Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (6)

Глава 6

Настъпи дълго мълчание, нарушено най-накрая от Съмършам.

— За бога, Сандиландс — направете каквото можете! — и той обърна понито и отпраши в лек галоп, без да продума повече.

Наурунг се приближи до Джо.

— Сахиб е много тъжен заради смъртта на жена си. Може би трябва да заключим, че със сигурност не я е убил той… — Наурунг остави изречението недовършено, така че то се превърна във въпрос.

— Нищо подобно не бива да заключаваме! Разпитвал съм не един и двама опечалени съпрузи, обляни в сълзи и в бурен изблик на чувства, призоваващи полицията към наказание, а после откривам отпечатъците им по ножа или сопата. И странното, Наурунг, е, че сълзите и мъката са искрени. Не — Уилям Съмършам засега трябва да остане главен заподозрян.

Наурунг се замисли за момент, но после кимна в знак на съгласие и двамата продължиха обиколката.

Завивайки по „Пласи Стрийт“, Наурунг посочи една табела върху стълб на врата. „Терънс Халоран. Медицински корпус на индийската армия.“ Гарнизонният доктор.

— Очакват ви, сахиб.

Джо подаде картичката си на един слуга, който излезе да го посрещне и веднага го покани да влезе в кабинета на доктора, където той седеше, обграден от остатъци от обяд. Беше приветлив ирландец, поздрави Джо като стар приятел и с подвиквания разпореди да изнесат остатъците от обяда и да сервират кафе.

— Надявах се, че рано или късно ще се запознаем — каза той. — Силно съм заинтригуван да ви помогна с каквото мога в разследването. Допускам, че сте дошли да поговорим за Пеги Съмършам. Не че имам да ви кажа нещо особено, което не е в доклада. Предполагам, че сте го чели.

— Остана ми време само да го прелистя набързо — каза Джо, подбирайки документите от папката. — И така, имате ли нещо против да разгледаме случая заедно, докато аз проверявам фактите, това доста би ми помогнало. Особено сега, когато съм се запознал с мястото на смъртта.

— Не, разбира се. Давайте. Добре е обаче от самото начало да уточня, за да сте наясно, че не съм патолог — аз съм военен лекар, нищо повече. Никога не е влизало в задълженията ми да правя аутопсии. Аз съм повече по зашиването на хората, не по разчленяването им!

— Да, разбирам — каза Джо. — Във вашите показания твърдите, че слугата ви е извикал да отидете в къщата на Съмършам?

— Да. Тук имам телефон и управителят се беше обадил да предаде вестта. Слугата ми бе приел съобщението. Аз бях излязъл до „Виктория Роуд“ 12 — съмнение за морбили — и той дотърча да ме открие. Когато пристигнах, беше около осем без петнайсет.

— Можете ли да кажете в какво състояние заварихте трупа, когато отидохте?

— Както съм посочил, първоначалното трупно изстиване беше преминало, така че смъртта не бе настъпила непосредствено преди моето пристигане. Но нямаше признаци и за мъртвешко вкочаняване, затова бих определил, че смъртта се е случила по-малко от два часа преди осем без петнайсет.

— Нейната айя посочва, че за последен път е видяла госпожа Съмършам жива в шест часа.

— Да. Смятам, че е умряла много скоро след това. Невъзможно е да се изчисли по съсирването на кръвта, защото температурата на водата би я размила. Кръвта беше още течна, когато видях жената.

— Забелязахте ли нещо странно в раните, които са причинили смъртта?

— Да, разбира се, че забелязах! — отговори Халоран. — Но както Бълстроуд неведнъж е подчертавал пред мен, моята работа се свежда единствено до установяване на причината на смъртта, а причината на смъртта беше съвсем очевидна — загуба на кръв. Клетото момиче е умряло от загуба на кръв.

— Но не ви ли направи впечатление нещо необичайно в посоката на раните? — настоя Джо. — В сведенията не споменавате за тях.

— Разбира се, че забелязах нещо необичайно. Както и госпожа Дръмънд. Не съм го посочил в сведенията, защото Бълстроуд ми каза да не си губя времето в теоретизиране, но ако сте готов да ме изслушате, ще го споделя с вас. Имаше три аномалии. Първо, нямаше пробни рани.

