Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Сандиландс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Kashmiri Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Барбара Клевърли. Последната кашмирска роза

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2004

Редактор: Йоана Томова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954-733-368-2

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Британска Индия си ляга рано. В десет часа бързото и равномерно чаткане на копита беше утихнало. Мелодични и натрапчиви, звуците на „Последната тръба“, изсвирени от тръбачите на шропшърската лека пехота, делящи гарнизона с бенгалските сиви, бяха отшумели и Джо Сандиландс, доволен от възцарилата се тишина, се залови да запише подробно бележките от деня.

Един твърде дълъг ден! Ден, започнал в десет часа сутринта в канцеларията на губернатора и преминал в пътуване с железницата до Паникхат в компанията на Нанси Дръмънд.

Част от съзнанието му бе заета от потока информация, хипотези, клюки и слухове, с който тя го засипа, а друга част — от нея. Спомни си как Нанси се облегна, краката й на срещуположната седалка, как си вееше с ветрилото, развивайки разказа си, като спираше от време на време, за да издаде заповед на носача си на завидно свободен хинди, как организираше деня, как се грижеше леденият блок, който лежеше, топейки се, в тенекиената кутия между тях на пода в купето първа класа, да бъде сменян навреме, докато влакът влизаше от една гара в друга. Спомни си как слушаше виещия в стакато вентилатор, как се взираше през прозореца в разгръщащия се тучен, сиво-зелен пейзаж.

И се сети за изненадата, с която погледът му бе привлечен от пистолет, докато тя ровеше в ръчния си багаж. Нанси улови заинтригувания му поглед.

— Андрю ме кара да го нося. Това е просто „Смит и Уесън“ 22-ри калибър и би ми отнело часове, докато го намеря, докато освободя предпазителя и после „зареди, насочи, огън!“, но Андрю е доволен. Имайте предвид, че съм доста добър стрелец.

Джо й повярва.

— Приятно е да се скриеш от любопитните очи за около час — каза тя, откривайки табакерата си. — Дори през 1922 г. няма да забележите жената на управителя да пуши на публично място! Малко ме изненадахте, инспекторе — добави.

— Изненадах ви? С какво?

— Когато чичо Джордж ми предложи да отида на вашата лекция, очаквах да видя типичен лондонски полицай. В най-добрия случай, инспектор Лестрейд.

— Е, и вие малко ме изненадахте! Аз очаквах една металносива планина от добросъвестност, жена, която сама върши подвизи и се опълчва срещу империята, ако щете. Вместо това…

Тя се засмя.

— Вместо това — какво?

„Как да отговоря сега? — помисли си той. — Ако кажа това, което е на ума ми — млада, красива, будна, енергична, талантлива — какво би си помислила за мен?“

Той пое дълбоко въздух. Ох, по дяволите!

— Вместо това вие сте млада, красива, будна, енергична и талантлива — отвърна Джо.

— Мили боже! — възкликна тя. — Тъкмо щях да отбележа същото за вас! Но кажете ми такъв ли сте?

— Да, такъв съм. Не виждам как иначе човек би могъл да се справи. Става дума за пет убийства. „Веднъж е случайност, два пъти е съвпадение, три пъти е вражеско дело“, както казват в Америка. Чудя се какво ли означава пет пъти. Хайде — започнете от самото начало и ме преведете през събитията още веднъж.

— Добре, ще започна от самото начало… Не, сега като се замисля, ще започна от края, защото той ми е най-ясен. Онзи ужас от миналата седмица. Разгледахме снимките. По съвет на Бълстроуд следователят реши, че е самоубийство, но аз видях раните, сега и вие сте ги видели, както и чичо Джордж, и мисля, че можем да започнем от тук — всички сме на мнение, че не е възможно сама да се е наранила. Просто не мога да си представя как си седим и си говорим толкова спокойно за това. За вас обаче е съвсем нормално, нали?

— Е, наистина придобиваш известна безпристрастност, но, аз никога не съм разследвал смъртта на хора, които съм познавал. Със сигурност не и смъртта на човек, когото съм обичал. Ако някога го направя, безпристрастността вероятно би отстъпила на заден план.

