Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (19)

Глава 19

Джо се отдръпна леко встрани. Какво би казал човек, ако в момента влезеше в този салон? Би казал: „Оживено място!“ „Продължавайте с танците!“ Би казал: „Спокойствие под индийското небе“.

Колко нямаше да е прав.

Оркестърът за танци отстъпи място на не съвсем подготвен джазов състав, ръководен от неопитен тенор саксофонист и под въздействие на тяхното изпълнение атмосферата се разгорещи. Джо видя как Мидж, зачервена и възбудена, биваше прехвърляна от един кавалер на друг, видя Нанси да танцува доста умело в ръцете на неизвестен офицер от артилерията. Над главите на танцуващите Джо зърна Прентис, сам, наблюдаващ, строг и безупречен във всяко отношение.

„Ти ли си моят човек, Прентис?“ — запита се полицаят.

Андрю Дръмънд докуца до Джо и седна до него.

— Объркан ли си, Сандиландс? — попита го.

— Не съвсем — отвърна Джо. — Всъщност смятам, че знам почти със сигурност кой е отговорен и защо. Остана да задам само още един-два въпроса. Но най-лошото е — и това е характерно за разследването, водещо до разкриването на подобен род серийни убийства, — че полицията не може да направи нищо друго, освен да чака и да е готова за следващия инцидент. Момичетата в базата са измисли една песен — сигурно си я чувал. Нова версия на „Калкутската песен за холерата“ и за някои може да е смешна, но за мен не е. В нея се пее: „Да вдигнем чаши за сестрите в гроба и за тази, която е наред!“ Намирам го за малко цинично.

— Това е британският начин да продължиш напред — рече Андрю.

— Не мисля така — категоричен бе Джо. — Ужасно глупав начин да продължиш напред! И, Дръмънд, ако правилно съм схванал, всички имаме основание да се страхуваме. Ще има още едно убийство.

— Постоянна бдителност, Сандиландс? — попита Андрю.

— Постоянна бдителност, Дръмънд! — потвърди Джо.

Докато си говореха, след саксофониста засвири кавалерийски тромпетист, облечен в бляскавата униформа на бенгалските сиви.

— Поканете своите партньори — извика конферансието. — Поканете своите партньори на „Вечерен галоп“!

Дочу се висок одобрителен вик, докато танцьорите се отправяха да заемат местата си по краищата на дансинга. Джо застана до Нанси и пъхна ръка в нейната.

— Няма ли да галопирате, госпожо Дръмънд? — запита той.

— Не, ще се въздържа — отвърна Нанси. — А вие? Ще участвате ли в стипълчейза?

— Не, ще се въздържа — отвърна твърдо Джо.

Но не се оказа прав. Докато звучеше бурният завършек на „Вечерния галоп“, Прентис окупира подиума и се разнесе сухият му глас.

— Дами и господа — поде той, — съгласно традицията обявявам: вземете конете си за стипълчейза „Маноли“! И моля госпожа Китсън-Мастърс да изтегли състезателите от всеки етап.

Той вдигна парадна чалма от униформата на бенгалските сиви и я подаде на Кити, която започна да изтегля имената и да ги чете на глас.

— Смайт. Хибърт. Фортескю. Бълстроуд — иронично възклицание. — Прентис — още едно иронично възклицание. — Ийстън, Форестър.

За ужас на Джо Прентис извади от джоба си револвер.

— Ще помоля управителя да даде старт на надбягването. Веднага щом сте готови, господа.

С шумен тропот и бъркотия конете бяха доведени до верандата, очите им бяха побелели, а устите — запенени. Джо се обърна към Нанси.

— Трябва ли да участвам? — попита той.

— Да, или завинаги ще се посрамиш — отговори Нанси. — Такава е ситуацията. Осъзнаваш го, нали? Хайде, Джо. Вече половината от жените ти се подчиняват безпрекословно — можеш да овладееш и другата половина. Но за бога — отваряй си очите!

Сред бъркотията Джо с радост забеляза, че Бамбук е неговият кон в редицата.

