Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (8)

Глава 8

Беше неделна утрин и Джо пристъпи към закуската. Кана кафе (превъзходно), две сварени яйца (чудесни), напати^[1] (хванало кора), масло (от консервена кутия, допусна той, и малко старичко) и най-здраво затвореният и неотстъпчив буркан с конфитюр „Купърс Оксфорд“, който някога беше виждал. „Добрата стара Индия“, помисли си.

Когато свърши с обличането, чу силния тенекиен екот на църковна камбана. „Неделя е, разбира се. Най-вероятно църковна служба. Ето какво ще направя тази сутрин — ще дам пример заради доброто име на Скотланд Ярд. А така или иначе, мога да науча някоя и друга клюка. Как беше името на онази жена? — Кити някоя си, доайенът на Паникхат? Може би ще направя едно официално посещение.“

Пристегна колана си „Сам Браун“, провери джобовете си, за да е сигурен, че си е взел визитните картички, и пое към далечната църква с къс офицерски бастун под мишница.

Марширувайки оглушително в крачка с ритмичен тропот на подковани ботуши и заставайки мирно, вторият батальон на шропшърската лека пехота го настигна и отиде преди него във варосаната църква на военната база. Бойците заеха местата си, закрепяйки шумно пушките си върху осигурените за целта стойки. Джо си спомни, че след метежа, когато голям брой хора са били хванати без оръжие в църква и избити, британските войници сега ходеха на църква с по двайсет патрона на човек, всеки с пистолет на поясния ремък.

Един доста лицемерно набожен на вид сержант от Кралските свързочни войски, изпълняващ длъжността разпоредител, го изгледа от горе до долу и го упъти към съответната пейка, навярно преценявайки прецизно общественото му положение. Ако не бяха бойците, ако не беше жегата, ако не беше вентилаторът, който виеше над главите им, той наистина можеше да бъде в коя да е английска църква от предградията. Машинално погледна към дъската с химните, прочете на глас стиховете и прегледа книгата с химните, за да провери дали знае някой от тях.

„Всички славят всемогъщото име Христово“, „В далечината хълм се зеленее“ и — не го ли знаеш? — „Напред воини на Христа“. Неговият обичаен ритуал по време на служба завърши, той се огледа, зървайки изпитото лице на Уилям Съмършам, взря се в покорните физиономии на сивите офицери, забеляза бунтарското изражение по лицата на ефрейторите и редниците, наредени в стегнати редици, и погледът му с радост попадна на мургавия управител, а до него, с непристойно трепване на сърцето, съзря Нанси. Управителят също оглеждаше мястото и щом очите му се спряха върху Джо, той леко смушка Нанси и вдигна тържествено, но сърдечно ръка за поздрав.

Капеланът тихо редеше проповед, шропшърската лека пехота пееше с пълно гърло, събраните мемсахиби акомпанираха с тънки гласове и Джо излезе на слънце. Вниманието му на мига бе привлечено от позната и едра женска фигура — Кити, госпожа Китсън-Мастърс, заела удобна позиция в разговор с Нанси и Андрю Дръмънд.

„О, Нанси! — помисли си той. — Дали можем да вземем два коня, да потеглим в полето, да си направим пикник, да намерим някъде да поплуваме? Дявол да го вземе, бихме могли да поработим! Да обсъдим случая, да сдвоим мисли…“

Намествайки фуражката на главата си, той се приближи към тях и поздрави:

— Добро утро, господин управител — рече формално. — Добро утро, госпожо Дръмънд. Чухте ли ме как пея в хармония с „В далечината хълм се зеленее“?

— О, вие сте били, така ли? — изненада се Кити. — Чух ви! Не бях слушала този химн от ученичка! По-често трябва да идвате. В хора не ни достигат мъжки гласове. И така, знам кой сте или бих научила кой сте, ако управителят благоволи да ни представи един на друг.

— Имах намерение — каза Джо, — евентуално да ви удостоя с посещение…

Тя го изгледа с преценяващ и разбиращ поглед, стоейки сковано, като че ли е глътнала бастун, както подобаваше на вдовицата на управителя. До нея бе застанал слуга със слънчобрана й в едната ръка, а в другата — с книгата с химните, молитвеника, сценария на службата и както Джо предположи, шишенце с амонячна сол за вдишване.

