Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (5)

Глава 5

Джо размаха писмото към Наурунг, който чакаше търпеливо, но озадачено.

— Ще го вземем като доказателство за състоянието на духа на Пеги Съмършам. Трябвало е да намерят писмото по-рано.

— Състоянието на духа й, сахиб?

— Да. Това писмо е било написано до майка й и баща й в Англия. Съвсем ясно показва, че тя е била щастлива, обичала е съпруга си и доста неща е очаквала с нетърпение. През есента е щяла да има дете.

Наурунг този път не намери думи и отвърна със съскащо придихание на изненада и на още нещо — задоволство?

— Ела сега да хвърлим поглед на банята. Мисля, че в останалите стаи видях това, което ме интересуваше.

Бравата на банята бе разбита, вероятно от отчаяното насилствено влизане на Съмършам. Банята беше точно такава, каквато я описваха, и точно такава, каквато очакваше да я намери. Ваната бе почистена и измита, но той откри следи от засъхнала кръв под ръба. На една от стените имаше малко огледало върху етажерка с прибори за бръснене, на която лежаха махагонова кутия с отворен капак и каиш за точене на бръснач. До ваната имаше високо стенно огледало с разнебитена бамбукова масичка отпред, отрупана с тоалетни принадлежности.

Джо ги прегледа.

— Боже господи! Тук има достатъчно джунджурии да заредим „Коти шоп“. Гледай, Наурунг! Кутия с талк, тоалетна вода, маникюрен комплект, сапун „Круша“…

— Толкова е тъжно! Мемсахиб очевидно е полагала грижи да бъде красива дама — промърмори Наурунг.

Не за пръв път Джо си помисли, че Бълстроуд — може би нарочно — подценяваше Наурунг.

— Точно така! И виж — това е интересно — Джо посочи към едно елегантно изваяно шишенце с парфюм. — Това е френски парфюм на Герлен — „Митсоуко“. Много е моден в момента сред бляскавите млади създания и струва много скъпо. Аз самият съм купувал едно-две шишенца преди време — добави той в отговор на, както му се стори, леко повдигнатата вежда. — Доста съществено е, не смяташ ли?

— И аз така си помислих, сахиб. Тя не се е приготвяла да умре. Очаквала е да прекара приятна вечер навън. И моята жена, когато се къпе, си изважда аксесоарите за баня. И си държи специалния парфюм заключен, крие го от слугите и си го взима, за да се приготви за някое важно събитие. Според мен прислужницата на мемсахиб не би оставила там просто ей така един толкова скъп парфюм.

След това вниманието на Джо се спря върху отворената кутия на етажерката с приборите за бръснене.

— Бръсначите на Съмършам. В банята ли ги е държал обикновено? Не е ли ходил на бръснар? Известно ли ти е това, Наурунг?

— Това се знае, сахиб. Говорих с неговия слуга. Съмършам е държал бръсначите си тук, винаги в тази кутия. Винаги сам се е бръснел и никога не е ходел на бръснар. Грижлив е бил към тях. Точел ги е добре и ги е оставял подредени в кутията.

Джо надзърна в кутията. Подплатена с коприна, в нея имаше седем кутийки, по една за всеки ден от седмицата. Третата кутийка отдясно беше празна. Джо взе най-левия бръснач и го разгледа. Произведен в Лондон и скъп. Полюбува се на фината костна дръжка и изпробва острието върху палеца си. На металния бръснач бе изписана думата „понеделник“. Джо преброи редицата до празната кутийка. Петък.

— Наурунг — рече бавно той, — припомни ми. Кога точно бе убита мемсахиб Съмършам?

— Малко след шест часа на 3 март миналата седмица, сахиб. Беше петък.

— Ако нахълташ с намерение да убиеш госпожа Съмършам и нямаш никакво време, кой бръснач би взел от кутията?

— Бих взел този, сахиб — отвърна Наурунг, посочвайки най-близкия, — неделния бръснач.

— И аз. Кажи ми какво е станало с петъчния бръснач.

— Бълстроуд сахиб го прибра. Ние не познаваме никакви методи за вземане на отпечатъци, а се говори, че толкова хора са го пипали, и така или иначе, нямаше да получим никакви доказателства от него. Беше намерен на дъното на ваната от айята, която дойде да помогне за тялото. Тя изписка и го подаде на Съмършам сахиб, който го даде на друг слуга, а той го занесе на Бълстроуд. Мисля, че стои заключен в едно чекмедже в неговата канцелария. Искате ли да го разгледате?

— Не сега, Наурунг. Твърде късно е.