— Но аз много добре познавах Пеги Съмършам. Не бяхме близки от дълго време, но може да се каже, струва ми се, че беше най-добрата ми приятелка — тя спря и за момент се замисли, а сетне рече: — В този странен индийски свят доста бързо се завързват приятелства. С Пеги имахме еднакъв произход, знаехме едни и същи вицове, и двете бяхме тормозени с английско образование — когато с някого много си приличате, силно се привързвате един към друг. А освен това Пеги беше умно и забавно момиче — тя го погледна мрачно за миг. — Разстроих се. Три години работих като медицинска сестра във Франция при условия, в които един труп не беше новина, получена и отпечатана в последната минута. Но разбирам какво имате предвид — когато става дума за близък човек…

Като научихме, че нещата вероятно не са такива, каквито изглеждат, съвсем случайно открих какво се бе случило преди войната. Мисля, че Рони Бенет го каза: „Горките бенгалски сиви офицери! Нямат късмет със съпругите си!“ Попитах го какво има предвид, а той подметна: „А нямаше ли някакъв скандал преди войната? Нямаше ли две-три внезапни кончини?“

Тогава се захванах да разпитвам и разбрах, че Алиша, съпругата на капитан Симс-Уорбъртън, се удавила, прекосявайки реката с лодка. Всички използвали лодка в онези дни, използват я и днес. След инцидента обаче странното изобретение от волска кожа било заменено с не толкова ужасяващи и много по-солидни лодки.

— Волска кожа?

— М-м. Простичко приспособление и очевидно ефективно, тъй като не съм чувала за друг инцидент с него, но, както споменах, напълно ужасяващо! Четири волски кожи се надуват (краката не се махат и стърчат във въздуха, представяте ли си!), а малка платформа свързва средните две кожи. Там сяда пътникът. И имате двама местни лодкари, изпънати като мачти от двете страни, които тласкат напред лодката с краката си. Този път обаче бил само един.

— И тя се преобърнала?

— Да. Два от кожените мехове се спукали едновременно и лодката се прекатурила, стоварвайки Алиша в реката.

— Някакви странни обстоятелства? — попита Джо. — Имало ли е други пътници? Зрители? Някой наблюдавал ли е сала?

— Много зрители. Видели с очите си случилото се от двете страни на реката. Други пътници нямало — саловете превозвали най-много по двама пътници и този ден Алиша прекосявала реката сама. Но лодкарят подробно разказал какво е станало.

— Лодкарят?

— Да. Той бил разпитан след това, разбира се. В гарнизона имам копия от бележките на следователя. Можете да ги прегледате. Лодкарят бил смел човек. Следователят го похвалил за куража. Той можел просто да изплува до брега, но видял Алиша да се бори във водата — потъвайки под тежестта на дългите си поли, предполагам, а и съществува известно съмнение дали въобще е могла да плува, — гмурнал се и се опитал да я спаси. Почти успял. Забелязали, че се борят заедно, но когато един или двама от свидетелите скочили и доплували, било твърде късно.

Но това станало отдавна през 1913 г. Сега е доста трудно да се намерят пресни доказателства — Нанси изведнъж спря, извика „Кой хе![1]“ към слугата в малката му кабина и издаде заповед, връщайки се към разказа си с думите: — Мисля, че чаша кафе ще ни дойде добре — освен ако не желаете нещо по-силно. Някъде имам уиски.

— Не. Не искам уиски. Твърде рано ми е да започвам от сутринта като британците в Индия. Нали си спомняте, че ми отне известно време, докато отклоня гостоприемството на чичо ви Джордж тази сутрин!

— И така, за да продължим пътуването си по улица „Памет“, връщаме се към 1912 г. и Шийла Форбс. В Паникхат хората имат един любим маршрут за разходка с кон. Всички постоянно минават по него. Пресичаш реката при брода и се изкачваш по много тясна пътечка нагоре по планинския склон.

— Планински склон? — попита Джо, като се взираше през прозореца в безкрайната шир от ниски оризища, през която минаваха.

