Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (26)

Глава 26

Когато Джо стигна до конюшните, шафрановото небе оповестяваше пукването на зората. Прокарвайки ръка през лицето си, той осъзна, че е изцапан с кръв и небръснат и в очите на всеки случаен минувач би изглеждал нечестив и подозрителен. Направи всичко каквото можеше; бързо потопи глава в една кофа, взе пешкир, закачен на пирон наблизо, избърса се и се съживи. Не беше подценил своя човек. С бърза крачка се появи Уилям Съмършам, точно на секундата.

Щом съгледа Джо, се спря.

— Сандиландс! — възкликна той. — Ставате все по-рано и по-рано! Какво ви води насам? Аз ще пояздя. Ще ми направите ли компания? — и вглеждайки се по-внимателно в Джо, забелязвайки петната от кръв, рече: — Какво се е случило? Какво се е случило с вас?

— Съмършам — отвърна Джо, хващайки го за лакътя. — Уилям, трябва да ти кажа нещо.

Изведнъж конете започнаха да мърдат неспокойно и да душат въздуха. След миг мирис на пушек, понесен от вятъра откъм реката, блъсна ноздрите на Джо.

— Ела с мен — рече той и поведе Съмършам към вратата. Звездите едва мъждукаха, луната бе увиснала на хоризонта пред тях. Джо посочи към „Кързън Стрийт“. — Виж ей там!

Речната мъгла сега обгръщаше къщата като саван. Докато наблюдаваха, безмълвни от тайнствената гледка, по-гъст бял пушек взе да излиза от отворените врати и прозорци.

— Боже мой! — каза Съмършам. — Какво е това? Какво ми показваш? Това е огън! Къщата на Прентис ли е? В пламъци? Отново? Какво, по дяволите, става, Сандиландс? Не мога да повярвам на очите си!

Поразени, те бяха втренчили погледи, когато от покрива започнаха да хвърчат искри, а жълт пламък запълзя по ръба на сламения покрив. Жълтите пламъци се превърнаха в оранжеви огнени завеси, подскачащи нагоре и с възклицание на смайване те наблюдаваха как от покрива избухна кървавочервена експлозия и за миг надвисна над къщата.

— Господи! Знаеш ли, че преди дванайсет години бях свидетел на същото — каза Съмършам. — Не отново!

Бързият вик на сигналната тръба наруши утринната тишина.

— Трябва да идем там — настоятелно рече Съмършам. — Трябва да изтичаме!

— Не! Не, Уилям, моля те, изслушай ме. Знам, че в къщата няма живи хора. Трябва да ти кажа нещо.

Докато наблюдаваха, с достойна за похвала бързина от казармените помещения на пехотата пристигна пожарникарска кола, теглена от коне, бясно я караше брадат сикх, следваше шропшърският противопожарен отряд в удвоен състав.

— Стой, Уилям — спря го Джо, — и ме чуй. Последния път, когато говорихме, ме попита дали съм се приближил до решението на загадката.

— Да, спомням си — рече Съмършам. — Ти ми даде надежда.

— Сега мога да ти дам повече от надежда. Пипнах убиеца.

— Убиецът на Пеги?

— Не само убиеца на жена ти, а и на Джоун Кармайкъл, Шийла Форбс, Алиша Симс-Уорбъртън и — слава богу! — човекът, който не успя да убие собствената си дъщеря. Гайлс Прентис.

— Прентис, така ли? Прентис е извършил тези гнусни деяния? И още е жив?

— Не — отговори Джо. Мъртъв е. Той е мъртъв. Призна за престъпленията си. Щеше да погуби и дъщеря си. Бе застрелян на местопрестъплението.

Зашеметен, Съмършам се обърна и отиде да седне върху бала слама.

— Пренгис! — повтори той. — Но как? И защо?

— Ще се постарая да ти обясня — каза Джо, потупвайки джобовете, в които не намери нищо. Протегна ръка. — Дай ми една цигара, дръпни се малко натам и ще ти кажа — седна до него на балата.

Подробно изложи целия разказ за престъплението, завършвайки с думите:

— Андрю Дръмънд ми беше казал: „Заловете го! Вие го заловете, а аз ще го застрелям!“ Аз го залових, макар и той да заяви, както често правят хора като него, че не е способен да повярва, че някой би могъл да възпрепятства плановете му, но Нанси го застреля.

— Нанси! И сега какво? — попита Уилям. — Нанси… тя… ъ… добре ли е? В безопасност ли е? Какво ли е това? Законна самоотбрана? Надявам се, че Нанси няма да има проблеми с властите…

— Сега следват формалности, но не, не мисля, че ще има проблеми с властите. Не за Нанси се безпокоя, а за Мидж.

— Мидж?

— Дъщерята на Прентис.

— Разбира се, Мидж. Клетото дете. Но виж, Сандиландс, къщата на Прентис е в пламъци. Доказателствата ще бъдат унищожени, нали? Тя трябва ли да научи какво се е случило? Трябва ли да разбира, че баща й е бил сериен убиец? Не би ли било възможно да се запази в тайна от нея?

Джо се подвоуми известно време, преди да отговори.

— Уилям, само ти си в състояние да го кажеш. Не мога да дам под съд убиеца на жена ти и в същото време да скрия фактите от Мидж.

— На съд! — сприхаво рече Съмършам. — Ако Прентис беше жив, щях да намеря начин да го накажа. Билчо Глупчо Съмършам щеше да намери сили! Но, Джо, по дяволите спести го на детето, а останалото — да оставим Бог да отсъди.