Сара Шепард
Око за око (34)

33.
Коя сега е лошата сестра?

На следващата сутрин, след като взе душ, Спенсър влезе в спалнята си и забеляза, че прозорецът е отворен. Рамката с мрежа също бе откачена, а пердетата се полюшваха от вятъра.

Тя хукна към прозореца със свито гърло. Въпреки че след като предишната вечер успя да се свърже с Емили, тя се поуспокои, това си беше доста странно. Семейство Хейстингс никога не отваряха рамките с мрежа, защото щяха да влязат молци, които да съсипят скъпите килими. Тя бързо затвори прозореца и провери под леглото и в дрешника. Нямаше никой.

Когато телефонът й иззвъня, тя едва не се препъна в крачолите на копринената си пижама от бързане. Откри го увит в балната й рокля, която бе съблякла предишната вечер и бе захвърлила на пода — нещо, което старата Спенсър Хейстингс никога не би направила. Получила бе имейл от Сепията.

Скъпа Спенсър, благодаря ти, че изпрати есетата си по-рано. Прочетох ги и съм много доволен. Ще се видим в понеделник.

Господин Макадам.

Спенсър се тръшна по гръб на леглото, сърцето й биеше бавно, но силно.

През прозореца на спалнята си тя виждаше една красива, прохладна септемврийска неделна утрин. Ароматът на ябълки изпълваше въздуха. Майка й, навила дънки и сложила сламена шапка, подстригваше храстите край алеята с градинските си ножици.

Тя не можеше да понася това… Всичката тази красота и спокойствие. Грабна телефона си и натисна бутона за бързо набиране на номера на Рен. Може би ще успеят да се видят по-рано. Трябваше да се махне от Роузууд. Телефонът иззвъня няколко пъти; след това се чу прищракване и тракане. Минаха няколко секунди преди Рен да се обади.

— Аз съм — проплака Спенсър.

— Спенсър? — Рен звучеше уморено.

— Да — настроението й премина в раздразнение. Нима не разпознаваше гласа й?

— Може ли да ти се обадя след малко? — Рен се прозя. — Аз малко… Още спя.

— Но… Трябва да говоря с теб.

Той въздъхна.

Спенсър омекна.

— Съжалявам. Моля те, би ли поговорил с мен сега? — Тя тръгна да обикаля из стаята. — Имам нужда да чуя приятелски глас.

Рен мълчеше. Спенсър дори провери дисплея на телефона си, за да се убеди, че все още са свързани.

— Виж — каза най-накрая той. — Това не е най-лесния начин да ти го кажа, но… мисля, че няма да се получи.

Спенсър разтърка ушите си.

— Какво?

— Смятах, че всичко ще бъде наред. — Гласът на Рен звучеше сковано. Почти като на робот. — Но мисля, че си твърде млада за мен. Аз просто… Не знам. Изглежда, сме съвсем различни.

Стаята пред очите й се размаза, след това се килна на една страна. Спенсър стисна телефона толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Чакай малко. Какво? Бяхме заедно онзи ден и тогава всичко беше наред!

— Знам. Но… Боже, никак не е лесно… Започнах да се виждам с друга.

За няколко секунди мозъкът на Спенсър изключи. Тя нямаше представа как да отговори. Беше сигурна, че дори не диша.

— Но аз правих секс с теб — прошепна тя.

— Знам. Съжалявам. Но мисля, че така е по-добре.

По-добре… за кого? Спенсър чу как в далечината машината за кафе на Рен изписка, че кафето е готово.

— Рен… — примоли се Спенсър. — Защо правиш това?

Но той вече беше затворил.

На дисплея на телефона й се изписа КРАЙ НА РАЗГОВОРА. Спенсър продължи да го гледа.

— Хей!

Тя подскочи. Мелиса стоеше на вратата на стаята й. Облечена с жълтата си тениска „Джей Крю“ и оранжеви шорти „Адидас“, тя грееше като слънце.

— Как мина?

Спенсър примигна.

— А?

— Балът! Весело ли беше?

Спенсър се опита да прикрие бушуващите си емоции.

— Ами, да. Страхотно беше.

— Бижутата на аукциона грозни ли бяха? Как беше Андрю?