Джо въздъхна. Да беше дошъл пръв на местопрестъплението, колко различен можеше да бъде изходът. Въздържа се от коментар. Безполезно бе да се критикува полицейската процедура. Нищо добро не би постигнал, ако настрои враждебно Бълстроуд, макар че разговор с управителя не би бил излишен. Джо усещаше, че Наурунг схваща слабостите и макар по никакъв начин да не бе отговорен за тях, се чувстваше неловко от непрестанните признания за провал, които се налагаше да прави. Джо започна да разбира каква бе причината Бълстроуд да сложи своя хавалдар на огневата линия.

— Поне разполагаме със скорошно и непредубедено описание на местопрестъплението от снимките на госпожа Дръмънд. Хайде докато сме тук, пак да огледаме мястото.

Джо взе снимките, които Нанси бе направила, вдигна ги нагоре и ги сравни с гледката пред себе си. С едва доловим театрален жест той извади едно увеличително стъкло и започна да разглежда снимките. Никакви остроумни забележки и подмятания не изрече Наурунг, който преценяващо бе вперил очи в лупата.

Той размърда леко крака и рече предпазливо:

— Докато уредът е в ръката ви, сахиб, навярно ще намерите, че си струва да разгледате отпечатъците върху рамото на жената. Аз нямах предимството на подобно стъкло, но съм абсолютно уверен, че на това място ще се открият отпечатъци.

Джо премести лупата към бялото рамо.

— Да, прав си. И ми се струва, че вече предполагаш какви са? Невъзможно е да се каже със сигурност и се налага да проверим дали го няма в доклада на Бълстроуд — но понеже повдигаш въпроса, да разбирам ли, че го няма?

Наурунг кимна, като все още изглеждаше смутен.

Джо за пореден път остана с ясното впечатление — и беше убеден, че то бе фино загатнато от хавалдара, — че в много отношения Наурунг е настроен критично към професионалната работа на Бълстроуд сахиб. С кратка пауза Джо показа, че беше схванал неизречената мисъл на Наурунг, и продължи:

— Е, може би е по-добре да изчакаме и първо да поговоря с доктора, но и двамата, струва ми се, сме на мнение, че това са отпечатъци от пръсти. Някой насила я е натискал във водата, докато тя не умряла от загуба на кръв. А водата е била топла — това е ускорило изтичането на кръвта.

Наурунг кимна отново, после попита:

— Но тя е щяла да крещи, нали, сахиб? Съмършам каза, че я е чул да пее в банята. Без съмнение е щял да чуе писъците й.

— Разбира се. Но в показанията никой не е посочил, че е чул някакви необичайни звуци, да не говорим за писък. Убиецът трябва да я е изненадал и да не й е позволил да крещи, като й е запушил устата с ръка, а това би го затруднило да я усмири и в същото време да й пререже китките… Според мен е нахълтал в банята, преди тя да влезе, скрил се е някъде, после се е измъкнал, хванал я внезапно и с нещо й е запушил устата — онази гъба там? Фланелен парцал? Не мисля. Нашият приятел е твърде добре организиран, за да остави такива подробности на случайността — смятам, че вероятно си е донесъл кърпа, която после си е взел. По същата логика би могъл да си донесе и собствено оръжие, но спонтанно да посегне към бръснача. Но защо? Подигравка? Някаква ужасна шега?

Значи какво имаме? Щастлива млада жена, която отива да се къпе в шест часа. В седем е мъртва. Мъжът й не е минавал около банята. Как тогава е влязъл убиецът?

Джо огледа стаята. В ъгъла имаше висок заключен шкаф, ключът бе още в ключалката. Високо на външната стена имаше малък прозорец. Най-горното прозорче бе затворено, но незалостено. Под малкия прозорец се намираше ниско столче.

— Дръж столчето, Наурунг, искам да огледам този прозорец.

Когато Джо се качи върху столчето, прозорецът му стигаше до кръста. Надниквайки през него, той съзря тясна алея.

— Накъде води алеята?

— Води към казармените помещения на полка, а после към селото.

— Селото?

— Може би градче. Местният град. Там живея.

С увеличителното стъкло в ръка Джо разгледа перваза много внимателно. Без съмнение имаше малки петна кръв, които, бидейки над нивото на очите, бяха избегнали парцала на човека, който е чистил. Опря се на рамото на Наурунг и скочи на земята.

— Виж — рече той, подавайки му лупата. — Какво откриваш? Боя? Сос чили? Червило?

— Не, сахиб, кръв.

— Хайде сега да погледнем в шкафа.