— Да — рече тя с решителен тон, — направете го, инспекторе. Може би ще ми окажете честта да се върнем заедно? Трябва да оставим управителя и съпругата му, за да се помъчат да се покажат учтиви. Обичайно е след утринната молитва. Нанси, скъпа, и таз хубава, с всяка изминала минута ставаш все по-неприятна мемсахиб! Винаги съм се считала за старшата дама в този гарнизон, но ще трябва да внимавам! Никога няма да станеш добра колкото мен, но винаги ще си много по-красива! Добре тогава, елате с мен, инспекторе!

Тръгнаха заедно през горещината и прахта. Докато вървяха, прозвуча тръбата и Джо механично взе да напасва думите към сигнала:

„Леви-десни, леви-десни.

Той няма да се разболява вече,

пукна клетото леке!“

И вървейки, се разминаха с двама британски редници, според бледите им лица все още новобранци, с ръце на кръста пренебрежително обхождащи Паникхат.

— Паникхат? — чуха единият да казва. — Паникхат… Путкакхат, ако ме питаш!

— С кеф бих оправил една такава — обади се другият.

— Същата, плюс е’на хубава „Куче и патица“^[2]! Е т’ва ни трябва!

Изражението на Джо остана невъзмутимо, когато минаха покрай тях достатъчно близо, за да ги чуят. Той се зачуди дали Кити беше схванала думите им и по още по-скованата й походка Джо допусна, че ги е схванала и затова тя му стана по-симпатична.

Щом пристигнаха в просторната й къща, заобиколена от най-красивите градини, които Джо бе виждал досега в Паникхат, върволица от слуги се струпа на вратата, за да ги посрещне. Една прислужница пое шапката и воалетката на Кити, слугата й подаде на друг слуга принадлежностите за църква, трети слуга донесе питиета на верандата, а четвърти отмени слугата, който задействаше ветрилото на тавана, за да ускори скоростта.

Кити го покани да седне на шезлонг.

— Знам защо сте тук, разбира се — започна тя без предисловие. — Гарнизонът е разделен, виждате ли. Известно ли ви е това? Разделен на такива, които смятат, че си губите времето и не биха искали да разлайвате кучетата — тази група се предвожда от началника на полицията Бълстроуд, но според мен това е неговото мнение. Всичко, което разкриете, се отразява неблагоприятно върху полицейската процедура — и другата група, която счита, че се извършват мошеничества, и тя се възглавява от Нанси, под благосклонното око на Андрю, разбира се. Става ли дума за Нанси, окото му винаги е благосклонно, както, предполагам, вече сте разбрали. Той често й позволява да върши каквото си науми. Но… Много тежко го раниха във войната. Куцият крак му е наследство от втората битка при Марна. Аз го уважавам и му се възхищавам и не бих желала нищо неприятно да му се случи. Не биваше да ходи на война. Индийската държавна служба представляваше работа, от която не можеше да бъде повикан на военна служба, но Андрю беше служил една година в Раджпутските стрелци, бе офицер от запаса и те с голяма радост го привлякоха. С военната експанзия имаха нужда от всички полиглоти, които можеха да наберат, затова Андрю замина за Франция и едва-едва се върна. Винаги казва, че дължи живота си на грижите на Нанси — след кратка пауза тя продължи: — Кажете ми сега с кого се срещнахте, къде ходихте, какво видяхте, какво мислите. Например — запознахте ли се вече с Прентис? Пущуните са му измислили прякор. Не говоря пущу и не мога да ви кажа какъв е, но в превод означава „никога не спи“ или нещо от този род. Изкарал е доста години на границата, нали знаете. Направи втора обиколка с Джилджитските скаути и се откъсна от тях само защото полкът му настоя. Точно навреме, за да ги поведе към Франция. Тогава беше по-голям пущун от пущуните! Това, което не знаеше за пущунвали…

— Пущунвали?

— Да, пущунските правила за поведение. Гайлс стриктно ги спазваше. Все още ги спазва, не се и съмнявам. Ако се наложи, готов да отмъсти на трето или четвърто поколение заради обида, готов да защитава в същата степен непознат човек в собствения си дом. Логично е, отговаря на принципите и без съмнение е от съществено значение за живота на северозападната граница, но в Бенгал може да се окаже страховито нарушение на обществения ред. И един интелигентен пущун — ако това не е абсурдно съчетание — ще е първият, който би приел, че такова поведение може да доведе до необмислени и нелепи последствия. Допийте си чашката, за да ви сипя още една — в тази страна трябва да пием повече течности!

