Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (11)

Глава 11

Във вторник сутринта закуската на Джо бе прекъсната от тромбата на пакарда на управителя и след като набързо събра карти, бележници, табакера и фотоапарат, той излезе навън и видя Наурунг да стои мирно, а Нанси да седи на задната седалка.

Поздравиха се като стари приятели. Тя протегна ръка, за да се здрависат, а Джо, потъвайки в сивата тапицерия от рипсено кадифе, след миг-два се сети да й пусне ръката.

— Колко луксозна кола — отбеляза той, съглеждайки обстановката с голяма радост и задоволство. — Плъзгащ се прозорец с шлифовано стъкло между нас и шофьора, удобни седалки…

— Да — каза Нанси, — има и малка сребърна фуния за цвете. Напомни ми, ако някъде мернем, да откъснем едно. Хубаво е да пристигнем както подобава при изпълняващия длъжността губернатор.

— Чичо Джардайн? Пак ли ще се виждаме с него! Човекът, който ме напъха в това змийско гнездо!

— Да се виждаме ли? Та ние ще останем при него! Свързах се по телефона и уредих всичко. Не бива да се притесняваш.

— Точно сега е моментът да се притеснявам! Кажи каква ни е програмата.

— Ами за да не губим време, днес следобед съм ти уговорила среща със стария Кармайкъл, а през това време аз ще се отбия при доктор Форбс. После пак ще се срещнем да пием чай в хотел „Гранд Ориентал“ и след това ще идем в резиденцията да прекараме вечерта у чичо.

— Още по-безукорно придружаване — промърмори Джо.

Той отвори разделителния прозорец.

— Добро утро, Наурунг — поздрави.

— Добро утро, сахиб.

— Знаеш ли къде отиваме?

— Разбира се — отвърна Наурунг, — но сметнах, че би било по-добре, ако поема по маршрута на мемсахиб Кармайкъл от 1911 г. Затова ще тръгнем от къщата на Кармайкъл, която хей там — посочи той, — ще стигнем до края на площада и ще завием надясно.

— Какво е това? — попита Джо, когато няколко минути след напускането на базата навлязоха в неравен път. — Нов път?

— Не, това е път през джунглата, който лесничеят прокара с огън. Дамите обичат да яздят по него. Той води до хълма, откъдето се открива чудесна гледка, а мемсахиб Кармайкъл е имала слаби нерви, чувам да разправят хората. Харесвала е този път, четиридесет ярда широк, абсолютно прав и без никакви изненади.

Той продължи напред по изровения път и в един момент рече:

— Ето тук е била убита мемсахиб.

Спря колата и всички излязоха.

— Няма абсолютно нищо за гледане — рече Нанси.

— Точно на това място е намерена — поясни Наурунг. — Тогава тук е имало храсталак и сега тук има храсталак.

Джо седна на стъпалото на колата и се озърна наоколо, опитвайки се да пресъздаде в ума си сцената отпреди единайсет години.

— Ужасна история! — отрони Джо. — Наистина не ми излиза от съзнанието… Какво има, Наурунг?

Индиецът се взираше в земята.

— Какво видя?

Нищо не съм видял, сахиб, замислих се за нещо, винаги съм си го мислил. Ще ви го споделя. На това място е необичайно да срещнеш кобра.

— Необичайно? Как така необичайно?

— Не е била кралска кобра. Понякога тя се среща в джунгли като тази, но в случая е била обикновена индийска кобра — Нага нага. Тя не се среща на открито. Ще попаднете на нея там, където може да си намери любимата храна — плъхове и мишки. А плъховете и мишките живеят близо до домовете на хората в хамбари и градини. Където има мишки и плъхове, има и кобри — но не и тук. Във всяко село ще се натъкнете на кобра. За някои те са свещени животни. Ще видите кобра в селския храм — селските свещеници ги хранят с мляко…

— Какво искаш да кажеш, Наурунг?

— Искам да кажа, че аз си представям по друг начин случката. Пред погледа ми изплува тази жена, която не е добре със здравето, идва дотук и кляка скришом зад храст, понеже съм сигурен, че тук винаги е имало храст. Някой изскача от джунглата с кобра в ръка…

— В ръка? — попита ужасен Джо.

