Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (23)

Глава 23

„Прентис притежава цялото чудовищно търпение на един пущун, преследващ кръвно отмъщение. Прентис е човек на реда. Той няма да изостави своя установен модел на действие. Своя ритуал. За бога! — той не иска Дики мъртъв. Иска го жив и страдащ! Като всички останали! Иска до края на дните си Дики да живее с мисълта, че любовта на живота му е отнета. И бракът се изключва! Това е нашият западен начин на мислене. За Прентис е достатъчно, че Дики я обича, и той разсъждава като пущун. Око за око, зъб за зъб. Съответствие. Уместност. Над самия Дики никога не е тегнела физическа заплаха.“

И друга мисъл, която го разтревожи: „Март! Все още сме месец март! Не е нужно да чака до другата година.“

Отново чу гласа на Кити, язвителен, саркастичен, весел:

— … и се знае, че жилавите стари селяни са убивали собственото си поколение, ако са считали, че моралният закон го изисква…

„Допуснахме грешка! Грешка! Грешка!“

Ужасът от заключението вцепени мускулите му. Не бе в състояние да помръдне. Неспособен да вземе решение. Да се притече на помощ на Дръмъндови?

Да!

Не! Това би означавало да увеличи пътя с една миля. Така или иначе, навярно бе твърде късно! Устата му бе суха, очите му облещени, беше наострил уши за всеки звук.

Вкаменяването премина и без повече да мисли, той се озова навън и безшумно се затича под лунната светлина. Затича се към „Кързън Стрийт“. Затича се към къщата на Прентис.

Спря се на портала и продължи на пръсти. В къщата цареше пълна тишина. Нямаше никаква светлина. Предната врата беше оставена отворена, какъвто бе навикът на Прентис. Джо погледна към градината и за момент му се стори, че вижда проблясване на светлина откъм павилиона, но тя изчезна. Крилото на слугите също бе потънало в тишина. Тишината на пълно запустение, помисли си Джо. Нямаше дори и струйка дим от кухненска печка. Тишината бе злокобна, а пустотата — пълна.

Той крадешком изтича по стълбите на верандата и застана пред отворената врата. Само след миг колебание влезе и изчака секунда, та очите му да свикнат с по-дълбокия мрак в къщата.

Всички вътрешни врати бяха отворени. Всъщност всички освен една. И това сигурно бе спалнята на Мидж? Той си припомни стаята. Припомни си светлите, фини тръстикови мебели и хубавите пана на стената, с които Прентис бе счел, че е подходящо да посрещне дъщеря си у дома. Дори си припомни разположението на стаята и решително отвори вратата.

Отмалял от облекчение, Джо видя на леглото под мрежата против комари лежащата фигура на Мидж. Вторият поглед не бе така успокоителен. Тя лежеше по гръб, в неестествена поза. Ръцете й бяха положени на гърдите в почти обреден покой. Полицаят направи крачка напред, след това още една. Блъсна се в стол и се наведе, за да го отмести. Когато го вдигна, разбра, че е счупен. Всъщност раздробен на малки парченца. Отново се огледа и видя, че всички мебели в стаята бяха счупени — изпотрошени. Всички пана съборени, а отломките — струпани около леглото на Мидж. Когато отново пристъпи напред, кракът му ритна нещо твърдо. Кутия керосин.

С отчаяни ръце той разкъса мрежата против комари и коленичи до спящата Мидж. И тогава видя тъмното петно на гърдите й. Със стон се пресегна и го докосна. Отдръпна с ужас ръката си. Беше китка червени рози, поставена в отпуснатите й ръце. Механично пое едната й прегъната ръка и измери пулса й. Сниши лицето си към нейното и вдиша. Каква беше тази миризма? Годините в Лондон не го бяха подготвили за доста от нещата, които бе открил в Индия, но поне успя да разпознае миризмата на хашиш. С устни докосна челото й. Леко влажно. Мидж бе жива. Мидж бе упоена. Мидж явно трябваше да срещне смъртта, която майка й бе срещнала преди дванайсет години. Смъртта на погребална клада, която я беше преследвала през годините.

Протегна треперещи ръце, за да я вдигне, но някакъв шум зад него го накара да се обърне.

Бледа на лунната светлина и нереална, висока фигура стоеше безмълвно на вратата и го наблюдаваше.

Всеки косъм на главата, всеки мускул на гърба на Джо издаваше ужас, той промълви:

— Чхеди хан.

Нанси се размърда неспокойно и отново погледна часовника си. Дванайсет и пет. Андрю не бе дошъл при нея в спалнята. Сетивата й бяха наострени и крещяха, че нещо не е наред. Тя не се беше надявала, че ще успее да заспи, и се бе настанила на стол, облечена с панталони, една стара риза на Андрю и меки ботуши за езда. Тихо отиде до верандата.

— Андрю! Нещо не е наред — прошепна тя. — Джо не е тук, нали? А ако не е тук, това означава, че и опасността не е тук… Някъде другаде е. Отивам до къщата му.

— Стой тук, Нанси, ще кажа на Дики да отиде…

Но Нанси вече тичаше.