Очевидно шкафът бе използван за килер. Имаше два куфара, папки с кореспонденция, бухалка за крикет, стик за хокей и жълтеникавокафяв брезентов ловджийски шлем, закачен на закачалка. На пръв поглед шкафът изглеждаше прашен и като че ли прахта бе недокосвана, но от по-близък поглед ставаше ясно, че наскоро спокойствието е било нарушено. Джо извади фенерче от джоба си и проучи пода. Прахта бе отъркана, но явни следи от стъпки не се виждаха. Той обърна лъчите към стените и внимателно прегледа всеки квадратен сантиметър от дървената ламперия. Тъкмо щеше да се откаже от огледа, и се сети да провери задната част на вратата, а когато я дръпна към себе си, светлината попадна върху нещо бяло на около трийсет сантиметра от долния ръб на вратата. Навеждайки се по-близо, Джо видя, че тънка ивица бял плат се беше закачила за грапавото дърво, внимателно го отдели и го вдигна, за да го разгледа Наурунг.

— Индийски памук, сахиб. Груб памук. Не е материя, от която биха ушили рокля. А закачвайки се толкова ниско на вратата, платът сигурно е от мъжки панталони — мъжки панталони на индиец.

Джо извади от задния джоб малко хартиено доказателствено пликче и пъхна парчето плат в него, запечата го и постави датата, часа и своите инициали. Подавайки писалката си на Наурунг, той го помоли да добави подписа си.

— А дали би се забелязал някой, който се измъква от висок прозорец? Някой изцапан с кръв?

— Всеки изцапан с кръв би се забелязал. Макар че когато престъплението се извърши в баня… не е трудно кръвта да се отмие. А до ваната е намерен опръскан с кръв пешкир. Убиецът може да го е използвал като предпазно средство или след това се е избърсал с него. А колкото до това дали е бил забелязан — един сахиб, който се измъква от някаква къща и тръгва по алеята, безспорно би се забелязал, изцапан с кръв или не, но един индиец, който ходи по алеята, не би направил впечатление. Когато отиват в града, слугите често минават по алеята.

— Имало ли е някой наблизо?

— Ще срещнете този проблем в Индия — винаги има някой наблизо. Слуги в двора, непознати хора идват и си отиват.

— Дошъл ли е някой да даде показания?

— Никой не иска да си навлича неприятности, нали разбирате.

— Значи изведнъж тази известна пътека се оказва безлюдна?

— Почти безлюдна. В бележките на Бълстроуд сахиб ще прочетете — яви се един свидетел. Търговец. Представител на „Валиджи Раджа“. Търговците на подправки в Калкута. Бил тръгнал към кухнята на Клуба, където щял да се опита да продаде подправки на готвача, и минал по прекия път от селото. На пазара говореха, че са видели такъв човек да излиза от алеята и той охотно дойде да даде свидетелски показания. Каза, че бил стигнал до Клуба малко след тръбата за вечеря и че трябва да е бил на пътеката десет минути по-рано. Не видял нищо подозрително и не чул необичайни шумове.

— Дявол да го вземе! — изруга Джо раздразнен. — Всичко бих дал да го разпитам.

— Би било трудно. Бълстроуд сахиб не го задържа. Според старши инспектора не изглеждаше, че лъже. Ако имаше нещо да крие, той би излъгал за часа, в който е бил на алеята. Твърди, че по това време се е отбил в кухнята, и готвачът потвърждава, че му е направил поръчка за подправки. Сега може да е навсякъде из Индия. Тези търговци изминават десетки мили на седмица. Понякога с влак — Наурунг сви рамене.

Джо почувства безпомощност. Не му липсваха доказателства. В доста отношения имаше прекалено много доказателства, прекалено много свидетели. Трябваше да седне за половин час и да прегледа записките на Бълстроуд, колкото и непълни да бяха, и да пресее важната информация.

С Наурунг се върнаха в кабинета на Съмършам, като несъзнателно пожелаха да бъдат колкото е възможно по-далеч от стаята на убийството. Джо се обърна към Наурунг:

— Станали са пет убийства в продължение на дванайсет години. Имало ли е други убийства на англичанки през същия период? Това сигурно е регистрирано. Можеш ли да го откриеш?

— Сахиб — отвърна Наурунг, — имам един списък в себе си. Той е може би първото нещо, за което се сетих.