— О, да — продължи Наурунг, — аз не мога да хвана кобра, но мнозина могат. Ако я хванеш точно зад главата, тя ще се гърчи и ще се извива, но за ловеца няма никаква опасност, щом я държи здраво за главата и я пъхне в чувал. Познавам шестима, че и повече индийци, дето го умеят това. Той се приближава до мемсахиб. Тя е поразена, тя е шокирана, тя е ужасена. Той държи змията в ръка и я хвърля срещу нея. Била е ухапана тук — рече Наурунг, сочейки левия си бут. — От тук отровата бързо стига до сърцето. Умира за секунди. Ужасно е, но мисля, че така е станало. А след това, понеже той е много лош човек, стои и я гледа как умира и щом горката жена издъхва, отсича главата на кобрата и изчезва в джунглата. Толкова пъти съм си представял тази сцена. Сега съм тук и смятам, че това е истината.

— Господи! — възкликна Джо. — Мисля, че си прав! Звучи напълно възможно. Не знаех тези неща за кобрите.

— Аз ги знаех — каза Нанси, — но не бях направила връзка с престъплението. Наурунг, трябва да хванем този човек.

— Той е умен — заключи Наурунг. — Много е умен. Сега, след като знаем, че го има, ще го заловим.

— Още нещо Наурунг — вметна Джо. — Чувал ли си за бял човек, за сахиб, който знае как да хване и да държи една кобра?

Наурунг сведе поглед към ботушите си и бавно отвърна:

— Не, никога не съм чувал за такъв човек.

 

 

Сепнати, те се качиха отново в колата и се върнаха на главния междуградски път в посока към Калкута. Въпреки че Наурунг енергично натискаше тромбата, бавно напредваха по осеяния с дупки път, задръстен от хора и животни, вдигащи облаци прах, и Джо откри, че по индийските шосета дори и пакардът на управителя даваше път на крави и слонове. Раздрусани и схванати въпреки комфортното подскачане, в късния следобед те зърнаха приятната зелена шир на площада, успокояващата осмоъгълна грамада на Форт Уилям и множеството мачти и комини на кораби по реката отвъд форта. Тръгнаха на север по „Чауранги Роуд“, очите им се заслепиха от яркия блясък на побелелите дворци по пътя и Джо с изненада установи, че след четиридневното си отсъствие в провинцията познатият град му вдъхна спокойствие. Наурунг спря колата.

— Ето че пристигнахме — каза Нанси. — Тук трябва да слезеш. Можеш да се ориентираш, нали? Службата на Кармайкъл се намира някъде на тази улица — ето, записала съм ти адреса. Наурунг ще ме закара до болницата, където имам среща с Форбс, и пак ще се видим за чая. Само че като свършиш с Кармайкъл, вземи рикша до хотела.

Наурунг бе нетърпелив да поеме по свои дела и попита дали би могъл да бъде извинен, когато накрая ги беше оставил в резиденцията, като заяви, че ще прекара нощта у свой роднина. Щом двамата с Нанси тръгнаха в обратната посока към болницата, Джо ги отпрати с махване и насочи мисълта си към Харолд Кармайкъл, някога заместник-командир на бенгалските сиви, някога съпруг на Джоун.

Британска Индия не ходи често пеш, но натъжен от представата за измъченото лице на Джоун Кармайкъл, Джо реши да извърви пеш разстоянието до службата на Кармайкъл по „Чауранги“. Докато минаваше край разкошните някога вили на предишни набаби — много от които представляваха по-скоро дворци, отколкото вили, — той забеляза, че колкото по-навътре в улицата навлиза, по-сложни ставаха разклоненията на големите къщи.

В началото бронзовите табелки дискретно съобщаваха присъствието на банки, застрахователни дружества, калкутските кантори на световноизвестни търговски къщи, инженери, архитекти и адвокати. Но скоро с нарастването на номерата табелките се смалиха. Бронзовите отстъпиха място на табелки от картон. Увеличиха се бутоните за електрическите звънци. Имената се появяваха на прозорците на горните етажи, външните врати стояха отворени. Хвърчила кръжаха във влажния въздух, а гарвани кълвяха ронещи се корнизи. Номерата станаха трицифрени.