— Спокойно, хълмовете скоро ще се появят откъм дясната страна. Разбира се, това не е съвсем планина, а по-скоро оголени, червеникави, скалисти възвишения. Пътеката не е опасна, но трябва да се ходи внимателно. Изглежда, конят на Шийла се подплашил от нещо и я хвърлил на земята. Тя яздила на дамско седло, а когато яздиш на дамско седло, можеш да разчиташ единствено на равновесието, така че в най-добрия случай малко е рисковано. По онова време всички яздели по този начин и дори днес някой старец от джунглата поглежда изкосо съпругата на управителя, че е яхнала кон. Мъже! Но това не е честно — жените са също толкова злобни!

Джо попита отново:

— Историята е ясна. Имало ли е свидетели?

— Не. Всъщност не. Нейната компания я била изпреварила и завила на ъгъла. Имало просяк на пътеката и той видял какво се случило. Показанията му напълно се покриват с предположенията — конят й се подплашил и горката Шийла паднала от скалата — доста е висока — и на място. Конят оцелял, по случайност. Нахалник. Но… единственото необичайно нещо е, че тя не била съпруга на офицер от полка — съпругът й е бил в Медицинския корпус на индийската армия. Въпреки всичко хората приели това като още една смърт в гарнизона.

Слугата влезе в купето с меден поднос, върху който имаше кана с кафе и малки порцеланови чаши. Той го остави до Нанси, а тя продължи да разказва.

— Сега се връщаме към Джоун Кармайкъл, съпругата на полковник Кармайкъл. Зъл човек. От войната не извлякъл твърде голяма полза, каквато смятал, че би трябвало да извлече, и си останал подполковник. Познавам го съвсем бегло от далечното си детство; бе най-лошият офицер, който можеше да предложи индийската армия — само едни мустаци и фучене, нелюбезен с по-младите офицери, непопулярен сред хората. Мисля, че животът му с Джоун не е бил кой знае колко щастлив.

Джо отпи от кафето, разказвачката отвличаше вниманието му повече, отколкото би му се искало. Значи вероятно тя беше родена и отгледана в Индия; отгатна го по свободата на държанието й и по владеенето на езика.

— Разкажете ми какво се е случило с Джоун.

— О, от това кръвта ми се смразява! Била убита от кобра. За Индия не е непознато животно, макар че всъщност не се среща така често, както изглежда, си мислят англичаните. Всеки е чел „Книга за джунглата“! Всеки очаква да изскочи кобра от канала, докато се къпе.

— Аз не пътувам без мангуста — вметна той сериозно.

Тя се засмя и продължи да разказва.

— Е, жалко, че този ден Джоун не си е взела мангустата. Всяка сутрин излизала на езда повечето от нас го правят — и винаги вървяла по един и същи маршрут.

— Някой знае ли какво точно е станало?

— Ами полицията, по изключение, като че ли е свършила добра работа. Пък аз съм чела и докладите. Има доказателства, че тя… ъъ… — Нанси сякаш внезапно се смути и продължи бързо — че е слязла от коня, за да отвърне на повик на природата. Можете ли да си представите нещо по-страшно? Да те ухапе кобра, докато си със смъкнати кюлоти. Не се опитвам да го обръщам на шега, но хората са някак противни… тези неща ни разсмиват до момента, в който не осъзнаем колко ужасни трябва да са били.

— Типична човешка реакция — отбеляза Джо. — Сигурно често сте я срещали, когато сте била медицинска сестра. В окопите сме я срещали. Понякога единствено смехът ни пазеше да не полудеем. В началото. Той правеше отвратителното поносимо.

И двамата се умълчаха за малко, мислеха за смъртта и за последното унижение на съпругата на полковника.

— А как са разбрали, че е кобра? — запита Джо. — Не познавам Индия и вероятно има неща, които за някой стар индиец са очевидни, но за мен са мистерия…

Тя се наведе напред, обзета от внезапно напрежение.

— Знаели са, че е кобра, защото змията била все още там! На мястото на смъртта. Звучи наистина странно и навярно обяснението е просто, но — побиват ме тръпки, когато говоря за това — но някой е убил кобрата, отсякъл й е главата, и я оставил просната до тялото на Джоун.

— Но това означава…?