— А Доли Прентис? Какво ще кажете за нея?

— О, тя беше прекрасна! От дванайсет години не е сред живите и беше поне с двайсет по-млада от мен, но още ми липсва. Беше ми приятелка, на всеки беше приятелка. Притежаваше благородство, на което всички се възхищаваха. Само да влезете в някоя стая, и я оживяваше, а ако заговореше някого, той се чувстваше поласкан и беседата с нея му действаше много добре. Съзнавам, че звучи сантиментално и смешно, но попитайте всеки, който я помни, и ще ви каже същото. Изчакайте секунда.

Кити плесна с ръце и повика своя слуга. Каза му нещо набързо, той се поклони и излезе, за да се върне с две прашни книги с кожени корици.

— Семейните албуми на Прентис — обясни Кити. — Не съм сигурна, че Гайлс би се съгласил да ви ги покажа, но аз ще го запазя в тайна. Ще мине като помощ на полицията в разследванията, нали така?

Тя даде знак на слугата да ги сложи на масата между тях и внимателно започна да прелиства страниците.

— Спасени са в пожара. Почти единствените неща. Пазеха ги в метална кутия в кабинета на Гайлс в дъното на къщата заедно със семейните документи. Когато ги спасиха, донесе ги при мен, естествено. И Гайлс, и Мидж знаят, че ги съхранявам на сигурно място, но не са ме молили да им ги върна и някак още не е дошъл подходящият момент за това. Мидж наминава у нас, за да ги разглежда, а аз да й разказвам истории за майка й, но Гайлс никога не е изразявал желание да си ги вземе обратно. Твърде мъчителен спомен.

Тя откри фотографията, която търсеше, и му я подаде.

— Ето, тук донякъде се вижда нейният финес. Беше прелестна. Излъчваше неземно очарование, което пленяваше всички.

Джо се вгледа с възхита и тъга в светлото, дяволито лице, вдигнато към камерата. Да, Доли би го покорила и него, помисли си.

— А репутацията й се е запазила неопетнена? — попита деликатно той.

— Е, тя би могла да ви отговори с думите на кралица Елизабет:

„Подозират ме в какво ли не,

ха докажете нещо де!“

И така си беше. Допускам, че се бе впуснала в низ от авантюри или най-малкото флиртове.

— А Прентис? Знаел ли е за всичко това? Противял ли се е? Бил ли й е предан?

— Какво да кажа? Славеше се с предаността си и вярно, че когато му се налагаше да напусне базата, при възможност винаги я взимаше със себе си. И това бе необичайно. Повечето офицери с такава радост изоставяха домашното блаженство за няколко дни. Но предан? Наистина не бих казала. Почти съм склонна да заявя, че беше безразличен към нея, макар че малцина са на същото мнение. Може би я е обичал и със сигурност никога не се е отнасял зле с нея и не я е пренебрегвал, но в сравнение с другите мъже в гарнизона беше безразличен.

— Как се е стигнало дотам да се ожени за Доли? На пръв поглед те като че ли не си приличат твърде много.

— Доли бе родена и израснала в Индия. Като Нанси — и доста други момичета, — ако искаш да имаш положение в Индия, само един е начинът да го постигнеш — трябва да се омъжиш за мъж, който развива кариера тук. След училище Доли дойде с риболовния кораб и не съществуваше никаква вероятност „да се върне празна“, както грубо казвахме за клетите обикновени девойчета, които се прибираха вкъщи без съпруг. Тя бе направила своя избор сред мъжете, които бяха добра партия за женитба през онази година — 1902 г. ли беше? Разбира се, несравнимо по-изгодна партия би бил съпруг, жив или мъртъв, с три хиляди лири годишен доход…

— Жив или мъртъв? — попита озадачен Джо.

— Чиновник, който ако умре, съпругата му получава заплатата му в пълен размер, докато е жива. Сделката не е лоша, вярвам, ще се съгласите?

— Безспорно затруднява полицейската работа — каза Джо.