Джо го погледна въпросително и той обясни по-подробно:

— Ако някой тръгне да си прерязва китките, обикновено той си нанася няколко пробни рани на едната китка — просто за да се почувства сигурен, да прецени колко сила ще му е нужна. И казвам „той“, защото това е мъжки метод. Не се сещам някоя жена да го е правила… Второ, посоката и силата, с която са направени раните, са особени. Човек открива, че едната е направена с по-малко сила от другата. Пеги си е служила с дясната ръка. Струва ми се, че първо си е прерязала лявата китка, после е преместила бръснача в по-слабата ръка и е посегнала на дясната китка. Вторият разрез трябва да е бил по-колеблив при шока от течащата кръв. Посоката също не е обичайна. Покажете ми как бихте го направили — хайде, прережете си китките с това — каза той, подавайки на Джо хартиен нож.

Полицаят направи два разреза през китките си.

— Точно така. При всяка китка посоката е от външната страна към вътрешната. Раните на Пеги бяха от външната към вътрешната страна на лявата китка и от вътрешната към външната страна на дясната. Опитайте така. Невъзможно, нали? Е, едва ли е невъзможно, но е малко вероятно, ако се самоубиваш. Когато слагаш край на живота си, разни измислици как да боравиш с ножа ще са последното нещо, което би ти дошло на ума, бих казал.

— А третото? — попита Джо.

— Използваната сила. Вярно, че Пеги беше здраво момиче, но твърде се съмнявам, че би могла да прояви такава сила. Китките й не бяха просто прерязани — ръцете й бяха почти отрязани.

— Благодаря ви, Халоран — каза Джо, драскайки в бележника си. — И накрая можете ли да ми кажете нещо за отпечатъците по врата й? Те се виждат дори на снимките, които госпожа Дръмънд е направила.

— Отпечатъци от пръсти и палец. В доклада успях да засегна този въпрос, ще го видите. Когато подчертах, че не би могло да е самоубийство, Бълстроуд изтълкува отпечатъците като доказателство, че Съмършам се е опитал да я удуши, преди да й пререже китките.

— По ваша преценка следите съвпадат ли с опита за удушаване?

Халоран повдигна рамене.

— Не, освен ако Съмършам не е уродлив и китките му не са обърнати наопаки. Вижте — каза той, като се изправи на крака и застана зад Джо. — Имаше отпечатъци от палци, оставени преди смъртта тук отзад на раменете и отпечатъци от пръсти отпред в основата на врата — докторът показа хващането. — Човек не би се заел да души жена си по този начин.

— Но точно по този начин човек би държал една гърчеща се жена във вана с вода, докато не умре от загуба на кръв.

— Така е. Ще ви кажа и още нещо, Сандиландс. Ако сте оглеждали стаята, сигурно сте забелязали петната?

Джо кимна.

— Трябваше да ги видите, преди да ги изчистят! Стените бяха целите изпръскани. Очевидно тя се е мятала и е размахвала ръце в агония. Според римската традиция, когато посягаш на живота си, не се държиш така. Седиш си спокойно и чакаш края, изпълнен с възвишени мисли.

— Ако някой те убива обаче, при всички положения крещиш. Ако и двете ръце на убиеца са на гушата ти, нищо не те спира да крещиш. И дотърчават слугите и съпругът ти.

— Не и ако неизвестният извършител ти е запушил устата — каза Халоран. — Това не бихте могли да го разберете от фотографиите, колкото и добър да е обективът „Кодак“ на госпожа Дръмънд! Имаше ожулени места при ъгълчетата на устата й, ожулени места, съответстващи на използваната кърпа за запушване на устата. След деянието кърпата е била отстранена, защото не беше намерена.

— Последен въпрос — рече Джо. — Вие не сте правили пълна аутопсия, както разбирам — чудя се дали сте знаели, че Пеги Съмършам е била бременна?

Халоран се отпусна в стола си, а изненадата му беше явна.

— Мили боже, не! — възкликна. — О, не! Колко противно! Не, тя не беше идвала на консултация при мен. Нормално… жените обикновено изчакват, докато не са абсолютно сигурни. Ужасна вест, Сандиландс! Бълстроуд настояваше да се погребе — тук не разполагаме с трийсет часа преди разлагането както в Лондон и причината е съвсем очевидна… — гласът му заглъхна и той погледна развълнувано през прозореца, потънал в мисли.

