителен чип в предавателната линия, на горната страна на стикера за кодиране. Не можах да разчета добре модела на чипа, но това беше без значение — с по-простия чип, „Марк V“, те можеха да подслушат всеки мой разговор. С по-модерната версия „Марк X“ и подходящо комплектуван телефон не само можеха да слушат, но можеха и да засекат чрез местната телефонна система другия край на разговора. Бях ги подценил — те възнамеряваха да завладеят „Икар“ по лесния начин.

Отново се надигнах на колене, зарязах телефона и се насочих към падналия плазмен пистолет и калъфката с картата ми за самоличност.

И тъкмо когато се наведох да ги вдигна, вратата се отвори.

Свлякох се на пода, грабнах оръжието и без да обръщам внимание на червената мъгла, която падна пред очите ми, го насочих към вратата.

Трябва да призная, че гледката наистина беше впечатляваща. Четирима ликами стояха в полукръг, стиснали ужасните си оръжия. Бяха неподвижни като статуи. Зад тях имаше още двама грозници — несъмнено очакваха с нетърпение шанса си да се справят с мен.

И точно по средата, между двете групи, беше застанал облечен в черна роба пат.

— Не си прави труда, Маккел — каза той. Гласът му беше типичен за пат — смесица от искреност и презрение, така характерна за расата им, както креанското свирене за Чорт. — Нима мислиш, че сме ти оставили годно оръжие?

— След тъпия номер с телефона всъщност не — съгласих се аз. Трудно беше да се прицеля с пистолета, при положение че ръката ми бе закопчана за облегалката на стола, но доколкото можах, го насочих точно в центъра на гърдите му. — Някога обаче да си чувал за „застраховката“?

Предните четири статуи леко се напрегнаха.

— Не съм — каза той. — Но съм сигурен, че умираш от желание да ми кажеш.

— Точно така — казах одобрително. — „Застраховката“ е кондензатор с голям капацитет, свързан със схемата на плазменото оръжие. Зарежда се от главния енергиен пакет, но иначе е независим от него. Има достатъчно енергия за два до четири изстрела. Това означава, че трима от твоите подлизурковци ще умрат, ако някой от вас се приближи. Ако посочиш най-малко любимите ти, ще видя какво мога да направя за теб.

Четирите статуи стискаха пистолетите си в неестествено изпънатите си ръце и се целеха в мен. Но аз имах предимство и те го знаеха. Бях на четири метра от тях, на края на обсега на пистолетите им, докато те бяха в моя. Прибавете към това факта, че не можеха да си позволят да ме убият — и също толкова важния факт, че никой от тях не искаше да бъде убит — и ще получите един добър старомоден равен резултат.

За момент изглеждаше, че наистина мога да се измъкна от положението. Лицето на пат почти не се виждаше в сянката на качулката, но от онова, което можах да видя, той май се измъчваше от сериозна нерешителност. Явно не беше професионален ловец, нито дори стандартен лакей, свикнал да се подчинява на заповеди без лукса да може да постави свои собствени изисквания. Имаше вероятност да е високопоставен гражданин, притиснат от необходимост и отчаяние да ме преследва и да ме залови.

Но докато той се колебаеше, един нов глас от външната стая се присъедини към дискусията. Друг патиански глас, също толкова мазен като първия, но носещ със себе си непогрешимата тежест на властта.

— Глупости — каза той. — Блъфира. Ениг, кажи на твоите глупаци да му вземат оръжието. Нямаме време за губене.

Пат на вратата изръмжа нещо и двамата от ликамите пристъпиха с нежелание напред. Пистолетите им бяха насочени право в мен. Пуснах ги да направят две крачки в случай, че на някого му мине друга мисъл, после оставих плазмения пистолет на пода и признах:

— Вярно. Блъфирах.

— Доведете го тук — заповяда вторият глас. В тона не можах да открия нито злорадство, нито някакво облекчение. Той беше взел решение, беше издал заповед, тя беше изпълнена и той не беше изненадан нито от покорството, нито от факта, че неговото решение се е оказало вярно. Очевидно се бяхме изкачили на няколко стъпала по социалната йерархия на пат.

Ликамите ме вдигнаха и ме замъкнаха в другата стая. Беше много по-приятна, почти три пъти по-голяма и обзаведена доста по-добре. До стената вляво имаше бюро с няколко монитора и друг пат зад него. Стаята беше пълна с ликами, но аз и не очаквах друго.

— Не е лошо тук — казах, докато ме водеха към друг обикновен дървен стол, поставен пред бюрото. И тук, изглежда, имаше само една врата за излизане, точно срещу онази в моята килия. На тавана имаше нещо вградено, което на първи поглед приличаше на оберлихт, но при внимателно оглеждане се оказа стандартна осветителна арматура, проектирана да изглежда така. На тавана и на пода имаше два отдушника с декоративни решетки, които изглеждаха достатъчно слаби и можеха да се откъртят, но можах да видя, че въздуховодите зад тях са много тесни и няма да може да мине дори същество слабо като Чорт. Преброих набързо ликамите и установих, че са общо осем.