Най-отдолу от папката с документите той извади списък, написан на ръка, и го постави на бюрото пред Джо. Заглавието гласеше: „Смъртта на англичанките. Паникхат, 1910–1922 г.“

Бяха тринадесет. Две от тях бяха умрели от холера през горещия сезон, две бяха загинали заедно при автомобилна катастрофа в Калкута през януари 1918 г., една бе починала при раждане, а друга от пневмония след опит да изкачи хималайски връх. Всички били омъжени за офицери от пехотните полкове, разквартирувани в Паникхат. Втората група бяха съпруги на кавалерийски офицери от Кавалерията на Бейтмън. Две бяха починали от треска, а останалите пет — при ужасни обстоятелства през месец март.

Джо въздъхна. Нанси Дръмънд и дрънкащите мемсахиби се оказаха прави, опасяваше се той. Доли, Джоун, Шийла, Алиша и Пеги. Пет жени, убити насилствено.

Наурунг извади голям тъмносив часовник от малкия джоб на туниката си.

— Сега е един без петнайсет, сахиб. Столовата, където ви очакват за обяд, е на десет минути път пеша. Мисля, че вече трябва да тръгваме.

Тръгнаха заедно. Макар Джо да заяви, че може да намери пътя, Наурунг очевидно смяташе, че би било неуместно, ако го остави да стигне сам.

— Бълстроуд — поде Джо, докато вървяха — ми каза и мисля, че точно си спомням думите му: „Аз самият бях в местния град по време на инцидента…“ Предполагам, че няма връзка, но убийството е станало малко преди да успеят да го намерят. Интересно ми е да узная кое го е завело в местния град точно в този час на деня. Известно ли е? По служебни дела ли е ходил?

— Бълстроуд сахиб винаги върши служебни дела, струва ми се… но в стария град не беше по служба, доколкото знам. Макар да разправят, че доста време прекарвал там.

Настъпи дълга пауза, а Наурунг като че ли се бореше със себе си. Да каже повече или да остави въпроса на Джо без отговор?

Джо го насърчи.

— Много малко знам за Бълстроуд. Не знам къде живее. Не знам дори дали е женен. Женен ли е?

— Женен е, но мемсахиб е в Англия. Знам го, защото баща ми му беше хавалдар преди мен. Не е тайна. Бях на девет и започнах да помагам на татко. Бълстроуд мемсахиб дойде от Англия и се омъжи за него. Мисля, че бракът им не беше щастлив, сахиб. Тя разбра, че той вече си има индийска жена, макар и да беше изгонена, както повелява обичаят. Един ден мемсахиб си взе момченцето, което беше бебе по това време, и се върна в Англия. Каза, че в Индия не е здравословно да се отглежда дете, и тогава за последно видяхме нея и момчето. Бълстроуд сахиб дълбоко се разстрои от този акт на измяна и всички много му съчувстваха.

— Значи Бълстроуд е сам-самичък?

Наурунг отново придоби силно притеснен вид, отвръщайки накрая:

— Не точно сам и не точно през цялото време.

— Добре, а би ли изказал предположение защо е бил в стария град?

— Има жени. Жени, с които не е хубаво да си заедно, нали разбирате.

Джо се замисли върху загатнатото сведение.

„Не обвинявам горкото копеле — помисли си той. — При най-добрите обстоятелства да бъдеш полицай си е самотна работа, но наистина трябва да го проуча този въпрос.“

— Доста мъже го правят — рече той, — но кажи ми, Наурунг, стига да смяташ, че би могъл да ми го кажеш, това отслабва ли позицията му? Сигурно се намират хора, дето знаят някои неща, за които той предпочита светът като цяло да не узнава.

— Ако съществуват такива неща, на мен не са ми известни, сахиб, но се говори, че са го виждали в компанията на много малки момичета… Тук е Индия и това може да се уреди дори в Паникхат. Срещу възнаграждение. Или бартер.

— Бартер?

— Не ми се ще повече да говоря, сахиб. Всичко това, в най-добрия случай, са спекулации.

На Джо му хрумна, че един старши инспектор, който от време на време си урежда да го снабдяват с малолетни момичета, е уязвим човек. Колега, на когото да не разчиташ напълно. Джо бе изправен пред етичен проблем. Дали да разисква тези неща с подчинения офицер на Бълстроуд? Засега реши да подмине въпроса и двамата продължиха нататък.

Няколко ярда преди офицерската столова Наурунг спря.

— Ще ви чакам тук и след това ще продължим работата си. Но сахиб не бива да губи време. Той може да продължи да работи дори и докато обядва.

— Да работи?

— Там можете да срещнете един-двама съкрушени съпрузи. В присъствието на офицери те споделят неща, които не биха разкрили пред индийски сержант, сахиб.