— Господа — обяви Андрю Дръмънд, — ще минем без формалността на Епсъм Даунс и аз ще извикам: „Заемете местата си. Готови. Старт.“ Ще преброя до десет, а в това време вие се стройте и се качете на конете. Маршрутът минава през площада, надолу към форта, надясно по брега на реката, отново надясно покрай църквата, през оризището и обратно по „Стейшън Роуд“, като финала е тук.

— Това е последното нещо в света, което бих желал да направя — рече Джо — на моята възраст. Безотговорни, малоумни кавалеристи, насвяткали се до козирката с клубно шампанско! Смелчаците на племето, фукащи се с мъжествеността си, разперващи опашки като пауни. Не съм дошъл в Индия, за да бъда въвличан в това от някакви невръстни малоумници, наполовина на моята възраст.

Мърморейки, той зае мястото си сред смеха в неравната редица от коне. Бенгалските сиви офицери бяха захвърлили жакетите си и яздеха с мъжки нощни ризи, мнозина носеха нощни шапчици.

— Дръж, Джо — извика Мидж, подхвърляйки му нощна шапчица. — Сложи си я заради мен!

„Ето така става — помисли си Джо. — Може би още от зората на човечеството мъжете се хващат на въдицата! Господи! Аз така хубаво се хванах на тази въдица!“

— Какво ще получа, ако спечеля? — подвикна той към Мидж.

Кити отвърна заради нея.

— Прелестна усмивка, въздушна целувка и една цигара, мисля. Не разчитай на повече! Както неведнъж си ми казвал, все пак си по служба.

— Готови за старт! — извика Андрю и пистолетен изстрел даде начало на конното надбягване „Маноли“ сред оглушителни възгласи.

„Не би трябвало да е много трудно — помисли си Джо. — На всеки завой има факла, силна лунна светлина. Ще се движа зад другите. Нямам намерение да водя тази пияна тълпа в тъмното. Слава богу, че с мен е Бамбук! Много хубава възможност да пояздя с него.“

С викове и ругатни кортежът се втурна през площада. Прентис яздеше малко пред Джо от дясната му страна. Отляво двама непознати офицери вдигаха глъчка, опитвайки се да се надбягат. Друг офицер, когото не разпозна, яздеше отпред, а един-двама — след него. Спокойно навлязъл в полето вкупом с останалите, Джо препусна в галоп към първия завой и се съсредоточи в ездата. Не забеляза дренажа, който се появи на пътя им, но надеждният Бамбук прелетя през него и продължи напред в галоп.

На лунната светлина и на трепкащата светлина от факлите Джо съгледа дренажен ров отляво — нещо повече от дренажен ров — по-скоро нещо, наподобяващо нал^[1]. Дълбок. И разширяващ се. Усети също и ездач отдясно, ездач, който го притискаше. Конят му беше висок, черен, от австралийска смесена порода, на височина метър и половина, прецени Джо, с късо подстригани грива и опашка. Достатъчно голям, за да изяде Бамбук.

— Махай се, Бълстроуд! — извика Джо. — Разкарай се от пътя ми, мръсник такъв! Ще ме бутнеш в шибания ров!

Джо не искаше да падне в рова. Дренажът изглеждаше много опасен. Джо дръпна юздата вдясно и се блъсна във влезлия в чужд коридор Бълстроуд, а Бамбук се олюля. Залитна вляво към нала и в последния момент точно до ронещия се ръб на препятствието понито се отдели от земята чевръсто и направи полегат скок. Ловкото изпълнение беше впечатляващо и който го бе видял, сигурно бе предположил, че Джо е опитен ездач, но заслугата беше изцяло на умния Бамбук. Скокът, с който преодоля препятствието по диагонал, беше дълъг около дванайсет стъпки. Откъсването от земята не бе сполучливо, но, за щастие, приземяването беше стабилно и Джо установи, че налът остана между него и преследвача му. Бълстроуд се плъзна и спря на ръба на рова, а Джо препусна напред, като с мъка осъзна, че за да се присъедини отново към надбягването, трябваше да прескочи още веднъж нала. Продължи в галоп, необезпокояван от други ездачи, движейки се така, че да не загуби от погледа си следващата факла. По някакъв необясним начин препятствието стана по-плитко и по-широко и в един момент той успя да прегази доволен от другата страна и отсичайки един широк завой, се озова начело на състезателите.