— Никак не е лошо — добавих, когато моите пазачи отключиха белезниците от облегалките на счупения стол, сложиха ме на новия и заключиха китките ми по същия начин. Този път обърнах внимание кой от тях прибра ключовете в джоба си. — Ако държите затворниците си в място като това вместо в онзи преустроен склад, вероятно ще постигнете по-добро съдействие.

От другата страна на бюрото не последва никакъв коментар. Спокойно свърших с огледа на стаята, после насочих цялото си внимание към другия пат.

Бях сбъркал с първото си предположение за неговия статус. Вместо обичайното без украса сиво, носено на обществени места от повечето пат, неговата роба беше сива, но с оранжева гарнитура на ръкавите и по ръба на качулката. Беше от елитното дипломатическо тяло на пат, може би дори самият посланик на Палмари.

— Впечатлен съм — казах. — Мога ли да попитам с кого имам честта да говоря?

Той ме разглежда един миг преди да отговори.

— Можеш да ме наричаш Наск, Маккел. Знаеш ли, ти наистина си много неприятен тип.

— Благодаря — казах и леко кимнах, като преодолях пристъпа на болка, предизвикан от това движение. — Ти, изглежда, мислиш, че играта е свършила.

— Защо го казваш? — попита той спокойно. — Така е, разбира се, но какво те кара да се изразяваш по този начин?

— Твоето така наречено име — отговорих аз. — „Наск“ е една от думите на пат за „победа“.

— Интересно — каза той. — Прави бяхме за теб. Ти не си обикновен пилот на товарен кораб.

— Правилно, не съм — съгласих се. — Аз съм служител на много силен и опасен човек. Личност, която, позволявам си да кажа, ще създаде огромен проблем дори на икономическата империя на пат.

— Нека се опитаме да познаем за кого намекваш — намеси се другият пат, Ениг. Стоеше малко зад Наск и досега почтително мълчеше. Но му личеше, че моят блъф с плазмения пистолет го е ядосал, защото го бе направил на глупак пред началника му.

На по-добрата светлина тук можах да видя издайническия блясък на белега на звезден пилот, имплантиран около очите му. Почтителното му отношение беше допълнително доказателство, че Наск наистина е много високопоставен.

— Този силен и опасен човек не е ли случайно Джонстън Ското Райланд? — продължи Ениг.

— Добре си информиран — казах и се помъчих да овладея неочакваното усещане за свиване в стомаха. Ако те знаеха за моята връзка с Брат Джон и не бяха разтревожени от това, сигурно знаеха и нещо, което аз не знаех. — Предполагам знаете какво значи да застанете на пътя на такъв човек.

— Знаем — каза Наск. — Но ти много грешиш, ако мислиш, че заставаме на пътя му. След като твоята връзка с Райланд стана известна, ние се свързахме с неговата организация. Искаш ли да чуеш неговата реакция, предадена на генералния ни директор преди шест часа?

Стомахът ми се сви още повече.

— Разбира се.

Наск включи един от дисплеите и прочете:

— Цитирам: „Джордан Маккел не ни е известен“. Край на цитата. Казано кратко и ясно, нали?

— Съвсем — съгласих се с въздишка. Положението беше станало напечено и Брат Джон беше реагирал, като ме беше хвърлил на лъвовете. Типично. — И какво следва от това?

— Следва, че ще трябва да се спазарим — каза Наск. — И без никакви номера и уловки.

Намръщих се.

— Моля?

— Много добре ме чу — увери ме той. — Съвсем е просто: ти имаш „Икар“. Аз го искам.

— Разбирам — казах и се опитах да разчета изражението на полускритото в сянка лице. Напразно. Едно такова предложение, идващо от човек, означава, че неговият началник трябва напълно да бъде изваден от играта. Но Наск беше пат и едва ли мислеше така. Възможно ли беше все пак?

— Ще ми кажеш ли какви точно уловки и номера искаш да избегнеш?

— Обичайните — махна с ръка той. — Юридически разпоредби, Единния кодекс на Общността, намеса на човешкото правителство. Всякакви спънки, които пречат на прогреса и просперитета на разумните същества.

— Този списък включва ли намеса на друго правителство?

— Включва всички правителства, които спъват прогреса — каза той. — Естествено правителства, които вместо да пречат поощряват прогреса, са добре дошли.

— Ясно! — казах и кимнах. С други думи, той предлагаше ние тримата да сключим сделка, която Наск и Ениг след това щяха да променят и да продадат на правителството на пат с печалба. С Наск бих могъл да постигна по-изгодно за мен споразумение, отколкото с генералния директор на пат. Наск и Ениг щяха да се изкачат няколко стъпала по-нагоре по социалната стълба за положените усилия, а пат като цяло щяха да получат „Икар“.