— И Доли получи предложения от тези кръгове, но за изненада на мнозина тя си избра Прентис. А ето ги тук на сватбата им.

— Красив мъж е бил — отбеляза Джо.

— О, да. Физически — невероятен мъж. И още е такъв. Дяволски красив, не смятате ли? Но в него имаше нещо, което не се харесваше на повечето момичета. Не флиртуваше. През всички онези години, прекарани на хълмовете, не се е подготвял за баналностите на социалния живот. Мисля, че нямаше никаква представа как да се покаже привлекателен пред жените. Според мен командирите му го изпратиха обратно в полка тук, в Бенгал, със съвет да положи сериозни усилия за повишение, а има един етап, след който е трудно да продължиш, ако не си семеен. Както се казва в индийската армия: „Нисшите офицери може да не се женят. Капитаните може да се оженят. Майорите е хубаво да се оженят. Полковниците трябва да се оженят.“ Прентис бе твърдо решил да стане полковник. Доли попадна на погледа му и той получи поста в подходящия момент.

Джо остана очарован от албума с меланхоличното шествие от леко опърлени и зацапани, но пробуждащи спомени образи.

— Може ли? — попита той.

— Разбира се — рече Кити. — Разгледайте го спокойно.

Тя отново махна с ръка на слугата, който изтълкува жеста й без думи, и й подаде табакера и запалена клечка кибрит. По нейна покана Джо си взе цигара.

— А това Мидж ли е? — запита той, посочвайки малко момиченце върху пони, подкрепяно от усмихнат коняр.

— Да, това е Мидж. Доста мургава, както виждате. Взела е цвета на кожата на баща си.

Джо за миг се умълча, взирайки се в друг портрет. Висок, мургав млад мъж, облечен в бели, издути на колената панталони, с широка бяла риза и тясна пущунска жилетка, се усмихваше уверено и самодоволно в обектива на фотоапарата.

— А, виждам, че попаднахте на адютанта на Прентис.

— Чхеди хан?

— Да. А откъде знаете? Ще трябва ли все пак да зачета вашите детективски способности? Чхеди хан. Това е името. Не съм го чувала от години. Но никога не бих забравила този мъж! Никой, който го е виждал, не би го забравил. Още си спомням вълнението, което предизвика в курника, когато се появи за първи път с Прентис в гарнизона! Жените загубиха ума и дума! Дискретно, разбира се!

— Много прилича на Рудолф Валентино в „Шейхът“.

— Досега не сме имали удоволствието да гледаме кино в Паникхат, затова не съм в състояние да преценя. Но Чхеди хан минаваше за най-романтичния мъж в гарнизона. Беше висок около метър и осемдесет и пет, както виждате, красив като дявол. Движеше се като пантера — крачеше наперено из базата, без да поглежда нито вляво, нито вдясно, и се подчиняваше единствено на Прентис. Имаше черна коса, която носеше дълга върху раменете… понякога вплиташе в нея по една червена роза. Това беше доста необичайно, но най-изумителното в него бяха очите му. Сини. Да, тюркоазносини, а той ги гримираше с прах за почерняне на клепачите, което създаваше още по-смайващ ефект. Очевидно някои от тези северозападни туземци наистина имат светла кожа и сини очи. Казват, че светлият цвят на кожата води началото си от инвазията на войските на Александър Македонски. Странно.

— А Прентис как се е сдобил с този адютант? Ако изобщо е бил такъв…

— Действително не се държеше като такъв. Не спазваше установените обичаи. Историята разказва, че от малък е бил поверен на Прентисовите грижи след внезапно разгоряла се битка на границата. Чхеди хан го следваше навсякъде.

— А какви са били отношенията му със семейството на Прентис? Известно ли е?

— Не бих казала, че е известно със сигурност. Семейството им беше доста здраво сплотено според индийските нрави. Изглеждаше предан на Доли и Мидж. Разбира се, някои езици подмятаха, че при безразличието на съпруга си Доли намирала особена утеха в неговия адютант. И навярно е така… Но, инспекторе, това не би останало в тайна — заключи Кити в отговор на въпросителния поглед на Джо. — И когато откриха двете тела, вплетени едно в друго в останките от леглото в стаята на Доли, нали си представяте как всички подозрения на женорята в базата се потвърдиха!