Измина разстоянието от половин миля до тъмната къща и спря в края на алеята, за да си поеме дъх. Нищо не се чуваше. Предната врата бе зейнала. Дебнешком се качи по стълбите, застана встрани и се заслуша. Чу само звука от собственото си тежко дишане. Влезе в коридора и се отправи към спалнята на Джо. На вратата се блъсна в човек с чалма и отвори уста, за да изпищи неудържимо. Индийска ръка се прилепи до устата й, насила я затвори и задуши всякакъв звук, като почти спря сърцето й. Пред очите й ярко изплуваха кошмарите на Джоун, Шийла, Алиша и Пеги. Последното, което бяха зърнали четирите жени, е било ужасяващо видение — индиец със змия в ръка, индиец, който сграбчва жертвата си, за да я хвърли пищяща от скалата, индиец, използващ силата си, за да задържи под водата уста, бореща се за глътка въздух, индиец, който нанася разрези с бръснач.

В съпротивлението си Нанси закачи лакътя си в катарама на униформен колан. Глас бързо прошепна в ухото й:

— Мемсахиб! Аз съм — Наурунг! Тихо, моля!

— Чхеди хан!

Невярващ на очите си, Джо се вторачи във високата фигура на пущунски боец, застанала неподвижно, очертана на обляната от лунна светлина врата. Дълга жилетка с ресни, широки бели панталони и риза, натри^[1], бродирани чехли, извит нож, запасан на колана. Но тогава Джо видя в дясната ръка на видението да проблясва тънко тъмно дуло и се присви от заплахата на „Лугър Р-08“.

Ръката му се стрелна към кобура на собствения му пистолет.

— Не бъди глупав, Сандиландс! — сухият, провлечен глас на Прентис го спря на мига.

Джо безпомощно се опита да проговори и посочи към Мидж.

— Оставете това! Оставете това! — каза Прентис. — Тя спи. Нищо не можете да направите. Всъщност всички в малкия ни кръг спят, освен вас и мен. Старият Андрю сигурно спи като грохнал дъртак, Нанси спи като жена, предала своята невинност, а Темплар, разбира се, спи… предполагам… обхванат от силна сексуална възбуда и щастливо нетърпение — той спря. — Единствената разлика между него и Мидж е, че сутринта той ще се събуди. А през това време вие елате с мен.

Махна с лявата ръка. Дясната непоколебимо държеше пистолета, насочен към корема на Джо.

— Елате с мен, Сандиландс — повтори той, — и може би ще е по-удобно, ако си вдигнете ръцете. Макар че ще ви убия доста преди да успеете да извадите неудобното си оръжие. Просто вървете пред мен. Ще влезем тук.

Той посочи вратата на своя кабинет.

— Ще видите кибрит на масата. Част от вечерните ми приготовления, както вероятно предполагате. Бъдете така добър да запалите лампата и седнете, ако обичате. Може и да ни е удобно. Времето минава така приятно във вашата компания.

С болка Джо възвърна гласа си.

— Прентис! — каза той отчаяно, възненавиждайки себе си за клишетата, които се изляха от устата му. — В никакъв случай няма да се измъкнете безнаказано! Продължите ли, мъртъв сте! Джордж Джардайн има доклад. Знае всички наши разкрития и предположения! С действията си тази нощ намествате последната част от загадката. Не ми влиза в задълженията да ви давам съвети, но съветвам ви: бягайте! Измъкнете се. Скрийте се. Ако не го направите, няма спасение. Където и да отидете, каквото и да правите, ще ви намерят. Други ще поемат процеса.

— Да избягам? — каза Прентис. — Разбира се, че ще избягам. Щях да съм жалък интригант, ако не бях уредил необходимото.

— И бихте убили — каза Джо, неспособен да контролира треперещия си глас — дъщеря си — дъщерята на съпругата ви?

— Цикълът трябва да бъде завършен — изведнъж той сякаш бе обзет от пламенна възбуда и каза: — От дванайсет години подготвям този момент. От 1910 г. Макар и да действате слепешката, вероятно няма нужда да ви го казвам.

— Малко неща знам за жена ви — рече Джо. — Въпреки че доста хора са ми говорили за нея. Казват, че е била свободолюбива и с благородна душа. Не се учудвам — за никого не е чудно, — че толкова силно сте я обичали. Но, Прентис, мислите ли, че четирите умрели жени, а сега и дъщеря ви, която ще бъде причислена към жертвите, ще успокоят тази светла душа? Извършихте достатъчно кървави жертвоприношения, за да утолите жаждата на самата Кали! Доли никога не би поискала подобно възмездие!

За миг Прентис го изгледа с непресторена почуда.

— Жена ми? Говорите за смъртта на жена ми? — той се засмя ядно. — Жена ми! О, боже! Сандиландс — при цялата ви лустросана вещина, при цялото ловко перчене с полицейските методи, при всичките въпроси и отговори, в края на краищата вие си оставате трудолюбив лондонски полицай, а в тази ситуация въображението ви е колкото на един кокер-спаниел — или на един Бълстроуд! Питам се какво знаете вие за живота? Имам предвид живота извън пределите на Уимбълдън, извън Белгрейвия, извън английските графства, където ходите на лов? Абсолютно нищо!

Инспекторе, ще ви го кажа — вие сте патетичен! Не си представям как сте допускали, че моята цел е Дики Темплар. Вече трудно ми го побира умът как сте могли да смятате, че аз скърбя за Доли!