Погледнах ликамите. И, разбира се, ако щедростта на Наск не се окажеше достатъчно съблазнителна, неговите главорези можеха да ме накълцат на парчета, без правителството на пат официално да се намеси.

— Добре, да чуя предложението ти — казах аз.

Наск вдигна рамене — жест, който пат бяха възприели от хората. По някакъв начин този жест го направи да прилича по-малко на човек, отколкото без него.

— Да чуя твоето искане — контрира той. — Ние сме готови да бъдем великодушни.

— Да приемем, че моята цена включва не само пари в брой — казах аз. Отчаяно се чудех колко дълго съм бил в безсъзнание. В някой момент Иксил все щеше да се сети, че съм отвлечен, и щеше да намери начин да откара „Икар“ от Палмари без мен. Ако можех да шикалкавя дотогава, поне другите щяха да бъдат спасени. — Какво ще кажеш, ако включва живота и свободата на екипажа ми?

— Техният живот, разбира се, може да бъде включен във всяка сделка — каза Наск. — Тяхната свобода… е, това ще е малко по-трудно.

— Колко по-трудно?

Той отново вдигна рамене.

— Може би те ще пожелаят да останат за известно време гости на генералния директор. В съвсем приятна обстановка, уверявам те. И накрая вероятно ще бъдат освободени.

— Сигурен съм, че ще броят дните на това гостуване — казах аз. — И колко дълго се предполага да продължи тази ваканция сред лукс?

Очите му се забиха в моите.

— Докато другопланетният апарат, който носите, не проработи или пък не се окаже нефункционален. Твоето сътрудничество или отказ определено би могло да повлияе върху продължителността на този престой.

— Стига да знаех нещо, с което мога да помогна. — Чудех се какво знае той за артефакта. Или по-скоро колко мисли, че знае. — Той е запечатан.

— Разпечатването ще е най-малката ни трудност — сухо каза Наск. — Така: животът и евентуално свободата на твоите спътници. Какво друго?

— Е, трябва да има и пари, разбира се — казах аз. — Много пари. — Повдигнах вежди. — За нещастие от парите няма голяма полза, ако човек не може да ги харчи. А аз едва ли ще мога да ги харча, ако съм затворен, нали?

Той направи някакъв непонятен жест с пръсти.

— Ако се страхуваш от отмъщение от страна на другарите си, ще уредим да бъдеш настанен отделно.

— Не ме разбра — поправих го аз. — Искам да кажа, че си тръгвам. Веднага. Другите можеш да държиш затворени отсега чак до Страшния съд, изобщо не ми пука. Но аз си взимам парите и заминавам.

— Съжалявам — поклати глава той, — но съм сигурен, че генералният директор няма да се съгласи. Не можем да си позволим до останалата част на спиралния ръкав да изтече дори намек за тази находка.

— А какво ще правим с Камерон? — попитах. — Той знае за „Икар“ и доколкото знам, е жив и здрав.

— Информацията ти е стара — обади се Ениг. — Арно Камерон беше арестуван на Мейма преди два дни и е в нашия затвор там.

— Така ли? — учудих се. Край на поддръжката на Брат Джон; край и на честността на пат. Голяма изненада и по двете линии.

— Все пак мога да те уверя, че по времето, когато си задържан, ще имаш жилище, храна и обслужване като на кралска особа — продължи Наск с тих сериозен глас, заслужаващ пълно доверие. — А след това ще бъдеш наш приятел до края на живота си.

— Струва си — казах с малко сарказъм и забелязах, че червенината на лицето му леко се усилва. И защо гледаше не мен, а дисплеите? — Но да предположим, че апаратът се окаже безполезен? Доколко ще ви бъда приятел тогава?

— Когато пат обещаят приятелство, това обещание винаги се изпълнява — каза той. — Твоята добра воля и помощ ще допринесат за това независимо какъв ще бъде крайният резултат.

— Разбирам — казах и усетих, че настръхвам. Думите и тонът на Наск бяха някак между другото — вниманието му бе насочено изцяло към дисплеите. Там ставаше нещо, нещо по-важно от сладките приказки с мен за „Икар“. — Да предположим, че мога да намеря начин да гарантирам мълчанието си по друг начин…

— Трябва да избереш бързо — прекъсна ме Наск. — Кажи ми къде е „Икар“, иначе ще трябва да приложим сила.

— Чакай малко! — възкликнах. — Защо…

Ключалката на вратата изщрака.

— Той е тук — каза Наск безнадеждно. — Славата и печалбата отиват у генералния директор.

Вратата се отвори. Обърнах се да погледна…

И дъхът ми спря. Влизащите с вид на собственици, които идват да повишат наема, бяха двама. Единият беше пат с роба с познатите ми имплантации на звезден пилот, трепкащи около очите му.

Другият беше Ревз Никбар.