След като повървя около двайсет минути, движейки се под сянката на колонадите — когато успяваше да удържи тълпите да не го избутат на улицата, — Джо се озова пред номер 210. На вратата на номер 210 имаше не по-малко от двайсет имена, някои от тях бяха гордо изписани върху нови табелки, повечето върху картончета и сред тях — след дълго търсене — той откри „Кармайкъл, Попатлал и Мандавия, внос на елитни вина, бира, спиртни напитки и др.“. Без особена надежда той натисна бутона на електрическия звънец. От тъмнината се появи индиец, който веднага го заговори. Джо повдигна рамене и се усмихна, посочи към картонената табелка на Кармайкъл и погледна въпросително, което предизвика нов поток от хинди, но накрая индиецът услужливо посочи с ръка мрачното стълбище.

Докато се качваше, от вратите изскачаха глави и го зяпаха с любопитство. Униформен полицай от Скотланд Ярд не се срещаше често в тази част на „Чауранги“.

Най-накрая стигна до отворена врата, през която видя облечен в бяло човек да седи на бюро и без да бърза особено, да пише в бележник пред себе си. Мъжът имаше оредяваща коса и сиви мустаци, които навремето бенгалските кавалерийски офицери вероятно носеха по устав или най-малкото по желание. Яката му, някога колосана, сега лежеше на бюрото до него, а ризата му беше разкопчана около врата. Голям меден пепелник бе пълен с угарки от пури. В кошчето бяха изхвърлени две празни бутилки от уиски, а друга, наполовина пълна, стоеше до него. В махагонов шкаф срещу вратата се намираше хладилник „Колониал“, използван за нуждите на сухопътните войски и военноморския флот, но вратата беше отворена и съдържанието му — изчезнало.

На стените бяха наредени фотографии, повечето, забеляза Джо, на бенгалските сиви, но с петна и лекета от влага, а бързо и шумно профучаващи мухи бяха проникнали в тях и загинали зад стъклото. В човека пред Джо не бе останало много, което да напомня за спретнатия майор от кавалерията.

Джо почука плахо на вратата, а сетне, след като не получи отговор — по-строго. Бе посрещнат със сприхаво „Да?“. Слагайки шапката си под мишница, той влезе в стаята.

— Майор Кармайкъл? — попита той. — Казвам се Сандиландс.

Кармайкъл вдигна поглед.

— Сандиландс! Боже господи! Три часът ли е вече? О, съжалявам! Доста натоварен ден. В тая проклета работа задачите валят една след друга… ама влезте, моля ви — той се изправи на крака и протегна влажната си и космата ръка. — Странна е тази част от деня — каза той. — Май е твърде рано, а може би твърде късно да ви предложа едно питие, но надявам се, че няма да ми откажете. Сигурно си мислите, че при тази влажност не е необходимо непременно да пием повече течности, но всеки ще ви каже, че не е така, затова заповядайте.

Джо знаеше подходящия отговор, но се зачуди дали беше съвсем подходящ, като се има предвид това, което видя.

— Кхвар маше — изрече той; бе разбрал, че буквално това означава: „Дано да не обедняваш!“

— И така — каза Кармайкъл, след като двете доста пълни чаши уиски се появиха на бюрото, — какво мога да направя за инспектор Сандиландс? От Скотланд Ярд, както разбирам. Рядка птица в Калкута.

Джо премина към предварително подготвеното си изявление.

— Тук съм по покана на губернатора… не горя от особено силно желание да възбуждам стари вълнения, да отварям стари рани… управителят… известна тревога, която — както вероятно сте чули — смъртта на Пеги Съмършам миналата седмица съживи стари слухове… помислих, че не е лошо да ги парирам от самото начало и да потвърдя разкритията на следователя… не е хубаво да оставиш спекулациите да се разрастват — и така нататък.