— Да, че някой, който е минавал, е видял Джоун да лежи убита. Някой, който е минал много скоро след ухапването. Или дори е бил свидетел на ухапването? Достатъчно скоро след това, за да хване змията и да я убие. Но защо? За да отмъсти за Джоун. Кошмарно! Е, господин полицай, на какво мнение сте?

— Полицията тогава съставила ли си е версия?

— Доколкото са успели да разкрият, нямало е свидетели на тази смърт, нито дори минаващ просяк. Сметнали са, че може би някакъв човек, както споменах, който работел в гората — добивал дървени въглища вероятно, — се опитал да я спаси, убил змията и тогава, осъзнавайки, че положението е безнадеждно, просто изчезнал и се покрил.

Джо замълча, дожаля му за Джоун Кармайкъл. Самотна съпруга, нещастен брак, груб съпруг, търсеща някакво облекчение от скуката в ездата рано сутрин, страдаща в същото време от заболяване на пикочния мехур, наистина мрачна и трогателна история.

Обхванат от тъжни мисли, той се обърна към Нанси:

— Имала ли е приятели?

— Не знам. Не ми е идвало наум да разбера. Познати — очевидно. Човек не би могъл да живее на такова място без познати, но близки приятели — не, не знам да е имала. Важно ли е?

— Не, не мисля. Просто пред погледа ми се очерта толкова печална картина. Щеше ми се да си представя, че е имала добра приятелка, у която се е отбивала на връщане от ездата.

Нанси вдигна вежди.

— Сантиментален полицай? Ясно ми е всъщност какво имате предвид… Можем да попитаме. В базата живеят доста офицери със съпругите си, които са били там преди войната. Не непрекъснато, разбира се. Местят се. Всички в Индия се местят! Може да са били командировани в други бази междувременно, но те ще си спомнят. Ако са били там, ще си спомнят. Бъдете сигурен.

— И казвате, че първият смъртен случай е бил през 1910 година?

— Доли Прентис. Дванайсет години оттогава — а това е дълъг период в Индия, — но хората още си спомнят за Доли! Половината полк бил влюбен в нея, както се говори. Била симпатична дори на жените, което е необичайно, защото била млада и много хубава. Има снимки. Не са спасили почти нищо след пожара, но една метална кутия със семейни ценности не била напълно съсипана, а тя съдържала между другите вещи и два албума с фотографии. Доли била истинска английска роза — русокоса и с големи сини очи. От онези пухкави женски създания, които завъртат главите на мъжете… очарователна като тримесечно котенце…

Джо се усмихна. Погледна доста острия профил, който стоеше до него, наклона на брадичката, правилния строг нос и многозначителната дяволита усмивка и си помисли, че Нанси Дръмънд и Доли Прентис не си приличат особено.

— Била е съпруга на…?

— Майор Прентис, какъвто е бил тогава. Гайлс Прентис. Сега е полковник и е командир на бенгалските сиви в базата. Ще се запознаете, разбира се.

— Щастлив брак ли са имали?

— Не мога да ви кажа със сигурност. Чувала съм разни неща. Някои говорят, че боготворял Доли и има доказателства, че напълно рухнал емоционално след нейната смърт. Други разправят, че бил безразличен към нея. Той е доста… как да кажа, сам ще прецените… но мисля, че е малко странен. Трудно е да го разбереш или да го харесаш. Но независимо от недостатъците си, Прентис очевидно не е отговорен по какъвто и да е начин за смъртта на Доли.

— Сигурна ли сте?

— О, да. Няма и сянка от съмнение. По време на пожара е бил в Калкута на вечеря с наборната комисия в Бенгалския клуб. Бил е съкрушен, когато се върнал и му разказали. Офицерите били оставили телата там, където ги намерили в руините на къщата и…

— Телата? Телата ли казахте?

— Да. Две тела. В спалнята. Тялото на Доли, което все още било на леглото, и още едно…

Тя се запъна и се почувства неловко, когато смръщи вежди, обмисляйки как да продължи.

— Още едно? — подкани я той.

— Да, още едно. Прегърнало Доли в обятията си. Това бил Чхеди хан. Пущунският адютант на Прентис.

Бележки

[1] Ела тук! (хин.) — Бел.прев.