Джо се спря за малко пред столовата и я погледна, не бе особено очарован. Офицерската столова имаше мрачен и официален вид, стените боядисани в сивия цвят на обществените сгради, а покривът от вълнообразна ламарина в червения цвят на обществените сгради. Сандъчетата с цветя по первазите на прозорците бяха добросъвестно подържани, но, общо взето, създаваха впечатление за нещо скучно и стандартно. Това отвън. Вътре посетителят се връщаше в деветдесетте години на деветнадесети век, че и по-назад. Тук цареше невероятният разкош, който махагонът, турските килими и полковото сребро можеха да създадат. Войнство мустакати офицери гледаше от наредените по стените сковани викториански групови портрети. Всред укорителните им изражения бяха разпръснати не по-малко укорителни и не по-малко мустакати образи на тигри, леопарди и диви свине. Мъж със свирепи мустаци и надменна осанка гледаше втренчено от мрачен портрет. Вероятно самият Бейтмън, основоположникът предводител на бенгалските сиви конни части. Ярко платно с маслени бои, заемащо цяла стена, изобразяваше бойците от Кавалерията на Бейтмън с тънък плат, прикрепен към военните им шапки за защита срещу слънцето, в първия щурм в подкрепа на Лакхнау^[1]. Предани кавалеристи с тюрбани водеха батальон от шотландци с полички. Картината поддържаше жив спомена от този славен епизод, тъй като от метежа до кръвопролитието във Фландрия полкът почти не бе водил сражения.

Джо не беше уверен, че бенгалските сиви ще го приемат радушно. Един лондонски полицай, назначен от губернатора на провинцията да разследва и евентуално да разбули скандал в затворения кръг на модерен полк, вероятно щеше да бъде посрещнат хладно. Британска Индия бе предубедена по отношение на кастата. Съществуваше строга йерархия по старшинство. Индийската държавна служба заемаше челна позиция, под нея стоеше британската армия, следвана от индийската армия, кавалерийските полкове имаха предимство пред пехотните полкове, а всички, както Джо допусна, превъзхождаха гостуващите полицаи. Поканата да обядва в офицерския стол, където имаше ограничен достъп само за кавалеристи, съдържаше дори снизхождение, за което той бе сигурен, че трябва да бъде благодарен.

Общо взето, Джо беше общителен човек и, общо взето, имаше склонност — съзнаваше това — да говори с непознати прекалено много. Той реши да си надене маска на формална строгост, но не я запази при срещата си с адютанта, който, протегнал ръка, се приближи да го приветства свойски.

— Толкова се радвам да ви посрещна, сахиб! В гарнизона гъмжи от слухове. Някои очакваха Шерлок Холмс, други — червеноврат лондонски полицай!

— Мисля, че аз съм по средата — вметна Джо.

— Нека ви дам чаша шери и ви представя на…

И той го запозна с цялата компания. Джон този, Бонзи онзи, Хари еди-кой си, имената му бяха непознати, с изключение на Уилям Съмършам. Висок, с прегърбена Стойка на кавалерист, оплешивяващ, съпругът на младата жена, чието тяло Джо преди малко разглеждаше внимателно, единствен от групата офицери не се усмихна, когато се здрависа с него. Ръкостискането му бе силно, а кимването с глава — дружелюбно, но погледна Джо предпазливо, като прикриваше чувствата си.

Адютантът отново забъбри гостоприемно.

— Ако има нещо, каквото и да е, с което можем да ви помогнем, кажете ни, моля. Столът, разбира се, е изцяло на ваше разположение. Животът в пощенската станция е малко спартански, знам, и — язди ли ви се? Ще ви осигурим коняр. Говорете с Неди. Той ще ви намери нещо. Неди! Какво ще кажеш да дадем Бамбук на инспектора? Хубаво конче. С добър нрав. Ще ви е от полза. При нужда препуска с голяма скорост. Следобед не си на работа, нали, Неди? Не си ли? Значи готово. Уредихме въпроса.

Джо поръча супа, агнешка яхния и сливов пудинг. Ястията му напомниха за дните, които прекарваше при баба си и дядо си, и той предположи, че менютата са съставени по същото време.

Отказвайки чаша портвайн, Джо излезе навън с любезния Неди и се почувства неудобно, когато видя Наурунг да седи отпред на земята и да чака. Сподели го с Неди.

— Казвал съм го — рече Неди. — Няма полза. Просто свикваш.

Поеха към конюшните, Наурунг, за раздразнение на Джо, вървеше почтително три крачки след тях.