Кармайкъл го погледна мрачно и няколко минути остана умълчан. Джо си спомни думите на Нанси: „Зъл човек… най-лошият офицер от индийската армия… само едни мустаци и фучене… непопулярен сред хората…“

Мустаци — да, фучене — не. На Джо му се стори, че не беше виждал човек с толкова пораженчески вид.

— Ако имате предвид смъртта на Джоуни, със сигурност мога да ви успокоя. Напълно ясен случай. Убита от змия, но предполагам, че това го знаете.

— Обичайно ли е това — да те ухапе змия? — попита Джо. — Не забравяйте, че аз съм само един невеж лондонски полицай.

— Не знам дали е необичайно… Не се случва често, но във всички случаи — не е нечувано. Веднъж или два пъти в годината, мисля. Ако действаш бързо и веднага ти бъде оказана медицинска помощ, не би се стигнало до фатален край, но Джоуни навсякъде ходеше сама и повече нямам какво да кажа.

Нещо подтикна Джо да попита:

— Сигурно сте бил много скръбен?

— Бил? — каза Кармайкъл. — Още съм скръбен. Това беше най-печалното нещо, което ми се беше случвало от толкова дълго време… И, разбира се… — той замълча известно време, а сетне продължи: — … предполагам, че често се среща в семействата. Нещо се случва с партньора ти и ти се замисляш за нещата, които никога не си изрекъл или направил. Женен ли сте? Не сте. Значи вероятно не бихте го разбрали, но във всеки брак има безброй моменти, когато си могъл да бъдеш по-мил и внимателен. Ще ви дам пример — Джоуни мразеше змиите. Обземаше я ужас от тях, а по това време живеехме в къща със сламен покрив — в една от онези стари къщи отпреди метежа. Таванът беше брезентов. Една вечер си седяхме вкъщи и видяхме голяма змия да прекосява тавана под сламата от единия до другия край. Търсеше мишки. Помислих си, че Джоуни ще припадне! Тя изпищя, разхълца се, разплака се… ужасна работа! Слугите дотърчаха от всички посоки! Нищо не можеше да я успокои, освен да се преместим в нова къща. По това време не можехме да продадем къщата, без да изгубим значителна сума пари, и аз рекох: „И дума да не става!“ Не биваше да го казвам, нали разбирате. Не беше мило да го казвам. И после, разбира се, онази история с кобрата. Приличаше на злощастна съдба. Наказание за мен може би. Тъкмо щях да спомена, че дълго време ми отне, докато се възстанових, но мисля, че съм се възстановил. М-да. Човек прави всичко възможно. Навярно не е много добро, но винаги казвам, че всеки прави това, което е по силите му.

С трепереща ръка той напълни отново чашите, а Джо набързо го преведе през останалите смъртни случаи.

— Шийла Форбс?

— Отвратително, опасно място е това. Могло е да се случи с всеки.

— Алиша Симс-Уорбъртън?

— Онези салове от волска кожа — адски опасни, ако ме питате.

— Пеги Съмършам?

— Не знам. Не я познавам. Съжалявам, мисля, че не мога да ви помогна особено.

— Ако работиш в полицията, да знаеш къде да не търсиш, е също толкова полезно, колкото да знаеш къде да търсиш — каза Джо и не за първи път го изрече.

— Да — съгласи се Кармайкъл, — да, мисля, че е вярно. Никога не съм се сещал за това. Да знаеш къде да не търсиш, а?

— Да — потвърди Джо. — Ами това е, бих казал. Благодаря ви много за търпението. Боя се, че ще ме вземете за проклет любопитен човек, който си вре носа в чуждите работи.

— Не, не — увери го Кармайкъл. — Съвсем не. Елате да се видим пак, когато сте в Калкута и не в толкова натоварен ден, ако разбирате какво имам предвид. Извинете ме, че няма да ви изпратя до долу — трябва да приготвя това, ъъ, тези неща, ъъ, до утре.