— Мисля, че не го е споделяла с никого, освен със съпруга си, така че не е изненадващо — каза спокойно Джо. — И ми се струва, че не е лошо засега да си остане между нас.

— Разбира се. Ясно е защо — съгласи се в миг Халоран. — Вижте какво, Сандиландс, под сурдинка казано, встрани от моите компетенции — клетото момиче е било убито, и двамата го знаем, и аз много се радвам, че някой най-накрая го е разбрал. Носи се слух, че го дължим на Нанси Дръмънд. Прав ли съм? Храбро момиче! Привлякла е благосклонното внимание на губернатора, а сега и вашето. А това означава, че и аз съм заинтригуван, честна дума!

След като му благодари за отделеното време и взаимно изразявайки надеждата, че „някоя вечер можем да се видим в Клуба… винаги ми е приятно да науча клюките от Лондон…“, Джо продължи своята обиколка.

Най-напред Наурунг го заведе до опасната планинска пътека, на която се беше подплашил конят на Шийла Форбс. Джо слезе от коня на мястото, където бе станал инцидентът, и лягайки на земята, надзърна от крайчеца на скалата в пропастта отдолу. Зашеметяваща височина, отбеляза той, без омекотяващ сипей, по който една дебело облечена мемсахиб би могла да подскача доста метри надолу между ръба на урвата и речния бряг. Обрамчена от пепелявите брегове, реката лъкатушеше като тлъст смок и Джо потръпна, щом извика във въображението си сцената отпреди десет години, когато госпожа Форбс е паднала с писъци в тази бездна. Представи си я с тежките предвоенни одежди за езда, как внезапно бива хвърлена от дамското седло и полита с главата надолу към смъртта.

Самото място бе пропито от много стар ужас. Може и да беше упорит полицай, но Джо призна пред себе си, че го избива пот от страх. Внимателно изпълзя назад, стигна до пътеката и се изправи.

Наурунг го погледна и отбеляза:

— Това е адски лошо място. Конете не го обичат.

— Тук и аз не бих спрял за пикник. Какво ще кажеш да разгледаме наоколо.

Той се обърна и хвърли поглед на пътя, който бяха изминали от гарнизона.

— Доста хора минават по тази пътека, както изглежда, но тук, около петдесет ярда от началото, тя се стеснява и група ездачи трябва да се раздели и да продължи в колона по един — той погледна на север. — А след тази чупка, където пътеката върви точно по протежение на пропастта между ръба и онази голяма скала, има още сто ярда — дали са сто? — и тогава имаш възможност да се събереш с приятелите си. Наурунг, подай ми сведенията, моля те! Би било интересно да видим къде точно в колоната се е движила Шийла Форбс. Бълстроуд отбелязал ли го е?

— Не, сахиб, но мисля, че един от свидетелите го споменава.

Джо намери страницата и седна на сянка до скалата да прочете описанията на случката, направени от приятелките й, с които беше яздила.

— Това е интересно, Наурунг. Съпругата на майор Ричард сън, Ема, казва следното:

„Шийла яздеше собственото си пони Роуън — никога не яздеше друго — и почти веднага започна да изостава. Подвикна ни, че Роуън накуцва с единия заден крак и тя ще слезе да го погледне. Даде ни сигнал да продължим без нея. Трябва да е било някакво камъче, забито в подковата, тъй като тя се качи на седлото и пое напред. Но сега беше на около четвърт миля зад нас. Помахахме й и препуснахме нататък, като се надявахме, че ще ни настигне. И без това се приближавахме към бавната отсечка, отсечката, при която пътеката се стеснява и се налага да се движим един зад друг, а щом заобиколихме скалата, я изгубихме от поглед. Всички преминахме тесния участък и се събрахме, за да изчакаме Шийла да се покаже от завоя. Не се показа. Последва невероятно страховит писък. Конят цвилеше и ние осъзнахме, че сигурно се е случило нещо ужасно. Върнахме се, а там стоеше само Роуън, до пътеката, треперейки. Никаква следа от Шийла. Кати Браунлоу погледна от ръба на скалата и извика: «Ето я! Виждам я!»

Двама от компанията се върнаха в гарнизона за помощ, а останалите трима потърсихме проход към брега на реката. Докато се оглеждахме отчаяно на всички посоки, се натъкнахме на един садху откъм пътя…“

— Садху? — попита Джо.