Индия очевидно още използваше конска тяга, макар че един форд, модел Т, пърпореше по парадния плац в мъгла от изгорели газове, трансмисиите му стържеха, а по-нататък някакъв коняр въртеше манивелата на излъскания месингов нос на един „Морис Каули“^[2]. Офицери, облечени за поло, препускаха в лек галоп по двама или по трима, като махаха с ръка за поздрав към Неди и гледаха Джо с любопитство. Файтон с двойка коне, поверени на енергичен коняр, изтрополи покрай тях, а в него се возеше индийска дама с чадър на ресни. Солидна англичанка на шейсетина години, предположи Джо, с воалетка и тропическа каска срещу слънце се приближи с елегантна двуколка откъм казармените помещения и продължи по пътя си.

— А — подхвърли Неди, — ето с кого трябва да говорите.

— Защо? Коя е тя? — на Джо му се стори, че тя бе излязла направо от книга на Киплинг. „Обикновени приказки от хълмовете“ вероятно.

— О, това е Кити. Госпожа Китсън-Мастърс. Вдовица на последния управител и дъщеря на предишния. Мисля, че по някое време трябва да се е връщала в Англия за училище, но наистина, с изключение на този период, тя е прекарала целия си живот тук и това, което не й е известно за гарнизона, не си струва да се знае. Информацията й невинаги е напълно достоверна, но поне е доста пикантна! Някой път дори ме кара да се изчервявам! Ще ви бъде приятно с нея. Може и да не ви помогне в разследването, но ще ви почерпи с едно голямо питие по всяко време на деня или нощта. Кити си ляга късно.

Пристигнаха в конюшните и Неди изведе Бамбук навън, та Джо да го огледа. Дългокрак, дорест, с бяло петно на челото, с три бели долни части на краката, стар — видимо отдавна жигосан по устата, — но с мъдро изражение, което при състезателните коне, изглежда, се придобива с възрастта.

— Не мога и да мечтая за нещо по-добро — рече искрено Джо.

— Сега — каза Неди — моля да ме извините, но в три часа имам партия скуош. Наурунг ще се грижи за вас — и си отиде.

— Можеш ли да намериш кон? — попита Джо. — Имам предвид полицейски кон?

— О, да, сахиб, винаги има полицейски коне.

— Защо не вземеш един и не дойдеш пак тук след четвърт час. Уморих се да говоря с войската — бих искал да разгледам географията.

— Географията?

— Искам да кажа очертанията на терена. Разведи ме и ми покажи някои неща. Покажи ми брода, където госпожа Симс-Уорбъртън е била удавена. Покажи ми клисурата, от която госпожа Форбс е паднала, и мястото, където Джоун Кармайкъл се е натъкнала на змията — ще ми се да ги разгледам по-отблизо.

Наурунг скоро се върна върху тромав кон, внос от Австралия, който в Британска Индия използваха като работно животно. Джо възседна своя и двамата поеха заедно към брода, но докато яздеха, Джо чу тихия тропот на галопиращи копита, приближаващи зад тях, спря и срещна страдалния поглед на Уилям Съмършам.

— Сандиландс — каза той, — боя се, че ви задържам. Дали ще ми отделите няколко минути? Надявах се да ви настигна. Има едно нещо, казват, което не можеш да си купиш в Индия, колкото и да си богат, и то е уединението. Това, което искам да ви кажа, изисква уединение.

Той извърна поглед към Наурунг, който тактично бе изостанал отново, и продължи:

— Тук сте, предполагам, за да разследвате… смъртта… на жена ми. Така ли е?

Джо се подвоуми какво да отговори, тъй като не беше сигурен доколко бе склонен да бъде откровен с този абсолютно непознат човек, като накрая отвърна:

— Тук съм, за да разследвам смъртта на жена ви, но също така съм тук и за да разследвам свързаните убийства, каквито започваме да смятаме, че може да се окажат, на други жени, на други съпруги на офицери от бенгалските сиви, връщайки се няколко години назад. Връщайки се всъщност към период отпреди войната.

— Мислите, че са свързани?

— Не знам какво мисля, но това подозрение, дори предположение, ми идва в ума. Забележете — всички те са били съпруги на сиви офицери и всички са умрели през март.

— Всички са умрели през март! Не го знаех.

— Може да е маловажно, но ако питате мен, не мисля, че е така. Освен това, честно казано — не забравяйте, че съм тук от много скоро. Но такова поне е общественото мнение.

— Вземете под внимание и заключението за самоубийство. Мога ли да ви попитам съгласен ли сте с него?

Джо пак се поколеба.