 

 

Джо се озова отново на хлебарската улица. Тъй като изобщо не му се искаше да се връща пеш по „Чауранги“, той повика една минаваща рикша да спре и уверен, че не беше разобличил коварния, изплъзващ се и изкусен сериен убиец, пое обратно към хотел „Гранд Ориентал“, като пътьом се отби в един-два магазина.

В хотела, сред непознатата Калкута и след унинието от разговора с Кармайкъл, Джо много се зарадва да види Нанси, която седеше на малка маса за чай. Той се приближи към нея с протегнати ръце и хвана нейните, когато тя се изправи да го поздрави. Желанието да я целуне бе преодоляно от предположението, че стаята е пълна с хора, които тя познава, и той направи компромис, като целуна ръката й, а след кратко колебание — и другата.

— О, скъпи ми Уотсън — рече той. — Надявам се, че си прекарала следобеда по-ползотворно от мен.

Със свободна бързина, на която той завидя, Нанси му поръча чай, а след малко се появиха още един чайник, чиния със сандвичи и голямо парче плодов кейк.

— Не съм сигурна, че съм свършила кой знае колко — каза тя, изваждайки бележник и поставяйки го на масата, — но Филип Форбс е много ценен човек. Все пак е бил началник на медицинската служба от 1911 г. чак докато полкът не се е върнал от Франция. Направил е аутопсия на Дори Прентис и на адютанта на Прентис, също и на Джоун Кармайкъл. Както и на жена си. Ужасна е историята с Шийла. Тя действително е изпитвала ужас от височини…

Джо остави парчето кейк на масата и рязко изрече:

— Повтори го пак.

— Тя действително е изпитвала ужас от височини… — повтори послушно Нанси и продължи: — И аз го попитах: „А защо е тръгнала по тази пътека, след като е изпитвала ужас от височини? Това не е най-подходящото място за човек, на когото му се вие свят“, а той отвърна толкова трогателно. Като член на Медицинския корпус на индийската армия той и Шийла всъщност никога не са били част от полка. По-скоро бойците ги търпели, отколкото да ги приемат радушно, и когато я поканили на пикник с онези хора, Шийла била поласкана и възхитена. Това бил пробивът в обществото, който тя очаквала. Горкото дете, тя била едва на двайсет и три! И въпреки че пътеката не й се понравила, тя стиснала зъби и поела нагоре по нея. О, снобизъм! Понякога се чудя какви престъпления се извършват в твое име. Той не допуска, Форбс имам предвид, че Шийла навярно е била убита. Въобще. Просто го приема като особено гротескна шега от страна на Съдбата — Нанси замълча за миг, сетне рече колебливо: — Джо, смяташ ли, че има вероятност да вървим по грешен път? Че не е било нищо повече от ужасяващ нещастен случай? При положение, че при най-добрите обстоятелства Шийла е била неспокойна ездачка, силно се е стараела да не направи грешка. Неспокойна и малко изплашена. Това се е предало на коня, нали разбираш.

— Аз съм убеден, че смъртта й е била подготвена — твърдо заяви Джо. — И е подготвена предварително. Някой, който е имал достъп до конюшните и е познавал коня й, знаел е дори, че се кани да ходи на езда с новите си приятелки, умишлено е причинил кончината й. Според мен този някой сложил камъче под стрелката на копитото на коня й малко преди да излязат. Спомняш ли си, че тя почти веднага е започнала да изостава и махнала на другите да продължат без нея и че щяла да ги настигне. Забавянето било достатъчно, за да се скрие от погледа на нейните приятелки, когато е минавала над пропастта. Мисля, че някой, който се е укривал зад скалите, може би онзи садху, е изскочил и я бутнал надолу. И най-ужасните й страхове станали реалност, а последното й чувство е било истинска паника — за момент и двамата изпаднаха в мълчание. — Това е — поде Джо — едно адски тъжно разследване. Накъдето и да се обърнем, само скръб и печал срещаме — и той преразказа думите на Кармайкъл за Джоун.

— А, да, Джоун — рече Нанси, — ще ти кажа и друго — Филип Форбс я лекувал от цистит.

— Цистит? — запита Джо. — Какво е цистит?