— Да. Странстващи свети хора и ще ви кажа, че на мен не ми харесват. При цялото им ритуално къпане те са мръсни хора. Някои, предполагам, наистина търсят просветление, а мнозина стоят на един крак часове, дори дни наред. Но аз, а и не само аз, смятам, че са долни мошеници, които взимат каквото могат от лековерните — предимно от жените, — а това, което им дадат, го харчат за опиум или хашиш. Мажат лицата си с пепел от дървени въглища и шафран. Носят малка кесийка на връв и нищо друго. Наистина са голи — много противно. Аз ги пъдех, също и татко. Покриват телата си с пепел и жълта боя и не са любезни към жените. О, лоши истории се носят, но те са свети хора и трябва да им се позволява да се държат така както винаги са се държали.

Джо продължи да чете.

„Той ни обясни как да се спуснем до реката. Не говореше английски, но за щастие Кати се оправя малко на хинди и това, изглежда, свърши работа. Дадохме му четири ани^[1] и го попитахме дали е видял нещо. Той отвърна, че всичко е видял. Нещо на пътеката подплашило коня — навярно змия — и той хвърлил Шийла от седлото.

 

Тогава изобщо не ни хрумна, че просякът би могъл да бъде отговорен. Не направи опит да се скрие, което лесно можеше да стори в тази местност — искам да кажа, че сред скалите цяла дивизия ще укриеш, — и наистина много ни помогна. За садху като него. Предложихме му още четири ани и той се съгласи да се върне с нас в гарнизона и да даде свидетелски показания.“

— И така нататък… Забелязвам, че показания от просяка няма! Не съм изненадан. Сигурно е взел анитата и е избягал — Джо поклати глава и се усмихна на доверчивостта на жените. — Все пак Ема е добър свидетел. Също и смело момиче. Успяла с приятелките си да слезе до реката и намерили Шийла, или по-точно тялото на Шийла. Изглежда, че тя внезапно умряла от счупване на врата. По моему това обяснява почти всичко, което ни беше нужно да знаем. Ще ми се само да поговоря със съпруга й, за да изясним нещата докрай.

— Съгласен ли сте, сахиб, че става дума за нещастен случай? Сега, когато видяхте опасностите на мястото…

— Не, Наурунг. Нито пък смятам, че някакъв зъл призрак е извършил жертвоприношение, макар че на това място е изкушаващо да си го представиш. Не — госпожа Форбс е била убита. Преднамерено, обмислено и много хладнокръвно!

Те се качиха пак на конете и следваха същата пътека още пет мили, докато не стигнаха до кръстопът на един от главните пътища за базата, път, който внезапно свършваше на брега на реката и продължаваше оттатък реката на север в посока към Калкута.

— Това не е главният път на север, нали? — попита Джо, зървайки малката единична лодка, която пренасяше пътници и тъкмо потегляше от отсрещния бряг, за да пресече реката.

— О, не. Десет мили надолу по течението има по-голям път и мост. Този път хващат хората, когато отиват в село Джалпани, на две мили отвъд реката.

Джо видя как лодката се приближи бавно към тях, караше я един индиец, гребейки с двете весла. Беше с гръб към тях, но лесно успяха да забележат лицата на двете индийки в лодката. Джо напрегна взор, щом лодката стигна до средата на реката.

— Някъде там ли е бил коженият сал, когато е потънал?

— Да, сахиб. В центъра. На около четирийсет ярда от тук.

— Англичанките от гарнизона често ли прекосяват реката на това място?

— Не. Много рядко. Обикновено нямат причина да я прекосяват тук. Нямат работа в Джалпани. Ако излязат на езда, стигат до мястото, дето ви го показах, пет мили на юг, и там има път, който се разклонява към гарнизона, сахиб.

— Тогава какво, по дяволите, е правила тук госпожа Симс-Уорбъртън, рискувайки живота си на този сал от волски кожи?

Джо въздъхна. Горещината започваше да го уморява, а силното сгъстяване на смъртта го разстрои. Касапницата на Западния фронт го отврати и унижи като всеки друг боец, участвал във войната, но разследването на убийствата на мемсахибите му влияеше различно. Те не бяха войници, очакващи всеки миг смъртта; те бяха напълно обикновени жени, някои щастливи, други тъжни, явно нито една не беше забележителна, и всички загинали при странни обстоятелства. Не бяха ли те просто случайни жертви на своята среда? Хората продължаваха да му казват: „Разбира се, Индия е опасно място, Джо. Отваряй си очите за…“

Но никой не бе споменал лодки от волски кожи.