— Съвсем искрено — отговори той, — не съм.

— Аз също — сподели Уилям Съмършам. — Имам повече основание от когото и да било да смятам, че подобен акт би бил абсолютно немислим. Абсолютно. За мен беше ужасно и поразително, но в началото, като всички останали, го приех. Може би само засега, но има твърде много…

— Твърде много? Щяхте да кажете…?

— Твърде много нелогични неща. Първо, аз бях разстроен. Аз бях глупав. Вероятно бях егоист, но фактът е безспорен — ако не става дума за самоубийство, тогава става дума за убийство. Предполагам, че не бихте го отхвърлили или оспорили?

— Не — каза Джо. — Не бих.

— А при тези обстоятелства кой е главният заподозрян? О, не бива да ви е неудобно от мен — знам кой е главният заподозрян. Очевидно аз. Когато се случи това страшно нещо, за мой срам най-много от всичко бях загрижен да отхвърля подозренията от себе си. Бог знае защо! Може би не съм твърде смел. Дори бях притеснен, че ще се потвърди заключението за самоубийство, но тогава наистина осъзнах колко непочтен съм бил към Пеги.

— Нека допуснем за момент — каза Джо, — че се е стигнало до алтернативното заключение за убийство. Позволете ми да ви задам няколко рутинни полицейски въпроса.

Уилям Съмършам се изсмя с половин уста.

— „Просто рутинно, нали разбирате… много ми се иска да ви изключа от разследването“ — правилно ли схванах думите ви?

— Да, ако така ви харесва. Кажете ми — жена ви имала ли е неприятели? Някой имал ли е причина да се оплаква от нея? Реална или измислена?

— Не. Категорично не. Никога. Тя беше олицетворение на благородството — гласът му заглъхна. — Хората често го казват, когато някой почине, но при нея бе истина — тя нямаше никакви неприятели. Убеден съм, че действително всички я обичаха — и рече в заключение: — Обичах я и аз. Трябва да го разберете.

— Преведете ме отново през онази вечер. Или по-скоро, кажете ми правилно ли съм разбрал — отишли сте да работите в кабинета си и през това време са ви наблюдавали от двора. Вратата ви е била затворена, но прозорецът отворен. Правилно ли е дотук? Жена ви е отишла да се къпе. Ваната й е била напълнена. Приготвяли сте се да излизате на вечеря, а след това да поиграете? Така ли е? Започнете от този момент.

— За известно време чувах как Пеги дава нареждания на своята айя — каза й коя рокля да извади, — а после се отправи, пеейки към банята. Сандиландс, тя пееше! Аз се опитвах да впиша тримесечните постъпления преди събота и неделя — винаги е проблем, а аз винаги оставям нещата за последния момент — мрачна усмивка. — След малко изведнъж осъзнах, че не я бях чул от дълго, от много дълго време. Започнах да се ядосвам. Имах нужда да се обръсна, да се приготвя за вечерта. Когато години наред си бил ерген, малко дразнещо е да споделяш банята дори с някого, когото обичаш.

Отидох и пробвах вратата на банята. Беше заключена. Крайно необичайно. Почти никога не я заключваме. Потропах силно и казах нещо от рода на: „Побързай, Пег, нямаме цяла вечер на разположение.“ Нещо от този род. Не получих отговор и се притесних. Помислих, че може да е припаднала. Винаги пълнят ваната с прекалено гореща вода. И тогава се сетих, че тя, че тя… — Съмършам не бе в състояние да продължи.

— Вижте, Съмършам, не бива да ми го обяснявате подробно. Знам, че е била бременна.

Съмършам го погледна с изненада, но продължи нетактично:

— Е, да, не мога да кажа, че съм твърде наясно с това състояние, но ми мина през ума, че може да е загубила съзнание или каквото там им става на жените, когато са бременни. И тогава обезумях. И двамата толкова силно искахме това дете. Не можех да понеса мисълта, че се е случило нещо нередно. Извиках и ударих по вратата и щом пак не получих отговор, я разбих.

Първо видях, че прозорецът е отворен. Доста нависоко е — струва ми се, че первазът трябва да е на пет стъпки от пода, а столчето, което използваме в банята…

Джо усети, че сълзите напират. Той протегна утешително ръка, а с другата го потупа по коляното.

— Спокойно — продума той.

— Съжалявам. Но, по дяволите! Пеги седеше на това столче, когато се подсушаваше. И сега то беше под прозореца, а преди дори да забележа Пеги, видях, че на столчето има кръв, а на перваза на прозореца — кърваво петно. И в този миг я съзрях мъртва в пълната с кървава вода вана. Ужасна, ужасна гледка! Никога няма да се изтрие от ума ми. Затворя ли очи, виждам я да лежи там… Китките й бяха прерязани до кокал. Казаха, че вероятно е била мъртва почти от един час.