— Възможно ли е такова невежество? Това е заболяване на пикочния мехур. От него ти се пишка непрекъснато. Всичко се връзва, нали? Горката Джоун, „приклекнала“, както би се изразил Наурунг, в храстите и я сполита най-лошият й кошмар…

Нанси въздъхна тежко_и потресена, изпусна чаената лъжичка, а докато един келнер побърза да й я смени, тя погледна Джо с облещени очи и побледняло лице.

— Нейният кошмар? — повтори тя тихо.

— Очаквах, че най-накрая ще го разбереш! — подхвърли Джо.

Нанси го стрелна гневно.

— Струва ми се, че се движа точно две минути след теб, а за аматьор никак не е зле! Но Джо, ако си мисля това, което и ти си мислиш, и ако и двамата мислим правилно, тази история е ужасно отблъскваща, нали? — тя потръпна и го изгледа изпитателно, умолявайки го да опровергае страховитите й подозрения.

— Казахме, че търсим съвпадение, нещо, по което тези убийства си приличат, и тогава ще успеем да проследим обединяващата нишка между тях. И тя се оформя като модел, не мислиш ли? Нека го разгледаме в обратен ред. Пеги: съпругът й каза — рече го, без някой да го пита — нещо от рода на: „Тя не би посегнала на себе си точно по този начин… Пеги не понасяше гледката на кръв.“

— О, боже! — промълви Нанси. — Така е. Често ме питаше как съм могла да се оправям във войната с кръвта и раните.

— Що се отнася до Джоун — нейният съпруг сподели с мен, че тя е имала силен страх от змии. Сега ти пък казваш, че Шийла, която паднала и загинала в пропастта, е имала панически страх от височини. Алиша — не можем да попитаме съпруга й, но нямаше ли нещо в писмото до сестра й?

„… трябва да прекося реката, а знаеш какво изпитвам от реките!“ — приведе цитат Нанси. — Стана ми чудно, когато го прочетохме! Бас държа, че се е страхувала от удавяне! Не смяташ ли? Можем ли да го проверим? Кой би си го спомнил? Кити може би.

— И това ни отвежда до първата жертва — Доли. Смърт чрез изгаряне? Много хора изпитват страх от огън. Не би било трудно да го проверим. Но ние разглеждаме три съвсем категорични фобии от пет възможни.

— Джо, какъв ли човек убива жени по най-зловещия за тях начин?

— Би било твърде лесно да се допусне, че е последовател на маркиз Дьо Сад, но всъщност не, не мисля, че за това става дума в случая. Виждаш ли, в нито едно убийство няма сексуален аспект, нали? Освен ако докторът не е открил нещо друго?

— Не. И не ми се струва, че скрива някакви гнусни подробности за смъртта на жените. Казах му, че съм била медицинска сестра и той ме удостои с комплимента да говори с мен с медицински термини и доста открито. Много се натъжих обаче, когато разбрах от него — а по онова време този факт не е бил известен на повечето хора, — че Доли Прентис е била бременна, когато е загинала. Това беше ли ти известно?

— Мили боже! Не. В документите, които ми дадоха, нямаше заключение от аутопсия.

— Сякаш някой го е потулил, тъй като доктор Форбс определено е извършил аутопсия. Трябва да се е пазило в тайна от уважение към Прентис. Той трудно приема съчувствие, смята доктор Форбс. В същото време човек наистина изпитва състрадание и започва да разбира жестокото отмъщение, което казваш, че е извършил над разбойниците. Да изгубиш жена си и нероденото си дете с един удар — невероятно печално е! Но освен тази информация — нищо, което да е свързано с похот. Сигурна съм, че би ми споделил, ако е имало нещо извършено от сексуални подбуди.

— Де да беше толкова прецизен докторът, който е прегледал твоята приятелка Пеги.

Джо в миг съжали, че изрече тези думи. Нанси впери ужасен поглед в него.

— Пеги? Да не би да искаш да кажеш… О, Джо, какво се опитваш да кажеш?