— Ей там под онова дърво има хладно местенце, Наурунг. Дай да прегледаме още веднъж сведенията за Алиша Симс-Уорбъртън, какво ще кажеш? И така — решение на следователя: удавяне при инцидент. Да започнем от самото начало, защо е преминала реката? Ето обяснението на нейния съпруг, адресирано до следователя, когото той явно познава, тъй като се обръща към него със „Скъпи Уилфрид“. То май хвърля известна светлина: „Проклинам деня, в който някой й каза, че там има люпило пеперуди на име «Траурна мантия».“ Каква ирония, не смяташ ли?

Както ти е известно, Алиша беше страстна любителка на ципокрили. Но — забележи — имам предвид наистина страстна. В колекцията си притежаваше хиляди пеперуди. И с това не се занимаваше като повечето мемсахиби — просто начин да прекарат времето, намерят ли нещо красиво, и го пъхнат в някой албум. Не, тя действително имаше познания за пеперудите. Да видиш колекцията й! Всички екземпляри внимателно забодени с карфици и под тях етикети. Боже мой, тя дори събираше образци от техните яйца, какавиди и гъсеници — какво знаеш ти — и ги забождаше редом с пеперудите. Наистина професионално занимание. Според музейните стандарти. Слугите постоянно й носеха пеперуди и насекоми, но най-много обичаше да ходи сама и да изследва средата, която те обитаваха. Имаше един екземпляр, който отдавна й се изплъзваше. Тази „Траурна мантия“. „Не можеш ли да си я намериш в Англия?“, попитах я. Очевидно не. Те при нас дори са по-голяма рядкост, отколкото в Индия. Но както и да е, мисля, че тръпката от лова я примамваше, нали разбираш.

Така или иначе, научи се, че „Траурна мантия“ е била забелязана от другата страна на реката южно от Джалпани и това беше. Още на следващия ден тръгна. Не можа да ме изчака да се прибера и да я придружа. Аз бях на обход из муфасала^[2] и не разбрах какво се бе случило за една седмица. Чувам, че от Прентис е разбрала за отвратителната пеперуда. Някой от неговите слуги ли, друг ли я забелязал. По-добре питай него. Всичко това го знам, понеже Алиша се беше втурнала и бе оставила на бюрото си недовършено писмо до сестра си, която е запалена колкото нея… Мисля, че може би е добре да го видиш, но искам да ми го върнеш, когато приключиш със случая.

Следваше подпис: „Капитан Симс-Уорбъртън“.

— А интересно къде е сега капитан Симс-Уорбъртън? Още ли е в базата? Известно ли ти е, Наурунг?

— Уви, сахиб, той е мъртъв. Беше убит във войната.

— Жалко. Е, нека видим какво казва самата жена.

Приложеното копие от недовършеното писмо потвърждаваше всичко, което капитан Симс-Уорбъртън беше написал за съпругата си. Джо трепна от простодушния ентусиазъм, с който Алиша беше известила сестра си Ан в Съри за предстоящия успех.

„… след тази новина със сигурност ще се пукнеш от завист, Ан! Открих я — самата «Траурна мантия»!! Тази сутрин полковник Прентис ми каза, че могат да се намерят в една върбова горичка на брега на реката близо до малко местно селце само на няколко мили северно от гарнизона. Какъв късмет! Неговият мали — тоест градинарят му (виждаш ли как попивам думите!) — отишъл при него и го помолил да предаде на офицершата, която обича пеперуди, че има един рядък екземпляр в близост до селото му. Описал му я, полковник Прентис проверил и тя била там! Там ще бъда и аз много скоро. Единственият проблем е в прекосяването на реката. Знаеш какво изпитвам от реките! А Джон не е тук, за да ме придружи — обикаля из провинцията с още десетима съмишленици, ловци на глигани…“

Тук писмото прекъсваше.