Андрю. Тя се канеше да му обясни всичко, но Тоби се беше намесил. Спенсър си тръгна от бала малко след като разбра, че Емили е добре, като взе едно от паркираните пред „Кингман хол“ таксита. Кредитните й карти отново работеха, така че тя без проблеми си плати сметката.

Чак й се догади като си представи как се чувства Андрю днес. Може би изпитваше същото като нея — заслепен и излъган. Но това беше глупаво, всъщност. Между Спенсър и Рен имаше нещо истинско… Андрю си бе въобразявал, че двата със Спенсър могат да са двойка.

Очите й се разшириха. А нима тя не си бе въобразявала, че е с Рен? Що за гадняр трябва да е, че да къса с нея по телефона?

Мелиса седна до нея на леглото, като очевидно очакваше отговор.

— Андрю беше добре. — Мозъкът и сякаш беше омекнал. — Той е, ъъъ, голям кавалер.

— Какво имаше за вечеря?

— Ами… пирог — излъга Спенсър. Нямаше ни най-малката представа.

— Романтична ли беше?

Спенсър набързо се опита да скалъпи някакви мили сцени с Андрю. Как са си поделили аперитива. Танцували са леко пияни на Шакира. След това спря. Защо го правеше? Вече нямаше смисъл.

Съзнанието й започна да се прояснява. Мелиса седеше тук, като толкова мило се опитваше да оправи нещата между тях. Как се интересуваше от бала, как бе накарала родителите им да й простят… а Спенсър й се беше отплатила, като й отмъкна Рен и преписа есетата й по икономика. Дори Мелиса не заслужаваше това.

— Трябва да ти кажа нещо — избъбри тя. — Аз… аз се виждах с Рен.

Мелиса едва примигна, затова Спенсър продължи.

— През цялата седмица. Ходих в новия му апартамент във Филаделфия, говорехме си по телефона, всичко. Но… Мисля, че всичко свърши. — Тя леко се присви, заемайки защитна позиция в случай, че Мелиса реши да я удари. — Можеш да ме намразиш. В смисъл, напълно те разбирам и не те виня. Можеш да кажеш на мама и татко да ме изхвърлят от къщата.

Мелиса взе малката крепонена възглавница на Спенсър и я притисна към гърдите си. Отне й доста време да отговори.

— Всичко е наред. Нищо няма да им казвам. — Мелиса се облегна назад. — Всъщност и аз искам да ти кажа нещо. Помниш ли петък вечер, когато не можеше да се свържеш с Рен? Когато му остави пет съобщения?

Спенсър се втренчи в нея.

— От… Откъде знаеш за това?

Мелиса се усмихна доволно. Усмивка, която внезапно изясни всичко. Започнах да се виждам с друга, беше казал Рен. Не може да бъде, помисли си Спенсър.

— Защото Рен не беше във Филаделфия — равнодушно отговори Мелиса. — Беше тук, в Роузууд. С мен. — Тя стана от леглото и прибра косата си зад ушите. Тогава Спенсър видя смучката на шията й, на същото място, където бе нейната. Дори оградена с червило нямаше да е толкова очевадна.

— И той ти каза? — успя да произнесе Спенсър. — През цялото време си знаела?

— Не, разбрах едва снощи. — Мелиса потърка брадичката си. — Да речем, че получих бележка от загрижен гражданин.

Спенсър сграбчи чаршафа. А.

— Както и да е — оживи се Мелиса. — Снощи също бях с Рен, докато ти бе на бала. — Тя завъртя глава към Спенсър и я погледна по същия начин, както когато преди години играеше Кралицата. Правилата никога не се промениха: Мелиса винаги щеше да бъде Кралицата, а Спенсър винаги трябваше да изпълнява заповедите й. Оправи ми леглото, моя вярна слугиньо, казваше Мелиса. Целуни ми краката. Ти си вечно моя.

Мелиса пристъпи към вратата.

— Но тази сутрин взех решение. Още не съм му казала, но Рен наистина не е за мен. Затова повече няма да се виждам с него. — Тя замълча, обмисляйки думите си, и после се усмихна. — И като гледам как се развиват нещата, предполагам, че ти също повече няма да се виждаш с него.