— Не, не — сексуално нападение не е имало. Имах предвид, че докторът не е открил, че тя е бременна. Очевидно не е — според мен тя сама го е открила малко преди да умре. Писала е на родителите си, за да им предаде добрите вести. Намерих писмото. Да разбирам ли, че не е споделила с теб новината?

Нанси дълго остана умълчана, вперила поглед в чаената си чаша. Сълзи потекоха по бузите й, а Джо, ругаейки себе си на глас, че не бе подбрал подходящия момент, й подаде своята кърпичка, като промърмори извинение.

— Всичко е наред, Джо — рече тя накрая. — Наистина няма добър или подходящ момент да съобщиш някому подобни новини, нали? Когато и да ми го беше казал, щях да се разстроя. А сега поне седя с чаша топъл сладък чай пред себе си! Продължавай. Готова съм. Някой път, когато съм сама, ще си поплача за Пеги и нейното дете… В момента е по-важно да открием кой е отговорен. Този факт какво още ни разкрива за него? Започваш ли да прозираш други сходства?

— Две от жените са били бременни — продължи Джо, хващайки се за думите й. — Но по моему не можем да приемем, че това е общото между убийствата, защото нямаме доказателства, че останалите жени са били бременни. Напротив. И помисли само: ако ти, най-добрата й приятелка, не си знаела, както и нейният доктор — в доклада му не се споменава за това, — убиецът й също не би го знаел. Освен ако самият Съмършам не я е убил. Между всички жертви обаче има нещо общо. Убиецът ги е познавал добре.

— Познавал ги е? Добре? Колко добре? Откъде си сигурен?

— Бил е достатъчно близък с тях, за да познава техните страхове. Помисли малко, Нанси. Всеки има някаква фобия. Аз имам страх, който със сигурност няма да разкрия пред никого в Индия, така че не ме питай, моля те! Ти имаш ли страх? И кой от твоето обкръжение знае, че го имаш?

— Да, имам. И — прав си, да — всеки има — Нанси въздъхна. — Но наистина не мога да си представя как Бил Бълстроуд или Хенри Федърстоун вървят след мен крадешком с паяк в ръка, за да ме изплашат до припадък! Разбирам обаче какво имаш предвид. Ако по онова време се бях издигнала в обществото, щеше да бъде по-различно. Всеки в базата, който наостря уши за такива клюки, ще го разбере. Слугите знаят всичко и говорят помежду си. Говорят и със своите господари и господарки. Как иначе Кити ще знае всичко, което става? Нейните чапрази^[1] са информационна агенция!

— Значи всеки, индиец или британец, може би е знаел за фобиите.

— Разбира се. Но защо? Ако знаехме защо, щяхме да знаем кой, нали така? Може би не съществува никаква причина някой да убива тези жени, да не говорим по какъв жесток начин! Става дума за лудост!

— И аз така мисля. Но лудост според нашата гледна точка. Не и според схващанията на убиеца. В престъпленията му се наблюдават общ характер и причина. Те не са случайни убийства заради сласт или грабеж. Изкусно са планирани и доста време предварително. Планирани са от човек, който в петък взима петъчния бръснач, за да пререже китките на своята жертва. Някой непознат, местен или нает да извърши убийството, би посегнал към най-близкия бръснач. Въпросният човек е европеец, сигурен съм в това. Сигурен съм, че познава жертвите си. Мисля, че играе някаква игра, за която дори нямаме предположение, и макар да не иска да бъде заловен, той желае нещо друго — признание може би? Не знам. Все още опипвам в тъмното! Със сигурност знам, че тези убийства не са дело на индийския Джак Изкормвача, който кръстосва улиците в даден район и посяга на всяка жертва, която му се опре в ножа му. Те не са серията убийства заради печалба, извършени от Смит в „Булки в банята“^[2]. Така че два от най-силните мотиви за убийство могат да бъдат изключени.

— Господи! Два! Тогава колко ни остава да разгадаем?

— Само четири.

— Изведнъж се уморих! Хайде, Джо! Ела да отидем при чичо! С удоволствие ще взема студена вана, а след това бих изпила едно ледено питие и бих прекарала вечер в разговори, в които няма серийни убийци!