„Точно както не бих искал да става! — помисли си Джо. Не и с тези пияни простаци зад мен!“

Той пришпори Бамбук и конят препусна в галоп. След една широка дъга взе последния завой и с облекчение почувства твърдата настилка на площада, а с още по-голямо облекчение видя полюшващите се светлини на финала.

„Добре, Мидж — помисли си той. — Приготви се за целувка! Сандиландс идва!“

И след пет-шест дължини с лек галоп финишира пръв.

Един по един състезателите пристигаха. Запъхтени, едва поемащи се дъх, конете им с разширени ноздри и запенени муцуни, дрънчейки със синджирите на юздите, те се въртяха насам-натам. Вече всички имаха истории, които щяха да се превърнат в част от легенда.

— Я виж това! — каза Смайт, сочейки разрез на ботуша си. — Знаеш ли какво е? Твоята проклета шпора, Джони!

— О, ти си бил, така ли? Щях да те катурна, ако можех, но не разбрах, че си ти!

— Кой беше онзи в рова? — Джо чу някой да пита.

— Бълстроуд — отговори Прентис.

— Как, по дяволите, се е озовал там? — попита Джо. — Той за малко да ме събори в дренажа, да го вземат мътните!

— Видях — рече Прентис, взимайки кибрит от един слуга и изваждайки пура.

— Много ви благодаря, Прентис — каза Джо.

— Невъзможно е в моя полк да има хора, които бутат в ров почетните гости на офицерската столова. Сивите са гостоприемни все пак.

— Мелмастия?^[2] — попита Джо.

Прентис го погледна спокойно.

— Да, ако така ви харесва — каза той.

Мидж с мъка си проби път през тълпата, за да стигне до Джо, и подскачайки до него, стъпи с крак върху носа на обувката му, скочи, метна се на раменете му и сваляйки със замах нощната шапчица от главата му, го целуна силно.

— Стига, Мидж — троснато каза Прентис и Мидж се плъзна на земята.

— Браво, инспекторе — обади се гласът на Кити. — Чух от Ийстън, че яздите като казак!

— Понито ми беше много умно и то избави от беда един адски лош ездач!

— Никога не съм обръщала внимание на престорената скромност — каза Кити. — Чудесно се справихте. Другите състезатели не са съвсем опитни, нали виждате.

Прозвуча барабанен рефрен и далечен глас обяви:

— Вечерята е сервирана, дами и господа!

Джо бе доволен, че не посрами честта на Скотланд Ярд. Радостен бе, че доведе до победа фаворита на Мидж. Радостен, че е жив. Поседя върху Бамбук за момент, оглеждайки се над главите на празнуващите, докато те вървяха през верандата и се отправяха в ярко осветената стая към масата за вечеря. Погледът му бе привлечен от безмълвна фигура, която стоеше под лампата на вратата, безмълвна фигура в зелено. Зелено като пушка. Черни знаци за звание, обгоряло лице с едва забележима бяла ивица лейкопласт на брадичката, както и синята и бяла лента на Военния кръст.

Слисана, Мидж изневиделица изникна от тълпата и се затича към непознатия мъж.

— Татко! — викаше тя, докато тичаше. — Татко! Искам да те запозная с един човек!

Прентис се обърна и сякаш се втрещи, лицето му бе маска на ужаса, действително не вярваше на очите си.

Младият мъж взе Мидж под ръка, приближи се до него и каза:

— Сигурно не ме помните, сър, но ние сме срещали. През 1910 г.

Прентис се овладя и с голямо самообладание изрече:

— Помня ви. Много добре ви помня, Темплар.