— Слугите ви не са видели нищо? Не са чули нищо?

— Не.

— Кажете ми, Съмършам — ако се върнете мислено към времето преди шест часа, към времето преди тя да умре, може би доста преди това, — имало ли е някакви гости в къщата? Индийци или англичани?

— О, мили боже! Не си бях вкъщи до към три следобед. Пеги каза, че свещеникът се е отбил сутринта. Тя излезе да обядва с две приятелки. Следобеда не е имало никого, мисля. Но индийци? Вижте, по-добре говорете с моя кхидаматгар. Местните през целия ден влизат и излизат от кухненските помещения. Доставят разни неща, продават, взимат прането. С Пеги във всички случаи не бихме ги видели.

— А когато започнахте да разбирате, че става дума за убийство, подозренията ви не паднаха ли върху някой от прислугата?

— Не. Как да ви го обясня? Това не е индийско престъпление. Хората имат определена представа за Индия — похотливи мургави мъже се опитват да навредят на целомъдрени бели жени. О, да, знам, че така е ставало в метежа, но тогава е било лудост. Един индиец веднъж ми каза: „Пагубен вятър премина през страната.“ Смъртта на Пеги бе обмислена постъпка. Не беше импулс. Извърши я някой, който искаше да я нарани. Да я нарани по твърде личен начин. И пак ви казвам, не мисля, че това е работа на индиец.

Слугите ми, доколкото съм го обсъждал с тях, а аз почти не съм, бих казал, смятат, че това деяние не е от този свят…

— Да, чувал съм го — рече Джо. — Но вижте, ясно е, че е убийство, че не е дело на местен — остава ни версията за европейски убиец. Приемате ли я?

— Какво друго мога да приема?

— Още един въпрос, Съмършам, и когато ви казвам, че сме длъжни да питаме за тези неща, вярвайте ми — бяхте ли щастливи заедно?

— Щастливи? Да, бяхме щастливи. Бях почти двайсет години по-възрастен от нея, но мисля, че тя ме обичаше. Тръпнеше от вълнение, че ще си имаме дете. И двамата се вълнувахме. И двамата бяхме решили същия ден да съобщим новината. Тя щеше да пише на родителите си.

В миг сълзите рукнаха.

— Не би било прекалено, ако кажа, че за мен тя беше всичко на този свят. Сигурно ще ви прозвучи доста глупаво, но аз й пеех „Ани Лори“._ О, тих и сладък бе гласът й, като лъх на летен повей. Всичко беше тя за мен. И за хубавата Ани Лори и живота си бих дал._

На Джо му мина през ума, че може би за първи път от смъртта на съпругата си Уилям Съмършам беше намерил сили да сподели с някого чувствата си и въпреки своята решимост да остане безпристрастен, Джо изпита дълбоко съчувствие към него. Полицаят се беше нагледал на много страдания и тежки загуби — неохотно бе станал познавач — и в този момент би заложил едногодишната си заплата, че скръбта, разкрила се пред очите му, бе непресторена. Изчака своя събеседник да овладее емоциите си и продължи внимателно:

— Съмършам, надявам се, че с това няма да оскърбя паметта й, а също и вас няма да засегна, но трябва да ви попитам — имало ли е друг мъж в живота й? Някога имало ли е друг?

— Очаквах този въпрос и ще ви кажа направо — не. Питайте когото искате. Всеки ще го потвърди.

Докато разговаряха, конете вървяха раван, но сега Уилям Съмършам спря коня си, обърна се към Джо, поглеждайки го сериозно, и каза:

— Още нещо, Сандиландс, нещо ужасно странно, което досега не съм споменавал пред никого. Не съм сигурен, че някой би му обърнал внимание. Факт е, че Пеги имаше панически страх от кръв. Не понасяше и най-малкото порязване на пръста, както и кръв от носа — на маскарад, в чието организиране Пеги участваше, на едно от децата му потече кръв от носа — съвсем обичайно е за тях, — но тя не можа да го издържи. Изписка и изтича навън! Ако е искала да посегне на живота си, абсолютно не би го сторила по този начин. А ако някой я е убил, като е прерязал китките й и я натискал, докато ваната се напълни с кръвта й, тогава това е най-жестокото и пресметнато убийство, което е могъл да роди мозъкът му! Защо, Сандиландс? Защо?