— Значи това я завежда до мястото. Дошла е тук вероятно на кон, вързала го е на мястото, където оставихме нашите коне, и се е качила на лодката. Погледни нататък, там е отивала — при онези върби! Така че от другата страна не й е бил нужен превоз, нито дори конят й. Мисля, че разполагаме с разказ на очевидец… да… ето го. Подписан от Гопал, който е бил на работа този ден. Преводът от местния диалект е направен от…

— От баща ми, сахиб. И той е бил сержант в полицията по това време — заяви гордо Наурунг.

— Гопал казва: „Аз бях лодкарят, който работеше на 12 март 1913 г. Преди пладне дойде една англичанка на кон и ме помоли да я преведа през реката. Беше сама. Лодката побира само една жена, облечена с английски поли, затова тримата души, които пристигнаха малко след това и искаха да пресекат реката, за да отидат в селото, ни изчакаха на брега да се върнем. Да, сахиб, имаше и хора, чакащи на отсрещния бряг. Подкарах лодката, когато изведнъж двата кожени мяха откъм течението се спукаха. Въздухът бързо излезе от тях и лодката се килна. Жената се разпищя и падна в реката. Мисля, че не можеше да плува. Помъчи се да се задържи и потъна. Аз се гмурнах да й помогна, но водата е толкова мътна, че в първия момент не успях да я видя. Намерих я и я издърпах на повърхността, в този момент обаче тя вече бе изгубила съзнание. Опитах се да доплувам с нея до брега, но бе доста тежка. Двама от мъжете, които чакаха да прекосят реката, скочиха да ми помогнат и заедно успяхме да я пренесем до брега.“

А ето какво разказва един от случайните свидетели: „Когато се качи на лодката, мемсахиб беше неспокойна. Даваше указания на висок глас на лодкаря и дълго време не се успокои. Когато стигнаха до средата на реката, лявата страна на сала потъна и платформата, на която седеше мемсахиб, се преобърна, хвърляйки я във водата. Тя пищеше и се мяташе във водата, а после потъна. Лодкарят доплува до нея и се гмурна да я намери. Дълго време и двамата бяха под водата, а ние гледахме и се чудехме какво да правим. След това отново излязоха на повърхността, с брат ми скочихме в реката и се приближихме до тях да им помогнем. Тя беше натежала от мократа си рокля и макар че и двамата сме добри плувци, зор видяхме да я измъкнем на сушата. Лодкарят беше изтощен, но жената — мъртва.“

— Хм… Чудя се знае ли се нещо за кожения сал? Някой разглеждал ли го е внимателно? — Джо прелисти разочарован документите, свързани с потъването. — Тук май няма нищо.

— Лодката не беше открита — рече уверено Наурунг.

— От къде знаеш? — попита Джо.

— Бях на дванайсет по това време и полицейската работа ми беше много интересна. Доста помагах на татко. Ходех като селско момче на разни места, които татко не би могъл да посети униформен, без да привлече вниманието на хората. Дочувах куп полезни неща, които татко бе доволен да използва в своите разследвания. Имаше силно желание да намери лодката. Много му се щеше да я разгледа. Заедно с по-малките ми братя ни изпратиха на реката да я търсим. Изминахме по десет мили и по двата бряга в посока на течението и не намерихме никаква следа от нея. Никой не я беше открил, никой дори не я беше виждал. Разговарях за инцидента със стареца, който държеше лодките. С удоволствие говореше за случая. Каза, че не познава лодкаря, който е работил този ден. Неговите хора се били разболели три дни преди това и той отчаяно се е нуждаел от помощ. Обикновено двама плувци карат лодката през реката. За един човек тази работа би била адски трудна и изморителна. Адски трудна. Не е работа, нали разбирате, сахиб, която повечето мъже биха желали или биха могли да вършат. Някакъв човек се появил в селото в подходящия момент, старецът благодарил на Шива за късмета си и му възложил работата. Много бил доволен от него. И тогава се случи инцидентът. Човекът, опитал се да спаси мемсахиб, се яви да даде показания. Но след разследването той рекъл на стареца, че не иска повече да му работи, и си отишъл. Старецът казва, че бил местен, съдейки по диалекта, но не от селото, и му споделил, че щял да си намери работа в гарнизона. Това полезно ли ви е, сахиб?

— Да, Наурунг. Но се опасявам, че това, което казваш, повдига толкова въпроси, колкото отговори дава!

— Дава отговор, сахиб?

— О, да, Наурунг. Въпросът е: била ли е убита Алиша Симс-Уорбъртън? А отговорът е да, категорично да.