— Озадачен съм, че при тогавашните обстоятелства двамата все още са били в леглото — каза Джо. — В доклада пише, че голяма врява се е вдигнала — пищящи слуги, фучащ огън… чували се дори изстрели. Достатъчно силен шум, за да привлече вниманието на офицерите в столовата на половин миля разстояние…

— За тези, които познават Доли, не е никак озадачаващо — отвърна Кити замислено и за миг замълча, докато реши докъде би могла да се довери на Джо. — Вижте, инспекторе, нямате голяма представа за живота в базата, но вероятно сте видели достатъчно, за да прецените, че много жени живеят в отегчение и самота. На една мемсахиб рядко й се налага да си мръдне и пръстта, и щом сутрешната й задача по надзора на слугите приключи, почти нищо не й остава, с което да си запълни времето, да не говорим за мислите. Доли я налягаше скука. Пиеше. Посягаше към чашката от няколко месеца преди пожара. Стара история. Допускам, че когато бандитите са подпалили къщата, тя вече е била мъртвопияна.

— Ами Чхеди хан?

— Мюсюлманин — така че сигурно не е бил под влияние на алкохола. Кой знае? Телата били хванати в капана под една греда. Може би той се е опитвал да я събуди… да я накара да се размърда… твърде късно. Чхеди хан беше верен на Прентис и какво друго би направил, освен да жертва живота си за спасението на мемсахиб? Е, във всеки случай, това е моята версия за историята — тя го погледна с известно предизвикателство. — И бих ви била задължена, ако я приемете за официална, инспекторе. Затова са живите — да обмислят нещата, и за мен те са по-важни от мъртвите. А може би дори по-важни и от истината.

Джо кимна в знак на съгласие и разбиране. Щеше да остави този въпрос така — засега.

Хрумна му, че ако са извършили аутопсия, са щели да разкрият съдържанието на стомаха на Доли. Алкохол? Наркотици? Пожарът избухва, за да скрие доказателства? Той не се сети да му бе попадало медицинско заключение за трупа на Доли и си записа, че се налага да направи допълнително проучване. Умът му механично се впусна в сгъстяваща се мрежа от хипотези.

— Спомняте ли си как реагира Гайлс, когато разбра какво се е случило?

— Беше съкрушен. Цяла седмица нито продума, нито помръдна. Физически не бе в състояние да се грижи за Мидж, разбира се, а тя, горката, се побърка от паника и скръб. Аз и съпругът ми я грабнахме и я доведохме тук, за да я гледаме. Живя при нас близо година. Твърде разстроена беше да я пращаме на училище, затова аз й преподавах уроците. Будно малко създание! Но ужасно напрегната — за кого ли бе чудно? — лицето й помръкна от неприятния спомен. — Веднъж седеше в краката ми, докато аз шиех, прелистваше старите ми детски книжки и се натъкна на една стара викторианска книга — „Индийски разкази за деца“ мисля, че се казваше. Изведнъж Мидж посочи една страница, изпищя и избухна в хлипане. Дълго я успокоявахме. Всъщност наложи се да доведем Гайлс, за да я утеши.

— Какво толкова бе видяла?

— Изображение на ритуала сати^[3]. Красива млада индийка, нагиздена с най-хубавите си дрехи и бижута, лежеше върху пламтяща погребална клада до тялото на мъртвия си съпруг. Много подходящо за детска книжка, не сте ли съгласен?

— И Прентис пак си я прибрал вкъщи?

— По-късно. Тя стоя у нас, докато построят новата им къща.

— На „Кързън Стрийт“ 3.

— Точно така. В съседство с развалините от старата къща. Доста странно от страна на Гайлс, рекох си тогава, да вдигаш нова къща до старата — сигурно му е навявала лоши спомени всекидневно. Но след това вече стана собственик на земята. Винаги беше непредсказуем! Макар във военните дела да бе напълно предвидим. Когато се съвзе след трагедията, пущунът в него взе превес. Събра един взвод от сиви кавалеристи — по изрична молба на управителя, тъй като имаше силно обществено състрадание и възмущение, както можете да си представите — и потегли. Върнаха се след десет дни. Никой не бе виждал по-изтощени бойци. Нито един от тях не обели и дума за това сражение — тя потръпна. — Но мисля, че бандитите научиха значението на думата „Пущунвали“.